Урсула Познански
Еребус (7)

7.

Ник опита безброй комбинации с клавишите, но напразно. Накрая с въздишка натисна „Reset“. За негово облекчение компютърът се рестартира и включи системата. Сякаш мина цяла вечност, докато се появи изображението на десктопа и системата заработи. Потропвайки нетърпеливо, Ник погледна часовника си. 1.48 ч. За щастие утре беше събота. Няма нищо лошо да поиграе до по-късно. Дали ще успее да включи Еребус повторно? О, да, сигурно. При нужда ще се преобрази в друга фигура. Да, това е чудесна идея. Този път ще стане варварин или вампир. Варварите са забележително устойчиви. Чак да им завидиш.

Ник намери иконката на Еребус — просто червено Е — и кликна върху нея. За частица от секундата курсорът се превърна в пясъчен часовник, но много скоро прие отново обичайната си форма на стрелка. Толкоз. Ник кликна два пъти върху Е-то, извади диска от устройството и го пъхна отново… Нищо.

Рестартира компютъра още два пъти и се отказа. Всички други програми работеха безотказно, само Еребус отказваше. По дяволите!

Ник беше твърде възбуден, за да си легне. Докато седеше и зяпаше екрана, край синята река или черния зид сигурно бушуваха жестоки битки. Но дори да имаше затишие, той можеше да седи край огъня и да разговаря с другите играчи.

Очевидно в неговото копие имаше сериозна грешка.

Изведнъж си спомни Колин. Приятелят му молеше Дан за съвет, мазнеше му се, но не получи нищо. И той ли не бе успял да рестартира играта?

Ник въздъхна тежко, включи минното поле, полетя три пъти във въздуха и едва не се разкрещя. Май беше най-добре да си легне.

Дали да влезе за малко в страницата на Емили?

Не, в момента не беше в настроение за поезия. Чувстваше се напрегнат. И без капчица романтизъм.

Дори не беше любопитен.

 

 

Напълно против навика си Ник се събуди в седем сутринта. Крайниците му трепереха от нервност, сякаш му предстоеше изпит. Очите му бяха слепнали и пареха. Каза си, че трябва да става, и изпита още по-силна умора. Всъщност не беше нужно да става. Или поне не толкова рано. Изобщо не беше нужно да става. Зарови глава във възглавницата и се опита да не мисли за нищо, но само след минута се улови, че повтаря комбинациите от клавиши, които бе открил снощи в Еребус: Ctrl+f за палене на огън, b за блокиране, Space за скок, Escape, за да се отърве от някого. Запита се дали Колин вече играе и поклати глава. Колин със сигурност спеше дълбоко. Що се отнася до Колин, Ник хранеше известни подозрения. Как се казваше елфът на мрака, който се скри на сигурно място в битката срещу троновете? А, да, Лелант. Стоеше отстрани и гледаше — точно както правеше Колин, когато смяташе баскетболния мач за изгубен. Гледаше да се държи настрана и не си помръдваше пръста да помогне.

Добре. Във вътрешните му записки името на Колин стоеше зад Лелант. Много по-интересно беше кой се крие зад Блъдуърк. Вероятно някой от биячите, които постоянно висяха в близост до контейнерите за боклук в училищния двор и плашеха хлапетата. Май не познаваше никого от тях по име.

Дан? Дан сигурно беше някое тлъсто джудже като Сапуяпу. Или нарочно се беше направил на строен и красив например на вампир. А може и да беше някой от елфите на мрака, които за негово съжаление се оказаха твърде много. Във всеки случай ще го познае веднага по тъпите приказки и по самодоволството му и тогава тежко му.

Ник въздъхна. Явно няма да заспи отново. Играта постоянно се въртеше в главата му. Протегна се, седна в леглото и преметна дългите си крака над рамката.

Тотъридж не беше далеч. Северната линия му бе добре позната и би могъл да мине набързо покрай църквата „Свети Андрей“. Ей така. Въпреки че играта не искаше да се стартира.

Ник реши да направи още една проба. Седна пред компютъра и опита отново, но резултатът беше същият както снощи. Еребус не пожела да тръгне.

За щастие успя да влезе в интернет. Само за няколко минути намери църквата с помощта на Гугъл Мапс. Видя дори и тиса, който според обяснението бил на 2000 години и се смятал за най-старото дърво в Лондон. Клоните му започваха почти от земята и на снимката изглеждаше като огромен храст.

Баща му бе отишъл на работа преди час, а майка му щеше да спи поне до десет. Ник изчетка косата си и я върза на тила, после навлече дрехите от вчера. Най-добре да се възползва от възможността и да донесе закуска. Шоколадови мъфини, любимите на майка му. Намери стара платнена торба, натъпка я в джоба на якето си и остави на майка си бележка на кухненската маса: Отивам да занеса нещо на Колин, ще се върна скоро.

Затвори вратата така внимателно, че изобщо не чу шум. Майка му няма да се обади на Колин, за да пита за сина си. А дори и да се обади, Колин от няколко дни не вдигаше.

Ник слезе на спирка Тотъридж и Уетстоун. Наложи се да чака десет минути, докато дойде автобусът, който щеше да го отведе до църквата по Тотъридж Лейн.

Не би могъл да пропусне тиса. Само че не беше толкова самотен, колкото изглеждаше на снимката в интернет. Църковният двор беше пълен с хора. Стара семейна двойка, две жени с колички, градинар. Никой не обърна внимание на Ник, но той въпреки това се почувства като глупак. Как да търси около грамадното дърво нещо, което със сигурност не е там?

Изведнъж осъзна в каква абсурдна ситуация е попаднал. Защо е тук? Защото фигура от компютърна игра му е наредила да търси нещо под най-старото дърво в Лондон! За Бога! Каква дивотия!

Е, нали никой не знаеше, че той е тук. Ще се прибере вкъщи и ще забрави това пътуване. Ще закуси с мама и после с Джейми ще обикалят квартала. Или ще седне да поиграе на компютъра.

Само че играта няма да се стартира. Проклетата игра!

За да си намери някакво занимание и обяснение за утринния си излет, Ник обиколи църквата „Свети Андрей“. Огледа внушителното здание от червени тухли и взе решение: идиотско би било да си тръгне, без да е огледал тиса.

В сянката на дървото стояха прастари надгробни камъни, повечето изкривени. „Създават страхотно настроение“, каза си Ник. Докосна могъщото стъбло и изпита уважение. Наистина ли бяха нужни четирима души, за да го обхванат? Или даже петима? Мястото беше идеално укритие. Но тук нямаше нищо, поне на пръв поглед. Ник пъхна ръка в един широк процеп и напипа пръстта, насъбрала се вътре. Огледа земята около стъблото, но пак не откри нищо. Не би могло и да бъде друго.

Все пак реши да обиколи стъблото. Мушна се под ниско надвисналите клони, стигна до задната страна и се наведе.

Между растенията, почти закрили нацепената кора на дървото, се подаваше нещо светлокафяво и ъгловато. Ник разтвори тънките стъбла.

Кутията беше с големина на дебела книга, увита с широка черна лепенка. Не вярвайки на очите си, Ник я вдигна, учуди се от тежестта й и я почисти от полепналата пръст.

„Галарис“. Надпис с много завъртулки върху дървото, а под него дата: 18.03. Ник едва успя да се пребори с усещането за недействителност. 18 март беше рожденият му ден.

 

 

Ник прибра кутията в торбата и я сложи на коленете си. После отново се загледа през прозореца на влака. Част от него се стремеше да не пропусне гарата. Друга част, доста по-голяма, се опитваше да проумее случилото се. В два през нощта Пратеника му възложи да намери дървена кутия. Дали по това време вече е била там? И още по-важно: Как се е озовала под тиса? Защо на капака е написана рождената му дата? Какво означава думата „Галарис“?

Много му се искаше да обсъди случилото се с Колин. Приятелят му със сигурност познаваше Еребус по-добре. Дали и него са изпратили при стария тис?

Ник слезе на Уест Финчли. Очакваха го петнайсет минути пеша. Реши да мине през парка. Познаваше мястото някога обичаха да се разхождат тук. Истински рай за бегачи и собственици на кучета. Още докато пресичаше Долис Брук по малкия мост, Ник извади телефона от джоба си и набра номера на Колин. Каква беше изненадата му, когато Колин вдигна още след първия звън. Слисан, Ник забрави за какво се е обадил.

— Виж какво, имам си работа — отсече Колин. — Ако искаш да си говорим глупости, ще го направим в училище. Разбрахме ли се?

— Почакай! Исках да те питам за Еребус. Защото аз… получих странна задача. Трябва да…

— Млъквай! — изсъска Колин. — Не прочете ли правилата? Не разпространявай информация, дори сред приятели. Не говори за съдържанието на играта. Да не си оглупял внезапно?

За момент Ник изгуби ума и дума.

— Но… нима ти го приемаш сериозно?

— Да. Сериозно е. Не казвай на никого какво правиш, защото ще изхвърчиш.

Ник замълча. Мисълта, че ще го изхвърлят от играта, беше крайно неприятна. И унизителна.

— Аз… аз мислех… — заекна той. — Добре, забрави.

Тонът на Колин моментално се промени.

— Такива са правилата, старче. Повярвай ми, струва си да ги спазваш. Играта е страхотна. И става все по-добра.

Торбата с тайнствената дървена кутия изведнъж натежа в ръката на Ник.

— Радвам се — пошепна той. — Ами тогава…

— Ти си отскоро в играта — обясни Колин с чувство за превъзходство. — Ще видиш, че съм прав. Само се придържай към правилата. Не говори пред никого какво се случва с теб.

Ник се възползва от промяната в настроението на Колин, за да зададе последен въпрос:

— Случвало ли ти се е играта просто да спре?

Колин се засмя самодоволно.

— Не, разбира се. Но ми е ясно какво имаш предвид. — И обясни с понижен глас, сякаш се опасяваше, че някой ги подслушва: — От време на време… просто не иска. Изчаква. Изпитва те. Знаеш ли, Ник, понякога си мисля, че играта е жива.

 

 

Ник мина покрай пъстрите малки градинки отляво и отдясно на алеята, без да ги погледне. Долис Брук влачеше лениво водите си почти без да вдига шум.

„Понякога си мисля, че играта е жива.“ Много смешно, Колин.

Слънцето излезе иззад облаците точно в мига, когато Ник влезе в гората. Той спря и обърна лице към топлите лъчи. Ако се скрие в гората и внимателно отлепи черната лепенка… Само за да погледне какво има вътре. Какво тежи толкова…

Ник пропусна двама бегачи по алеята и се огледа. Никой не го наблюдаваше. Млада жена с куче вървеше към него, но все още беше на голямо разстояние.

Треперейки от възбуда, Ник извади кутията от торбата. Сега пък му заприлича на кутия за пури, но съдържанието със сигурност нямаше нищо общо с пури. Ник наклони кутията и онова, което беше вътре, също се наклони.

Вероятно беше от метал и не много голямо. Ако пресметне времето, което е нужно, за да се премести от единия край в другия, очевидно не пълнеше и половината от кутията.

Ник се опита да пъхне нокът под края на лепенката. Много здраво залепена. Ако се опита да я разлепи, ще изгуби много време и ще остави следи. Не, идеята не е добра.

Сърдит лай изтръгна Ник от неприятните мисли. Лабрадор и светлокафява хрътка се бяха срещнали на алеята и очевидно не се харесваха. Собствениците им страхливо дърпаха каишките, за да разделят кучетата.

Ник пусна кутията обратно в торбата и влезе в гората, изпратен от кучешки лай.

 

 

Лесно намери Долис Брук Виадукт, защото стърчеше високо над гората и улицата и по него минаваха коловозите на Северната линия. На осемнайсет метра над него мина градската железница, обляна от ярко слънце. Под виадукта обаче беше сенчесто и влажно.

Една от арките близо до улицата, бе казал Пратеникът. „Близо“ — доста относително определение. Ник избра втората могъща арка и пусна кутията в тревата, израсла висока и гъста около каменния стълб. Който дойде да го търси, ще го намери, но никой няма да се спъне случайно в него.

Доволен, Ник се огледа, но в следващия миг си припомни указанията на Пратеника. „Иди си, без да се оглеждаш.“

Какво ще се случи, ако не изпълни указанието? Логично погледнато, нищо. Играта не можеше да знае дали и как е изпълнил поръчението. От друга страна обаче… Еребус знаеше името му. Знаеше къде е скрито сандъчето и какъв е надписът.

Над главата му отново премина влак, този път в посока Милс Енд. Е, добре, няма да се оглежда. Нямаше причини да го прави. Освен може би мания за преследване, а той не страдаше от мания за преследване.

Ник сгъна грижливо платнената торба и я скри под якето си. После се отдалечи, без да се обърне нито веднъж.

Прибра се вкъщи почти по обед, понесъл хартиен плик с пресни мъфини. Майка му тъкмо пиеше второто си кафе.

— Разбъбрихме се — обясни извинително Ник и сложи мъфините в чиния. Умираше от глад.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря, но да стане бързо.

Майка му включи машината за еспресо, без да откъсва очи от мъфините в чинията.

— Тези са с шоколадов чипс, нали?

— Да, тези тъмните. Кокосовите са за мен. Да не си ги пипнала!

Майка му сложи на масата голяма чаша с капучино. Ник погълна първия мъфин с чувството, че в последния миг се е отървал от гладна смърт, и изпи наведнъж половината кафе.

— Днес следобед отивам при чичо Ханк. Ремонтира си къщата и ме помоли да му помогна. Не би било зле и ти да дойдеш. Баща ти замества колега и ти си единственият, който може да стигне до тавана без стълба. А някой трябва да боядиса тавана, нали?

Устата на Ник беше пълна и това му осигури ценни секунди.

— С удоволствие бих дошъл — отговори той, опитвайки се да вложи в гласа си, колкото може повече съжаление, — но след няколко дни имаме ужасно контролно по химия. Трябва да мина целия материал, иначе ще се изложа. Смятах да го направя днес…

Майка му го изгледа развеселено — и изпитателно.

— Искаш да учиш по химия? А няма ли да идеш на спортната площадка или на кино?

— Заклевам се, ще уча. И изобщо няма да помисля за спортната площадка и за кино. — Ник се усмихна на майка си. Съвестта му беше чиста като пресен сняг. Всяка думичка от последното изречение беше вярна.