Стефан Цвайг
В омаята на преображението (16)

Тя е права, разбира се, и ми желае само доброто — мисли Кристине, докато отключва стаята си. Не биваше да се увличам, закъде бързам, та аз имам още време, осем-девет дни, и най-после мога телеграфически да помоля да ми продължат отпуската по болест, едва ли ще откажат, никога не съм ползувала отпуска и през всичките години служба не съм отсъствувала нито ден. В дирекцията ще ми повярват, а и заместничката ми ще се зарадва. Колко спокойно е тук, в стаята, не се чува никакъв шум, най-после ще мога да си почина. Да, трябва да прочета и книгите, които лорд Елкинс ми даде… Не, първо писмата, дойдох си горе, за да напиша писмата. Срамота, осем дни нито ред до мама, до сестра ми, до добрия Фуксталер, на заместничката ми също трябва да изпратя поне една картичка, приличието го изисква, а и на племенниците си обещах картичка. И още нещо обещах, но какво… Боже мой, съвсем се обърках, какво и кому обещах нещо? Ах, да, на инженера, утре заран да отидем заедно на разходка. Не, в никакъв случай няма да изляза сама е него, само не с него, утре ще се поразходя с чичо и леля, не, няма да излизам вече сама с него! Но тогава би трябвало да откажа. Ще изтичам бързо долу, за да не чака напразно. Не, обещах на леля, оставам тук. Впрочем мога да телефонирам на портиера, той ще го уведоми по телефона, да, така е най-добре. Не, не бива… Ще си помислят, че съм болна или под домашен арест и цялата компания ще ми се подиграва. По-добре да му драсна няколко реда, да, по-добре така, а другите писма ще занеса веднага на портиера, за да заминат рано сутринта… По дяволите… Къде ли е хартията за писма? Как може, папката е празна, просто невероятно за такъв изискан хотел. Ще позвъня на камериерката, тя ще донесе… Но дали е удобно да звъня сега, след девет часа, кой знае, всички вече спят, а може дори да й се стори смешно, задето звъня през нощта за няколко листа хартия. По-добре сама да прескоча да си взема от администрацията. Само да не налетя на Едвин! Леля има право, не бива да му се доверявам. Дали си позволява да се държи така и с другите момичета? Днес следобед например в колата през цялото време ме галеше по коленете. Как можах да допусна това? Та аз го познавам едва от няколко дни. Но бях като парализирана… Ужасно, как изведнъж се усещаш съвсем слаб, съвсем безволев, когато някой мъж те докосне. Никога не бих могла да си представя, че силите изведнъж те напускат. Дали и с други жени е така? Не, никоя не би признала, колкото и дръзко да се държат и говорят. Все пак нещо трябваше да направя. Ужасно беше, тези тръпки по кожата чак до петите! Представям си, че ако докосне някое младо момиче, то съвсем ще си изгуби ума. А как ми стисна ръката? Ужасно! Има тънки пръсти, а ноктите му добре поддържани като на жена, но сграбчи ли те, усещаш ги като железни скоби. Дали наистина се държи така с всяка жена? Вероятно с всяка… Следващия път ще го наблюдавам, когато танцува… Ужасно е да си толкова неопитен, всяка друга на моите години може да се справя и знае как да спечели уважение… Впрочем Карла разправяше, че вратите по цяла нощ хлопат. Веднага трябва да заключа… Защо не бяха искрени, а не така, от ден до пладне и после край! Как ли се чувствуват другите момичета? Дали изпитват същото упоение? На мен такова нещо никога не ми се е случвало! Не, все пак веднъж го изпитах, преди две години, когато един елегантен господин ме заговори на Верингерщрасе, приличаше много на Едвин, също така снажен и спретнат. Всъщност нищо нямаше да се случи, покани ме на вечеря… Всички така се запознават. Но тогава се уплаших, че ще закъснея. Цял живот съм се страхувала и съм се съобразявала с всеки, с всички. А времето лети и бръчките край очите се множат… Другите бяха по-умни, по-добре се справиха… Дали друго момиче би седяло само в стаята, а долу е весело, светло… Само защото чичото е уморен… Никоя не би се прибрала така рано. Всъщност колко е часът? Само девет, девет часът. Положително няма да мога да заспя, изключено… Изведнъж ме обля гореща вълна. Да, ще отворя прозореца. Колко добре ме облъхва студът! Само да не се простудя. О, пак тези глупави страхове, винаги тая предпазливост, благоразумие. Каква полза от тях? Ах, колко приятно подухва през роклята. Всъщност защо облякох и за кого тази хубава рокля? Никой няма да ме види в нея тук, в стаята. Дали да не изтичам набързо долу? Трябва да си взема хартия за писма, а мога да напиша писмата и долу. Няма нищо лошо в това. Б-р-р-р, какъв студ! По-добре да затворя прозореца. Да седя в тоя студ на креслото? Глупости, ще изтичам долу да се постопля… Но ако Елкинс или някой друг ме види и утре каже на леля? Голяма работа! Ще кажа, че съм слязла да дам писмата на портиера. Само ще напиша писмата и веднага ще се върна. Къде ми е мантото? Не, няма нужда от манто, нали веднага ще се върна, само да взема цветята. Не, те са от Елкинс. Е, няма значение, отиват ми на роклята… Може за всеки случай да се отбия при леля, дали спи вече… Глупости, защо… Не съм вече ученичка. Все тоя глупав страх! Нямам нужда от разрешение, за да изтичам до долу за три минути. Така че да вървя.

Тя се спуска по стълбите бързо и плахо, сякаш за да надбяга собственото си колебание. Успява да се промъкне незабелязано през множеството народ от танцувалния салон в канцеларията. Първото писмо е готово, скоро ще приключи и второто. В този мигна рамото й се отпуска ръка.

— Арестувана сте! Къде сте се скрили? От един час претърсвам всяко ъгълче, разпитвам всички за госпожица Ван Боолен, вече ми се смеят, а тя се сгушила тук като зайче в храстите. Хайде, елате бързо!

Високият строен мъж стои зад нея и с всеки свой нерв Кристине отново усеща съдбоносния допир. Усмихва се едва забележимо, уплашена от изненадващата му поява, но все пак е поласкана, че половин час е бил достатъчен, за да усети отсъствието й. Но има все още сили за защита.

Не, днес не мога да танцувам, заета съм. Имам да пиша писма, трябва да заминат със сутрешния влак. И сетне, обещах на леля тая вечер никъде да не ходя. Не, изключено, не мога. Тя ще ми се разсърди, ако узнае, че съм слизала още веднъж.

Да се доверяваш е винаги опасно, защото споделиш ли някоя тайна с чужд човек, бариерата между вас е премахната. Лишаваш се от нещо и по тоя начин му даваш известно предимство. И наистина страстният настойчив поглед тозчас става интимен:

— Охо, измъкнахте се! Без разрешително. Не се бойте, няма да ви издам. Но от един час насам краката ми съвсем се схванаха заради ваша милост. Не си въобразявайте, че ще ви пусна толкова лесно. Щом сте се хванали на хорото, докрай ще го играете, щом веднъж сте слезли без разрешение, ще останете без разрешение с нас.

— Как си позволявате! Това е невъзможно. А ако леля дойде? Не, изключено е!

— О, веднага ще установим дали леличката вече спи. Знаете ли кои са нейните прозорци?

— Защо…

— Много просто, ако прозорците са тъмни, значи леля ви вече спи. А човек, който се е съблякъл и вече си е легнал, няма да се облече специално, за да проверява дали детенцето е послушно. Боже мой, колко пъти сме се измъквали от интерната! Хубавичко смазвахме ключовете от стаята и входната врата и се промъквахме по чорапи по коридора, по стълбите чак до долу. Такава вечер биваше сто пъти по-весела, отколкото когато получавахме тържествено разрешение. И така, да идем на разузнаване!

Кристине неволно се усмихва. Колко лесно и просто се преодоляват тук всички трудности! От някаква момичешка палавост й се прищява да се пошегува със строгия си пазач. Само да не отстъпвам твърде бързо, съветва я вътрешният й глас.

— Изключено, не мога да изляза така на студа! Не съм си взела палтото.

— Ще се намери нещо в замяна. Един момент. — И той изтичва до гардероба и донася мекото си влакнесто пардесю. — Ще стане, хайде, обличайте го!

Но нали трябваше… — мисли си тя, но на минутата забравя какво е трябвало да направи, защото ръката й е напъхана в мекото палто и е късно да се съпротивлява, тя се смее палаво и се загръща в чуждото пардесю.

— Не, не през официалния изход — казва той с усмивка. — Ето оттук, през страничната врата, сега ще се поразходим под прозореца на леля ви.

— Но само за минута — предупреждава тя и едва излезли в мрака, той я хваща здраво под ръка.

— И така, къде са прозорците?

Вляво, на втория етаж, ъгловата стая с балкона.

Тъмни, тъмни като рог, ура! Така, а сега аз поемам водачеството. Първо — обратно в салона!

— Не, в никакъв случай! Ако лорд Елкинс или някой друг ме види там, още утре ще каже на леля, а те и без това вече са ми сърдити… Не, качвам се веднага горе.

— Тогава да идем някъде другаде, в бара на Сен Морил. С колата ще стигнем за десет минути. Там никой не ви познава и никой не може да ви наклевети.

— Какво си мислите! Що за идея! Ако някой ме види да се качвам с вас в колата, целият хотел ще ни одумва.

— За това ще се погрижа аз, оставете на мен. Естествено няма да се качите през парадния вход, където почитаемата дирекция оставя да блестят четиринайсет лампи. Тръгнете по тая горска пътечка и ме чакайте в тъмното, след минута съм при вас и за петнайсет минути сме в бара. Решено, край.

Кристине за пореден път се учудва колко лесно се урежда всичко тук. Вече почти не се съпротивлява.

— Колко просто си го представяте.

— Просто или не, тръгваме. Отивам да взема колата, а вие избързайте напред.

Тя се обажда още веднъж с колеблив глас:

— Но кога ще се върнем?

— Най-късно в полунощ.

— Честна дума?

— Честна дума.

Честната дума винаги служи на жената като перила, в които тя се вкопчва, преди да падне.

— Е, добре, разчитам на вас.

— Вървете отляво, където няма фенери. След минута идвам.

Докато върви в указаната посока (защо всъщност му се подчинявам?), на Кристине й хрумва: все пак трябваше… трябваше… Но не е в състояние да мисли, да си спомни какво всъщност е трябвало да свърши, защото е увлечена от новата игра. Загърната в чуждото пардесю, тя се прокрадва тайно в мрака като индианец, отново нещо ново, непознато от предишния й живот. Само няколко минути чака в сянката на гората и два широки лъча вече опипват улицата, заслепяващите фарове хвърлят сребриста светлина между боровете; шофьорът очевидно я е забелязал, защото острите пронизващи светлини изведнъж угасват и колата, огромна и черна, изскърцва току до нея. Сега и вътрешното осветление съобразително угасва, само синьото сияние около спидометъра очертава мъничък светъл кръг. Толкова черен я пресреща внезапният мрак след яркия поток светлина, че Кристине не може да разпознае нищо, но вратата на колата вече се отваря, една ръка се подава, помага й да влезе, призрачно бързо става всичко, зашеметяващо и авантюристично като на кино; преди Кристине да си поеме дъх или да каже нещо, колата рязко потегля и при този пръв тласък, който неволно отхвърля тялото й назад, тя чувствува, че я сграбчват и прегръщат. Опитва да се брани, свенливо сочи гърба на шофьора, застанал като истукан на кормилото, срамува се от присъствието на този свидетел, но от друга страна, се чувствува защитена от крайности. Но мъжът до нея мълчи. Тя само чувствува как пламенно и настойчиво прегръщат тялото й, ръцете му се плъзват по нейните, после по раменете, гърдите, една властна чужда уста, гореща и влажна, жадно търси устните й и те отстъпват. Тя несъзнателно е желала и очаквала всичко това, грубата прегръдка, тази ужасна гонитба на целувките по врата, раменете и бузите, ту тук, ту там горещото клеймо върху потръпващата кожа, а и принудата да не се вдига шум пред свидетели по някакъв странен начин засилва още повече опиянението от тази пламенна игра. Със затворени очи, без глас и воля да се брани, тя се отдава на ненаситните, изпиващи задъханите й стенания устни, и за пръв път тръпнещото й тяло познава насладата от целувките. Кристине не забелязва колко трае всичко това, то става някъде извън пространството и времето, но свършва внезапно, когато след предупредителния сигнал на шофьора колата навлиза в осветената улица и спира пред бара на големия хотел.

Тя слиза объркана, залитаща, засрамена, оправя набързо смачканата си рокля и разчорлените коси. Няма ли всеки да забележи, но не, никой не й обръща внимание в полумрака на препълнения бар; учтиво ги завеждат до една маса. Тя съзнава нещо ново, съзнава каква непроницаема тайна може да бъде животът на една жена, как под маската на светските маниери може да се прикрие и най-страстната възбуда. Никога не би повярвала, че е възможно с кожа, още обгоряла от целувките, да седи така изправена, спокойна, хладнокръвна и да разговаря непринудено с тоя елегантен мъж, а само преди две минути бе почувствувала тези устни до здраво стиснатите си зъби, бе се огъвала под тежестта на прегръдката му, а тук никой нищо не подозира. Колко ли жени са се престрували така, сепва се тя, колко от моите познати у дома и на село? Всички са живеели двоен живот, многократно и стократно, тайно и открито, докато аз, наивницата, съм вземала пример от тях. В този миг Кристине усеща как под масата коляното му многозначително се притиска в нейното. Поглежда го бързо и сякаш за първи път вижда лицето му — сурово, мургаво, енергично, с властните устни под тънките мустачки, чувствува неговия похотлив, проницателен поглед. Всичко това неволно разпалва нейната гордост. Този силен, мъжествен човек ме желае, само мен, и никой освен мен не знае това.

— Ще потанцуваме ли? — пита той.

— Да — съгласява се тя, но в тази думичка се съдържа много повече смисъл. За пръв път тя не може да се насити на танца, а въздържаният допир е само нетърпеливо предчувствие за по-страстна и силна прегръдка; принудена е да се владее, за да не се издаде.

Тя изпива бързо един коктейл, после втори, за да охлади устните, изгорени от целувките и жадни за нови. Накрая й втръсва да седи сред тълпата.

— Трябва да се прибираме — казва тя.

— Както искаш.

За пръв път се обръща към нея на „ти“, това й действува като нежен удар в сърцето и някак естествено, когато се качва в колата, тя отново пада в обятията му. Сега между целувките напират настойчиви думи. Само за час да отиде при него, стаята й е на същия етаж, прислугата вече спи. Страстните молби се вливат като огнен порой в нея. Все още мога да се запазя, мисли тя, залята от жарка вълна. Тя мълчаливо поглъща вълнуващите думи, които за пръв път чува от устата на мъж.

Колата спира на същото място, където се е качила. Гърбът на шофьора не се помръдва, докато тя слиза. Връща се сама в хотела, лампите пред входа са вече угасени, минава бързо през фоайето: знае, че той ще я последва и вече го чува да изкачва леко като спортист по три стъпала наведнъж. Сега ще ме сграбчи, и внезапно я обхваща див, безумен страх. Хуква с все сили: един скок през вратата и превърта ключа. Сетне рухва в креслото с щастлива въздишка: спасена!