Урсула Познански
Еребус (20)

20.

Ник не помнеше кога за последен път е спал толкова зле като миналата нощ. Непрекъснато мислеше за поръчението от Пратеника, оглеждаше го от всички страни, успокояваше се и изпадаше в паника, стотици пъти се опитваше да състави сценарий за следващия ден. Най-добре беше да си направи подробен план, но щом стигнеше до момента, когато отваря термоса на мистър Уотсън и изсипва вътре съдържанието на шишенцето, филмът всеки път прекъсваше.

Моментът настъпи. Преди две минути удари звънецът за третия час. Треперейки, Ник изкачи стълбите до първия етаж.

Имаха свободен час. Едно от много предимства на гимназистите. Останалите момичета и момчета от класа бяха в библиотеката или в общото помещение. Ник не смяташе, че някой ще тръгне след него, но постоянно се оглеждаше. Имаше чувството, че всеки момент ще се появи Дан или Алекс, за да го снима с камера.

Стигна до тоалетните и спря пред вратата. Не искаше да е тук, в никакъв случай. Но вече нямаше връщане назад.

Хайде, давай. Отвори вратата и хвърли бърз поглед в счупеното огледало. Видя бледо лице с дълбоки кръгове под очите. Чуждо лице.

Кофата за боклук стоеше вляво от мивките. Наполовина пълна с влажни кърпички, кутийки от напитки, бананови кори, недоизядени сандвичи и смачкани страници от тетрадка.

Ник разбута боклуците. Под хартията нямаше нищо. И под първата кутия от кола не откри търсеното шишенце. Зарови по-дълбоко — нямаше друг избор. Още смачкана хартия. Грозна рисунка на голо момиче. Ник трескаво заопипва с пръсти. Ако не успее, ще обърне кофата и ще се зарови в боклука като прасе. Или — най-добрата му мисъл досега — ще обясни на Пратеника, че в кофата не е било оставено нищо за него. Но надеждата му угасна почти веднага. Напипа кутийка и бързо я извади. Бяла кутийка със син надпис „Диготан“, 50 таблетки, 0.2 мг. Ник разклати кутийката. Вътре имаше нещо. Проклятие.

Ник се заключи в последната кабина и отвори опаковката. Извади малко кафяво шишенце, пълно около две трети с дребни бели хапчета.

Ник отвори шишенцето, помириса съдържанието и не забеляза нищо страшно. Таблетките изглеждаха безобидни: малки, тебеширени, с делителна черта в средата.

Помнеше думите на Пратеника, че не бива да се занимава със съдържанието на шишенцето, но не можа да се удържи и зачете указанията в листовката.

Активната съставка на хапчетата се наричаше Я-ацетилдигоксин и помагаше при сърдечна слабост.

„Диготан подобрява работата на сърцето, то започва да бие бавно и силно. Освен това лекарството подобрява кръвооросяването на тялото.“

Дотук не звучеше зле. Ник обърна листовката и затърси страничните действия.

„Предупреждение: Медикаментите с въздействащи върху сърцето гликозиди могат да предизвикат смущения в минералния баланс, а взаимодействието с други медикаменти може да засили действието им. При предозиране възниква опасност за живота! Веднага потърсете лекар при поява на следните симптоми: гадене, повръщане, нарушено зрение, халюцинации, нарушения в сърдечния ритъм.“

Опасност за живота. Листовката в ръката му затрепери. Вътре пишеше, че лекарството става твърде силно — а какво ще стане, ако изсипе цялото съдържание на шишенцето в термоса на Уотсън? Сигурно една глътка чай ще го отрови.

Ник се облегна на стената и затвори очи. Не би могъл да го направи. Не би могъл да убие човек. Ще помоли Пратеника да му даде друго поръчение — например отново да снима някого. Това тук беше лудост. Сигурно и без това е грешка на програмиста и Пратеника ще се радва, когато Ник му я посочи.

Ти сам не си вярваш, нали?

Спомни си какво бе казал белокожият гном преди два дни край лагерния огън: да третираме враговете като врагове. Онези, които искат да разрушат света на Еребус. Наистина ли е искал да каже, че трябва да убиват?

Ник претегли шишенцето в ръката си. Най-добре беше да изсипе хапчетата в тоалетната чиния, но не посмя. Може би ще му потрябват. Трябва да измисли нещо.

През остатъка от часа Ник бродеше из училището като дух. Имаше нужда от идея, й то не от каква да е, а от добра идея. Защото искаше и Уотсън, и Сарий да останат живи.

През следващото междучасие Уотсън беше дежурен. Ник го наблюдаваше, неспособен да откъсне поглед от хромирания термос, който учителят постоянно носеше със себе си.

Така нямаше да се справи. Напълно изключено. Единствената възможност беше да чака, докато Уотсън остави някъде термоса. Вероятно ще го остави в учителската стая, където винаги беше пълно с хора. Не можеше просто ей така да влезе и да изсипе хапчетата в термоса.

Няма да се справи, никога няма да се справи! Ник постоянно опипваше шишенцето в джоба на панталона. Не беше честно. Задачата беше неизпълнима. Даже да успее да залъже съвестта си, даже да…

— Ник?

От гърлото на момчето се изтръгна задавен вик.

— Дявол да те вземе, Ейдриън, защо винаги се промъкваш като змия?

— Съжалявам.

Ейдриън очевидно не съжаляваше за нищо. Изглеждаше изпълнен с решителност, макар да беше блед и постоянно да облизваше устни.

— Какво искаш?

— Вярно ли е, че на дисковете, дето си ги разменяте, е записана игра? Компютърна игра?

Ейдриън го погледна умолително, но Ник не отговори. Мистър Уотсън тъкмо бе оставил термоса на перваза на един прозорец, за да се намеси в спора между две малки момичета. За съжаление наоколо беше пълно с ученици, не можеше да отиде просто така… Но нали бе решил, че няма да го направи? Крайно време е да престане да мисли за това!

— Ник! Вярно ли е?

Ник се извъртя като ужилен, видя Ейдриън да гризе ноктите си и изведнъж изпита див гняв.

— Защо не ме оставиш на мира? Защо сам не го изпробваш? Аз не мога и не искам да ти кажа! Махни се от мен! Спри да ми досаждаш!

Недалеч стоеше Колин, малко по-далеч Джеръм. И двамата обърнаха глави към тях. По лицето на Колин пробяга злобна усмивка и Ник веднага съжали за избухването си. Не искаше Ейдриън да се подхлъзне на ескалатора.

— Остави ме на мира, моля те — зашепна трескаво той. — Ако се интересуваш, набави си един диск. Не е трудно. В противен случай забрави.

— Ако е игра — отговори със същия трескав шепот Ейдриън, — спри да я играеш. Говоря ти сериозно. Моля те. Спри.

Ник го погледна слисано.

— Би ли обяснил, ако обичаш?

— Не мога да ти обясня. Моля те просто да ми повярваш. Другите за съжаление не ми вярват. Даже тези от моя клас.

— И защо да ти вярват?

Говорейки, Ник наблюдаваше мистър Уотсън, който се върна отново до прозореца и си взе термоса. По-добре да се занимае с Ейдриън.

— Хайде, кажи ми, защо смяташ, че трябва да те послушат? Та ти дори не знаеш за какво става дума! Защо искаш да развалиш удоволствието на съучениците си?

Удоволствие? Наистина ли бе изрекъл тази дума?

— Но аз не искам да им развалям удоволствието. Просто инстинктът ми подсказва, че…

— Не ми говори за инстинкт! — прекъсна го остро Ник. — Виж какво, ще ти дам добър съвет. Престани да нервираш хората, само защото инстинктът те съветва да го правиш. Защото ще си имаш ядове, и то доста болезнени.

Браво на него! Поне бе предупредил Ейдриън да стои далече от другите играчи. Ако се разчуе, Пратеника ще се ядоса, това е повече от сигурно. А той трябваше да се оправя и с хапчетата. Все още не му бе дошла спасителната идея.

Без да каже дума повече, Ник се отдалечи от Ейдриън.

След час Ник беше на път към кафетерията. Изобщо не изпитваше глад, но имаше нужда от някакво занимание. Ако просто седи и чака да свърши обедната почивка, сигурно ще полудее.

Ерик отново беше тук — Ник го видя да стои в един ъгъл с трима души от литературния клуб и да говори оживено. Като го видяха, момчетата моментално млъкнаха, но Ник съвсем ясно бе чул името на Ейдриън. Емили не се виждаше никъде.

Затова пък видя мистър Уотсън да разговаря с Джейми и с едно дебело момиче до прозорците пред кабинета по биология. Огледа го и сърцето му заби лудо. Термосът го нямаше — нито в ръцете му, нито на перваза на прозореца.

Без да помисли какво прави, Ник се запъти към учителската стая. Да, беше си обещал, че няма да изпълни поръчението, но ще провери дали е теоретично възможно. За да обясни на Пратеника защо не се е справил. Ако наистина не се справи.

Вратата към учителската стая беше открехната. Ник надникна вътре. Край дългата маса с форма на буквата U и седяха само двама учители. Никой от двамата не вдигна глава при влизането му. Единият поправяше тетрадки, другият четеше вестник и ядеше сандвич. От термоса на мистър Уотсън нямаше и следа.

Полуразочарован, полуоблекчен, Ник излезе от учителската стая. Ами сега? Трябваше да се преструва, че се опитва да изпълни поръчението — някой със сигурност го наблюдаваше и докладваше. Ето на, по коридора тъкмо се зададе Дан и макар че изобщо не погледна в неговата посока, Ник беше убеден, че минава оттук само заради него.

Ник тръгна бавно обратно към кафетерията, но само след няколко крачки една мисъл го спря. Къде, освен в учителската стая, учителите съхраняваха вещите си? В гардеробната, точно така! Малкото помещение беше точно пред него. Още преди да отвори вратата, Ник знаеше какво ще види вътре. Термосът моментално привлече погледа му. Подаваше се от кожена чанта, окачена между якета и палта.

Ник се мушна светкавично в гардеробната и затвори вратата. Тази постъпка можеше да му създаде сериозни проблеми. Учениците нямаха работа в гардеробната. Но пък тук никой не можеше да го наблюдава — нито Дан, нито Колин, нито Джеръм.

Ник извади термоса от чантата и го разклати. Явно беше още наполовина пълен. Усещаше биенето на сърцето си навсякъде по тялото. Разви капачката и помириса течността. Ментов чай. Шишенцето в джоба му сякаш се размърда, за да му напомни, че е там.

„Бих могъл да го направя“, помисли си Ник. Сега. Бързо.

Не. Това е безумие! Да не е луд! Какво изобщо прави тук?

С възможно най-голяма бързина Ник затвори термоса, изтри отпечатъците от пръстите си по хромираната повърхност и върна термоса в кожената чанта.

Нали беше влязъл тук. Някой го бе видял да влиза. Това беше главното. Струваше му много усилия да излезе от гардеробната на учителите — ами ако попадне право в ръцете на мистър Уотсън? Ала никой не му обърна внимание, когато се измъкна в коридора и бързо затвори вратата зад гърба си. Само Хелън мина наблизо и го прониза със загадъчен поглед.

След училище Ник изхвърли шишенцето с хапчетата в един контейнер близо до метрото и изведнъж се почувства лек и спокоен. Постъпи умно. Обърна внимание на всички подробности. Никой не би могъл да докаже какво точно е правил в гардеробната. Мистър Уотсън ще живее, Сарий също. Довечера ще стане единайсетица.