Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rausch der Verwandlung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
ckitnik (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Стефан Цвайг

Заглавие: В омаята на преображението

Преводач: Елена Матушева-Попова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: 30.XI.1987 г.

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Рецензент: Венцеслав Константинов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614

История

  1. — Добавяне

Приятно й е, че най-неочаквано в живота й отново се е появил някакъв човек, който се интересува от нея, и тя, безполезното същество, пощенската служителка, назначена да продава марки, да подпечатва телеграми и да отговаря на телефонни повиквания, има стойност за някого. Това огорчено лице предизвиква у нея съчувствие и тя поривисто казва:

— Впрочем бих могла да взема и следващия влак — десет и двайсет, така че бихме могли да се поразходим и да вечеряме някъде наблизо… Разбира се, ако нямате нищо против…

В очите му тутакси блясва радост, която озарява цялото му лице.

— О, ни най-малко! — възкликва той.

Дават куфара на гардероб и някое време вървят безцелно по улиците. Синкавата мъгла постепенно забулва септемврийската вечер, между къщите като малки бели луни висят уличните фенери. Разхождат се бавно и водят лек, непринуден разговор. В предградието откриват малък евтин ресторант с градина, в която могат да поседят на открито в малки беседки, на маси, разделени една от друга с рехава плетеница от бръшлян. Седят като че ли в самостоятелна ложа; съседите ги виждат, но не могат да ги чуят. И двамата са доволни, че намират свободно кътче в градината. Наоколо се издигат къщи, някъде свири грамофон — от отворен прозорец долитат звуците на валс, от съседните сепарета звъни смях или някой самотен мъж тихо и кротко си сръбва, а на всички маси като стъклени цветя греят газени лампи, край които любопитно жужат черни мушички. Вечерта е приятно хладна.

Фердинанд сваля шапката си и сяда срещу Кристине. Тя ясно вижда лицето му, осветено от спокойния пламък на лампата: по тиролски сурови черти, сякаш изваяни от длетото на резбар, с малки бръчки около очите и устата, изопнато, строго и все пак някак изхабено лице. Но както гласът му се променя, когато е разгневен, така и зад това лице се крие друго, второ лице, и то се разкрива, когато той се усмихне, когато бръчките се врежат по-дълбоко и твърдостта в очите се смекчи. Тогава в изражението му се появява нещо момчешко, детински доверчиво и нежно, и тя неволно си представя, че точно такъв трябва да го е познавал Франц, точно такъв трябва да е бил някога. Докато разговарят, тези два лика удивително се сменят един с друг. Когато се навъси или горчиво свие устни, върху лицето му тутакси пада сянка, сякаш тежък облак е надвиснал отгоре и злачното поле в миг е помръкнало. Странно, недоумява Кристине, нима е възможно в един човек да се крият двама души? И тозчас си спомня собственото преображение и забравеното огледало в отдалечената на мили оттук стая, в което сега се оглежда някой друг.

Келнерът им донася поръчката: скромно блюдо с две чаши бяло вино „Гумполдскирхнер“. Фердинанд гледа Кристине с блеснали очи и вдига чаша за наздравица. Но едва протегнал ръка и се чува лек сух пукот. От сакото му отхвръква едно халтаво копче, търкулва се и се завърта подигравателно на масата, преди да падне на земята. Фердинанд се опитва да улови копчето, да го скрие, но забелязал, че малката злополука не е убягнала от погледа на Кристине, се смущава и радостта му помръква. Кристине избягва да го гледа. Женският й усет й подсказва, че никой не се грижи за него. Опитният й поглед вече е забелязал, че шапката му не е изчеткана, по панделката й се е натрупал дебел слой прах, че панталоните са измачкани и издути на коленете, и тя разбира смущението му, сама го е изпитвала.

— Вдигнете го — казва тя. — Винаги нося в чантата си игла и конец, такива като нас трябва да си правят всичко сами, дайте да ви го зашия.

— Не, моля ви — сепва се Фердинанд уплашено. Все пак се подчинява и се навежда да вдигне от земята избягалия предател, ала сетне го стисва здраво в юмрук. — Не, не — упорствува той, — вкъщи ще го зашият. Не, не искам! Не искам! — гръмко протестира той и трескаво закопчава другите две копчета на сакото си.

Кристине не настоява повече. Вижда смущението му. Приятният им разговор е разстроен и по стиснатите му устни тя познава, че сега ще й каже нещо лошо, ще я нагруби, защото изпитва срам.

Така и става. Той настръхва и я поглежда предизвикателно.

— Зная, че не съм издокаран, но не знаех, че отивам на сгледа. За посещението в старческия дом дрехите ми бяха съвсем подходящи. Ако знаех, бих се облякъл по-добре, впрочем това не е вярно. Да си кажа правата, нямам пари, за да се облека прилично, просто нямам или поне нямам накуп. Купувам си например нови обувки, в това време шапката ми се оръфала, купувам си шапка, сакото ми се износило, веднъж едно, друг път друго, не мога да смогна. Аз ли съм виновен или не — все тая. И така, забележете: лошо облечен.

Кристине помръдва устни, но преди да успее да проговори, той продължава:

— Моля ви, само без утешения. Предварително зная какво ще ми кажете — „Бедността не е порок“. Но това не е вярно, когато не можеш да я скриеш, тя все пак е позорна. Заслужена или не, почтена или презряна, все едно — мизерията вони. Да, тя вони, вони като сутерен в заден двор, като дрехи, които не се сменят често. И тази миризма не може да се премахне, сякаш си някаква помия. И нищо не помага, ако щеш и нова шапка да си сложиш или цял ден да си миеш зъбите, миризмата иде от стомаха. Тя се всмуква, полепва по теб и всеки срещнат я надушва веднага. И сестра ви веднага я усети. Познавам тези унищожителни женски погледи, когато гледат някоя оръфана маншета, зная, че не е приятно за окото, но — по дяволите! — още по-неприятно е за теб самия. Не можеш да сториш нищо, няма къде да се денеш, най-много да се напиеш, ето в това… — Той посяга към чашата и с бързи жадни глътки демонстративно я изпива. — Ето в това се състои големият социален проблем, защо така наречените низши класи пият относително повече алкохол. Проблемът, над който си блъскат главите на чашка чай графини и меценатки на благотворителни дружества. За няколко минути, за няколко часа забравяш, че си в тежест на другите и на самия себе си. Зная, че не е особена чест да ви видят в компанията на зле облечен кавалер, и за мен не е изключително удоволствие. Ако се срамувате, кажете ми, само че без любезности и съчувствие!

Той отблъсва стола и понечва да стане. Кристине бързо го хваща за ръката.

— По-тихо! Какво ги интересува хората? Елате по-близо.

Той се подчинява безропотно. Предизвикателството веднага преминава в боязън. Кристине се мъчи да скрие съчувствието си.

— Защо се измъчвате? Защо измъчвате и мен? Няма никакъв смисъл. Нима действително ме смятате за една от така наречените „дами“? Ако наистина бях такава, не бих разбрала нито дума от онова, което наговорихте, и бих ви сметнала за раздразнителен, несправедлив и злобен. Но аз ви разбирам и ще ви кажа защо. Само че елате по-близо до мен, няма защо от съседните маси да ни слушат.

Тя му разказва за пътуването си, разказва му всичко: за възторга, за преображението си, за обидата и унижението. Изпитва удоволствие, че за пръв път може да говори за опиянението си от богатството, но същевременно изпитва и друго, злорадо чувство да се самоизмъчва, когато описва как на заминаване портиерът я е сметнал за крадла само защото била с грозна вехта рокля и сама носела куфара си.

Фердинанд я слуша мълчаливо, само ноздрите му потръпват от вълнение. Кристине чувствува, че той жадно поглъща всяка нейна дума. Той я разбира така, както и тя него, свързва ги гневът на онеправданите. Веднъж започнала, тя вече не може да спре. Разказва за себе си повече, отколкото иска, думите й са силни и образни, излива омразата си към селото, яда си за пропуснатите години. Никога и никому не е разкривала така душата си.

Той слуша мълчаливо, склонил глава, и все по-дълбоко се вглъбява в себе си.

— Простете ми, че така глупаво ви нагрубих — казва той най-после. — Но какво да правя, като винаги се държа така глупаво, веднага кипвам и се нахвърлям на първия срещнат, като че ли той ми е виновен за всичко и сякаш аз съм единственият нещастник. А съм само един от милионите труженици. Всяка сутрин, когато отивам на работа, виждам как другите излизат от домовете си, недоспали, сърдити, с помръкнали лица, как бързат за работа, която не обичат и която им е безразлична, и отново ги срещам вечер в трамваите, когато се връщат — с убит поглед и натежали нозе, изтощени безсмислено или в името на нещо, чийто смисъл не проумяват. Само че те не съзнават и не чувствуват така силно като мен тази ужасна безсмисленост. За тях десет шилинга повече на месец, ново звание или нов жетон за кучето е вече успех; вечер отиват на събрание, където им внушават, че светът на капитала е пред своя залез, че социалистическите идеи ще покорят света, още десет-двайсет години и край, но аз не съм толкова търпелив, не мога да чакам повече. На тридесет години съм, от тях единайсет са прахосани. На тридесет години съм и още не зная кой съм и за какво е създаден този свят, не съм познал нищо друго освен кал, кръв и пот. Не съм направил нищо, само съм чакал, чакал, чакал. Не мога да понасям повече да ме тъпчат и отритват, това ме вбесява, поболява ме и аз чувствувам как времето се изплъзва изпод скъсаните обувки, докато съм чирак на архитекта, макар че не струвам по-малко от него… макар че ония, които стоят на върха, имат същите дробове, същата кръв, но съм се появил твърде късно; паднал съм от колата и не мога вече да я стигна, колкото и да тичам. Съзнавам, че мога да върша много неща, научих едно-друго и сигурно не съм глупав, щом в гимназията бях пръв, а в католишкото училище се занимавах с музика, впрочем научих и френски от един свещеник от Оверн. Но нямам пиано, за да свиря и се отучих, нямам с кого да говоря френски и го забравих. През двете години, докато другите се подвизаваха в елитните студентски дружества, аз усърдно изучавах техниката, продължих да работя и в сибирския плен, но все пак не мога да напредна. Нужна ми беше една година, една свободна година, както е нужно да се засилиш преди скок… Една година и щях да бъда на върха, не зная къде, не зная как, зная само, че днес бих могъл да стисна зъби и напрегна всички сили и да уча по десет, по четиринайсет часа — но още няколко такива години и аз ще стана като другите, уморен и доволен, ще се примиря и ще си кажа: Свършено! Край! Но днес още не мога, днес мразя всички самодоволни люде, така ме дразнят, че понякога насила стискам юмруци в джобовете, за да не ги фрасна по самодоволните мутри. Ето, погледнете тия тримата до вас — през цялото време, откакто сме тук, ме дразнят, не зная защо, може би им завиждам, че са така безгрижно весели и щастливи. Погледнете ги, онзи сигурно е продавач в галантериен магазин, цял ден мъкне балите от рафтовете, кланя се и бърбори: „Последна мода, метъра по един и осемдесет, истинска английска стока, здрава, трайна“, а сетне отново хвърля топа обратно и сваля втори, трети, после някакви шнурове и ресни, а вечер се връща вкъщи и смята, че така трябва да се живее; вторият вероятно работи на митницата или в спестовна каса, целия ден пресмята цифри, цифри, стотици хиляди, милиони числа, лихви, лихви на лихвите, дебит и кредит, и не знае кому принадлежи сметката, кой плаща и изплаща, кой има да дава и защо, кой притежава нещо и защо, не знае нищо, а вечер си отива вкъщи и смята, че така трябва да се живее; а третият — къде работи не зная, в някоя община или другаде, но по ризата му разбирам, че и той пише по цял ден книжа, книжа, книжа, на една и съща дървена маса, със същата ръка. Но днес, понеже е неделя, са си наплескали косите с помада и лицата им сияят от удоволствие. Били са на футболен мач, на конни състезания или с някое момиче и сега си разказват приключенията един другиму и всеки се хвали колко умен, колко ловък и кадърен е той — ами че слушайте само как се смеят — високо, весело, самодоволно — тия автомати в неделен отпуск, тези наети роби, слушайте смеха им — и буен, и мазен, нещастници, пуснали са ги веднъж без повод и си въобразяват, че и ресторантът, и целият свят са техни; ще ми се да ги фрасна по мутрите.

Глупости, все ще ударя този, когото не трябва. Зная, че са нещастници и съвсем не са глупави, а постъпват разумно: примиряват се. Преструват се, че им е все едно и нищо не усещат, а на мен, глупака, все ми се иска да им фрасна по един на тия еснафчета, да ги преобърна наопаки. И защо? Навярно защото ми е втръснало да бъда сам. Зная, че е глупаво, зная, че по този начин вредя на себе си, но не мога другояче, тези единайсет отровни години така са ме надъхали с омраза, като че ли всеки момент ще избликне от мен, и където и да се намирам, хуквам към къщи или към Народната библиотека. Само че книгите, сегашните романи, вече не ме радват. От разните незначителни историйки — как Ханс се оженва за Грете, а Грете за Ханс и как Паула изменя на Йохан, а Йохан на Паула — ми се повдига, а книгите за войната — тях няма нужда никой да ми ги разказва. Вече нямам желание и да уча, откакто зная, че е безполезно и доникъде няма да стигна, докато не получа проклетата диплома, а за нея нямам пари и ето ти омагьосания кръг: без пари не мога да припечеля пари. И такава злоба те обхваща, че по неволя се затваряш като псе, за да не хапеш. А най го вбесява съзнанието, че си безсилен срещу нещо неуловимо, нещо, което идва от хората, а не от някой отделен човек, когото можеш да пипнеш за гушата. Франц знае какво значи това. Той сигурно помни как нощем лежахме понякога на пода в бараката и виехме, и драскахме с нокти от безсилна ярост, и трошехме шишета, та дори ни хрумваше дали да не съсечем нашия пазач Николай с брадвата, а този кротък, добродушен човечец бе наш приятел. И защо него? Защото от всичките, които ни държаха зад решетките, само той ни бе подръка. Нали сега разбирате защо така се развълнувах от срещата с Франц. Вече бях загубил надежда, че съществува човек, който би могъл да ме разбере, но веднага почувствувах, че той ме разбира, а после и вие.

Тя вдига очи и усеща, че той я поглъща с жаден поглед, но ето че пак се смущава.

— Извинете — казва той отново с другия, мекия, плахия, тихия си глас, който така странно контрастира със суровия и предизвикателен тон отпреди малко, когато изливаше гнева си, — извинете, не биваше да говоря толкова за себе си, зная, че не е прилично. Но може би цял месец не съм говорил толкова много, както сега с вас.

Кристине е вперила поглед в лампата пред себе си. Светлината трепти леко от порива на хладния вятър, синкавият сърцевиден пламък внезапно лумва нагоре.

— И аз — отвръща тя след малко.

Известно време мълчат, болезненият напрегнат разговор е измъчил и двамата. По съседните маси вече гасят лампите, прозорците на къщите, които гледат към двора, са вече тъмни, грамофонът мълчи. Келнерът демонстративно минава покрай тях и започва да разчиства съседните маси. Кристине се сепва.

— Трябва да вървя, в десет и двайсет тръгва последният ми влак, колко е часът сега?

Той я поглежда сърдито, но само за миг, а после се усмихва.

— Ето виждате ли, ставам по-добър — казва почти весело. — Ако бяхте ми задали същия въпрос преди час, песът в мен веднага би се озъбил, но сега ще ви кажа като на приятел, както бих казал на Франц: заложих часовника си. Не толкова за пари, макар че часовникът е много красив, златен и с брилянти. Баща ми го получил веднъж на лов, в който участвувал ерцхерцогът, защото се погрижил за най-чудесното кльопане и сам ръководил кухнята. Ако извадиш подобен златен часовник с брилянти на един строеж, ще изглеждаш като негър във фрак. Разбирате ме, нали, вие всичко разбирате. И освен това там, където живея, не е съвсем безопасно да държа такъв ценен часовник, но не исках да го продам, в известен смисъл той е моят неприкосновен запас. Така че го заложих.

Той й се усмихва като човек, свършил добра работа.

— Виждате ли, напредвам, разказах ви за часовника съвсем спокойно.

Болезненото напрежение е отминало, атмосферата помежду им отново е свежа и спокойна като след дъжд, настъпва приятна умора. Те вече не се гледат настръхнали и боязливи, а с доверие. Между тях се е породило нежно приятелство. Поемат към гарата, сега е приятно да се върви, мракът е скрил любопитните черни очи на къщите, от напечените камъни отново лъха прохлада. Но колкото повече приближават целта, толкова по-нервни и бързи стават крачките им: над нежната и тясно преплетена тъкан на тяхното приятелство вече е надвиснал блестящият меч на раздялата.

Тя си купува билет. Когато се извръща, среща лицето му. То отново се е променило, веждите са се смръщили, благодарното сияние в очите, което тя е усетила с такова щастие, е угаснало; без да забелязва съсредоточения й поглед, той се загръща в пелерината, сякаш му е студено. Жал й става на Кристине за тоя човек.

— Ще дойда пак — обещава тя, — вероятно още другата неделя. И ако имате време…

— Винаги имам време. То е, кажи-речи, единственото, което имам, и то в излишък, но не бих искал… Не бих искал… — Той се запъва.

— Какво не бихте искали?

— Не бих искал… искам да кажа само да не си правите труд заради мен… Зная, че да бъде човек с мен не е голямо удоволствие… Може би още във влака или утре ще си кажете: за какво ми е да се занимавам с чужди неволи, зная от опит: когато някой ми разказва за своето тегло, аз слушам и се трогвам; но после, когато той си отиде, си казвам: да върви по дяволите, защо ми натрапва своите грижи, стигат ми моите… Така че не се насилвайте и не си мислете: на тоя трябва да се помогне — сам ще се оправя…

Кристине извръща поглед. Тя не може да го гледа как измъчва самия себе си. Но Фердинанд погрешно разбира движението й, решава, че е обидена и веднага вместо гневния и сърдит глас, тихо и плахо се обажда отново вторият, момчешкият глас:

— Естествено, много бих се радвал… мислех си само, в случай че… исках само да кажа…

Той се запъва и я поглежда като виновно дете, което моли за прошка. Тя разбира смущението му, разбира, че този суров, страстен човек иска тя да дойде отново, но няма кураж да я помоли.

Сега я овладява чувство на майчинска топлота и загриженост, желание да утеши този буен и същевременно покорен човек с дума, с жест, без да накърни суровата му гордост. Иска й се да го погали по челото и да каже: „Глупаво момче“, но се бои, защото той е така чувствителен. В смущението си само успява да промълви:

— Съжалявам, но мисля, че вече наистина трябва да вървя.

— Наистина… наистина ли съжалявате? — пита той настойчиво и я гледа умолително и в безпомощната му поза вече се чувствува отчаянието от самотата, тя вече вижда как той ще стои сам на перона и ще гледа отчаяно след влака, който я отнася, сам в града, сам на света, и тя чувствува, че той се е привързал към нея от все сърце. Трогната, жената, човекът в нея се чувствува за пръв път отново желана, и то желана по-дълбоко от когато и да било и животът й отново добива смисъл. Прекрасно е да се чувствуваш най-после обичан и внезапно у нея пламва желанието да се отплати за тази радост.

В главата й мълниеносно се ражда едно решение и то изпреварва мислите й. Един порив, един план. Тя се извръща, приближава се до него и казва, сякаш премисля (а решението вече несъзнателно е взето):

— Всъщност… бих могла да остана още с вас и да замина утре с първия влак в пет часа и половина, така ще стигна навреме на глупавата си работа.

Той впива очи в нея. Тя никога не е подозирала, че очи могат така внезапно да заблестят. Също като че ли в тъмна стая е пламнала клечка кибрит, така сега цялото му лице свети и оживява. Той е разбрал, с проницателния инстинкт на чувството е разбрал всичко. Ненадейно добива смелост и я хваща под ръка.

— Да — казва възторжено, — да, останете, останете…

Кристине не се противи, че я хваща под ръка и притегля. Тази ръка е топла и силна, тя трепери, тя трепери от радост и неволно този трепет преминаван у нея. Тя не пита къде отиват — защо да пита, сега всичко е безразлично, тя е взела решението си. Отдала е волята си доброволно и се наслаждава на тази всеотдайност. Напрежението й е отслабнало, сякаш е изключено, волята, мисълта, тя не разсъждава дали обича този мъж, когото едва познава, дали го желае като мъж, само се наслаждава на пълното си безволие, на неосъзнатото чувство — това е насладата от освобождението.

Не я интересува какво ще стане сега, чувствува само една ръка, която я води, и се оставя да я водят — покорно, като дъсчица, която се носи по водата и по бясната скорост предусеща упоителната радост на падението. От време на време затваря очи, за да усети по-пълно чувството, че е желана и отдадена.

Но настъпва още един напрегнат момент. Фердинанд спира и смутено обяснява:

— Така бих искал да ви… да ви помоля да дойдете у дома… но… не може… не живея сам… трябва да се мине през друга стая… можем да отидем някъде другаде… в някой хотел… не във вашия, където вчера… можем…

— Добре — казва тя, — добре. — И не знае с какво се съгласява. Думата „хотел“ не предизвиква у нея ужас, а й придава нов блясък. Като през облак тя вижда да се появява огледалната стая, блестящите мебели, оглушителната тишина на нощта, усеща могъщото дихание на Енгадин.

— Добре — повтаря тя замечтано.

Продължават да вървят, уличките стават все по-тесни. Той не изглежда много уверен и оглежда нерешително къщите. Най-после спира прел някаква сграда, задрямала в полумрака, с осветена фирма. Кристине послушно го следва през вратата, попадат сякаш в мрачна шахта.

Влизат в коридор, вероятно нарочно осветен само с една-единствена матова крушка. Иззад стъклената врата се показва мърляв портиер по жилетка. Двамата мъже си пошепват нещо, сякаш сключват забранена сделка. Нещо тихо звънти между пръстите им. Пари или ключове? В това време Кристине стои сама в полутъмния коридор и се взира в олющената стена, неописуемо разочарование при вида на тази жалка дупка. Тя не иска да мисли за това, но неволно си спомня фоайето на онзи, другия хотел, огледалните стъкла, потоците светлина, богатството и комфорта.

— Номер девет — обявява портиерът високо и добавя също така гръмогласно: — На първия етаж — сякаш се старае да го чуят чак догоре. Фердинанд пристъпва до нея и я хваща под ръка. Тя го гледа умолително:

— Не може ли… — не знае какво иска да каже. Но той вижда ужаса в очите й и желанието да побегне.

— Не, всички са такива… Впрочем не зная друг… наистина не зная друг. — После я хваща под ръка и я придържа нагоре по стълбата. Кристине има чувството, като че ли коленете й се подгъват, че тялото й се е парализирало.

Вратата на стаята е отворена. От нея излиза немарлива камериерка със сънливо лице.

— Само за минутка, веднага ще донеса чисти кърпи.

Те влизат, бързо затварят вратата след себе си. Стаята е тясна, с един прозорец, с един-единствен стол, закачалка, умивалник и още — преднамерено изтъкнато, сякаш знае, че е най-важната мебел тук — широко постлано легло. То стои там неизразимо безсрамно в своята функция и изпълва тясното четвъртито помещение. Не можеш да го избегнеш, не можеш да го подминеш, без да го забележиш. Въздухът е спарен и мирише тежко на цигарен дим, лош сапун нещо друго, неприятно. Без да иска, тя стиска устни, за да не вдишва. Сетне от страх да не й прилошее от погнуса бързо прави крачка към прозореца, отваря го широко и като отровена с газ, жадно вдъхва нахлуващия свеж въздух.

На вратата леко се чука, Кристине се сепва, но влиза камериерката и оставя чисти кърпи на умивалника. Забелязала, че прозорецът в осветената стая е отворен, тя казва с известно неудобство:

— Моля ви тогава да пуснете завесите. — Сетне учтиво излиза.