Стефан Цвайг
В омаята на преображението (19)

Мълвата винаги достига последен оногова, за когото се отнася. Кристине не чувствува, че сутринта крачи под кръстосания обстрел на ироничните дебнещи погледи. Сяда доверчиво тъкмо на най-опасното място — при госпожа тайната съветничка, и не забелязва коварните въпроси на старата дама, а от всички страни съседите наострят уши. Тя целува любезно ръка на белокосата неприятелка, преди да придружи чичото и леля си на уговорената разходка. Не й прави впечатление, че някои познати леко се подсмихват, когато отговарят на поздрава й, защо пък хората да не са весели? С безгрижни очи, ведро и засмяно гледа коварните люде, носи се като пламък през салона и блажено вярва, че светът е добър.

Отначало и лелята не забелязва нищо; все пак през този предобед нещо й прави неприятно впечатление, но тя не подозира причината — в хотела живее онази съпружеска двойка от Силезия, собственици на имение, господин и госпожа Фон Тренквиц, които строго държат на дворянството и титлите и безмилостно пренебрегват всички буржоа. За Ван Боолен са направили изключение, първо, защото са американци (тоест своего рода аристокрация!) и не са евреи, а може би също така, защото вторият им син Харо, чието имение се огъва под тежките лихви на ипотеките, трябва да пристигне утре и може би няма да е съвсем безполезно, ако се запознае с една американска наследница. Те са се уговорили с госпожа Ван Боолен за десет часа да отидат заедно на разходка, но внезапно (след постъпилите от информационната агенция на тайната съветничка сведения) в девет и половина изпращат портиера да съобщи, че за съжаление не могат да излязат. И странно, вместо да се извинят и обяснят късния си отказ, на обяд те отминават масата на Ван Бооленовци с високомерен поздрав. „Странно — недоумява госпожа Ван Боолен, болезнено чувствителна по отношение на светските порядки, — нима сме ги обидили? Какво се е случило?“ Странно е също, че след обяда, в салона, докато Антъни е отишъл да си подремне, а Кристине пише писма, до нея не сяда никой. Иначе редовно идват семейство Кинсли или други познати, за да си побъбрят, а сега като че ли са се наговорили — всеки си остава на масата и тя седи изоставена в дълбокото си кресло, дълбоко засегната, че никой от приятелите не идва при нея, а надутият Тренквиц дори не възнамерява да се извини.

Най-после някой се приближава, но днес и той е по-различен от обикновено — неестествен, официален, тържествен, лорд Елкинс. Някак странно крие очите си под уморените зачервени клепачи — иначе винаги гледа така открито и ясно, какво ли му е? Той се покланя почти церемониално:

— Ще позволите ли да седна при вас?

— Но разбира се, милорд. Защо питате?

Тя отново се чуди. Колко неестествено се държи, забил поглед в обувките си, закопчава сакото си, оправя ръбовете на панталоните си; странно, странно. Какво ли му е, мисли тя, държи се така, сякаш ще произнася тържествена реч.

Най-после възрастният мъж с решително усилие повдига очи изпод тежките си клепачи, сякаш плисва светлина, сякаш блясва сабя.

— Чуйте, dear Mistress Boolen^[1], оттук бих искал да поговоря с вас за нещо лично, тук не ни чува никой. Но разрешете ми да говоря откровено. Дълго обмислях как да ви го кажа, защото от намеци няма смисъл. По лични и неприятни въпроси човек трябва да говори дваж по-ясно и откровено. И така… мисля, че ще изпълня приятелския си дълг, ако говоря с вас без заобикалки. Ще позволите ли?

— Но разбира се.

Изглежда, че на стария човек никак не му е лесно, той се колебае още известно време, изважда лулата си от джоба и бавно я натъпква. Пръстите му — от възрастта или от вълнение? — странно треперят. Най-сетне повдига глава и казва ясно:

— Онова, което имам да ви кажа, се отнася до мис Кристиана.

Отново млъква.

Госпожа Ван Боолен трепва. Нима действително седемдесетгодишният мъж сериозно мисли да… Вече е забелязала, че той проявява голямо внимание към Кристине, нима действително се е стигнало дотам, че той… Но в този миг лорд Елкинс вдига рязко взор и я поглежда изпитателно:

— Тя действително ли е ваша племенница?

— Естествено — отвръща почти обидена госпожа Ван Боолен.

— И действително ли се казва Ван Боолен?

— Не, не… Тя е моя племенница, не на мъжа ми, дъщеря на сестра ми във Виена… Но моля ви, лорд Елкинс, вие сте наш приятел, какво означава този въпрос?

Лордът съсредоточено се вглежда в лулата си, като че ли е живо заинтересуван дали тютюнът гори равномерно, и старателно го натъпква с пръст. Едва тогава, приведен, почти без да отваря тънките си устни, той заговаря сякаш на лулата си:

— Защо то… да, защото тук изведнъж плъзнаха едни странни клюки, като че ли… Сметнах за свой приятелски дълг да изясня нещата докрай. Щом вие казвате, че тя действително е ваша племенница, за мен въпросът е приключен. Бях убеден, че мис Кристиана не е способна на лъжа, попитах ви само… само защото хората тук говорят такива странни неща.

Госпожа Ван Боолен пребледнява, коленете й се разтреперват.

— Какво… бъдете откровен… какво говорят хората?

Лулата бавно се нажежава и пламва ален кръг.

— Мисля, че познавате днешното общество, което строго спазва своите принципи. Този надут глупак Тренквиц например смята за лична обида да седне на една маса с човек, който няма аристократичен произход и състояние, изглежда, той и жена му най-широко са отворили уста. Приказват, че сте си били позволили да се пошегувате с тях: нагиздили сте някакво си дребнобуржоазно момиче с хубави дрехи и сте им го представили под фалшиво име като дама — като че ли този празноглавец изобщо знае какво е истинска дама. Нали не трябва тепърва да подчертавам, че дълбокото ми уважение и голямата ми искрена симпатия към мис Кристиана ще се запазят дори тя наистина да е от по-беден произход… Може би тя не би излъчвала такова изумително чувство на радост и благодарност, ако бе разглезена от лукса като тази суетна сган. Лично аз не виждам нищо лошо в това, че сте й подарили някои от вашите дрехи, и ако изобщо ви запитах дали това е вярно, то е само за да пресека тези гнусни клевети.

Страх свива гърлото на госпожа Ван Боолен, тя дълбоко поема дъх, за да отговори спокойно:

— Няма защо да крия от вас произхода на Кристине, милорд. Зет ми беше един от най-видните и богати търговци във Виена — (тук тя силно преувеличи), — но като много почтени люде, загуби състоянието си по време на войната. На семейството никак не му бе леко да се справи, но от гордост отказаха нашата помощ и предпочетоха да работят. И така, днес Кристине е на държавна служба, в Post office^[2]. Надявам се, това не е никак срамно.

Лорд Елкинс вдига очи усмихнат, изправя се: очевидно му е олекнало.

— Вие питате човек, който сам е бил четиридесет години на държавна служба. Ако това е срам, ще го поделя с вашата племенница. Но щом говорихме открито, нека да помислим разумно. Веднага разбрах, че всички тези злобни нападки са гнусна лъжа, защото едно от малкото предимства на възрастта е, че рядко се лъжем в хората. Да погледнем трезво на положението: боя се, че отсега нататък на мис Кристиана никак няма да й е лесно, няма нищо по-отмъстително и коварно от дребните душици, които се пишат за аристократи. Тоя надут пуяк Тренквиц никога няма да си прости, че се е държал учтиво с някаква си пощенска служителка, това ще терзае стария глупак повече от силен зъбобол. Не е изключено и другите да си позволят известна нетактичност спрямо племенницата ви, най-малкото тя ще почувствува студенина и неприязън. На драго сърце бих попречил на това, защото — както сигурно сте забелязали — високо ценя вашата племенница… и ще бъда щастлив да спестя едно разочарование на мис Кристиана.

Лорд Елкинс млъква и се замисля, лицето му отново се състарява и помръква.

— Дали ще мога задълго да я закрилям — това не мога да обещая. Зависи от… обстоятелствата. Във всеки случай желая да покажа на тези господа, че я уважавам повече от цялата тази сребролюбива сбирщина и че който си позволи да се държи невъзпитано с нея, ще се разправя лично с мен. Има шеги, които не понасям и докато съм тук, тези „шегаджии“ трябва да го имат предвид.

Той енергично става, решително изправен, какъвто госпожа Ван Боолен никога не го е виждала.

— Разрешавате ли да поканя племенницата ви на една разходка с кола? — пита той официално.

— Но разбира се.

Той се покланя и тръгва към канцеларията (госпожа Ван Боолен го изпраща със смаяни очи), страните му са зачервени, сякаш обрулени от остър вятър, а юмруците са здраво стиснати.

Какво ли е намислил? — чуди се госпожа Ван Боолен. Кристине е погълната в писмото и не чува стъпките му. Той вижда само склонената глава, хубавите светли коси, вижда снагата, която след толкова години буди у него отдавна угаснали желания. Бедното дете, колко е безгрижна, нищо не знае, но те ще те сграбчат и никой няма да може да те защити. Той я докосва леко по раменете. Кристине се сепва и тутакси скача: още от момента на запознаването тя винаги оказва видимо уважение към този изключителен човек. Той с усилие се усмихва.

— Мила госпожице Кристиана, идвам да ви помоля за нещо. Не се чувствувам добре, още от сутринта ме боли главата, не мога да чета, нито да спя. Помислих си, че чистият въздух, една разходка с колата ще ми се отрази добре и естествено би ми било приятно, ако вие ми правите компания. Току-що взех разрешение от госпожа леля ви. Така че, ако сте съгласна, заповядайте…

— Но разбира се… За мен е… радост, чест…

— Тогава да вървим.

Той тържествено й предлага ръка. Тя е малко учудена и засрамена, но как би могла да откаже тази чест! Лорд Елкинс върви с нея през салона с бавни, уверени и твърди крачки. Той хвърля към всеки бърз остър поглед, което иначе няма навик да прави, в поведението му несъмнено има ясна заплаха: не я докосвайте! Обикновено той минава край другите любезно и учтиво, като тиха сива сянка, едва се забелязва, но сега се взира предизвикателно във всяка чужда зеница. Всички разбират, че това шествие е явна демонстрация. Тайната съветничка поглежда гузно. Кинсли поздравяват едва ли не уплашено, когато виждат как безстрашният стар Паладин^[3] със снежнобелите коси и леден поглед крачи с младото момиче през широкия салон, тя — горда и щастлива, без да подозира нищо лошо, той — стиснал устни твърдо, по военному, сякаш стои начело на полка си и трябва да командува атака срещу укрепилия се неприятел.

Когато двамата излизат, пред вратата на хотела случайно срещат Тренквиц, който неволно поздравява. Лорд Елкинс умишлено поглежда встрани, вдига наполовина ръка към шапката си и отново равнодушно я сваля: както се благодари на келнер за неговия поздрав. В това движение има неописуемо презрение: то е като плесница. Сетне той пуска ръката на Кристине, лично отваря вратата на колата, сваля шапка и помага на дамата да се качи: със същото почтително движение е помогнал навремето си на снахата на краля при едно нейно посещение в Трансваал.