Урсула Познански
Еребус (4)

4.

Все по течението на потока. Бълбукането му идваше все отляво. Тичаше в лек тръс, за да не изморява Безименния и да не намали линията за издръжливост. Вече бе установил, че издръжливостта не е силната страна на неговия герой. При най-малкия наклон започваше да пъшка и имаше нужда от почивка. Ник изчакваше, докато синята линия в десния долен край на екрана светне отново, и продължаваше. Прехвърляше се през скали, прескачаше препятствия, търсеше клисурата. Пратеникът с жълти очи не се виждаше никъде.

Постепенно теренът вляво и вдясно от потока се издигна и тъмната горска почва отстъпи място на камениста земя. Сипеите затрудниха още повече Безименния, няколко пъти даже се стигна до падане. Ала едва когато теренът стана двойно по-висок от фигурата, Ник разбра, че вече е в средата на клисурата. Освен това забеляза, че не е сам. Нещо шумолеше в сухите храсталаци отляво и отдясно, нещо се движеше, а после — като по нечута заповед — от двете страни изскочиха дребни същества, подобни на крастави жаби, и се нахвърлиха върху Безименния. Стъпалата им бяха снабдени с ципи и с остри нокти, които нанесоха доста вреди на играча. Едва след няколко секунди ужас и вцепенение той се сети за тоягата в ръцете си и започна да се отбранява. Две жаби побягнаха, една падна в краката на Безименния след добре прицелен удар.

— Страйк — промърмори Ник.

Последната жаба обаче увисна на ръкава на играча и под ноктите й изникна червено петно. Разтревожен, Ник отбеляза, че червената линия на живота е останала наполовина. Удари по спейс клавиша и Безименния подскочи, но жабата не се откъсна.

Едва клавишът „Escape“ донесе желания успех. Безименния се извъртя светкавично, отърси се от жабоподобното същество и по заповед на Ник го довърши с тоягата.

Междувременно линията на живота бе слязла под половината. Ник се увери, че не се виждат други нападатели и прекара курсора по телата на жабите. На екрана светна информация. „Четири единици плът“.

— Е, все пак — изръмжа той, изправи изтощения играч на крака и го накара да събере телата, преди да продължи пътя си през клисурата. Вече беше нащрек, готов да стовари тоягата върху всяка гадна жаба. Но не се появиха повече противници. Вместо това зад Безименния се надигна шум, ритмичен и многократно отекващ в стените на клисурата. Тропот на копита.

Ник забави ход и зави предпазливо, но се оказа, че зад завоя има само стръмна скала и опасен сипей.

След минута тропотът на копита престана. Ник притисна Безименния до скалата и мина внимателно покрай висок, трънлив храсталак. Продължи напред до поредната скална стена. На половината й височина, много над главата на Безименния, стърчеше издатина, зад която се отваряше тесен вход на пещера. Точно на прохода стоеше огромен кон, покрит с броня. На седлото седеше мършава фигура, облечена в кафяв кител, която махна едновременно на Ник и на Безименния. Ник забеляза бегло голия, остър череп и прекалено дългите, кокалести пръсти. Цялото му внимание се устреми към бледожълтите очи.

— Прояви се като доста сръчен.

— Благодаря.

— Обаче животът ти е на свършване.

— Знам.

— За в бъдеще би трябвало да внимаваш повече.

Прозаичните думи на Пратеника бяха в грозно противоречие със страховитата му външност.

— Време е да получиш име — продължи фигурата. — Настъпи мигът на първия ритуал. — И с широк жест посочи пещерата зад гърба си. — Желая ти щастие и дано вземеш правилните решения. Ще се видим пак. — Обърна коня и се отдалечи.

Ник изчака ударите на копитата да заглъхнат и поведе Безименния към скалата. Стръмна, издялана в камъка стълба водеше нагоре. „Настъпи мигът на първия ритуал.“ Защо ръцете му отново овлажняха? Кликна с левия клавиш на мишката върху черния вход на пещерата. Безименния закрачи към дупката и изчезна. В следващия миг екранът потъмня.

 

 

Мрак. Тишина. Ник се размърда на стола си. Защо продължава толкова дълго? Изпробва няколко комбинации от клавиатурата, но не настъпи промяна.

— Хайде де — подкани той играта и почука по компютъра. — Не спирай.

Мракът продължи и Ник се изнерви още повече. Дали да не извади диска от устройството и да го сложи пак? Или поне да натисне „Reset“? Не. Твърде рисковано. Сигурно ще се наложи да започне съвсем отначало. Или играта няма да се стартира повече.

Внезапно чу звук. Ток-ток! Като ударите на сърцето. Извади от горното чекмедже на бюрото си слушалките, нахлупи ги на главата си и ги свърза с компютъра. Досега шумът се чуваше съвсем ясно. Някъде на заден план звучеше още нещо. Рогове, които даваха кратки сигнали. Сякаш някой отива на лов. Звучаха обещаващо. Вероятно някъде там играта беше в разгара си. Без него. Ник усили звука и се ядоса, че не се е сетил за слушалките по-рано. Ами ако е пропуснал важна информация? Предупреждения, указания! Ами ако не е чул най-важния съвет: как да продължи играта!

Повече от нетърпение, отколкото с надежда да ускори нещата, Ник затропа по клавиша „Enter“.

Чукането престана. От бездънния мрак се откроиха червени букви.

— Това е Еребус. Кой си ти?

Ник не се замисли дълго. Избра името, което използваше и в другите компютърни игри.

— Аз съм Гаргойл.

— Кажи ми името си.

— Гаргойл!

— Кажи ми истинското си име.

Ник се стъписа. За какво му е името му? Добре де, ще напише име и фамилия, пък дано да продължи.

— Саймън Уайт.

Името стоеше там черно на бяло и няколко секунди не се случи нищо. Само курсорът мигаше.

— Казах да напишеш истинското си име.

Ник зяпна невярващо и за пореден път изпита чувството, че някой го гледа от екрана. Пое дълбоко дъх и направи нов опит.

— Томас Мартинсън.

Отново минаха няколко секунди без коментар, после играта отговори:

— Томас Мартинсън е фалшиво име. Ако искаш да играеш, напиши истинското си име.

Ник не намери разумно обяснение. Може би имаше грешка в софтуера и играта нямаше да приеме нито едно име. Надписът изчезна, остана само мигащият курсор. Внезапно Ник се уплаши, че програмата се е сринала. Или се затваря сама при грешен отговор — като мобилен телефон след три грешни PIN-кода.

— Ник Дънмор — написа той, готов да приеме, че играта ще отхвърли и истинското му име.

Вместо това чу глас да произнася името му шепнешком. Ник Дънмор. Ник Дънмор. Ник Дънмор.

Думите отекваха отново и отново. Сякаш паролата се предаваше от едно шепнещо същество на друго. Поздрав за добре дошъл, отправен от невидима общност.

Чувството, че е наблюдаван, го плашеше все повече. Даже опита да си свали слушалките. В този миг шепотът и надписът изчезнаха. Вместо тях зазвуча нежна мелодия, обещаваща тайни и приключения.

— Добре дошъл, Ник. Добре дошъл в света на Еребус. Преди да започнеш да играеш, запознай се с правилата. Ако не ти харесат, можеш по всяко време да прекратиш играта. Добре ли е така?

Ник втренчи поглед в екрана. Играта го залови да лъже. Знаеше истинското му име. А сега нетърпеливо очакваше отговора му — мигането на курсора непрестанно се ускоряваше.

— Да — написа Ник с неясното усещане, че ако се забави, екранът отново ще потъмнее. По-късно ще мисли какво означава всичко това.

— Много хубаво. Ето и първото правило. Имаш само един шанс да играеш Еребус. Ако го пропилееш, всичко свършва. Ако фигурата ти умре, край. Ако нарушиш правилата, край. Ясно ли е?

— Ясно.

— Второ правило: внимавай да си сам, когато играеш. Никога не споменавай истинското си име по време на игра. Никога не споменавай името на твоя играч извън играта.

Това пък какво е? — запита се объркано Ник. И в същия миг си спомни, че дори бъбривата Брини не му е издала нищо за Еребус. „Страхотно е, наистина“ — това беше всичко, което каза.

— Ясно.

— Добре. Трето правило: съдържанието на играта е тайна. Не говори с никого какво играеш. Особено ако не е регистриран. Докато играеш, можеш да обменяш мисли с други играчи около огъня. Не давай информация в кръга на приятелите си, нито в семейството си. Не пускай информация в интернет.

Да не би да ме забележиш, ако го направя — каза си Ник и написа:

— Окей.

— Четвърто правило: съхранявай диска с Еребус на сигурно място. Нужен ти е, за да стартираш играта. В никакъв случай не го копирай, освен ако Пратеникът изрично не те помоли.

— Окей.

Ник натисна „Enter“ и моментално изгря слънце. Или поне така го усети. На екрана се появи нежна розовина, която скоро премина в лека червенина, после в жълти и златни тонове. Безименния се появи като сянка, постепенно доби очертания, обстановката, в която се намираше, също се изясни: обляна от слънцето горска поляна, високи треви, през които се виеше добре утъпкана пътека. Пътеката водеше към обрасла с мъх кула. Портата към нея висеше само на една панта. Безименния седеше на скалата вляво от кулата, затворил очи и обърнал лице към слънцето. Ник изпита нещо като завист — все едно гледаше най-страхотните снимки от ваканцията. За миг повярва, че е помирисал смолата на горските дървета и цъфтящите билки на поляната. Свиреха щурци, вятърът шепнеше в тревата.

Увисналата порта на кулата се удряше шумно в стария зид. След малко играчът, все още в разкъсаните си дрехи отпреди, стана и се протегна. Сложи ръка върху лицето си и свали кожата като маска. Появи се гладка кожа, бяла като яйчена черупка.

Порив на вятъра разгърна флага, който висеше на върха на кулата. Ник видя избледняла единица.

Явно отивам към първото ниво, помисли си Ник и насочи фигурата към кулата. Липсата на лице го смущаваше много повече, отколкото беше готов да признае.

 

 

Вътре всичко е спокойно. Даже вятърът е замлъкнал. Портата вече не се удря в зида. Сред сламата са разпръснати кости. Виждат се няколко ракли с ръждясал обков. По стените блестят медни плочи, в които са вдълбани думи. Първата е все една и съща: Избери.

Той обхожда плочите една след друга.

— Избери пол — подканя го първата.

Без да се колебае, избира мъжки пол. Едва по-късно му хрумва, че би било много интересно да играе като жена. Е, нищо. Друг път.

— Избери народ — прочита на втората плоча.

Тук остава по-дълго. Отхвърля варварина и вампира, макар че изпробва за малко телата им. При вида на намазаните с мас могъщи рамене на варварина погнусено изкривява лице. Няколко минути обмисля дали да не стане човека гущер. Люспите по тялото му блестят изкусително и сменят цветовете си в зависимост от светлината. Може да си остане и човек, но това не е за игра. Банално. И слабо.

Джудже, вълк единак, човекът котка, елфът на мрака — последните четири възможности също го изкушават. Изпробва тялото на джудже — дребно, костеливо, силно. Не е зле. Дребният ръст го привлича, но кривите крака и лукавото лице го отблъскват.

В крайна сметка избира да стане елф на мрака: среден ръст, гъвкаво тяло, елегантен и тайнствен тип. Приемат решението му.

— Избери външност — нарежда третата плоча.

Не иска да прилича на действителното си Аз. Затова избира къса руса коса, стърчаща на всички страни, остър нос и тесни зелени очи. Оглежда новото си лице и с радост установява, че няма и грам прилика с Безименния. Грижливо подбира и облеклото си: яке в зелено и златно, тъмен панталон, високи ботуши. Кожено кепе, което все пак осигурява известна защита, макар да би предпочел шлем. Но на елф от мрака не се полага шлем.

Отново обработва чертите на лицето си: уголемява очите и разстоянието между носа и устата. Повдига веждите. Очертава скулите, прави ги по-изпъкнали и установява, че е заприличал на изгубен кралски син.

— Избери призвание — подканва го четвъртата плоча.

Асасин, бард, магьосник, ловец, съгледвач, рицар, крадец. Богат избор. Описват му предимствата на всеки тип. Научава, че вълците са особено добри магове, а вампирите имат талант за асасини или за крадци. Елфите на мрака също са добри крадци.

Колебае се. Внезапно чува скърцането на портата. Някой я отваря и влиза в кулата. Гърбава сянка. Джудже с гърбица и криви крака, с дебел червен нос и тъмносиня издутина на шията. Докуцуква до него, възсяда една от раклите и облизва устни.

— Както виждам, появил се е още един елф на мрака. Любим тип за младежта.

— Наистина ли?

Прясно изпеченият елф на мрака се мръщи. Не иска да е един от многото.

— Наистина. Избра ли си вече професия?

Я да огледа още веднъж списъка.

— Може би крадец. Или надзирател. А защо не рицар?

— Какво ще кажеш да станеш магьосник? Който владее магии, притежава власт.

Обмисля и тази възможност, но я отхвърля. Няма желание да прави магии, а да се сражава с меч.

— Не. Няма да стана маг. Ще стана рицар.

— Сигурен ли си?

Сигурен е. Рицар звучи благородно, почти като принц.

— Рицар — потвърждава той.

„Избери си способности“ — пише на петата медна плоча. Под нея предълъг списък с качества и умения.

Започва да избира. Проницателност. Сила, издръжливост. Способност да се слива с околната среда. Да пали огън. Бързина. Енергичност.

Избира внимателно, защото не знае колко способности му се полагат. При всяко решение други възможности се затварят. Посочва „бързо излекуване“ и опцията „смъртоносно проклятие“ изчезва. Избира „предпазващ щит“ и губи „кожа от желязо“.

След десет избрани качества списъкът се разтваря в нищото — точно в мига, когато си е помислил, че може да продължи така цяла вечност.

— Някои от качествата, които пренебрегна, скоро ще ти липсват болезнено — смее се гномът.

— Навярно.

Пита се какво прави тук този малък грозник. Предпочита да е сам. Шестата плоча го очаква. „Избери си оръжия.“

Под плочата се отваря огромен сандък. Мечове, копия, щитове, боздугани с различна големина. Ужасяващи остриета с куки, камшици с животински нокти, бодливи топки.

— Да те посъветвам ли? — пита гномът.

За да ме измамиш, нали!

— Не, благодаря.

Сам ще намери правилното. Внимателно изважда меч подир меч от раклата и ги нарежда до стената. Проверява колко лесно ги вдига, колко бързо ги размахва. Накрая избира дълъг меч с тясно острие и тъмночервена дръжка. Размахва го и се радва на тихото свистене.

Щитовете са дървени и не будят доверие. Големи са и тежат. Забавят движенията му. Затова избира най-малкия: кръгъл, с гърбица от бронз и сини шарки върху дървото.

— Най-добре си го вържи на гърба — препоръчва гномът и весело размахва кривите си крачета, сякаш пришпорва раклата си да препусне.

Елфът на мрака не го удостоява с отговор. Запътва се към седмата плоча. Последната. „Избери си име.“

Учуден, Ник си спомня, че е искал да се нарече Гаргойл. Сега обаче името не му изглежда подходящо. Оглежда се с надеждата да види ракла със свитъци с имена. Нищо. Сам трябва да си избере името. Или почти, защото гномът явно има свое разбиране за помощ.

— Елф със сърце, Елф без сърце, Дребосъкът на мрака, Остроухият елф, Лисичото лице! Хубаво, нали? Или държиш на класическо име? Момос, Ерис, Кер, Понос… да не забравим Морос! Кое ти хареса?

Елфът на мрака се изкушава да размаха меча и да прогони натрапника. Сигурно ще се справи лесно с този дребосък и ще има възможност да помисли спокойно. Но си представя гномски предсмъртни писъци и локви кръв на пода и се въздържа.

Класическо име. Хубава идея. От древния Рим. Марий. Не. Сарий.

Няма какво да му мисли. Точно това име е искал. Веднага го задава.

— Сарий, С-с-сарий, Сарий — разнася се шепот в кулата. — Добре дошъл, Сарий.

— Сарий ли? Ама че скучно! Скучните умират бързо. Не знаеш ли това, Сарий?

Гномът скача от раклата и изплезва зелен език, който се проточва чак до гърдите му.

Сарий излиза от кулата, на обляната от слънце горска поляна. Изчаква куцащият гном да изчезне в гората и едва тогава пристяга щита на гърба си.