Урсула Познански
Еребус (30)

30.

Рано сутринта Ник получи многообещаващ SMS от Виктор.

Гномчетата непрекъснато говорят за Ортолан и тъмните му братя. Май сме на прав път със станцията Блекфрайърс.

Явно бе уведомил и Емили, защото тя писа на Ник:

Какво толкова специално има в Блекфрайърс?

Нищо. Нищо, освен Блекфрайърс Бридж, театъра и голямата гара — дали пък тя не беше търсената „крепост“? Освен това административни сгради, ресторанти и… там беше гаражът, където Ник бе правил снимки! Съвсем близо до станция Блекфрайърс. Случайност ли е това, или не?

Ник се опита да подреди опциите, с които разполагаше. Гаражът и ягуарът бяха единствените му опорни точки. В момента беше седем и половина. Ако застане пред паркинга и дебне целия ден…

Ти си побъркан.

Глупавото беше, че не му хрумваше нищо по-добро. Изпрати съобщение на Емили, че днес няма да ходи на училище, и събра нещата си в раницата.

Пристигна пред паркинга в осем и четвърт. Мястото беше крайно неподходящо за чакане. Нямаше нито едно скрито ъгълче, където да се свре. Ник реши да се разхожда напред-назад, опитвайки се да не прави впечатление, но и да не изпуска от поглед влизащите коли. Очевидно паркингът беше популярен сред чиновниците от околните офиси — през жълто-черната бариера минаваше кола след кола. Но ягуарът не беше сред тях.

„Няма защо да се чудиш, Дънмор, укори се Ник. Идеята ти не беше добра. Само защото през онзи ден е оставил колата си тук, собственикът на ягуара не е длъжен да го направи отново.“

Обаче Пратеника бе казал, че Ник трябва да ходи в паркинга всеки ден, докато направи свестни снимки, а Пратеника знаеше какво говори.

Нагоре и надолу по улицата. И пак, и пак. Форд, тойота, сузуки, още една тойота. Фолксваген голф. Ник усети, че се разсейва, и се опита да се съсредоточи. Да не отклонява мислите си. Пристигна мерцедес. След него хонда. И още една хонда.

След половин час Ник се чувстваше разбит. Намерението му да прекара целия ден тук изглеждаше неизпълнимо. Освен това му стана студено и се наруга, че не си е взел по-дебело яке. Но ще издържи още поне час. Длъжен е, заради делото.

Пред бариерата спря сребърносив ягуар. Истинският ли беше? Ник присви очи: LP60HNR. Същият номер. Бариерата се вдигна и ягуарът влезе в паркинга.

Виктор е прав. Аз съм гений, гений, гений!

Сега трябва да внимава, за да не пропусне собственика на автомобила, когато излезе от паркинга. Къде е изходът? За колите е тук, но за хората?

Ник хукна да бяга. Някъде отпред излизаха хора. Дано това е изходът. Или паркингът имаше няколко изхода?

Ник спря, обърна се — и го видя. Несъмнено това беше мъжът, когото бе снимал. Вървеше към „Ню Бридж Стрийт“. Много добре, сега ще тръгне след него. Само да не го забележи. Последва го на известно разстояние, като не смееше дори да мигне от страх да не го изгуби от поглед.

Мъжът продължи по „Ню Бридж Стрийт“. Усещаше ли, че го следят? Изглеждаше неспокоен — на всеки няколко крачки поглеждаше назад през рамо или се обръщаше настрани. Като човек, който се страхува. Ник изостана още малко, макар че това му причини стомашни болки. Сега не биваше да спира. За нещастие изневиделица изникнаха двойка японски туристи, които с усмивка го попитаха къде се намира катедралата „Сейнт Пол“. Ник безмълвно посочи надолу по улицата и продължи след непознатия.

Стигнаха до Брайдуел Плейс и собственикът на ягуара влезе в административна сграда, която явно беше в ремонт. Метално скеле закриваше по-голямата част от стъклената фасада. Ник спря в нерешителност. Първият му импулс беше да влезе, но в никакъв случай не искаше да прави впечатление, затова само проследи с поглед своя човек, който поздрави портиера и се запъти към един от блестящите асансьори.

Явно офисът му беше на някой от горните етажи. Ами да — скъпа кола, скъп костюм, скъп офис. Дали да не разпита портиера? Ник веднага отхвърли тази идея. Пред входа бяха окачени фирмени табели — те със сигурност щяха да му помогнат.

Консултантска фирма, агенция за недвижими имоти. Ако съдеше по външността, мъжът би могъл да работи и в двете. Фармацевтична фирма и… Ник подсвирна изненадано. Четвъртата фирма беше точното попадение.

Soft Suspense

Игри за компютри, мобилни телефони и конзоли

Всичко за вашето забавление.

За повече сигурност Ник снима фирмената табела с мобилния си телефон. Дали да съобщи на Емили? Не, тя е на училище. Но веднага ще разкаже на Виктор. Само че Виктор не си вдигна телефона. Дявол да го вземе! Е, тогава ще отиде у тях.

Ник се запъти обратно към станцията на метрото и вероятно благодарение на изострените си през последните дни сетива навреме забеляза Рашид от другата страна на улицата.

Дали и той го е видял? Не изглеждаше така. Както винаги, Рашид се влачеше със сведена глава по тротоара и не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Притискаше до гърдите си нещо като сиво-зелена торбичка и Ник моментално се заинтересува от съдържанието й.

Рашид вървеше право към офиссградата. Естествено. Ник се скри в сянката на един вход. Рашид спря, огледа фасадата и извади от джоба си фотоапарат. Направи много снимки на сградата — отблизо, от голямо разстояние, от различни ъгли.

Ник бе снимал колата на непознатия, а сега Рашид снимаше местоработата му. Вероятно му бяха заръчали да снима и другата страна, защото зави наляво, без да прибере фотоапарата.

Ник зачака съученикът му да се появи отново, но това не стана. Разтревожен, той излезе от входа на къщата. Ако тръгне след Рашид, двамата може да се сблъскат. Не бива да рискува. Изчака още пет минути, нарече се идиот и си тръгна. Да, Рашид му бе избягал, но плячката от днешния ден беше значителна.

 

 

— Надявам се, че имаш сериозна причина да ме измъкнеш от леглото посред нощ.

Виктор стоеше на прага в любимия си халат с фигурки на Снупи, прозяваше се и търкаше очи.

— Ще ти приготвя чай — отговори Ник. — И тогава ще ти кажа защо съм тук.

— Не говори като бившата ми приятелка — Виктор успя да се довлече до кухнята и се облегна на хладилника. — Ако искаш да знаеш, играх до четири и половина сутринта. Все около храма. Вече имам златно снаряжение, което образува прелестен контраст с виолетовите ми люспи.

Ник включи каната и изсипа в цедката повечко чаени листенца.

— Името „Софт Съспенс“ говори ли ти нещо?

— Естествено — Виктор се прозя сърцераздирателно. — Всичко за вашето забавление. Те създадоха „Прокълнатите на нощта“, „Първи изстрел“ и „Кралския сокол“. Доста добри игри.

— Офисът на фирмата се намира в близост до „Блекфрайърс“. На „Брайдуел Плейс“.

— Виж ти — Виктор смръщи чело. — Съжалявам, но не разбирам за какво намекваш.

Ник разказа за поръчението, което бе получил: за снимките, за ягуара и собственика му.

— Докато бях в играта, това беше единствената ми задача, свързана по някакъв начин с Блекфрайърс. Затова реших тази сутрин да отида там рано-рано и да чакам пред гаража. Ягуарът се появи, проследих собственика му и той ме отведе до своя офис.

— Седалището на фирмата „Софт Съспенс“. — Виктор се намръщи още повече. Все още не разбирам. Сигурен съм, че фирмата не е създала Еребус. Сигурен съм, че щях да съм чул за играта, а и медиите щяха да съобщят за нея. Всички компютърджии в Лондон щяха да я очакват и да си облизват пръстите.

— Какво още знаеш за фирмата?

— Май нищо. Познавам само игрите й. Знам също, че е погълнала няколко малки софтуерни фирми, но в бранша това е нормално. Добри са в сделките, това е.

Виктор наля гореща вода върху чаените листенца и вдъхна дълбоко надигналия се аромат.

— Явно има някаква връзка между фирмата и Еребус — настоя Ник. — Един от съучениците ми, който е още в играта, също беше на Брайдуел Плейс и снимаше сградата.

— Сериозно? И той ли преследваше собственика на ягуара? — Виктор недоволно разтърси глава. — Става все пообъркано. Мозъкът ми отказва да го приеме. Явно има нужда от още сън.

— Не проумяваш ли, че най-после имаме следа? Трябва да разберем кой е този човек.

— Да, това е умно — промърмори Виктор и затвори очи.

Ник се предаде. Очевидно нямаше възможност да изтръгне от устата на Виктор смислени думи. Настани го на един от диваните, наля му чай и събра остатъците от джобните си пари, за да купи закуска за двамата.

Докато чакаше в сладкарницата, не устоя на изкушението и изпрати SMS на Емили.

„Имам интересни новини. Намирам се на Кроумър Огрийт. Много бих искал и ти да си тук.“

Когато се върна, вратата му отвори бледият, но напълно буден Виктор.

— Нищо няма да ям.

— Какво ти става?

— Докато те нямаше, се порових в Гугъл. Няма да повярваш.

Виктор изчака Ник да разопакова кроасаните и го настани пред компютъра.

— Погледни това.

Страницата на „Софт Съспенс“. На видно място реклама на нова игра, наречена „Кръвта на боговете“. Боговете не бяха древногръцки, а по-скоро стоманени. Графиката по нищо не напомняше на Еребус.

— Какво интересно има?

Виктор сложи ръка на рамото му.

— Това е началната страница. Ида на „Преса“.

Ник отвори страницата и зачете: „“Софт Съспенс" с радост съобщава за успеха на Кралския сокол. Нов рекорд по продажби! Още през първия месец след появата на играта бяха продадени повече от 600 000 копия."

Под съобщението бе сложена снимка на собственика на ягуара. Седнал в луксозно кожено кресло, той се усмихваше към камерата. „Браво на мен, каза си Ник. Вървял съм по правилна следа.“ Прочете надписа под снимката и подскочи. Размени поглед с Виктор и попита:

— Възможно ли е?

— Да, възможно е. Ти се натъкна на златна мина. Влезе в съкровищницата на Аладин. За бога, Ник, трябва да го предупредим!

— Да, прав си — Ник се вгледа в любезно усмихващото се лице на снимката, после вниманието му бе привлечено към текста отдолу.

„Ние вложихме всичките си сили и възможности в Кралския сокол и сме щастливи, че играта бе приета толкова добре“ — заяви икономическият директор на „Софт Съспенс“ Ендрю Ортолан.

Птица ли? Глупости!

— Трябваше отдавна да потърсим това име в мрежата! Почти изкрещя Ник. — Щяхме да го открием много по-рано.

— Кой знае? Куп хора носят това име. Е, може да не са цял куп, но са доста.

Ендрю Ортолан продължаваше да се усмихва любезно от снимката.

Наистина ли някой е създал Еребус, за да унищожи този човек? Да, вероятно да, нали така бе казал Пратеника. Но защо? Как да предупредят Ортолан? Да му кажат да се пази, но от какво?

— Аз ще се обадя — Виктор донесе домашния си телефон и набра номера, изписан на страницата. — Ало? Добър ден, бих искал да говоря с мистър Ортолан. Да, моля, свържете ме.

Пауза.

— Името ми е Виктор Лански — каза след малко Виктор. Очевидно го бяха прехвърлили към секретарката. — Не, мистър Ортолан не очаква обаждането ми.

Ник не разбра какво каза секретарката, чу само висок, недружелюбен глас.

— Е, добре, ще ви кажа — продължи невъзмутимо Виктор. — Аз съм от пресата и трябва да кажа на мистър Ортолан нещо много важно.

Секретарката отговори бързо и многословно.

— Чуйте ме — и този път не изгуби търпение Виктор, — аз съм сигурен, че шефът ви иска да чуе какво ще му кажа. Но на вас няма да кажа нищо. Държа да говоря лично с него. Да, казвам се Лански. Ако искате, ще ви го повторя по букви. Добре, нека той ми се обади. И му кажете да побърза!

Виктор затвори телефона и изпухтя недоволно.

— Онзи, естествено, няма да се обади. Тъпата крава дори не поиска номера ми.

— Може да го е видяла на дисплея.

— Не вярвам — Виктор грабна един кроасан с шоколад от чинията. — Номерът ми е таен. Не излиза.

Ник почака малко, после натисна клавиша за повторение на последното обаждане.

— Добър ден, бих искал да говоря с мистър Ортолан.

— Свързвам ви с кабинета му.

Зазвуча изпълнение на саксофон. След малко се обади секретарката.

— Офисът на Ендрю Ортолан, на телефона Ан Уисбърн — същият неприятен глас като преди малко.

— Здравейте, казвам се Ник Дънмор и бих искал да говоря с мистър Ортолан. Спешно е. Въпрос на живот и смърт.

— Какво казахте, моля?

— Въпрос на живот и смърт! Говоря сериозно.

Ник беше толкова нервен, че устата му пресъхна. Как да обясни положението на Ортолан, без той да го сметне за луд?

В слушалката се чуваха неясни шумове — вероятно секретарката говореше с шефа си. След малко се чу силно щракване и мъжки глас зарева в телефона:

— Да знаете, че ще наредя да ми включат подслушвателно устройство! Това е телефонен терор! Ще ви намеря и ще ви пъхна зад решетките, всичките! Вие сте престъпници! Това беше последното ми предупреждение. Разбрахме ли се?

Тряс. Мъжът бе прекъснал разговора.

Сърцето на Ник биеше като след сто метра спринт.

— Той си помисли, че ще го заплашвам.

— Чух всяка думичка. Крещеше като луд.

Тук беше лесно да съберат едно и едно.

— Обзалагам се, че в последно време е получил доста застрашителни обаждания.

— Да, например от Емили — засмя се Виктор.

Двамата изядоха кроасаните в мълчание. Всеки беше зает с мислите си. Ник обмисляше какви възможности им оставаха. Би могъл да отиде още веднъж в „Блекфрайърс“ и да чука по вратата на Ортолан, докато той се съгласи да го изслуша.

Първо трябва да разберем защо Еребус го мрази и иска да го унищожи. Трябва да има основателна причина.

— Ти познаваш хората, които измислят компютърни игри, нали, Виктор?

— Да, отвътре.

— Имаш ли някакво обяснение? Нещо смислено?

— Никакво. Движа се в пълен мрак. Най-добре да се поровим в биографията на мистър Ортолан.

Емили пристигна много по-рано от очакваното, но Виктор и Ник все още не бяха намерили следа. Сега знаеха, че Ортолан е член на голф клуба в Уимбълдън Парк, че от време на време организира благотворителни вечери в полза на УНИЦЕФ и не обича да дава интервюта.

Емили буквално се наелектризира от новината, че вече знаят истинската самоличност на Ортолан, и също се включи в търсенето.

— Може да не е нещо лично, а да е свързано с фирмата. — Издърпа ноутбука от ръцете на Виктор и написа „Софт Съспенс“.

— Нищо няма да намериш — предупреди я Виктор. — Докато прочетеш всички рецензии за игрите и рекламите за продажби, ще стане Коледа.

— Прав си — Емили присви очи. Написа „враговете на Ортолан“ и отвори огромен брой страници за соколите скитници, които се хранят с пойни птици. — Ама че работа! Добре, ще опитаме другояче.

Ключовите думи „Софт Съспенс“ и „жертви“ донесоха главно описания на играта Кралския сокол. Емили свърза името на фирмата с „конкуренция“ и тримата прегледаха различни икономически данни за бранша на компютърните игри.

Емили изруга съвсем не като дама.

— Нищо не разбирам. Ако Еребус е създаден от конкурент, решен да унищожи фирмата на Ортолан, никога няма да го открием. — Тя прочете дълъг списък от фирми, произвеждащи компютърни игри, и реши да опита с нови ключови думи.

„Престъпления «Софт Съспенс»“. Само четири страници резултати. Първите линкове се занимаваха с пиратските копия на компютърните игри. „Софт Съспенс“ съобщаваше, че наскоро е подобрила защитата на своите игри. Емили продължи да чете и спря на съдебно съобщение от преди две години.

… обвинен в измама и кражба, признат за виновен и осъден на шест години затвор. Играта, която според запознати разполага със съвсем нова технология, произхожда от фирмата „Софт Съспенс“, която…

Емили отвори линка. Оказа се архивно съобщение в Индипендънт. Ник и Емили прочетоха първите редове и разбраха, че са намерили, каквото търсят. Тук истината беше написана черно на бяло — и се оказа много по-страшна, отколкото Ник си беше представял.

Осъден създател на компютърни игри.

 

 

След две години дела процесът за авторството на компютърната игра Божествен дар най-сетне завърши с присъда. Лари Маквай, собственик и директор на лондонската софтуерна фирма „Уей ту фар“^[1], бе признат за виновен в измама и кражба и бе осъден на шест години затвор. Играта, която според запознати разполага със съвсем нова технология, принадлежи на фирма „Софт Съспенс“. Шефът на фирмата Ендрю Ортолан посрещна присъдата с облекчение: „В тази игра сме вложили няколко години труд и милиони лири — обясни той. — Не можехме да позволим просто да ни я откраднат.“

Още от самото начало на процеса Маквай твърдеше, че не друг, а той е програмирал Божествен дар и че „Софт Съспенс“ му я е откраднала. Само че не представи нито едно доказателство. Обоснова се с кражби, подкупи и манипулации на „Софт Съспенс“. Икономическият директор на фирмата отхвърли всички обвинения. „Ние сме почтено предприятие, а не престъпна организация, и се радваме, че съдът го потвърди. Този човек се опита да обърне нещата в своя полза, но не представи нито едно доказателство.“

След края на процеса Маквай заяви, че ще търси правата си в по-висока инстанция и никога няма да се предаде.

Ник отвори уста, но не беше в състояние да произнесе нито дума. Обърна се към Емили, която беше бледа като смъртник и стискаше устни.

Виктор, който също бе прочел текста, заръкопляска въодушевено.

— Намерихме го! Браво, Емили! Имаш усета на Шерлок Холмс и Филип Марлоу заедно. Страшна си!

В мислите на Ник цареше хаос. Наистина ли Лари Маквай е бащата на Ейдриън? Името не се срещаше често. Не би могъл да си представи такава случайност.

— Какво ви става? — учуди се Виктор. — Нищо не казвате. Не разбирате ли, че направихме огромна крачка напред? Този Лари Маквай е част от пъзела. Загубил е процес срещу Ортолан и сигурно му е бесен. Вероятно знае нещо за Еребус. Налага се да поговорим с него.

Ник се покашля и си възвърна част от гласа.

— Няма да стане. Той се е самоубил.

Двамата с Емили разказаха на Виктор за Ейдриън и странното му поведение през последните седмици.

— Постоянно ни разпитваше какви са дисковете, които си разменяме. По-късно, когато стана ясно, че се касае за компютърна игра, ме умоляваше да спра да играя.

Ник все още не разбираше причината за тази странна молба на Ейдриън. Играта, заради която се е водил процесът, не се е казвала Еребус, а Божествен дар. Радост… лъч божествен, дивен дар — припомни си Ник сайта и се усмихна мрачно.

Виктор придърпа ноутбука към себе си и прочете статията още веднъж.

— Мисля, че си спомням случая. Интересното беше, че нито едната, нито другата страна пожела да обясни защо играта е толкова новаторска. Двамата се бяха хванали за нея като кучета за кокал. Досега няма нищо изнесено на пазара.

Докато Виктор търсеше нови данни, Емили и Ник се опитаха да си изяснят какво трябва да правят оттук нататък.

— Трябва да говорим с Ейдриън — въздъхна Емили. — Той е толкова мило момче… Наскоро разговаряхме надълго и нашироко и не престанах да се учудвам колко е зрял за възрастта си и колко умно говори.

— Да, ще говорим с него — кимна Ник, който тъкмо си беше спомнил какво му бе казал Ейдриън преди известно време: че не бива да взема диск с копие, но много иска да знае какво е записано. В едно далечно ъгълче на съзнанието му изведнъж се появи светлина, но той не бе в състояние да обясни какво означава тя. Добре, ще кажат истината на Ейдриън. Ще му кажат всичко, каквото иска да знае, а той от своя страна ще им разкаже за баща си и…

— Не! — извика Виктор и Ник и Емили се обърнаха стреснато към него. — По дяволите, по дяволите! Мисля, че започва да става зловещо.

— Какво има?

— Вижте тук! „Програмист се самоубива“ — прочете с треперещ глас Виктор. — „Вечерта на 13 септември Л. Маквай, собственик на софтуерна фирма, е открит обесен на тавана на къщата си в северен Лондон. След първото разследване полицията изключи чужда намеса. Уликите показват, че Маквай сам е сложил край на живота си. Като причина се изтъква осъждането му в завършилия преди три седмици процес за измама. Присъдата е шест години затвор. Маквай е бил освободен под гаранция и е смятал да обжалва.“

— Всичко това го знаем — прошепна Ник.

Виктор го погледна втренчено.

— А познаваш ли Лари Маквай? Срещал ли си го някога?

— Не. Ейдриън дойде в нашето училище едва след смъртта на баща си.

— Така си и мислех. Тогава те очаква изненада.

Виктор обърна екрана. Емили извика ужасено и улови ръката на Ник.

— Това е… не може да бъде!

— Той е — прошепна Ник и погледна мъртвия Маквай в лицето. Позна очите, тясното лице, малката уста. Лари Маквай беше мъртвецът.