Мегън Марч
Порочни заедно (17)

Глава седемнадесета
Холи

Главата ме болеше малко от виното, но за щастие нямах махмурлук, когато се изтърколих от леглото и заслизах по стълбите. Вратата на спалнята на баба беше широко отворена и бе очевидно, че майка ми не бе прекарала там изминалата нощ.

Докато се насочвах към долния етаж, едно гласче вътре в мен нашепваше: „Шокирана ли си? Ама наистина“? Както казах на Крейтън, имах нужда да повярвам, че се е променила.

Направих си чаша кафе и надникнах през прозореца към верандата. Все още бях благодарна, задето хората не са сметнали, че си заслужава да ме забелязват, дори и в това малко градче. Грабвайки ръчно плетения шал на баба ми, излязох на верандата и се свих на люлеещия се стол.

Тъкмо се зазоряваше и все още беше студено, а над пътя се носеше лека мъгла. Тук имаше спокойствие, което не съществуваше никъде другаде на света.

Крей беше прав, наистина не трябваше да продавам къщата. Може и да не се върнех скоро тук, както би ми се искало, но да притежавам това парченце от рая беше достатъчно, за да се чувствам спокойна. Да се върна обратно към корените си беше правилният избор. Без значение колко фенове знаят името ми, без значение колко луд може да стане животът ми, аз си оставах обикновено момиче от Голд Хейвън, Кентъки.

И сега, след като се прибрах у дома и видях това място през очите на възрастен… и през тези на Крейтън… бях доволна да съм това момиче. Точно като всичко останало, нямаше да съм тази, която бях сега, да съм омъжена за мъж, в който бях лудо влюбена, ако не беше този път пред мен, който бях извървяла.

Седях на люлеещия се стол на верандата на баба ми и гледах как изгревът оцветява сутрешното небе, мислейки си, че няма как да не съм благодарна за възможностите, които ми бяха дадени. Спомените от трудностите останаха зад мен, завладени от всички хубави неща, които ми се бяха случили.

Много по-късно чух телефонът ми да звъни вътре в къщата, прекъсвайки спокойствието и мислите ми за обратите на съдбата. Ставайки от стола, притичах през верандата и отворих вратата, преди да хукна към телефона и да вдигна.

Очевидно се надявах да се обажда Крей. Но не беше той… беше Тана.

— Хей, момиче, какво става? — Не бях говорила с нея, откакто напуснах Ню Йорк за втори път, отправяйки се към Голд Хейвън.

— Днес поглеждала ли си вестниците или клюкарските сайтове?

Стомахът ми се сви.

— Няма да ми хареса това, което ще ми кажеш, нали?

— О, мамка му! Не си.

— Не. Няма никакви таблоиди отвън на предната ми веранда. — Преглътнах надигащата се в мен паника и седнах на стола. — Колко зле е?

— Много зле, скъпа. Майка ти е продала ексклузивна новина на Yammer, която те публикуваха преди десет минути. А тазсутрешните новини избухнаха с вестта, че съпругът ти е съден от собствените си акционери за корпоративна измама или нещо подобно. Това беше в Wall Street Journal, не в Yammer, но не знаех за него, докато не прочетох статията в Yammer, където имаше линк към нея. Имената ви са в устата на всички днес.

— Какво?!

Радвах се, че вече не държах чашата си с кафе, защото досега щеше да се е разбила на пода.

— Нали знаеш как казват, че няма лоша реклама? Е, за твое добро днес наистина се надявам да е така.

Скочих от стола и се насочих към спалнята на баба ми. Естествено, нямаше и следа от вещите й. Облягайки се на тежката дъбова врата, аз се плъзнах по нея, сядайки на пода и навеждайки глава между краката си. Ръката ми трепереше толкова силно, че едва успявах да задържа телефона до ухото си.

— Какво е казала? — прошепнах аз.

Разочарование, отвращение и гняв изпълваха цялото ми същество, стомахът ми се свиваше и преобръщаше. Каква глупачка бях, че потуших съмненията си за нея. Какво си мислех тогава, за бога?

Тана проговори почти колебливо, когато каза:

— Предполагам, че Крейтън е отнесъл по-лошото от всичко това. Нямах никаква идея, че е бил женен в колежа. Цялото това нещо е било погребано. Слухът разказва, че момичето се е престорило на бременно, за да го омотае, но когато е осъзнало, че няма да получи нищо от чичо му, е инсценирало спонтанен аборт. Всичко, което пише за теб, е, че изглежда си лудо влюбена в съпруга си.

Започна да ми се повдига, а лицето и шията ми почервеняха. Аз бях причината личните проблеми на Крейтън да бъдат изписани върху страниците на клюкарските парцали… лични проблеми, за които не знаех нищо с подробности.

Аника е била бременна? Или поне се е преструвала, че е? Той бе пропуснал да ми каже това, заедно с факта, че ще го съдят. Дали е знаел какво се задава? Спомних си за напрежението в раменете му, докато говореше с Кенън. Сигурно е знаел. Но защо не го сподели с мен?

— Кажи ми какво пише за това, че ще съдят Крейтън.

— Наистина ли не знаеш? — попита шокирано Тана и потръпнах леко, чудейки се какво още е скрил Крейтън от мен. Мразех да изпитвам съмнения към него.

Надигнах се от пода и започнах да кръстосвам коридора.

— Моля те, Тана. Нямаше да питам, ако знаех.

— Мамка му. А аз си мислех, че ти си кралицата на тайните.

— За какво говориш?

Мислите ми се блъскаха една в друга като коли при неработещ светофар. Най-после раздразнението победи и ми се прииска да се пресегна през телефона и да разтърся приятелката си.

— Купил е шибания „Хоумгроун Рекърдс“, Холи. За теб.

Кръвта нахлу в ушите ми, оглушавайки ме.

— Какво? — прошепнах аз.

— Мамка му, Холи, наистина ли не знаеше?

— Не, не знаех. — Гласът ми стана по-силен, докато крещях през объркването и шока си.

— Мамка му — прошепна тя. — Това е нещо сериозно. Защо не ти е казал?

Подпрях глава на стената.

— Какво още не ми е казал? — промърморих.

— Не знам, скъпа. Той е твоят съпруг.

— И какво да правя сега? — Не знаех дали питам себе си, или Тана, или дори вселената като цяло. За мое щастие Тана имаше готов отговор.

— Домъкни си задника в Нашвил. Ела у дома и не се набивай на очи.

Телефонът ми извибрира, показвайки, че още някой ми се обажда. Отдръпнах го от лицето си, отново очаквайки да видя името на Крейтън. Но не беше той. Беше Чанс.

— По дяволите. Чанс ми звъни. Най-добре да вдигна.

— Той ще ти каже същото, което и аз. Домъкни си задника обратно в града и хората ти ще те обградят и пазят.

— Благодаря за обаждането. Сега трябва да се справя с щетите в живота си.

— Ще се справиш, мила. Обичам те.

Натиснах бутона за прехвърляне на разговора и вдигнах на Чанс.

— Чу ли новината, че си новина? — попита той без заобикалки.

— Да, току-що.

— Добре. Домъквай си задника обратно в града. Ще се покриваш и ще довършваш песните си. Боун каза, че ще те вземе у тях, за да си далеч от очите на хората. Ще изпратя при теб Гарсия, за да довършите песните, и след това ти и групата може да репетирате в дома на Боун. Ще довършиш този албум колкото се може по-бързо.

Информацията беше толкова много, че ми бе трудно да я асимилирам.

— Забави малко, Чанс. Всичко това…

— Няма време да забавяме, хлапе. От тази сутрин ти си момичето, за което всички говорят. Трябва да яхнем вълната, преди да е стихнала.

Би трябвало да оценя бизнес усета му, но имах нужда от секунда, за да си поема дъх.

— Това е проклетият ми живот, Чанс. Не някаква шибана вълна.

— Знам това, кукло. Но всичко, което може да направиш, е да се хванеш здраво и да се насладиш на ездата. Обади ми се, когато пристигнеш у Боун.

Спрях да се движа, с телефон още долепен до ухото ми, и за десет секунди се заслушах в тишината от другата страна на линията, преди да се осъзная достатъчно, че да затворя.

Сериозно? Това ли е? Той дори не спря за миг, за да ме попита дали искам да остана в дома на Боун. Планирах да се скрия зад портите на Тана. Стиснах зъби, осъзнавайки, че щях да се озова в центъра на най-шибаната буря на века.

Стомахът ми се преобръщаше и свиваше от вина. Майка ми по-добре вече да е много далеч, защото ако я докопам, нямаше да отговарям за това какво ще направя и кажа. А Крейтън… дори не знаех какво да мисля. Вината от това, че бях причината миналото му да се разнася из таблоидите, беше погребана от лавината от болка, задето не ми бе казал, че е купил компанията и заради това се е изправил пред сериозни правни проблеми.

Това би трябвало да бъде толкова реално, колкото е възможно, и все пак той не бе казал нищо. Защо? И защо днес не ми се обади? Погледнах надолу към телефона си и прерових указателя. Натиснах на неговия номер и позвъних, чудейки се какво да му кажа.

Но нямаше нужда… обаждането ми беше пренасочено към гласова поща.

Звъннах отново.

И отново.

И отново.

Нищо.

Най-после се обадих в офиса му. Вместо рецепционистката от последния път, електронен глас ми благодари за обаждането и ми предложи да се свържа с телефонния номер на пиар отдела на „Карас Интернешънъл“. Примигнах, пускайки телефона си на дивана.

Сериозно, Крейтън? Какво се случва?

Единственото, което ми идваше на ум, бе, че вероятно днес са затрупани с обаждания заради новините. За миг се замислих дали да не звънна в пиар отдела и да ги помоля да предадат на шефа си, че жена му го търси. Но реших, че това не бе най-добрият начин на действие.

Мислите ми отскачаха от една към друга. Дали не бе заключен в заседателната зала по време на топсекретна среща, за да не може да ми вдигне? Дали сделката с „Хоумгроун“ бе причината да ми върже тенекия, когато трябваше да ме върне в Нашвил? Толкова много тайни, а аз не бях осведомена за нито една от тях.

Толкова с това, че бе реално, колкото е възможно да бъде. Защото реално бе да кажеш на съпругата си, че си й купил шибана звукозаписна компания. Реално бе да кажеш на съпругата си за лайната, които може да се блъснат във вентилатора, задето си й купил звукозаписна компания.

А от моя страна реално бе да се извиня, задето бях си отворила проклетата уста и бяг казала на майка си всичко, което не е трябвало, за да може тя да го продаде на пресата.

Исках да му се ядосвам и едновременно с това да му се извиня.

Защо любовта трябва да е толкова дяволски сложна?

Когато той все още не ми се беше обадил, след като натъпках куфарите в кадилака си, гневът надделя. Къде, по дяволите, бе съпругът ми?

Сакът за боулинг беше последното нещо, което натоварих на задната седалка. Замислих се дали да не го оставя, но си казах „майната му“. Реших, че „майната му“ ще е мантрата ми за деня.

Майка ти бе продала историята на таблоидите? Майната му.

Съпругът ти ти купува звукозаписна компания и не ти казва? Майната му.

Съпругът ти ще бъде съден, задето ти е купил звукозаписна компания и не е споменал и това? Майната му.

Натиснах газта на колата и потеглих по пътя. Имах още една спирка, преди да се изнеса от града, затова завъртях волана в посока на бензиностанцията на Логан. Музиката вътре отново бе усилена до дупка, затова се насочих към стереото и плеснах ръка върху бутона за изключване. Майната му.

Логан вдигна глава от мустанга пред себе си.

— Отново? Какъв ти е проблемът с Цепелин?

— Всичките са мъже. Това е достатъчно. — Макар че днес не бях доволна и от женския род, най-вече от майките.

Логан се облегна на черешово червената предница на колата и скръсти ръце на гърдите си.

— Карас ли отново?

Вдигнах ръце във въздуха.

— Очевидно. Е, той и майка ми.

Започнах да крача напред-назад из гаража, стъпвайки върху въздушните маркучи и металните крака на огромните асансьори за вдигане на коли, докато бълвах цялата противна история.

Очите на Логан се бяха разширили, когато приключих.

— Имала си тежка сутрин, момиче.

— Без майтап.

— Какво мога да направя?

Спомних си причината, която ме бе довела тук по начало.

— Две неща, ако нямаш нищо против.

— Всичко, което поискаш. Трябва само да го кажеш.

За миг се замислих дали да не го накарам да издири майка ми, но реших, че това бе възможно най-лошата идея.

— Можеш ли да продадеш понтиака ми?

— Разбира се. Само кажи къде да изпратя парите.

— Ще мисля за това по-късно. — Спрях да крача, заставайки пред него. — Освен това имам нужда да заведеш ключар в дома на баба ми и да смените всички ключалки. Ако чуеш, че майка ми е в града отново, искам да бъде арестувана за взлом и кражба, ако се опита отново да влезе в къщата. Къщата е моя и не я искам в нея. Последният път бе откраднала куп неща и смятам да сложа край на тези простотии.

— Смятай го за свършено.

Гневът ми се уталожи малко. Надигнах се към него на пръсти и го целунах по бузата.

— Ти си добър мъж, Логан Брантли. Наистина добър мъж.

Бузите му се зачервиха леко, но той се усмихна.

— И не го забравяй, Холи Уикман. Звънни ми, ако имаш нужда от нещо.

Той се обърна, за да вземе лист хартия и да ми запише номера си с дебел молив.

— Нашвил не е чак толкова далеч, и ако ти потрябвам, ще бъда до теб. Само кажи и идвам.

Не знаех как да приема това, затова казах само:

— Благодаря ти. Радвам се, че колата ми се скапа именно в твоята бензиностанция.

— И аз, сладурче. И аз.

* * *

Намирах се на кръстопът в живота си, буквално и преносно. Можех да се насоча на югозапад към Нашвил и да се скрия в дома на Боун или в този на Тана. Или можех да тръгна на североизток към шибаната буря, която вилнееше около съпруга ми. Шибана буря, която стана по-голяма заради мен, и то на лично ниво, тъй като реших да споделям с майка си.

Спомних си за това, което ми каза Крейтън, преди да затворим телефоните миналата нощ.

„Имаш моята подкрепа, Холи. Каквото и да сметнеш, че е най-доброто за теб, знай, че ще те подкрепя.“

Бях бясна, задето не ми каза за „Хоумгроун“, но му дължах същото… своята подкрепа. Избягах от него два пъти, но този път щях да тичам право към него. Не казвам, че нямаше да го попитам какво, по дяволите, е мислил, че не ми е казал, но това не беше игра.

Беше борбата на живота ми.