Мегън Марч
Порочни заедно (23)

Глава двадесет и трета
Крейтън

— Крей! Какво става, по дяволите? — Сестра му влетя в пентхауса, оставяйки Холи да стои с ръка на дръжката на вратата.

— Гриър, запознай се с Холи. Холи, това е Гриър.

Гриър се завъртя, протягайки ръка.

— Ужасно съжалявам. Обикновено не съм толкова груба. Но обикновено леля ми не ми се обажда, за да ми каже, че си ми полубрат и че баща ти е мафиот.

Холи хвана ръката й и я разтърси.

— Не се тревожи и ние все още осмисляме новината.

Сестра ми се втурна към мен. Сакото й бе закопчано накриво, а погледът й бе див.

— Сериозно? Какво става, по дяволите?

— Всичко е наред, Гри. Вероятно знаеш колкото и ние на този етап. — Обаче бях изненадан, че леля ми й се е обадила. — Каза, че леля Катрин ти е казала? Шокиран съм.

Гриър поклати глава.

— Говореше доста несвързано и предполагам, че е била стигнала почти до дъното на бутилка с някакъв алкохол. Мърмореше, че никога не е одобрявала как се е държал с теб, и че не си имал вина за това, което е направила майка ти. Син на баща си, бла, бла, бла. Просто исках да се убедя, че не си откачил, и че не смяташ да убиеш чичо Деймън или нещо такова.

— Все още обмислям решение — казах аз, а в този миг светлините примигнаха и пентхауса потъна в тъмнина. Притъмнялото небе просветна зад прозорците.

— Мамка му. Ще трябва да слизам по стълбите, като си тръгвам. Наистина ли беше нужно да живееш на последния етаж, Крей?

— Токът ще се включи след секунда. Сградата има резервен генератор. — Когато Холи дойде и се сгуши в мен, тонът ми беше изтощен, когато казах: — Съжалявам, че вие двете трябваше да се запознаете така. Представях си нещо по-малко… драматично.

Лекият смях на Холи достигна до слуха ми и се успокоих още повече. Дори в моментите на лудост изглежда тя беше спокойното местенце, на което да се приземя.

— Имам чувството, че известно време ще има доста драма в живота ни.

— Не и в моя — каза Гриър. — Моят е отегчителен и ще си остане отегчителен. Никаква луда обява за изпуснат любовен шанс за това момиче тук.

Повдигнах едната си вежда, но в тъмното Гриър нямаше как да я види. Думите й ми дадоха надежда, че гаджето й, за което смятах, че няма абсолютно никакво място в живота й, няма да устиска дълго. Ако имах връзка с мафията, може би…

Токът дойде и Холи и Гриър изпищяха.

— Това е — каза Холи. — Дотук съм с Ню Йорк. Нима хората тук минават през стени? По дяволите. Не.

Настръхнах и притиснах Холи по-силно към себе си, а погледът ми се насочи към тримата мъже, застанали от вътрешната стана на вратата. И тримата бяха впечатляващи, но този в средата привлече погледа ми.

Приликата беше зловеща, но не идентична, и все пак се чувствах така, сякаш гледам в очите на една по-възрастна моя версия. Ако можех да предположа правилно, тридесет години по-възрастна. Очите му бяха сиви, а моите тъмни, освен това имах светлата кожа на майка си, вместо дълбокия маслинов тен. Но лицевата структура бе една и съща. Беше обграден от двама мъже в костюми. Бодигардове.

Той ме гледаше също толкова внимателно.

— Крейтън. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, отново много подобен на моя, но с лек намек за акцент.

— Определено знаеш как да правиш запомнящо се появяване — казах аз. — Мисля, че съм в неизгодна позиция. Знам кой си, но не знам името ти.

Мъжът пристъпи напред, а костюмарите го последваха.

— Доменико Кассо. Дом. И да, аз съм баща ти.

Точно както се случи и в кабинета на Деймън, започнах да усещам всяка фибра на тялото си. Всяка капка кръв, туптяща във вените ми. Всяка молекула кислород, влизаща и излизаща от дробовете ми. Всяко свиване на всеки мускул.

Той протегна ръка и аз я стиснах, нямаше нищо сюрреално в това.

Здрависвам се с баща си.

— Откъде…? — дори не довърших въпроса.

Очевидно той не просто знаеше къде живея, но и как да спре тока, как да се добере до пентхауса и да влезе без позволение, а аз едва днес бях научил за съществуването му. А това беше адски зловещо. Ако в този миг научех, че може да чете мислите, които изпълват ума ми, вероятно нямаше да съм никак учуден.

— Елизабета.

— Какво?

— Тя ме осведомяваше за теб през годините. Целият ти живот, докато беше при леля ти и чичо ти. Тя е един от моите хора.

В мозъка ми проблесна споменът за това как тя кършеше ръце, когато си тръгвах днес, и за добротата й към мен по време на детството ми.

— Елизабета работи за теб?

Той кимна.

— Може ли да влезем?

Имах чувството, че това не беше истински въпрос. Те вече бяха влезли сами, но бе интересно, че се преструваха за това, че спазват някакво привидно приличие. Този мъж сам създаваше правилата си.

Може би, все пак ябълката не пада толкова далеч от дървото.

Отстъпих назад.

— Заповядайте.

Те влязоха и ги отведох до хола. Когато двамата мъже останаха прави зад дивана, на който той избра да седне, въпросите сами излязоха от устата ми.

— Деймън каза, че си капо.

Доменико кимна още веднъж. Дом. Баща ми.

— Това беше много отдавна. Аз… издигнах се в семейството. Може да го наречеш Главен изпълнителен директор.

— Не съм изненадана — прошепна Холи, която седеше до мен на дивана срещу баща ми.

Погледът на Дом се спря на нея и той й се усмихна, преди отново да погледне към мен.

— Бах щастлив да чуя, че си си намерил добра жена. Макар че, трябва да призная, малко се изненадах от начина ти на действие.

Очите ми се присвиха.

— Наистина ли си се осведомявал за мен през целия ми живот?

Той сви устни и изглежда опитваше да намери правилните думи.

— Не и през първите ти десет години. Тогава беше далеч от мен и имаше родителите си. Но след смъртта й, когато се върна в Ню Йорк? Да. Гледах да съм осведомен за всичко.

— Но защо?

— Защото без значение дали го знаеше, или не, ти си мой син.

Въпрос за милион долара изскочи в ума ми и трябваше да попитам.

— Някога щеше ли да ми кажеш?

Той вирна брадичка и си пое дъх, гледайки ме внимателно. Беше очевидно, че не ме вижда за пръв път, но се зачудих дали ме е виждал лично толкова отблизо. Може да сме се разминавали по улиците безброй пъти, а аз никога нямаше да го знам. Да се опитвам да осмисля това, бе като да се опитвам да разуча нишките на салфетка в бар, след като съм изпил дузина бири „Гинес“.

Той поклати глава.

— Не. Никога нямаше да ти кажа. Но сега, след като Деймън си отвори устата, нямах друг избор, освен да се намеся.

— Това, предполагам, е неудобство — казах сухо.

— За което бях подготвен. Всъщност съм изненадан, че той издържа толкова дълго. Елизабета чака двадесет и няколко години, за да направи обаждането си, но времето работи както в твоя полза, така и в моя.

— Какво имаш предвид? — Ако говореше по кодирания език на мафията, не го разбирах.

— Той използва връзките си преди много години, за да получи информация, която никога не биваше да знае. Знаех, че е научил, и докато не направеше нещо с нея, аз нямаше да направя нищо с него. Но той наруши баланса и сега трябва да го възстановим.

Холи се стегна до мен, а ръката й се насочи към коляното ми и го стисна.

— Съжалявам, Дом. Мисля, че ще трябва да забравим последните тридесет секунди от разговора и да се престорим, че не сме ги чули. — Покрих ръката на Холи с моята. — Мисля, че трябва да отидеш в другата стая.

Ноктите й се забиха в крака ми.

— Няма начин.

Един от бодигардовете изсумтя, но бързо млъкна.

— Холи…

— Крей…

— Деца, деца — каза Дом. — Последното, което искам, е да причинявам проблеми помежду ви. След като съм живял тридесет години с жена си, разбирам, че първите дни са много деликатни.

Холи му хвърли отровен поглед и много добре знаех какво си мисли.

— Холи.

— Крей.

Доминик се усмихна.

— Да. И аз знам какво си мисли. И не, не бях верен на жена си. Би трябвало да съжалявам за това, но тогава съпругът ти нямаше да се роди. Така че, г-жо Карас, как искате да ви отговоря?

Холи явно бе стиснала зъби, защото не отговори нищо.

Дом насочи вниманието си към мен и продължи:

— Разбирам защо нямаш желание да научаваш нищо за плановете ми относно Деймън. Няма проблем. Но моят свят не е твоят свят. Постъпка като тази не може да остане ненаказана. Задържал съм се на позицията си, защото управлявам с желязна ръка.

Поклатих глава.

— Искам дяловете му от компанията си, не го искам мъртъв. Проблемът е там, че ако той умре, аз ще съм главния заподозрян, имайки предвид всичко, което се случи. В момента сме в центъра на адски шибана буря, но тя е на корпоративно ниво. Криминално разследване и потенциално обвинение ще е много по-различно за мен, и не искам да се замесвам в нещо подобно. Ако акциите ми паднат заради подадения иск, това ще е нищо в сравнение с онова, което ще ми се случи, ако бъда разпитван за потенциалното изчезване или убийство на Деймън.

Дом се облегна назад и отпусна ръце на облегалката на дивана, изглеждайки точно както си представях, че би изглеждал мафиотски бос. Всичко, което му трябваше, за да е завършен образа, беше цигара и облак дим.

— Имаш право. — Той вдигна ръка и потърка брадичката си, точно както в някой класически мафиотски филм. — Хммм, значи казваш, че просто си искаш дяловете обратно? Това решава ли ти проблема?

— Да. Искът отпада, щом той не е акционер в компанията — обясних аз.

— А известно време, след като е отпаднал искът, предполагам, че няма да те е грижа какво се е случило с него? — попита той.

— Не съм казал това. Той не беше пълен тъпак с Гриър и ще я заболи да го изгуби. — Погледнах към сестра си, която стоеше тихо в другия край на стаята. Очите й бяха разширени.

Дом също погледна към нея.

— Предполагам, че сестра ти е тази жена, която ме гледа толкова внимателно. Приятно ми е да се запознаем, Гриър.

Гриър отпусна ръце и кимна.

— На мен също. — След това ме шокира, когато добави: — Виждала съм те и преди. С двете кучета пазачи. В Мидтаун, една нощ, когато се прибирах от работа.

Дом вдигна брадичка.

— Приемате прекалено много рискове с безопасността си, г-це Карас. Имате късмет, че хората ми се осведомяват за вас и се намесват, когато е нужно.

Холи се напрегна, когато видя как кръвта се отече от лицето на Гриър.

— Какво?

— Реших да защитавам и вас заради брат ви, тъй като знам, че ще бъде наранен, ако ви се случи нещо. Но това не е причина да бъдете толкова безразсъдна.

Вътрешностите ми, които днес се свиваха и обръщаха безброй пъти, сякаш се вледениха.

— Мамка му! — Повдигнах ръка от ръцете на Холи и потърках лицето си. — Гриър, още утре получаваш бодигард. Не спори с мен. Получаваш охрана.

Гриър понечи да ми отговори, но аз я погледнах остро и тя затвори рязко уста.

— С радост бих предложил компетентно мнение — каза Дом, а усмивката на лицето му нарасна.

— Ще се погрижа, но все пак благодаря за предложението.

Отново поклати глава по начина, който вече смятах за кимването на Дом.

— Така, сега относно Деймън. Още утре ще получиш своите дялове. Считай го като закъснял сватбен подарък.

Той се изправи и погледна Холи.

— Ще държа под око и майка ти. Ако отново се издъни, ще се погрижим да не се чувства окуражена да го направи отново. Мисля, че с това работата ни приключва.

Холи проговори.

— Нали няма да я…

Той се засмя.

— Не. Но няма да създава проблеми. — Дом кимна на двама ни и погледна към Гриър. — Радвам се, че най-после се запознахме. Не очаквам повече да се виждаме. — Сега погледът му се насочи към мен. — И ако се чудиш, електрическата система на сградата ти е неизправна и никога не сме били тук.

Холи си пое дълбоко дъх, а аз повдигнах една вежда.

— А портиерът и останалият персонал?

Той поклати глава.

— Не минахме точно през парадния вход. Сега ще тръгваме. Грижи се за себе си, Крейтън. Беше ми приятно да се запознаем, Холи. Успех на Музикалните кънтри награди.

Стояхме в удивено мълчание, когато светлините отново изгаснаха, и мафиотският бос… баща ми… изчезна от живота ми, заедно с двамата си охранители толкова бързо, колкото се беше появил.

В мига, в който вратата се затвори след него, Холи полудя.

— Мамка му стара, Крейтън. Мамка му стара, пияна, бягаща от полицаите и падаща в купчина лайна. О, боже мой, това наистина ли се случи?

От Гриър чух само едно:

— Мамицата му стара.

— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попита Холи.

Светлините отново се включиха и примигнах, преди да отговоря.

— Нямам никаква представа. Но предполагам, че не, докато той не го поиска.

Все още се опитвах да осмисля всичко, което бях научил през последните няколко часа. Всички беше нереално. Мъжът, когото мислех за свой биологичен баща, не беше такъв. Цялата омраза, която чичо ми изливаше върху мен през всичките години, нямаше нищо общо със самия мен, а само с неговите откачени проблеми. И така една тежест от гърба ми падна, за да бъде заменена на мига от друга, като топка за разбиване на стени, която бе забита в основите на самото ми съществуване.

Гриър тръгна към нас.

— Макар че сега ме е малко шубе да напусна дома ти, трябва да тръгвам.

Прегърнах сестра си, и когато тя се отдръпна от мен, й казах:

— Получаваш бодигард. И повече никакво вървене пеша из Манхатън посред нощ, само защото си тръгваш от работа в два часа през нощта.

— Няма да спечеля този спор, нали? — попита тя.

— Не.

— И все пак си запазвам правото да споря за това по-късно.

— Говориш като адвокат. Ще се обадя на Мичъл. След най-много десет минути ще те чака пред сградата. Не излизай, докато не го видиш да спира отпред.

Гриър си пое дълбоко дъх.

— Добре. — Тя се вдигна на пръсти и ме целуна по бузата. — Обади ми се, ако се случи още нещо шантаво.

Разроших косата й.

— Разбира се. Сега тръгвай.

Щом вратата се затвори зад сестра ми, двамата с Холи останахме сами в средата на пентхауса, гледайки се един друг. Тя първа наруши мълчанието.

— Още ли си навит да ходим във Вегас?

Не очаквах оттам да започне разговора, но беше добър избор. Никога преди не съм искал толкова много да се отдалеча от Ню Йорк.

— По дяволите, да.

Тя се усмихна.

— Добре. Тогава имам още един въпрос.

Усмивката й събуди нещо в мен и усетих как и моите устни се извиват леко.

— Какво, скъпа?

— Това прави ли те принца на мафията? Не се опитвам да разведря обстановката — каза тя, вдигайки ръце. — Наистина не се опитвам. Защото това е лудо, емоционално и интензивно. И адски откачено. Но това с принца на мафията… ако си навит на ролеви игри, докато сме във Вегас, не бих ти отказала.

Гърдите ми се затресоха от смях и за миг забравих за най-напрегнатата ситуация в целия ми живот, и то само благодарение на остроумната, невероятна, прекрасна жена пред мен.

Сложих ръце на раменете й.

— Нека да видим какво ще измислим, след като стигнем във Вегас.