Урсула Познански
Еребус (17)

17.

Малко преди пет следобед Ник слезе на станция Блекфрайърс и тръгна по Ню Бридж Стрийт. Паркингът се намираше на Лудгейт Хил — ще го открие без проблеми. Въпросът беше как да влезе незабелязан. Изправи се в целия си ръст и задрънка с връзката ключове, сякаш търси този за колата си. Ала страхът му се оказа необоснован. Никой не го задържа на влизане. Пазачът, който четеше вестник в кабинката си, май изобщо не го забеляза.

Ник извади листчето от джоба и прочете внимателно номера на колата, която му бе възложено да търси. LP60HNR.

„Ако не я намериш, се върни — бе казал Пратеника. Ще ходиш там всеки ден между 17 и 18 ч., докато изпълниш поръчението.“

Късметът споходи Ник още на втория етаж. Огледа колата и цъкна възхитено. LP60HNR беше номерът на сребърносив ягуар, който изпъкваше сред другите коли в редицата с абсолютната си чистота. Блестеше като бисерите в короната на кралицата. Ник не видя по бронята нито едно петънце.

Извади фотоапарата и направи няколко снимки. Положи началото. Сега ще чака.

Трябваше само да си намери подходящо местенце за наблюдение. Да вижда добре колата, но самият той да остане невидим. Най-доброто, което откри, беше тесният процеп между един стар форд и стената на паркинга. Ако клекне, сигурно няма да го забележат… ако не се заглеждат много-много. Ник изключи светкавицата и увеличи светлочувствителността до крайна степен. После се разположи удобно върху студената настилка и зачака. 17 ч. и 12 минути. Колко ли ще чака?

Точно тогава телефонът му даде сигнал за съобщение. Шумът дойде толкова неочаквано, че сърцето му спря. Как бе пропуснал да изключи звука! Защо беше толкова глупав!

Притиснат между стената и автомобила, Ник едва успя да извади телефона от джоба си. Като видя от кого е съобщението, сърцето му заби лудо. От Емили.

Здравей, Ник! Много искам да те видя. Смятам да те запозная с един човек. Името му е Виктор. Надявам се, че може да помогне на всички ни. Обади ми се.

Емили.

Името Виктор не му говореше нищо. А и не изпитваше желание да се запознае с него, който и да е той. Какво означаваше, че можел да помогне на всички? Емили сигурно търсеше човек, който знае как да помогне на Ерик — нали бе затънал до гуша в неприятности! Въпреки това искаше да се срещне с него. Емили. Все едно защо, тя искаше да се срещне с него.

Прас! Някъде се тресна врата. Приближиха се стъпки.

Ник спря да диша и се притисна силно върху пода. Фотоапаратът му беше насочен към ягуара. Непременно трябваше да заснеме собственика му. Видя крачоли на черен панталон, които минаха покрай ягуара и се приближиха към него. Ами ако пазачът го е видял на камерите? Само това не! Дано не е и собственикът на форда, който му служеше за прикритие.

Мъжът мина покрай него, без да го забележи, и Ник въздъхна облекчено. След малко към изхода профуча червена мазда и в залата отново се възцари тишина.

Минаха пет минути. Ник премести тежестта на тялото си и внимателно остави апарата на пода. Отново чу стъпки, но те спряха доста далеч от него. Чу затваряне на врата и включване на двигател.

След още пет минути десният му крак изтръпна. Ник се опита да пренебрегне неприятните тръпки и се съсредоточи върху шумовете в паркинга. Вентилацията бръмчеше. Отвън долиташе бученето на оживената улица. Някъде се отвори и затвори метална врата. Прозвуча женски смях, към който се присъедини и мъжки. Затракаха токчета. Само на няколко метра от Ник се отключи кола, задвижена с дистанционно. Светлините на ягуара угаснаха.

Сърцето на Ник ускори ритъма си. Внимателно вдигна апарата и го насочи към колата. Мъжът и жената се приближиха. Влязоха в обектива. Мъжът излъчваше нервност, както пещта излъчва горещина.

Щрак!

Жената изглеждаше като звезда от сапунен сериал. Блестящи обици, кожено яке, руса коса, вдигната в сложна прическа. Мъжът беше едър, с тъмна коса, посивяла по слепоочията. С костюм и вратовръзка. Приличаше на лекар или адвокат.

Щрак!

Мъжът отвори вратата на автомобила и хвърли чантата си на задната седалка.

Щрак! Щрак!

— Следващия път ще отидем в „Рефеторио“ — каза жената. — Вивиан ми каза, че правели страхотно агнешко.

— Щом така искаш, скъпа.

Щрак!

Жената се качи в колата.

Щрак!

Изведнъж мъжът спря и се огледа. Дали е чул щракането? Ник се опита да се слее със своето тъмно ъгълче.

— Какво ти стана, скъпи?

— Нищо — мъжът зарови пръсти в косата си. — Нищо, скъпа. Сигурно съм се заблудил. Знаеш ли, в последно време…

Ник не чу останалото, защото мъжът бързо се качи в колата и затръшна вратата. Видя го да клати глава и да вдига рамене в безпомощен жест, след което включи двигателя. След половин минута ягуарът беше излязъл от паркинга.

Справи се. Ник притисна апарата до сърцето си. Бързо да се махне оттук. Не, първо ще провери какви снимки е направил.

Е, малко размазани и недобре осветени, но без светкавица няма как да станат по-добри. Във всеки случай колата и хората се виждаха съвсем ясно. Жената, мъжът, номерът на колата. Дванайсет добри снимки.

Притиснат между хората в метрото, Ник извади мобилния си телефон и отново прочете съобщението от Емили. „Виктор. Да помогне на всички ни.“ Това не беше покана за среща. Емили явно искаше да помогне на Ерик да се измъкне. Ник започна да пише отговор, но му се стори глупав, затова го изтри и затвори телефона.

Ако се разбере, че има нещо общо с кутията с надпис „Галарис“, Емили непременно ще научи. Никой няма да му повярва, че не е знаел какво има в кутията. Вестниците ще пишат за планирано нападение в училище, предотвратено в последния момент. Или нещо подобно. Баща му ще го убие.

Ник разтърка очи и се вгледа в уморените лица на хората наоколо. Всички ще видят снимката му във вестниците.

И Емили ще я види. Извади отново телефона, написа почти цяло съобщение, но пак го изтри. Ами ако онзи Виктор е от полицията?

Ник затвори очи. Най-важното беше Еребус да остане приятелски настроен към него.

 

 

— Получих снимките — казва Пратеника. Седнал е на една скала в края на мочурището, протегнал е дългите си крака и изглежда доволен.

Сарий се отпуска. Не му беше лесно да качи снимките на дадения от Пратеника сървър — връзката на два пъти прекъсна.

— Вечеря ли вече?

— Да.

Откога Пратеника се интересува от такива неща?

— Поговори ли с родителите си? Постара ли се да оставиш у тях впечатление, че всичко е нормално?

— Да, мисля, че да.

През цялото време приказвах глупости и треперех да не би да ме попитат имам ли много домашни.

— Много добре. Трябва да сме предпазливи. Извън Еребус се говори много. Враговете ни обединяват силите си. Не бива да им даваме повод да ни атакуват. Затова искам да ходиш редовно на училище и да се стараеш да не правиш впечатление. Не давай на никого поводи да те подозира в нередни неща.

— Разбрах.

— Вече си осмица. Ще увелича жизнената ти сила и огнената магия. Преди да си отидеш, искам да ми кажеш още нещо. Започна ли твоят кристал на желанието да разгръща действието си? Получи ли, каквото желаеше?

„Откъде да знам! — иска да извика Сарий. Това няма нищо общо с мен. Не вярвам, че онази ужасна сцена е мое дело.“

— Не искаш ли да ми отговориш?

— Не съм сигурен. Може би. Май го е направил. Май е започнал да действа.

Пратеника кима доволно.

— Виждаш ли! Само почакай. Действието ще продължи. А краят е в твоите ръце, Сарий.

Той няма как да забележи, че ме е страх. Или все пак? Не е възможно да вижда страха по лицето ми.

Сарий гори от желание Пратеника да го освободи, но той продължава да го зяпа, разперил костеливите си пръсти.

— Не би било лошо да намерим свидетел на Айша — казва замислено той. — Да потвърди обвиненията й. Сещаш ли се за някого, Сарий?

„Това не може да е истина, казва си Сарий. Няма да направя подобно нещо. Дявол да го вземе, какво иска от мен!“

— Вчера бях с Брини на кафене. Значи отпадам като свидетел.

— Да, да, знам. Попитах те дали се сещаш за някого, не дали ти ще го направиш.

— А, така ли? Съжалявам, но нищо не ми идва на ум.

— Тогава си върви.

Пратеника махва с ръка и Сарий се оттегля, доволен, че ще се отърве от погледа на жълтите очи. Никой от двамата не е споменал кутията „Галарис“, но няма съмнение, че Пратеника е осведомен за случилото се.

Сарий вижда сиянието на огромния лагерен огън отдалеч. Вдясно е мочурището, вляво се издига кръгла постройка. По средата е поляна, осеяна с трънливи храсти и няколко изкривени дървета.

— Здрасти, Сарий! — Арвенс Чайлд го забелязва първа. Седнала е край огъня заедно с Лорд Ник и пламъците осветяват новия й нагръдник. Ник не вижда нивата им — значи все още са по-високо от него. Малко по-далеч седи Лелант. Явно се е възстановил от загубата. Отново е седмица.

— Записа ли се вече за следващата арена? Ей там! — Елфата посочва кръглата постройка. — В момента това е единственото, което можеш да направиш. Седим тук от половин час, но не се случва нищо.

Сарий не е знаел, че предстоят нови битки на арената. Естествено, че ще се запише. Остава много учуден, когато лично Опуления приема заявката му. Застанал в пясъка на нощната арена, заобиколен от гномове, той изглежда огромен. Почти двойно по-висок от Сарий. Странният вид на гиганта отново го обърква — тук няма друг като него. И е почти гол.

— Запиши се на това — ръмжи той и сочи пергамента, окачен на зида. И жезълът му е странен като него. — Битката започва след седем дни, два часа преди полунощ.

Сарий пише името си. Преди него е Брако. Я виж ти, значи е още жив! Открива имената на Блекспел, Блъдуърк, Лелант, Лорд Ник и Дризел. Не успява да прочете всички имена, защото Опуления го прогонва.

— Не проявявай любопитство, елфче. Върни се при другите.

Сарий излиза от арената и едва не се сблъсква с Фениел. Сигурно е играла ден и нощ, защото при последната им среща беше тежко ранена четворка, а сега той не вижда нивото й. Значи е поне осмица. Снаряжението й е съвсем ново, даже носи два меча. „Ако този път се срещнем в двубой, може и да загубя“, казва си Сарий.

Около лагерния огън е шумно като в кръчма. Сапуяпу разговаря с група джуджета, които сравняват мечовете си, но щом вижда Сарий, веднага го поздравява.

— Днес няма ли да има приключение?

— Така изглежда.

— Това е приятно разнообразие.

Сапуяпу му съобщава, че също има намерение да се включи в битките на арената, и Сарий се отдалечава. Блъдуърк се е облегнал на едно дърво наблизо и се взира в пламъците. Сам. Пръстенът, окачен на верижка на шията му, блести кървавочервен. След кратко колебание Сарий го заговаря.

— Знаеш ли какво ни очаква днес?

— Не.

— Аха. Жалко. Желая ти хубава вечер.

Блъдуърк вдига глава:

— Уморен съм до смърт.

— Нищо чудно. Мисля, че в последно време никой от нас не спи достатъчно.

— Ти нямаш понятие.

Сарий не понася хората, които си придават важност.

— Тогава спри да играеш, увий се във варварските си кожи и се наспи.

Но Блъдуърк явно не разбира от шеги.

— Ти си един жалък, гаден елф — ръмжи той, изправя едрото си тяло и се завлича до друг варварин и мъж котка, които стоят още по-настрана. И те са от Вътрешния кръг.

Последния път котаракът не беше на платформата — Сарий е сигурен в това.

— Изобщо не се надявай.

Дризел се е появил незабелязано и грубо смушква Сарий в ребрата.

— Никога няма да влезеш във Вътрешния кръг. Защото си мекушав. Обаче аз ще вляза, и то много скоро. Искаш ли да се обзаложим? Изчакай само следващата арена.

Дризел оголва жълтите си вампирски зъби и Сарий моментално посяга към меча. Точно тогава се случва нещо.

Гном със светлозелена кожа се е изправил на скалата край огъня.

— Воините от Вътрешния кръг да се явят на тайното място. Има новини.

Блъдуърк, двамата му събеседници и магьосницата елфа на име Вирдана стават и се запътват към горичката от лявата страна на огъня. Къде е петият избран? След малко от мрака под сградата изниква Блекспел и тръгва след четиримата. Червеният знак искри върху черната му наметка.

— Блекспел е влязъл във Вътрешния кръг? — учудва се Сарий.

— Шшт! И аз не го знаех — шепне Дризел. — Много добре. На арената ще го размажа на кайма!

Сарий вече се радва на предстоящата битка. Все едно кой кого ще размаже — той не може да понася и двамата вампири.

Блекспел изчезва в горичката. Сарий е много недоволен, че трябва да остане край огъня. Така му се иска да знае какво обсъждат във Вътрешния кръг!

Зеленокожият гном не е слязъл от скалата. Явно носи и друго съобщение.

— Воини! — започва тържествено той. — Последната битка наближава. Още не се е стигнало дотам, но сега повече от всякога трябва да се стремим да отделим зърното от плявата.

Следва кратка, многозначителна пауза.

— Вашият лагер се намира недалеч от крепостта на Ортолан. Приближаваме се към нея крачка по крачка. Според моя господар Ортолан вече ни усеща, но няма да ни нападне. Не може да ни нападне, защото не знае кои сме.

Отново многозначителна пауза.

— Има обаче и хора, които се опитват да провалят мисията ни. Шпионират ни, клеветят ни, вредят на делото. Ако не се сплотим, може и да ни разделят. Може да разрушат нашия свят. Затова ви призовавам към мълчание. Пълно, абсолютно мълчание. Запазете спокойствие. Пазете тайните. А към враговете се отнасяйте като към врагове.

Гномът скача от скалата и се запътва обратно към арената с кривите си крачета.

Воините прекарват следващите часове край огъня. Очакват нещо да се случи, но никой не идва да им възложи задачи. Никой не ги напада. Нито едно от чудовищата на Ортолан не се нахвърля върху тях. Нощта минава в мирни занимания. Играят на зарове. Печелят и губят златни монети и парчета месо. Атмосферата е спокойна. Никой не изпитва желание да се нахвърли върху съседа си. Сарий не забелязва как минава времето. Сбогува се със съиграчите си чак в два сутринта, но този път умората е приятна. Еребус му е позволил да се почувства уютно, като у дома си.