Стефан Цвайг
В омаята на преображението (32)

Кристине остава до прозореца, това „тогава“ я жегва, всъщност точно за това се идва в подобни долнопробни хотели, в подобни вонящи дупки, само за това. Може би — обзема я ужас, — може би той си мисли, че и тя е дошла само за това, само за това.

Макар че не вижда лицето й, упорито обърнато към улицата, мъчително приведената й фигура, тръпнещите рамене издават вълнението й. Доближава се мълчаливо до нея и от страх да не я нарани с някоя дума, започва да я гали нежно от раменете чак до студените треперещи пръсти. Кристине чувствува, че той иска да я успокои.

— Простете ми — казва тя, без да се извърне, — внезапно ми се зави свят. Сега ще ми мине. Само да си поема още малко чист въздух… дължи се на… на…

Всъщност иска да каже: защото за пръв път виждам подобен дом, подобна стая. Но стиска зъби, няма нужда той да го знае. Сетне се извръща рязко, затваря прозореца и казва с повелителен тон:

— Загасете светлината!

Той завърта електрическия ключ, нощта нахлува вътре и заличава очертанията на всички предмети. Най-страшното изчезва, леглото вече не чака така нахално, а смътно се белва в мрака. Но ужасът остава. Изведнъж тишината се изпълва с леки шумове, пукане, въздишки, смях, скърцане, леки стъпки на боси крака и някъде отдалеч шуртене на вода. Тя чувствува, че в този дом стават непознати и скверни неща с единствената цел съвокупляване. Ужасът пропълзява в нея постепенно като лек мраз. Най-напред настръхва кожата, после студът обхваща ставите и ги вкочанява, а сега сигурно е вече близо до мозъка, до сърцето, защото тя чувствува, че вече не е в състояние да мисли, вече нищо не усеща, всичко й е безразлично, безсмислено и чуждо, дори този чужд човек, който диша съвсем близо до нея, и той й е чужд. За щастие той е деликатен и не я насилва, само я привлича до себе си и така те седят двамата облечени един до друг на края на леглото, без да говорят, само ръката му не престава да я гали. Той търпеливо чака страхът й да отстъпи, сковаващият я ужас да се стопи. Това покорство, това смирение я трогват. И когато най-после той я обгръща, тя вече не се съпротивлява.