Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rausch der Verwandlung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
ckitnik (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Стефан Цвайг

Заглавие: В омаята на преображението

Преводач: Елена Матушева-Попова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: 30.XI.1987 г.

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Рецензент: Венцеслав Константинов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614

История

  1. — Добавяне

В такова голямо вълнение и бурни възторзи протича целият ден. В десет часа — тя още е на масата за закуска, в панерчето не е останала нито една кифличка, възбуденият й от планината апетит е омел всичко до троха — се появява генерал Елкинс в строг спортен костюм и я кани на обещания излет с кола. Крачейки почтително зад нея, той я придружава до колата си — най-изискана английска марка, блестяща от никел и лак; шофьорът, светлоок и гладко обръснат, сам прилича на английски джентълмен; генерал Елкинс постила одеяло на седалката и я настанява удобно, едва тогава сваля учтиво шапка и сяда до нея. Това внимание притеснява Кристине, чувствува се като измамница пред генерала с неговата подчертана, почти смирена вежливост. Коя съм аз, мисли си, че се държи така с мен? Боже мой, ако само знаеше как седя като забита с пирон на стария пощенски стол пред пощенската маса, заета с глупава долнопробна работа! Но едно натискане на газта и бързо нарастващата скорост помита всеки спомен. С детинска гордост тя забелязва как по тесните улички на курортното селище, където моторът не може да се движи с всичката си мощ, минувачите с възхищение поглеждат към луксозната кола, която дори тук прави впечатление с изисканата си марка, как с лека и почтителна завист всички погледи се вдигат към нея, смятайки я за собственицата. Генерал Елкинс й показва околностите и както всеки специалист географ, изпада в куп подробности, но момичето, приведено напред, го слуша тъй внимателно, че явно му доставя удоволствие. Като слуша непринудените й възклицания, като наблюдава възхитените й очи при всяка нова гледка, голобрадото му студено лице постепенно загубва английската си сдържаност, добродушна усмивка разведрява сухите и тънки уста. Все по-често докосва с малко тъжна усмивка свежия й профил, сдържаността му отстъпва пред бурния възторг на младостта. Шофьорът кара все по-бързо. Като по мек килим безшумно се плъзга скъпата кола, никакъв хрип на металната й гръд не издава и най-малкото напрежение при изкачването, умно и гъвкаво се нагажда тя към пай опасните завои и само въздухът, който все по-мощно свисти, издава нарастващото темпо, а към насладата от скоростта се прибавя чудесното опияняващо чувство на сигурност. Долината става псе по-тъмна, все по-сурови се издигат скалите. Най-после пред тях се открива изглед и шофьорът спира.

— Моля — обявява генерал Елкинс и с неизменната почтителна вежливост й помага да слезе от колата. Гледката към долината е величествена; пътят се вие надолу в красиви завои подобно буен планински поток; човек има чувството, че тук планината се е уморила, не й достига вече сила да трупа върхове и глетчери, с един порив се хвърля надолу в необозримата долина. — Там долу е низината, оттам започва Италия — сочи Елкинс.

— Италия? — възкликва Кристине. — Толкова близо, нима наистина е тъй близо?

В гласа й прозвучава такъв страстен копнеж, че Елкинс неволно пита:

— Никога ли не сте били там?

— Не, никога.

И това „никога“ е казано с такава жар и горчивина, сякаш в него се е стаила цялата й мъка по неосъществимата мечта: никога, никога няма да я види. Тя тутакси разбира грешката си, гласът й я е издал, спътникът й би могъл да отгатне най-съкровените й мисли и тайната й, че е бедна, неловко се опитва да отклони разговора и пита почти глупаво:

— Вие естествено познавате Италия, нали, генерале?

Той се усмихва сериозно и едва ли не тъжно.

— Къде ли не съм се скитал? Три пъти съм обиколил света, не забравяйте, че аз съм стар човек.

— Не, не! — протестира тя уплашена. — Как можете да говорите така!

Уплахата й е толкова неподправена, протестът толкова искрен, че страните на шестдесет и осем годишния мъж изведнъж пламват. Вероятно никога вече няма да я слуша тъй разпален, тъй въодушевен. Тонът му неволно омеква.

— Очите ви са млади, мис Ван Боолен, затова виждате света по-млад, отколкото е в действителност. Дано да имате право. Надявам се, че наистина не съм още толкова стар и сив като косите ми. Но какво ли не бих дал да можех да видя още веднъж Италия за пръв път.

Поглежда я отново, в очите му ненадейно се прокрадва някаква смирена боязън, каквато по-възрастните мъже нерядко изпитват пред млади момичета, сякаш молят за снизхождение, че вече не са млади.

Кристине се трогва от този поглед. Изведнъж си спомня своя баща, стария прегърбен човек, спомня си как обичаше понякога да го гали нежно и смирено по белите коси, и как я гледаше с благ признателен поглед.

По обратния път лорд Елкинс говори малко, той изглежда замислен и малко възбуден. Когато пристигат пред хотела, с неочаквана пъргавина скача от колата, за да изпревари шофьора и да й подаде ръка.

— Много ви благодаря за хубавия излет — казва той, преди тя да успее да отвори уста и да му благодари, — отдавна не съм изпитвал такова удоволствие.

На масата Кристине с възторг разказва на леля си колко добър, колко любезен е бил генерал Елкинс. Лелята кима отзивчиво.

— Добре че малко го поразсея, той е преживял много нещастия, жена му е починала млада, докато е бил на експедицията в Тибет. Цели четири месеца той продължавал да й пише всеки ден, защото новината не била стигнала до него, едва когато се завърнал, намерил цялата купчина писма неразпечатани. А единственият му син загинал във войната, немците свалили самолета му при Соасон в същия ден, когато ранили и самия генерал. Сега живее сам в огромния си замък край Нотингам. Разбирам го защо пътува, всъщност непрекъснато иска да избяга от спомените си. Само че не приказвай за семейството му — веднага ще се просълзи.

Кристине слуша покъртена. Никога не е помисляла, че тук, в този безметежен свят, може да има нещастия. Съдейки по собствените си преживявания, тя е решила, че тук всички хора са щастливи. Иска й се в тоя момент да стане и да стисне ръката на стария човек, който с толкова достойнство носи скръбта си. Поглежда неволно към другия край на трапезарията. Генералът седи там, стегнат по военному, съвсем сам. Случайно и той вдига поглед и като среща нейния, леко й се покланя. Кристине е поразена от неговата самота в тази просторна, блеснала в светлина и разкош зала. Наистина трябва да бъде добра към един толкова благодушен човек.

Но колко малко възможност има тук да мислиш за някого, така бързо тече времето, твърде много неподозирани изненади я увличат във веселия си водовъртеж: всяка минута я дарява с нова радост. След обяда лелята и чичото се качват в стаята да си починат, а Кристине се настанява на терасата в едно от удобните меки кресла, за да може най-после да се наслади на своя преобразен живот. Но току се отпуска и спомените от богатия ден се нижат в съзнанието, пред нея застава снощният й партньор по танци, проницателният немски инженер, и й подава силната си ръка. „Хайде, елате!“ — приятелите му искали да се запознаят с нея. Кристине нерешително отстъпва — тя още се бои от всичко ново, но страхът, че може да я сметнат за неучтива, надделява, и тя се отправя с него към масата, където седи оживена компания млади хора. За неин най-голям ужас инженерът я представя на всеки поотделно като госпожица Фон Боолен и изглежда, че холандското име на чичо й, произнесено с аристократическото немско „фон“, предизвиква особен респект — тя го забелязва по учтивото ставане на господата, — очевидно то неволно им напомня за най-богатата фамилия в Германия, Круп фон Волен. Кристине пламва: за бога, какво казва той? Но тя няма смелост да го поправи, не може да уличи пред тези непознати учтиви хора единия от тях в лъжа и да заяви: не, не, фамилията ми не е Фон Боолен, казвам се Хофленер. И тя търпи с гузна съвест, пръстите й нервно тръпнат от неволната измама. Всички тези млади хора — едно весело игриво момиче от Манхайм, някакъв виенски лекар, синът на френски банков директор, един малко гръмогласен американец и още неколцина, чиито имена тя не разбира — се суетят край нея: всеки я пита нещо, всъщност говорят само с нея и на нея. В първите минути Кристине се държи сковано. Всеки път, когато някой й каже „госпожице Фон Боолен“, тя трепва леко, все едно че някой я е боцнал с игла, но постепенно веселото настроение я заразява, тя с радост посреща доверието на младите хора и накрая непринудено се включва в разговора; всички тук се държат така сърдечно с нея, защо да се бои? По-късно идва леля й, радва се, като вижда, че племенницата е така добре „приета“, усмихнато й намига, когато другите я титулуват „госпожица Фон Боолен“, а накрая я извежда на разходка, докато чичото играе обичайния си следобеден покер.

Нима това наистина е вчерашната улица или просто окрилената душа вижда света по-светъл и по-радостен, отколкото притеснената? Във всеки случай пътят, по който тя вече веднъж е минала, но сякаш със забулени очи, изглежда като нов — по-пъстър и по-празничен, като че ли планините са станали още по-високи, пасбищата още по-яркозелени и сочни, въздухът кристалночист, а хората още по-красиви, по-светлооки, по-любезни, по-общителни. Всички неща от вчерашния ден не са вече така необичайни; тя наблюдава големите хотели с чувство на гордост, откакто знае, че живее в най-хубавия, започва да проявява друго разбиране към витрините, парфюмираните жени със стройни крака в колите вече не й изглеждат така неземни, от някаква друга, по-висша каста, откакто тя самата се вози в такава разкошна кола. Вече не се чувствува чужда в тоя свят и крачките й неволно започват да подражават на леката, безгрижна, дръзка походка на атлетичните момичета. Влизат в една сладкарница: лелята отново се удивлява на апетита на Кристине. Дали от чистия планински въздух, или заради бурните емоции — химическо изгаряне на енергия, която трябва отново да бъде наваксана, — във всеки случай тя без усилие унищожава три-четири кифлички с мед, чаша какао, а след това още и няколко пасти с крем: струва й се, че може непрестанно да яде, да говори, да гледа, да се наслаждава, сякаш с това грубо животинско настървение трябва да утоли някакъв бездънен глад, измъчвал я от години насам. В същото време усеща мъжките погледи, които я докосват любезни и въпросителни, инстинктивно изпъчва гърди, кокетно изправя глава, усмихнатите й устни с любопитство отвръщат на отсрещното любопитство: кои сте вие, на които харесвам, и коя съм аз самата?

В шест часа, след като са приключили с новите покупки — лелята е открила още цял куп дреболии, които липсват на Кристине, — пристигат в хотела. Щедрата дарителка, която изумителната промяна на племенницата непрекъснато забавлява, леко потупва Кристине по ръката:

— Сега би могла да ме освободиш от едно трудно задължение. Искаш ли?

Кристине се смее. Какво ли може да е трудно тук? Всичко в този благословен свят се превръща в игра.

— Не, не си въобразявай, че е толкова просто! Трябва да слезеш в бърлогата на лъва и внимателно да измъкнеш Антъни от партията бакара. И предупреждавам те: по-внимателно, защото безпокои ли го някой по време на игра, много се сърди. Но аз не бива да отстъпвам, лекарят нареди да си взема хапчетата поне един час преди ядене, пък и в края на краищата да играеш бакара от четири до шест в задушна стая е напълно достатъчно. На първия етаж, номер 112, в апартамента на мистър Форнеман от винарския тръст. Ще почукаш и ще кажеш на Антъни, че идваш по моя заръка, той ще разбере. Може най-напред да ти изръмжи, — не, не, на теб няма да изръмжи! Теб ще те послуша.

Кристине отива да изпълни поръката без особен възторг. Ако чичото обича да играе карти, защо тъкмо тя да го безпокои! Но не се осмелява да възрази, отива и почуква тихо. Господата, насядали край продълговатата, облечена в зелено сукно маса със странни ромбове и цифри по нея, удивено вдигат очи: изглежда, тук рядко влизат млади момичета. Отначало смаян, чичото избухва в смях:

— O, I see[1], Клер те е дресирала! Добре те използва! Господа, това е моята племенница! Жена ми я изпраща, за да свършваме: предлагам — той вади часовника си — още точно десет минути. Разрешаваш, нали? — Кристине се усмихва колебливо. — Е, на моя отговорност — казва гордо Антъни, за да покаже авторитета си пред господата. — А сега кротувай! Седни до мен и дано ми провърви най-сетне.

Кристине сяда плахо зад него. Не разбира какво става тук. Единият от господата държи нещо като лопата или гребло, взема с нея карти и постоянно приказва, а после по масата плъзват насам-натам кръгли целулоидни жетони — бели, червени, зелени, жълти, — придвижвани от малки гребла. Колко скучно е всъщност, мисли си Кристине; колко смешно е, че такива богати, изискани господа си играят с подобни кръгчета, но се чувствува все пак горда, че седи тук, зад широкия гръб на чичото, до мъже — несъмнено силните на тоя свят, това личи по грамадните им диамантени пръстени, по златните им моливи, по суровите им енергични черти, а също и по юмруците, които вероятно на заседания удрят като чукове по масата: Кристине поглежда почтително ту един, ту друг и не обръща внимание на непонятната игра, така че неочакваният въпрос на чичо й я сепва:

— Да го взема ли?

Кристине е разбрала вече, че единият от тях е банка и залага срещу всички, следователно играе на едро. Да каже ли „да“? Би предпочела да пошепне: Не, за бога не! Само да не поема никаква отговорност. Но се срамува да не се покаже страхлива и промълвя несигурно „да“.

— Добре — шегува се чичо й, — на твоя отговорност. Ще делим по равно.

Непонятното раздаване на картите започва отново. Тя не разбира нищо, но й се струва, че чичото печели. Движенията му стават по-ловки, от гърлото му излизат странни бълбукащи звуци, той явно изпитва страшно удоволствие. Най-после, като предава „лопатката“, той се обръща към нея:

— Отлично поработи, така че ще делим честно, ето твоята част. — Той отделя от купчината пред себе си няколко жетона, два жълти, три червени и един бял. Кристине ги взема засмяна, без да се замисли.

— Още пет минути — предупреждава господинът, пред когото се намира часовникът. — Хайде, хайде, не се оправдавайте с умората!

Петте минути минават бързо, всички стават, събират жетоните си и ги обменят. Кристине е оставила своите на масата и чака свенливо на вратата.

— Е, ами твоите жетони? — извиква чичо й. Кристине се приближава, без да разбира. — Дай да ти ги обменят. — Кристине все още не разбира, тогава той я завежда при един от господата, който след бегъл поглед казва: „Двеста петдесет и пет“ — и й подава две банкноти по двеста франка, една от петдесет и един тежък сребърен талер. Изненадана, Кристине се взира в чуждите пари върху зелената маса, сетне колебливо поглежда чичо си:

— Ами вземай ги — казва той почти сърдито, — това е твоят дял! А сега да вървим, да не закъснеем.

Кристине уплашено стиска в юмрук двете банкноти и сребърния талер. Не може да повярва на очите си. Горе, в стаята, изумена се втренчва в двете паднали сякаш от небето дъгоцветни листчета хартия. Двеста петдесет и пет франка, тя пресмята бързо, кръгло триста и петдесет шилинга — четири месеца, четвърт година трябва да работи у дома, за да получи толкова много пари, трябва да седи в службата си точно от осем до дванайсет и от два до шест, а тук само за десет минути, без никакво усилие ти се изсипват в ръката. Истина ли е това и справедливо ли е? Чудна работа! Но банкнотите приятно шумолят между пръстите й и са нейни, така каза чичо й, на нейното ново „аз“, на това необяснимо ново друго същество в нея. Как само шумоли банкнотата, никога досега не е притежавала толкова голяма сума. Тръпки пролазват по гърба й, със смесено чувство — и с боязън, и с удоволствие — тя скрива шумолящите банкноти в куфара си, сякаш са откраднати. Защото съвестта й не може да проумее как така цяла пачка съмнителни пари, които у дома събира с плаха, пестелива ръка, монета по монета, тук долитат така леко при някого; див страх, като че ли е извършила светотатство, пронизва цялото й същество до самите глъбини на подсъзнанието, нещо в нея мъчително напира за обяснение, но няма време, трябва да се облече, да избере една от трите разкошни рокли и отново да слезе в залата, да чувствува и преживява, да се опиянява и да се гмурка дълбоко в огнено-красивия поток на разточителството.

Бележки

[1] Виждам (англ.). — Бел.пр.