Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550

История

  1. — Добавяне

23.

Случи се през следващия свободен час. Ник седеше сам в една класна стая и се опитваше да запамети няколко химически формули. Вратата към коридора беше отворена и точно когато вдигна глава, той видя Колин да минава оттам. Много тихо, много внимателно. Толкова предпазливо стъпваше, че любопитството на Ник моментално се събуди. Ник бутна стола и стана, без да вдига излишен шум. Видя Колин да се промъква по-нататък по коридора. Накрая зави наляво. Ник го последва. Дали някъде имаше тайна среща?

Колин слезе по стълбите. Да не би да отиваше в гардеробните? По това време на деня мястото беше идеално за тайна среща. Ник го следваше на голямо разстояние. Веднъж го изгуби от поглед, но бързо го откри отново — както предполагаше, на стълбището към гардеробните на учениците.

Колин обходи дългите редици с якета и палта и след малко спря. От мястото си Ник не можеше да види ясно какво прави бившият му приятел, но и не можеше да се приближи, защото някой щеше да го забележи. Присви очи и видя яркозелен плат, който се раздвижи. Съвсем за малко. След секунди Колин тръгна обратно и Ник побърза да се скрие в близката тоалетна. Преброи до петдесет и излезе. Колин не се виждаше никъде.

Веднага намери зелената дреха. Леко манто, явно на момиче. Какво бе направил Колин?

Ник се огледа на всички страни, преди да пъхна ръка в джоба на мантото. Напипа грижливо сгънато листче. Любовно писмо? Това не го засяга. Или послание? Все едно, щом любопитството го бе довело дотук, ще провери. Извади листчето и го разгъна.

Надгробен камък.

Дарлийн Пембър

умря от липса на разбиране.

Дано почива в мир.

Някой сякаш натисна шалтер в главата му. И Джейми бе получил такова писмо. Може би… Ник прогони неприятната мисъл, но тя се върна почти веднага като надут балон, който искаме да натиснем под водата.

Може би Джейми не е връхлетял в кръстовището само защото е бил ядосан и не е внимавал. Може би е натиснал спирачките… или поне се е опитал. Нали сам бе показал на Ник писмото с надгробния камък! Заплаха, която според Ник не беше сериозна. Джейми обаче се уплаши. А после…

Да прережеш спирачките на колелото или да сипеш в чая на някого десетина хапчета дигиталис — разликата не беше толкова голяма.

Колин. Колин разнасяше заплашителни писъмца. Дали пак той беше човекът, който изпълняваше „присъдите“?

Без много да му мисли, Ник се втурна нагоре по стълбите. Премина като вихър коридора към кафетерията и видя Колин, който си стоеше, сякаш не е извършил нищо нередно.

— Задник такъв! — Ник се хвърли върху Колин изотзад и го събори. Двамата паднаха заедно.

— Ник! Да не си се побъркал?

Вместо отговор Ник го притисна силно към плочите на пода и размаха писмото пред лицето му. Удари го с него по бузите, по носа, по очите.

— Познаваш ли това? Да, нали? Виждал ли си го?

— Пусни ме, идиот такъв! Какво е това!

— Ти си свиня!

Двамата вдигаха много шум и скоро от кафетерията се подадоха любопитни глави. Ник пусна Колин и двамата се изправиха.

— Дарлийн Пембър значи! И с нея ли ще се случи „злополука“?

Колин втренчи поглед в писмото. Най-сетне бе разбрал.

— Върни ми го! Веднага!

— Дори не мисля.

— Не може да го вземеш просто така… Аз трябва…

Той се хвърли върху Ник, но Ник го бе предвидил и се отдръпна. Подчертано бавно разкъса листчето на две, после на малки парченца и ги изсипа в шепата на Колин.

— Ето, заповядай. Сложи ги в джоба на палтото на Дарлийн. Ще й кажа от кого са.

По лицето на Колин се сменяха омраза и безпомощност.

— Няма да го направиш.

— О, ето, че се уплаши! Твоят приятел с жълтите очи няма да се зарадва на неуспеха ти.

— Млъкни!

— Ще се лишиш от няколко нива.

Ник забеляза с ъгълчето на окото си, че се приближават „плетачките на дантели“, привлечени от караницата като лешояди от мърша. Дан се хилеше предизвикателно, докато Алекс изглеждаше несигурен.

— Ти си направил това на Джейми, признай! Катастрофата тежи на твоята съвест. Видях писмото, което си му изпратил. Поне струваше ли си? Получи ли чифт златни ботушки?

Ноздрите на Колин трепереха. Той направи крачка към Ник и стисна юмруци с такава сила, че жилите му изпъкнаха.

— Ще съжаляваш — процеди през зъби той, врътна се и се отдалечи.

 

 

Едва когато се прибра вкъщи следобед, Ник осъзна, че е допуснал непростима грешка. Поддаде се на гнева и официално се обяви за враг на Еребус. Нямаше никакви доказателства, че случилото се с Джейми е заради играта.

Вземи клещите, които ще намериш под пейката край портата към училищния двор, и прережи спирачките на тъмносиньото колело с лепенка на Манчестър Юнайтед.

Виждаше сцената съвсем ясно. Щрак. И още веднъж — щрак! Готово. Отиваш в следващото ниво. Може пък да не е бил лично Колин. Може пък саботьорът да не е знаел чие колело трябва да повреди.

Вечерта Ник седна пред компютъра, провери мейлите си и се замисли какво да каже на Дарлийн Пембър. Как изобщо да я заговори.

Курсорът на мишката дълго време обикаляше около мястото, където някога беше червеното Е. Дали иска сега да е в някоя пещера, край огъня, с другите играчи? Да. Не. Да. С радост би поговорил с другите. Но с още по-голяма радост би разкъсал мършавото тяло на Пратеника на малки парченца.

 

 

През свободния час в сряда Емили улови Ник пред библиотеката. Двамата бяха сами — повечето ученици бяха излезли навън, за да се порадват на един от последните хубави есенни дни.

— Имам новини — започна Емили.

— За Джейми?

— Не.

На известно разстояние от тях минаха „плетачките на дантели“. Не си говореха, а сякаш патрулираха. Щом го видя, Алекс се усмихна и вдигна ръка за поздрав, докато Дан разкриви свинското си лице в мрачна гримаса.

Ник отведе Емили в библиотеката. Оттеглиха се в едно тъмно ъгълче.

— Кажи какво има.

Емили буквално вибрираше от енергия. Усмихна му се и извади от джоба си диск. На кутията пишеше „Еребус“.

Ник се разтрепери. В сърцето му се бореха противоречиви чувства. Отвращение. Тревога. Алчност.

— Наистина ли ще влезеш в играта?

— Да. Мисля, че моментът настъпи.

Ник погледна диска и въздъхна. Доскоро не желаеше нищо повече от това, да си намери нов. А сега Емили ще влезе в света на Еребус, ще преброди причудливите, красиви и същевременно страшни места, ще преживее приключения. Изпита силен копнеж и сърдито разтърси глава.

— Джейми май беше прав. Ти вече не си вътре, нали?

Ник кимна.

— Изгониха ме — призна дрезгаво.

— Жалко. Можехме да играем заедно.

— Не — Ник захапа долната си устна. Така беше по-добре. Вълнения, нерви, напрежение, безсъние… Вече не искаше това. — Но как така… Искам да кажа, каква е причината да се включиш в играта? Ти не искаше да участваш.

— Вярно е. Но искам да разбера с какво ви омагьоса Еребус — Емили кимна замислено. — Джейми беше убеден, че това не е просто игра. Имаше си теория. — Въртейки кутията с диска, тя продължи: — Според Джейми играта преследва определена цел. Цел, разбираш ли? Всички тези неща, които се случват в действителния свят, трябва да са от полза за някого, не мислиш ли? Затова ще вляза в Еребус и ще се опитам да разбера какво става. Не беше трудно. Казах тук-там, че се интересувам да получа копие и готово.

Ник си спомни. Самият той бе занесъл новината на Пратеника. Сигурно още няколко играчи са му казали.

— Виж, единствената цел на играта, за която знам нещо, е да бъде унищожен злодей на име Ортолан — рече Ник. — Случващото се в реалния живот е само за да защити играта от хората, които не я харесват.

— Такива като Джейми? Това означава, че трябва да я спрем.

Да спрем играта. Ник си спомни злополуката и локвата кръв и си каза, че Емили има право. Дори ако това означава, че той никога вече няма да се разхожда по улиците на Белия град или да участва в рицарски турнир.

— Не знам как ще го направим, но трябва да опитаме — рече с въздишка той.

Вратата на библиотеката се отвори и отново се затвори. Ник направи знак на Емили да мълчи — но се оказа само мистър Болтън, учителят по религия.

— Трябва да сме много внимателни — зашепна Ник. — Ако ни усетят, може да… може да стане наистина опасно. Играта е адски хитра. Още не съм съвсем сигурен, че е искала да отстрани Джейми, за да не пречи, но знам какво възнамеряваше за мистър Уотсън.

Емили го погледна въпросително.

— Друг път ще ти разкажа — отговори на безмълвния въпрос Ник. — Ще ни е много трудно да надхитрим Еребус, повярвай ми. А щом те заподозрат или се провалиш, веднага те отстраняват.

В ума му се появи каменен демон с размахани криле, но Ник успя да го прогони.

Емили се усмихна дяволито. Ник никога не беше виждал този израз на лицето й и остана възхитен.

— Ще внимавам. Освен това се питам… — тя се огледа и също зашепна — … дали не би могъл да ми помагаш. Аз не харесвам компютърните игри и нямам много опит. Предпочитам пасианси.

Ник моментално си припомни правило номер две: когато играеш, внимавай да бъдеш сам.

Какво ще се случи, ако играят двамата? Дали играта ще забележи? Ник пое дълбоко дъх. Трябваше да опита.

— Разбира се, че ще ти помогна. С радост. Ще ти давам съвети и ще напредваш по-бързо.

— Страхотно — Емили засия. — Намини покрай нас след чая. Най-добре в пет и половина.

 

 

Ник беше свръхточен. Десет минути преди уговореното време стоеше пред дома на Емили в Хетфийлд Гардънс и се питаше кой е нейният прозорец.

Дойде тук след много обиколки. След вчерашната караница с Колин очакваше някой да го следи, но не забеляза преследвач. И сега се огледа — на улицата нямаше жива душа. Дано никой не знае къде се намира в момента.

Реши да не звъни още сега — Емили щеше да го изтълкува като прекалено бързане. По-добре да се поразходи по съседните улички. Остана изненадан колко хубав и грижливо поддържан изглежда кварталът.

Сети се, че не е донесъл нищо, и се ядоса. Трябваше да измисли някой шеговит подарък и да покаже, че има оригинални идеи. Жалко, че добрите хрумвания идваха все късно. Но ако не се представи много глупаво, сигурно ще има и следващ път.

Точно в пет и половина натисна копчето на звънеца. Емили отвори почти веднага. Оказа се, че стаята й е под покрива. Ник очакваше да завари обичайния розов цвят, плюшени животинки на леглото, кукли по етажерките и плакати на филмови звезди по стените и остана много изненадан от строгостта на стаята. Тук сякаш живееше възрастен човек. Две етажерки с книги, ниско легло, диван и кресла около ниска масичка, на която също бяха натрупани книги. Пред прозореца стоеше подредено бюро, лаптопът вече беше отворен и чакаше. Ако Емили пожелае да го посети в стаята му, ще се наложи да стартира голяма акция по почистване и подреждане.

— Моля те, да бъдем тихи, защото мама си легна преди половин час. Възможно е повече да не излезе от стаята си.

Ник не попита нищо, макар да му се стори необичайно възрастна жена да си легне още в края на следобеда. За общото им начинание това беше идеално.

— Няма да вдигаме шум. В началото играта е тиха. По-късно ще е добре да си сложиш слушалки. Не само заради шума — веднъж видях как един играч умря, защото не чуваше добре.

— Слушалки значи — Емили кимна. — Ще го направя. Започваме ли?

Тя извади диска от кутията и го сложи в устройството.

— Трябва да инсталирам играта на моя компютър, нали? Нещо, за което трябва да внимавам?

— Не. Още не.

Инсталационният прозорец се отвори. Ето го началото. Полуразрушената кула, изгорената земя. В сухата пръст бе забит меч, на дръжката му бе завързана червена кърпа. По небето се изписаха червени букви. „Еребус“.

Ник усети нервни тръпки в стомаха и избърса овлажнените си ръце в панталона.

— Да започна ли? — попита Емили.

— Започвай.

Тя натисна „инстал“. Синята линия се задвижи напред, бавна както винаги.

— Ще трае доста време — обясни Ник, без да изпуска линията от очи. Как започваше? В гората. Да, точно така. Ей сега ще я види отново. С всяко напредване на синята линия се приближаваше към Еребус. Сякаш седеше във влак, който го отвеждаше вкъщи.

Емили го гледаше изпитателно.

— Безпокои ли те нещо?

— Какво? Не, разбира се! Просто съм… интересно ми е как ще възприемеш играта.

— Много бавно се инсталира — промърмори Емили и отново се обърна към компютъра.

Двамата зачакаха, без да говорят. Ник гледаше поред чашата за моливи, екрана на лаптопа и профила на Емили. Никъде в стаята не се виждаха рисунки. Жалко, защото можеха да поговорят за тях.

— Майка ти винаги ли си ляга толкова рано? — попита той, когато мълчанието се проточи. Въпросът прозвуча неучтиво и той веднага си пожела да не бе казал нищо.

— В момента е в лоша фаза. Спи много, яде малко и почти не говори — Емили бе впила поглед в напредващата синя линия. В гласа й прозвуча напрежение. — Така е, откакто Джак умря. Ту нагоре, ту надолу. Вече свикнах. Все едно се сменят сезоните.

— А баща ти?

— Ожени се втори път. Има две деца — Дерек и Рози. Нова игра, нов късмет — Емили раздвижи мишката, сякаш се надяваше да ускори инсталацията. — Не ме разбирай погрешно — не му се сърдя. Той просто не издържа. Положението беше наистина непоносимо. Много се радвам на двете му деца. Нерядко ми се дощява и аз да мога да избягам като него.

Ник имаше нужда от време, за да смели тази информация.

— Никога не си говорила за това в училище.

— С теб не съм, да.

Но с Ерик сигурно си. За момент в сърцето му пламна отново старата ревност. Ала сега Емили беше тук, до него. Говореше с него.

— Как е при теб? Имаш ли братя и сестри? — попита с интерес тя.

— Да, имам брат. Пет години по-голям от мен. Вече не живее при нас.

— Разбирате ли се?

— О, чудесно — Ник си помисли за Фин, опита се да си го представи, запита се какво ли ще е, ако го изгуби, но веднага прогони тази мисъл. Как ли го е понесла Емили?

— За съжаление е скаран с мама и татко. По-точно с татко. Отдавна не си говорят.

— Защо?

Ник въздъхна.

— Ами… татко винаги е искал да стане лекар, но родителите му не можели да си позволят да го издържат, докато следва. Сега е санитар в болница „Принцеса Грейс“. Мисля си, че никога няма да се примири. Затова още отрано решил, че Фин трябва да стане лекар.

— Той обаче не искаше, така ли?

— О, отначало искаше. Учеше като луд, получаваше добри бележки. Убеден съм, че щеше да се класира. Но после размисли. Запозна се с Бека и сложи точка на медицината.

Емили го погледна изненадано.

— И защо така?

— Бека тъкмо бе наела студио за татуировки. Фин веднага се запали. Изкара няколко курса и сега татуира и слага пиърсинги като световен шампион. Баща ми заяви, че никога вече няма да му проговори и засега удържа на думата си.

Емили се усмихна, но усмивката бързо отлетя.

— Сега е твой ред да станеш лекар.

Тя бе разбрала що за човек е баща му, без да го познава.

— Ами да, той ще се радва, а и аз харесвам тази професия.

Емили се извърна цялата към него и го погледна, сякаш искаше да се убеди, че е казал истината.

— Значи не се сърдиш на брат си, че сега ти си длъжен да изпълниш голямото желание на баща ви?

Вместо отговор Ник се обърна с гръб към нея и вдигна опашката си.

— Не. Изобщо не му се сърдя.

Макар че никога не ги виждаше добре, Ник знаеше съвсем точно как изглеждат двата гарвана. Фин бе татуирал на тила му, точно където започваше косата, два летящи гарвана. Усети пръстите на Емили върху татуировката и преглътна.

— Защо гарвани?

— Първо, защото и двамата сме с тъмни коси и някога мама ни наричаше „братята гарвани“. Фин обаче твърди, че гарваните носят щастие, а ние и двамата имаме нужда от това. Освен това са нещо като… печат. Знак, че си принадлежим.

Емили внимателно оттегли ръката си и Ник въздъхна. Опашката му отново зае обичайното си място.

— Брат ти явно е много добър в занаята. Гарваните са чудесни.

Инсталирането приближаваше към края си. Емили отиде в кухнята и донесе бутилка джинджър ейл и две чаши. Точно когато влезе, екранът потъмня.

— Така ли трябва да бъде?

— Да. И аз си помислих, че нещо не е наред. Почакай още малко.

Мрак. Мрак. Мрак. После се появиха буквите, червени и пулсиращи.

Влез

или се върни.

Това е Еребус.

— Започваме — прошепна Емили и натисна „Влез“.

Тъмна гора. Лунна светлина. В средата на полянката е клекнал Безименния. Изглеждаше точно като фигурата на Ник, преди да се превърне в Сарий. Ник с мъка се пребори със спомена, докато наблюдаваше как Емили се запознава с управлението на фигурата.

— Най-лесно е да го пусна да обикаля — каза тя. — Какво още може?

— Катери се, бие се… всичко може. По-късно ще излязат клавиши за специалните умения, но дотогава има време.

Емили пусна Безименния да походи напред-назад по полянката. Огледа местността и най-сетне избра посока на движение.

— Мисля да отида там, където гората не е плътна. Не е нужно да се напрягам излишно, нали?

Пращяха клони, вятърът шумеше в короните на дърветата. Ако зависеше от Ник, Емили щеше да придвижи Безименния много по-бързо през тази част от играта, но той си заповяда да обуздае нетърпението си. Тя се прояви като много сръчна, особено като се имаше предвид, че е новачка в компютърните игри. За разлика от Ник тя не накара Безименния да тича, докато издръжливостта му се изтощи, а се стремеше да разпределя силите му равномерно. Едва след двайсетина минути блуждаене се обърна отново към Ник.

— Има ли някаква цел, или изпробват търпението ми?

— Има цел. Някъде напред има огън и човек, с когото можеш да разговаряш.

Някога Ник се бе покачил на високо дърво, за да огледа местността, а сега Емили намери висока скала. Безименния се покатери на скалата и издръжливостта му намаля, макар и малко. Ала гледката я обезщети за загубата. Море от корони на дървета, отдясно хълм със светещи точки, които загатваха за селище.

— Ей там! — извика Ник и посочи с пръст слабо златно сияние между дърветата. — Там трябва да отидеш.

Емили го погледна с учудване и малко развеселено и той проумя, че е разкрил вълнението си.

— Да, там трябва да отидеш… ако те интересува мнението ми.

На път към огъня Емили също се натъкна на препятствие — но не на процеп в земята, както при Ник, а на насип, по който не можеше да се покатери. Всеки път, когато Безименния успяваш да се хване за нещо, за да се изтегли на върха, по земята се посипваха камъни и пръст.

— Ами сега? — попита Емили след пет напразни опита.

— Трябва да се научиш да решаваш тези проблеми. Ще ти се налага, и то твърде често. Представи си, че си в реалния живот. Какво би направила в такава ситуация?

Ник се улови, че говори като строг учител, но искаше Емили да проумее колко страхотна е играта… и колко истинска.

Емили схващаше бързо. Накара Безименния да събере едри камъни, без да изпуска от поглед издръжливостта му. Няколко пъти му даде кратка почивка и накрая се прехвърли през насипа без проблеми.

Мина от другата страна и почти веднага видя лагерния огън. Ник моментално разпозна тъмната сянка, очертала се край огъня. Сърцето му ускори ритъма си. Вече няма да дава съвети на Емили. Нека тя сама види какво може Еребус.

Мъжът край огъня не се помръдна, когато Безименния се приближи бавно. В долния край на екрана се появиха сребърни букви.

„Бъди поздравен, Безименни. Очаквах те.“

Когато посрещна Ник, той не каза тези думи. Само го похвали за бързината и за доброто хрумване.

Емили приближи фигурата до непознатия мъж и се опита да надникне под черната качулка. Тогава мъжът сам вдигна глава. Ник почти бе забравил тясното лице с малка уста — по-късно мъжът никъде не се появи в играта.

— Любопитен си. Подобно качество може да ти помогне, но може и да те унищожи. Запомни това, Безименни.

Емили хвърли несигурен поглед към Ник.

— Искаш ли да продължиш? — попита мъжът. — Само ако се съюзиш с Еребус, ще се пребориш с врага. Искам да го знаеш.

Емили местеше колеблив поглед между Ник и екрана.

— Той чака отговор — рече тихо Ник и посочи клавиатурата.

— Сериозно ли говориш?

— Да, разбира се. Опитай и ще видиш.

Емили сложи пръсти върху клавишите и след кратко колебание написа:

— Какво означава да се съюзя с Еребус?

Мъжът разбута цепениците в огъня с тоягата си. Надигна се сноп искри, които бързо угаснаха.

— Това означава да прекрачиш границите. Да ги преодолееш. Само от теб зависи какво ще означава накрая.

Емили свали пръсти от клавиатурата и се обърна смаяно към Ник.

— Той ми отговори. Как става така?

— Нямам представа — отговори честно Ник. — Това е една от особеностите на играта.

Едва успя да потисне усмивката си. Емили явно беше заинтересувана.

Невидим оркестър засвири мелодия, нещо с флейти и цигулки, много нежна, много вълнуваща. Интересното беше, че бе различна от всички мелодии, които Ник бе чувал в Еребус. Никога досега не беше чувал тази. Нито веднъж.

— Ще ме посъветвате ли да се съюзя с Еребус? — написа Емили. — Ще ме посъветвате ли да продължа?

Мъжът я погледна втренчено. Гледа я дълго, без да мигне.

— Не.

— И защо не?

— Защото мракът е изпълнен с коварства и пропасти. От някои няма как да се излезе. Други те поглъщат завинаги.

Емили май бе забравила напълно присъствието на Ник. Тя се взираше като замаяна в думите на мъжа, ръцете й потреперваха неспокойно. Накрая зададе въпроса, който бе задал и Ник.

— Кой сте вие?

Мъжът замислено наклони глава и отговори, без да я изпуска от поглед.

— Аз съм мъртвец. Нищо повече.

Емили въздъхна шумно.

— Щом сте мъртъв, какво правите тук?

— Чакам и бдя. Е, ще продължиш ли напред, или ще се върнеш?

Очите му са зелени, установи Ник, и са толкова истински. Беше готов да се закълне, че вече ги е виждал някъде. На лице от плът и кръв.

— Ще продължа — написа Емили. — Това очаквахте, нали?

— Всички продължават — отговори мъртвецът. — Обърни се наляво и върви покрай потока, докато стигнеш до клисурата. Прекоси я и после… после ще видиш.

„И на мен каза същото“, спомни си Ник. Но това не беше всичко.

— И внимавай за Пратеника с жълтите очи.

 

 

Ник предупреди Емили да внимава за войнствените гущери, които го бяха измъчили първия път, но когато тя стигна до клисурата, нападението дойде отгоре. Дребни, хапещи прилепи се разхвърчаха около Безименния и защракаха с острите си зъби. Червената линия на живота намаля значително.

— Използвай тоягата! Натискай левия клавиш на мишката! — Ник беше готов да изтръгне мишката от ръката на Емили и да избие прилепите до крак. — С „ескейп“ ще ги отблъснеш. Със „спейс“ ще скочиш.

След доста време и немалко пролята кръв Емили успя да убие всички прилепи.

— Вземи месото — каза Ник. — По-късно ще го продадеш в града.

Емили вдигна рамене и прибра остатъците.

— Сега какво?

Във въпроса й се примеси тропот от копита. Ник неволно се приведе. Какво ще каже Пратеника, ако го види тук? В следващия миг се наруга. Той не може да ме види. Вижда само Безименния. Направо съм оглупял.

Емили продължи през клисурата. Най-сетне видя скалната стена и входа на пещерата. На камъка пред дупката чакаше добре познатата фигура на Пратеника, възседнал кон с тежка броня.

— Ау, колко е грозен — пошепна Емили.

Пратеника чакаше неподвижен, но конят му изглеждаше неспокоен — през цялото време потропваше и пръхтеше.

— Бъди поздравен, Безименни. Като за начало се би добре.

— Това ме радва — написа Емили.

— Но ти препоръчвам да се упражняваш старателно, иначе няма да живееш дълго.

— Ще го направя.

Пратеника отвърна поглед от Безименния и погледна право в лицето на Емили, която неволно отдръпна стола си назад.

— Време е да получиш име. Започва първият ритуал.

— Какво да направя?

Пратеника посочи с костеливите си пръсти входа на пещерата.

— Влез вътре. Всичко останало ще дойде от само себе си. Желая ти щастие. Дано вземеш правилните решения. Ще се видим скоро.

Той обърна коня и препусна в галоп по тясната, едва видима пътека високо над главата на Безименния.

— Предполагам, че трябва да се кача по стълбата? — пошепна Емили.

— Да. Нагоре по стълбата и влез в пещерата.

Безименния изчезна в мрака на скалата и екранът на компютъра потъмня.

— Ще трае известно време — обясни Ник. — Не се притеснявай.

Емили премести мишката, но стрелката не се появи никъде.

— Играта е невероятно истинска — проговори глухо тя. — Останах с впечатлението, че Пратеника ме гледа. Сигурно е искал да ми покаже, че не е важна фигурата на Безименния, а онзи, който я води.

— Това ще се случва често оттук нататък.

Двамата гледаха отраженията си на екрана.

— Труден ли е първият ритуал? По-труден ли е от битката с прилепите?

— Не. Това е съвсем различно. Ще видиш.

Ток-ток! Ток-ток!

— Все едно бие сърце! Какво е това?

— Играта продължава. Натисни „ентър“.

На черния екран се появяват червени букви.

„Тук е Еребус. Кой си ти?“

Какво ще направи Емили? Ще излъже ли? Ще напише ли фалшиво име?

— Аз съм Емили.

— Напиши цялото си име.

— Емили Карвър.

Призрачен шепот.

— Емили Карвър. Емили. Емили. Карвър. Емили Карвър.

„Това го правят за поздрав, но и когато те хвърлят в пропастта“, помисли си с болка Ник. Емили потърси погледа му и той й се усмихна. Дотук всичко е нормално.

— Добре дошла, Емили. Добре дошла в света на Еребус. Преди да започнеш да играеш, се запознай с правилата. Ако не ти харесат, можеш спокойно да сложиш край. Разбрахме ли се?

— Нямах представа, че мога сама да сложа край — пошепна Емили и написа „окей“. — По всяко време. Звучи коректно.

— Чудесно. Първо правило: имаш само един шанс да играеш Еребус. Ако го пропилееш, всичко свършва. Ако твоят играч умре, играта приключва. Ако нарушиш правилата, играта приключва. Ясно ли е?

— Да.

— Второ правило: когато играеш, внимавай да си сама. Никога не споменавай истинското си име, докато играеш. Никога не споменавай името, с което играеш, извън играта.

Емили вдигна глава от клавиатурата и погледна Ник.

— Това значи, че сега би трябвало да те изхвърля.

— Просто напиши „да“ — помоли Ник. — Все още имаш нужда от някой и друг съвет.

Наистина ли щеше да го помоли да си отиде? Той искаше още дълго да стои тук с нея. Искаше да присъства на първия ритуал. Искаше да види първата й битка.

Емили се усмихна с разбиране и написа „окей“.

— Добре. Трето правило: съдържанието на играта е тайна. Не разговаряй с никого какво играеш. Особено с нерегистрирани. Докато играеш, имаш право да разговаряш със съиграчите си край огъня. Не разпространявай информация сред приятелите си или в семейството си. Не качвай информация в интернет.

— Лека-полека започвам да разбирам някои неща — прошепна Емили.

— Четвърто правило: съхранявай диска с Еребус на сигурно място. Нужен ти е, за да стартираш играта. В никакъв случай не го копирай, освен ако Пратеника не те помоли.

— Окей.

Екранът бе залян от светлина. Ник имаше чувството, че тя идва отвътре. Безименния седеше на слънчевата полянка, а зад него се издигаше полуразрушената кула, където щеше да се състои първият ритуал.

Емили едва докосна своята фигура със стрелката на мишката и тя се раздвижи. Свали лицето си от главата и се запъти към кулата.

 

 

— Сега трябва да вземеш някои важни решения — каза Ник. — Не бива да прибързваш. Ще ти помогна.

Безименния се изправи пред първата медна плоча. „Избери си пол.“

— Не е важно какъв пол ще избереш, макар че мъжете все пак са по-силни и…

Емили вече бе кликнала на „жена“. Тялото на Безименния се промени: стана по-стройно, гърдите и хълбоците се заоблиха.

— Съжалявам, Ник, но това си е моят играч — рече Емили.

„Избери си народ.“

— Добре, няма да ти се меся. Само ще ти кажа, че варварите са страхотни. — Ник беше огън и пламък. — Те са силни и издръжливи. Ако имах още един избор, щях да стана варварин.

Емили вече бе взела своето решение.

Човек? Ник я изгледа разочаровано отстрани. Защо искаше да е човек?

— Защото познавам най-добре човешката раса — отговори на незададения въпрос тя. — Хубаво е да си човек.

„Избери си външност.“

Емили разкраси своята фигура с къса червена коса, стърчаща на всички страни, и я облече изцяло в черно: ботуши, панталон, риза и жакет. Само коланът беше червен — като на всички останали.

Занима се надълго и нашироко с чертите на лицето: направи ги меки, дружелюбни, изпълнени с хумор. Накрая си сложи кафяви очи и красиво извити вежди.

„Избери си призвание.“

— Не звучи особено привлекателно — установи през смях Емили. — Ако си избера да бъда бард, трябва ли да пея?

Ник не знаеше. Той си бе избрал да е рицар, но не му се беше наложило да изпълнява рицарски поръчения.

— Според мен призванието не е толкова важно — отвърна той и Емили избра да е бард.

В кулата се появи гномът. Ник напълно бе забравил неприятното му посещение по време на първия ритуал.

— О-о-о, човек! Колко умно! Според мен обаче е смешно — заяви той вместо поздрав.

— Според мен изобщо не е смешно.

— О-о-о! И бард на всичкото отгоре. Ти май не си дошла да се биеш, а предпочиташ да пееш песнички?

Емили пренебрегна шегите на гнома и се отправи към следващата медна плоча.

„Избери си способности.“

— Лекуването е тъпо — обади се Ник. — Губиш от собствената си жизнена сила. Аз го взех и веднага разбрах, че съм направил грешка.

Емили огради с мишката няколко способности: сила, издръжливост, смъртно проклятие, промъкване, палене на огън, желязна кожа, катерене…

— Според мен лекуването е добро — каза след малко тя, без да обръща внимание на гнома, който подскачаше насам-натам и кривеше лице в диви гримаси. — Никой не играе сам. Веднъж аз ще излекувам някого, следващия път той ще излекува мен. Намирам, че е практично.

— Не се играе така! — възмути се Ник. — Длъжна си да се грижиш преди всичко за себе си. Да напредваш. Ако отслабнеш, няма да свършиш нищо.

Гномът извъртя глава.

— Самичко ли си в стаята, човешко дете? Спазваш ли второто правило? Отговори!

— Разбира се, че съм сама. Защо мислиш, че не съм? — написа Емили.

Тя пребледня, а Ник се разтрепери. Защо гномът бе задал този въпрос? Със сигурност не можеше да я види или чуе. И Пратеника не можеше.

— Много се бавя — пошепна му Емили. — Ако бях сама, щях да решавам по-бързо. Сигурно затова пита.

Емили се разбърза. Избра лекуване, бързина, палене на огън, желязна кожа, отскок. След кратка пауза добави далновидност, издържливост, ходене по вода, катерене и пълзене.

— Добър избор — похвали я гномът. — Особено за човек. Жалко, че няма да живееш дълго.

— Съдба — отговори Емили и се съсредоточи върху избора на оръжия. Извади от раклата стройна, леко извита сабя. Дръжката й беше украсена със смарагди. После малък бронзов щит.

— Красиви играчки — ухили се гномът.

И последната медна плоча. „Избери си име.“

— Очаквам да чуя истинско грозно човешко име — продължи да я подиграва гномът. — Петронила, Батилда, Алдуза или Бертегунда? Хайде де! Чакам! Всички чакаме! Сигурно знаеш и други имена?

Емили се поколеба и отговори:

— Наистина съм си избрала име. Я да видим какво ще кажеш. — И написа „Хемера“.

Ник остана леко разочарован. Хемера не звучеше добре. Това име беше по-скоро за кухненски робот. Гномът обаче остана много впечатлен.

— Ти май си решила да се правиш на умна, а? Да видим какво ще излезе от теб. Хемера! Не си прави шеги с господаря, момиче!

Той се врътна и заподскача към изхода на кулата. Ник очакваше на сбогуване да изплези ужасния си дълъг език, но това не се случи. Явно не беше в настроение. Мълчаливо затръшна вратата и от стените на кулата се посипа мазилка.

— Защо ти каза, че искаш да се правиш на умна? — попита шепнешком Ник.

— Открий сам — Емили явно се забавляваше. — Както аз ще открия останалото сама. Ще се видим утре и ще ти разкажа какво се е случило. Оттук нататък продължавам сама.

Но точно сега става интересно! Разочарованието падна като оловна буца в корема на Ник.

— Виж, не бива да подценяваш играта. Ако ти помагам, ще напредваш по-бързо и няма да те раняват. Повярвай ми, моля те!

Емили свали слушалките от айпода и ги включи към компютъра.

— Ти ме посъветва да играя със слушалки, нали? Като ги сложа на ушите си, няма да чувам какво ми казваш.

— Да, но…

— Няма нищо, Ник. Нали видя колко недоверчив стана гномът. Аз ще се справя, не се притеснявай. Ще се придържам към правилата като всички останали и ще играя сама.

Ник се предаде.

— Ако почнеш да береш горски плодове, внимавай — каза за довиждане той. Един последен коментар нямаше да й навреди. — Ако се запънеш някъде или имаш нужда от помощ, обади ми се.

— Знам, че ще ми помогнеш — усмихна се Емили. — Благодаря ти, Ник.

Щом се прибра вкъщи, Ник потърси в Уикипедията и откри, че Хемера е дъщеря на Еребус и е пълна противоположност на баща си — богиня на деня, на утрото, на светлината.

 

 

Някои казват, че човек сигурно е роден, за да играе. Колкото по-дълго размишлявам над това твърдение, толкова по-склонен съм да се съглася. Отдавна загърбих разочарованието, че не принадлежа към избраните да играят, но все още не се чувствам дорасъл за ново поражение. Дори да триумфирам, няма да съм там, за да видя. Това е добре премислено. Присъствието ми на финала не е нужно. Актьорите ще са други. Те ще следват моята цел с цялата своя сила.

Скоро ще започнем. Тогава ще съм направил своето и ще мога да си отида. Накрая ще има победители и победени. Няма никакво значение кои ще са победителите. Решаващо е кой ще загуби. Моля се да загуби, който трябва.