Урсула Познански
Еребус (2)

2.

На кухненската маса го очакваха няколко банкноти и безкрайно дълъг списък с покупки. Майка му пак имаше няколко клиентки за студено къдрене. Очевидно лондонската есен пораждаше у жените потребност от прясно накъдрени коси. Смръщил чело, Ник прочете списъка. Десетина вида замразена пица, лазаня, рибени късчета, готови ястия с макарони. Очевидно мама нямаше никакво намерение да готви през следващите два месеца. Той въздъхна, грабна три големи пазарски торби и се запъти към супермаркета. По пътя отново си спомни четирите вдигнати пръста на Дан и безмълвния отговор на Колин. Май бе започнал да вижда призраци. Поне Джейми смяташе така.

— Скучно ти е, братко — установи той. — Имаш нужда от приятно занимание или от приятелка. Да ти уредя ли среща с Емили?

Ник намери свободна количка и се опита да се отърси от мислите за училището. Джейми имаше право. По-добре да се занимава с реални проблеми. Например с въпроса как, за Бога, да домъкне до дома си поръчаните от мама двайсет бутилки минерална вода.

Когато на следващия ден влезе в сградата на училището, въздухът буквално вибрираше от напрежение. Във фоайето бяха събрани много повече ученици от обичайното. Стояха на малки групи, шепнеха си, сбутваха се и разговорите им се сливаха в огромен звуков килим, който не позволяваше да се откроят отделни думи, камо ли изречения. Общото внимание бе насочено към двама полицаи, които вървяха по коридора към дирекцията.

В един ъгъл, недалеч от стълбището, Ник откри Джейми, задълбочен в разговор с плетачка №2 (Алекс), Рашид и още едно момче, чието име не си спомни веднага. О, да, казваше се Ейдриън, тринайсетгодишен, рядко общуваше с по-големите момчета. Ник го позна, защото преди две години семейната му история бе станала известна на цялото училище: тогава всички говореха, че бащата на Ейдриън се обесил.

— Ехо! — Джейми го повика с широк жест. — Виж какво става!

— Какво прави полицията в училище?

Джейми оголи зъби.

— В нашето училище има престъпници. Негодници. Крадци. Откраднали са девет компютъра, чисто новички, купени наскоро за обучението по компютърни технологии. Сега претърсват кабинета за следи.

Ейдриън кимна.

— Там винаги е заключено — добави плахо той. — Мистър Гарт го каза на полицаите, чух го съвсем отблизо и…

— Млъквай, малкия — сряза го Алекс. Пъпките по лицето му аленееха повече от обикновено — от вълнение, предположи Ник.

И внезапно изпита потребност да зашие един шамар на дебелия идиот. Тъй като вече не издържаше да го гледа, се обърна към Ейдриън:

— Да не би да са разбили вратата?

— Точно там е работата — отговори въодушевено момчето. — Отключили са я! Някой явно е откраднал ключа, но мистър Гарт твърди, че това е невъзможно. Че всичките три ключа са по местата си, а единия той носи постоянно със себе си…

— Ник? — тих глас прекъсна разгорещените обяснения на Ейдриън. Малка, но силна ръка с лакирани нокти докосна рамото му. „Емили“, помисли си Ник и потръпна, но веднага се поправи. Емили не носеше по три пръстена на всеки пръст и не миришеше така… ориенталски. Обърна глава и погледна в светлосините очи на Брини. Като две локвички.

— Ники, би ли ми отделил малко време… Искам да кажа, трябва да поговоря с теб насаме, без слушатели…

Алекс се ухили и жадно се облиза, което накара Ник да стисне ръце в юмруци.

— Идвам — каза той на Брини. — Но нямам много време, да знаеш.

Тя очевидно не се притесни от нетърпението в гласа му — или не допусна това да се забележи. Брини без съмнение беше красива, но най-вече беше бъбрива и ужасно глупава — поне такова беше впечатлението на Ник. Полюлявайки хълбоци, тя закрачи на високите си токчета пред него и го поведе към стълбите към гимнастическите зали. По това време на деня там нямаше жива душа.

— Знаеш ли, Ник — зашепна съзаклятнически тя, — повиках те тук, за да ти дам нещо. Честно ти казвам, никога не си виждал нещо толкова страхотно. — Бръкна в чантичката си, но спря и извади ръката си.

Ник погледна втренчено чантичката й. Знаеше какво ще излезе оттам и беше готов да се засмее.

— Първо обаче трябва да те питам нещо — Брини подчертано бавно приглади косата си назад.

Ако искаш да ми направиш услуга, не питай дали те харесвам.

— Давай.

— Имаш ли компютър? Искам да кажа, собствен компютър, в твоята стая.

Най-после!

— Да, имам.

Брини кимна доволно.

— Хубаво. Родителите ти имат ли навика да се ровят в нещата ти?

— Родителите ми не са от този тип хора.

— О, много добре — Брини сбърчи чело. Явно размишляваше усилено. — Почакай, има още нещо. А, да! — Тя направи крачка към него и приближи лице към неговото. Миризмата на дъвка от устата й и ориенталският парфюм образуваха доста неприятна смес. — Не бива да го показваш на никого. Иначе няма да заработи. Трябва да го сложиш веднага и да не казваш на никого, че съм ти го дала. Обещаваш ли ми?

Ама че глупост. Ник изкриви лице.

— И защо?

— Такива са правилата. — Гласът й звучеше с необичайна настойчивост. — Ако не обещаеш, няма да ти го дам.

Ник въздъхна шумно и демонстрира раздразнение.

— От мен да мине. Обещавам ти.

— Добре, но не забравяй какво си обещал, иначе ще си имам проблеми. — Тя му протегна ръка и той я стисна. Боже, колко гореща беше! Гореща и доста влажна.

— Добре — пошепна Брини. — Разчитам на теб.

Хвърли му поглед, който вероятно трябваше да бъде прелъстителен, извади от чантичката си тънка, квадратна пластмасова кутийка и я пъхна в ръката му.

— Желая ти да се забавляваш добре — пошепна тя и си отиде.

Ник не погледна след нея. Цялото му внимание се съсредоточи върху кутийката в ръката му. Малко DVD, ненадписано. Изпълнен с любопитство, Ник отвори кутийката.

Линкин Парк ли? Глупости.

На стълбището цареше сумрак и той обърна диска към светлината, за да прочете какво бе написала Брини със завъртяния си почерк.

Една-единствена дума, напълно непозната.

Еребус.

До края на деня Джейми го задяваше за Брини — типично за него и не толкова лошо. По-лоша беше битката с изкушението да извади диска от джоба си и да го покаже на Джейми. На няколко пъти беше готов да го направи, но спираше в последния момент. Първо ще се прибере у дома и ще види какво са му дали и защо се разиграва цялата тази мистерия. Но в никакъв случай няма да се присъедини към нея — след кошмара, който бе преживял с Колин.

Часовете се проточиха до непоносимост. Ник така и не успя да се съсредоточи. Вниманието му отново и отново се насочваше към малкия предмет в джоба му. Усещаше го през три пласта дрехи. Тежестта му. Ръбовете му.

— Да не ти е зле? Попита го Джейми малко преди последния час.

— Не, защо?

— Изражението ти е доста странно.

— Просто размишлявам.

Джейми се изсмя подигравателно.

— Ще ми позволиш ли да отгатна? Мислиш за Брини, нали? Уговорихте ли си вече среща?

Наистина ли смята, че мога да си падна по някоя като Брини, запита се невярващо Ник. Днес обаче не му беше до възражения.

— И какво, ако е така? — попита раздразнено той.

Джейми се ухили и прошепна съзаклятнически:

— Надявам се, че утре ще узная подробности?

— Добре де. Всъщност не, не знам. Може би.