Мегън Марч
Порочни заедно (2)

Глава втора
Холи

Казах си, че няма да ходя никъде, когато се пъхнах между чистите чаршафи на старото си легло и не настроих алармата на телефона си. Казах си, че няма да ходя никъде, когато чух настоятелното звънене на звънеца в седем часа и четиридесет и пет минути. Казах си, че няма да ходя никъде, докато притисках възглавницата до главата си, за да заглуша шумното блъскане по вратата.

Казах си, че няма да ходя никъде… докато Логан Брантли не застана на прага на старата ми стая.

Удивена подскочих в леглото.

— Какво, по дяволите? Как успя да влезеш?

— Казах ти, че ще дойда в осем. Предположих, че няма да си готова, затова дойдох по-рано. Сега измъквай си задника от леглото. Ще излизаме тази вечер.

— Коя част от това, че те игнорирах през последните петнадесет минути, те наведе на мисълта, че смятам да изляза с теб?

Той пресече стаята ми, сякаш си беше у дома, и се облегна на стената, покрита с лилави тапети.

— Дойдох тук с причина. Познавам кога някой е решил да се скрие и да лиже раните си, но това няма да ти е от полза. Довери ми се. Знам го.

Избутах завивките, благодарна, че бях решила да легна облечена в тениска и клин.

— Наистина ли смяташ да ме завлечеш навън?

— Пищяща и ритаща, ако се налага. И имайки предвид, че в интернет може да се появи някоя наша снимка заедно, ще е най-добре да си оправиш грима.

Челюстта ми увисна и примигнах пред заслепяващата му откровеност.

— Господи, чудя се дали си имаш приятелка. Не притежаваш никакъв такт.

Устните му се извиха в широка усмивка.

— Може би имам повече от една. Тези дни това е нещо, което се цени у мъжете, Уикс.

— Все тая. Разкарай се от стаята ми. — Кимнах с глава към вратата, в случай че не е схванал смисъла на думите ми.

Логан се засмя и нямаше как да не оценя външността на този мъж. Беше сменил работните дрехи с джинси и чиста термо блуза с три копчета на яката, този път в дълбок, гористо зелен цвят. По начина, по който дрехата се опъваше по гърдите му, можех да кажа, че той определено беше добре изваян.

Може да бях омъжена жена, но бих предала женската си страна, ако не отделях един миг да се насладя на идеалния мъжки екземпляр срещу мен и да му дам академичната си оценка. Размахах ръка, правейки му жест към вратата, той най-после се раздвижи и излезе от стаята… а аз имах възможността да оценя гледката и отзад.

Поклащайки глава, смъкнах крака от леглото и посегнах към сака си. Измъкнах чифт дънки и дълъг черен пуловер. Рових, докато не стана ясно, че не съм взела никакви обувки. Поне съм се сетила да си взема бельо. Това ми напомни как Крейтън беше откачил зад сцената, след като беше помислил, че не нося бельо, и че ще изнасям шоу без бикини под роклята.

Защо бяхме успели да открием своя ритъм в забързания, луд живот по време на турнето, а в мига, в който стъпихме в неговия свят, аз почти изпаднах в нервна криза? Какво говореше това за бъдещето ни?

Прогоних хилядите въпроси от ума си. Щях да имам достатъчно време да разсъждавам над това. Просто имах нужда да си събера акъла, преди да започна да мисля за всичко останало. Затова сега се насочих към гардероба и изрових чифт чорапи, както и някои други неща, които бях оставила.

Имах намерение да се върна тук, да изхвърля всичко и да продам къщата, но нещо винаги ме спираше… както и постоянната липса на време в натоварения ми график. Когато написах чек за данъците преди няколко месеца, си казах, че е крайно време да се заема с това.

Но просто не можах да го направя. Дори сега все още не бях готова да я продам. Което беше ирационално по много причини, особено като се има предвид, че нямах търпение да си плюя на петите и да не се върна повече. И след като баба вече я нямаше… беше прекалено тежко да се връщам тук. Но както бях казала на Логан, това бе единственото място, към което ми бе хрумнало да бягам. Животът бе странно нещо.

Аз, момичето от Кентъки, което бях, си спомних реплика от филма Дни на грохот. Противникът на Том Круз, Руди Бърнс… мъжът, в който се превърна приятеля му, след като смаза колата под наем на път за закусвалнята… беше казал нещо за това, че е работил като фермер, за да може да се състезава, а по-късно се е състезавал, за да може да се върне и да живее във фермата. Или поне беше нещо подобно.

Може да не беше някаква класическа емблематична филмова реплика, но винаги се сещах за нея. Още един начин, доказващ, че тревата в съседния двор е по-зелена. Не бях в същата позиция като Руди Бърнс, защото нямах някакво изгарящо желание да се върна за постоянно в Голд Хейвън, но нямаше как да не се замисля напред в бъдещето, когато вероятно щях да си скъсвам задника от пеене и от турнета, само за да спестя достатъчно, че да напусна.

Беше необяснимо.

Замръзнах, докато нахлузвах чорапа си. Нима току-що си представих бъдеще, в което Крейтън нямаше да е до мен? Защото, ако бях със съпруга си, поне парите нямаше да са проблем, нали?

И тогава неизбежно се зароди по-големият въпрос: Дали ако Крейтън беше част от бъдещето ми, след десет години все още щях да пея и да ходя по турнета? Дори това между нас да проработеше, колко време щеше да мине, преди той да реши, че макар и сладко, това мое кънтри излъчване вече се е изтъркало?

Спри да мислиш за глупости, Холи. Реших тази вечер да заровя въпросите. Все още не бях готова да им отговоря. Може би появата на Логан на прага ми бе нещо като форма на разсейване.

Косата ми бе по-дълга и по-лъскава… последствие от използването на хубави продукти за коса, а не такива на промоция. Цялото ми тяло вече е по-слабо… благодарение на рестриктивните диети и броенето на калории. И ще ми повярвате ли, като ви кажа, че гърдите ми са вирнати и стегнати? Не, не съм продала душата си на дявола. Просто открих чудото на повдигащите сутиени и дори открих такъв с моя размер. Лицето ми, подобно на по-слабото ми тяло, сега бе по-издължено, скулите ми по-остри, веждите ми бяха оформени професионално. Но отвъд всичко това, все още бях същото момиче, което напусна този град.

Дали това момиче някога щеше да бъде достатъчно за Крейтън?

— Спри се — намръщих се на изражението си. — Просто се спри.

— Побързай, Холи! — изкрещя Логан от долния етаж, прекъсвайки мислите ми.

— Стига си ми давал зор — викнах му аз.

Грабнах чантичката с гримовете и използвах коректор, за да прикрия кръговете под очите, след това добавих малко цвят на бузите, спирала и накрая червило. Това трябваше да бъде достатъчно.

* * *

Идеята на Логан за връщане към корените бе като за начало да ме заведе да вечеряме в „Мистър Бургер“, единствената верига за бързо хранене в града, тъй като „Макдоналдс“ не си бяха направили труда да отворят тук свое заведение. Беше изненадващо тихо, като се има предвид, че бе събота вечер, но така ми допадаше.

Поръчахме и се настанихме в едно от крайните сепарета, чакайки храната да ни бъде донесена. Местната шега беше, че храната в „Мистър Бургер“ се бави, защото преди това трябва да отидат да убият кравата.

Изминаха двадесет минути, преди чийзбургерите с пържени картофки и шоколадови шейкове да бъдат поставени на масата пред нас. Не бях поемала толкова много калории, откакто… вероятно, откакто се храних тук за последно. Тази храна беше на светлинни години от деликатните пържоли, които бе поръчал Крейтън в хотелската ни стая.

Храната беше невероятна. Компанията също не беше лоша.

Нямах много какво да кажа, но Логан запълваше тишината, макар да имах чувството, че обикновено не е толкова бъбрив. Разказа ми за завръщането си в града, след като бе напуснал морската пехота. Той не каза какво точно е правил при пехотинците, но подозирах, че е било нещо интересно.

Върнал се е в града броени дни, след като бях заминала за Нашвил, и тъй като не можел да стои, без да върши нищо, кандидатствал за работа в гаража, в който работил като ученик. Очевидно използвал голяма част от почивките си по време на службата за страната, за да реставрира стари коли, затова Чък, предишният собственик, го наел на мига.

— Когато Чък ми каза, че планира да се пенсионира три месеца по-късно, знаех, че не мога да му позволя да продаде сервиза на някой друг. Да се върна в този скапан гараж бе най-доброто посрещане с добре дошъл, което можех да получа. Той не беше изненадан, задето не исках да го получи друг, и затова ми го продаде. Едва му се издължих, а банковия кредит, който ми отпуснаха за ремонта, ми беше даден най-вече на доверие. Но мисля, че се справям доста добре.

Бях изумена как за шест месеца бе успял да купи мястото, да го ремонтира и да превърне стария гараж на Чък в модерен сервиз за поправки и реставрация на класически коли. Да кажа, че съм впечатлена, щеше да бъде малко. Изглежда не бях единствената, която бе способна да преследва мечтата си.

Освен това бях истински изумена, че се измъкнахме от „Мистър Бургер“, без никой да ни обезпокои. Предполагам, че не бях чак толкова голяма клечка дори в родния си град. Очевидно в градчето само Миранда Ламбърт беше известна.

Част две на операция Да върнем Холи към корените й ни отведе обратно на мястото, където започна всичко… „Бири и Топки“. Трябваше да се досетя, тъй като това беше единственото място, където хората можеха да отидат и да се забавляват в Голд Хейвън.

Реакцията, която получих там, беше коренно по-различна от тази в „Мистър Бургер“. Човек би помислил, че съм местният герой, който се е завърнал след дълги години, което, разбира се, не беше така.

— Дявол да ме вземе, вижте какво е довлякла котката — провикна се Бени, опитвайки да надвика шума от търкалящите се топки за боулинг и падащите кегли. Той се запъти към мен, бързайки колкото му позволяваше бастуна, за да ме притисне силно в прегръдките си.

— Хей, Бен. Как си? — Това беше поздравът, който отправяше към него баба ми през всичките години, които бях при нея, затова не беше чудно, че аз също го правех.

Той се отдръпна от мен, подпирайки се на дървения бастун, и наклони глава настрани.

— Мисля, че е по-интересно как си ти, госпожо милиардерка кънтри звезда?

Лицето ми пламна. Не исках да говоря за себе си и случилото се извън този град. Не за това бях дошла.

— Добре съм. Взех си малко почивка.

Той отвори уста да попита още нещо, но след миг я затвори рязко. Погледнах към Логан, който се мръщеше към Бени. Нима той смяташе да ме защитава от въпросите на хората?

— Какво ще кажеш да ни дадеш обувки и свободна писта, Бен? — попита Логан.

Възрастният мъж кимна ентусиазирано.

— Разбира се. Всичко за моето момиче. Обаче има уловка.

— Бен… — започна Логан, но аз го прекъснах. Много добре знаех каква ще е уловката на Бени.

— Ще изпея само една песен. И няма да е от моите.

— Съгласен. Отиди изиграй няколко игри. Ще се срещнем по-късно в бара.

Изиграхме две игри и лекотата, с която общувах с Логан, ме изненада. Не беше вълнението, което изпитвах всеки миг, в който бях около Крейтън, но все пак беше приятно.

Просто беше… лесно.

Освен това беше невъзможно да не направя сравнение между двамата, единият грубоват, а другият — спокоен и култивиран. И двамата опасни по свой собствен начин.

Знаех как да се държа около мъже като Логан, и то не само защото прекарвах много време с Боун по време на турнето. Всъщност той не беше много по-различен от мен. Можех да се заяждам с него и да бъда такава каквато съм, без да се чувствам неудобно или не на място.

И с Крейтън можех да съм самата себе си, но когато бях в неговия свят, не бях никак уверена, тъй като бях извън комфортната си зона. По време на турнето положението беше по-добро, но тогава бяхме в моя свят. Нямаше ли някаква стара притча за това как птицата и рибата се влюбили? Бяхме ли прекалено различни?

Мислите ми бяха достатъчно разсеяни, че да направя кофти удар с топката. По дяволите. Ето как прецаках тристате си точки. А принципно съм много добра на боулинг. Вероятно това бе едно умение, което съпругата на милиардер не би трябвало да притежава.

Бях работила в боулинг зала, сервирах мариновани кисели краставички и пеех за пикапи и разбити сърца. Не обичам да се чувствам така, толкова объркана, и мразя да знам, че затъвам все повече и повече. Как някога бих могла да бъда достатъчно добра за Крейтън, след като нямах никаква вяра в себе си? Думите на Аника ехтяха отново и отново в съзнанието ми.

Логан направи страйк и за щастие това прогони мислите ми. Може би дори току-що бе направил триста точки. Докато работех тук като ученичка, бях го виждала да идва с поредното си гадже. Ето още една разлика между двамата. „Бири и Топки“ бе от типа места, където мъж като Логан можеше да доведе момиче на среща. Опитах да си представя Крейтън тук и осъзнах, че задачата е невъзможна.

Но тъй като възнамерявах да напусна това място, щом се съвзема, и никога повече да не се върна, какво от това, че не можех да си представя Крейтън тук? Исках по-добър живот и го получих. Кога щях да събера достатъчно кураж, че да го живея, вместо просто да се нося без посока накъдето ме повлече течението?

Сграбчих топката си, приведох се… и я хвърлих в улея. Обърнах гръб на пистата, тръшнах се на синия пластмасов стол и захлупих лице в ръцете си.

— Холи, какво става, за бога?

— Не се получава. Трябва да спра да мисля. Не искам да мисля за нищо повече тази вечер, а просто не се получава.

Логан остави топката си, наведе се и седна до мен. Усетих гористия аромат на афтършейва или дезодоранта му, който се беше примесил с миризмата на гаража, на масло, изгорени газове, каучук и цитрусови плодове.

Не беше неприятно. Беше реално.

Но не беше ароматът на Крейтън.

— Какво мога да направя? Как да те накарам да спреш да мислиш?

Можех да измисля само едно решение.

— Нека се напием.

Логан поклати глава.

— Шофирам.

— Тогава аз ще се напия.

За момент той не каза нищо. Когато най-после проговори, подпря ръце на коленете си и ме погледна криво.

— Сигурна ли си?

— И още как. — Може да нямах отговорите на въпросите, които ме измъчваха, но точно за това бях напълно сигурна. Абсолютно сигурна.

Поклащайки глава, той каза:

— Взимай отровата си тогава. И вероятно ще е добре да изпееш песента на Бен, преди да си прекалено отрязана, че да можеш да пееш.

— Мисля, че тази вечер е за текила. И никога не мога да се отрежа толкова, че да не мога да пея. — Потърках брадичката си — Но не знам. Вероятно е най-добре да проверим.

— Мамка му, знаех си, че идеята е лоша — каза той, но все пак не направи нищо.

Шотовете бяха наредени на бара. Напълно забравила за солта и лимона, изпих питиетата си чисти, след това продължих на бира. За това решение вероятно по-късно доста щях да съжалявам. Беше почти сигурно. Но вече започвах да се замайвам и не ме беше грижа.

Бени вече подготвяше песента на караокето, когато грабнах микрофона. Не ме беше грижа коя е. Просто исках да съм на сцената, дори и тя да бе толкова малка като тази в боулинг залата на Подънк, защото именно пред публика се чувствах на място. Тази вечер щях да пея от сърце. Хората може да бяха дошли тук да играят боулинг и да пият, но им предстоеше да получат страхотно шоу.

Музиката, която прозвуча от колоните, ме накара да се засмея от все сърце и толкова силно, че ме сви корема. Нещо, което не бях правила от адски дълго време. Някак Бени винаги знаеше какво има в главата ми. Беше избрал песента „Известна в малкия град“ на Миранда Ламбърт.

Потопих се в текста и сякаш намерих малкото си щастливо местенце.

Бени пускаше песен след песен, а текилата продължаваше да се лее. Не броях нито песните, нито шотовете, нито пък хората, които постоянно прииждаха, изпълвайки малкия бар на боулинг залата. Не следях абсолютно нищо. Не забелязвах шепота на тълпата и проблясването на светкавиците на фотоапаратите, нито пък хората, които отстъпваха встрани, за да пропуснат някой да мине.

Очите ми бяха затворени и от тях се лееха сълзи, когато изпях последните стихове от песента на Сара Еванс „Родена да лети“. Точно с тази песен всичко бе започнало, точно тук на тази сцена. Изпълнена с емоции, плъзнах микрофона обратно на стойката му и се наведох напред, отпускайки ръце на бедрата си, докато опитвах да се съвзема.

— Още един шот, Холи? — извика някой.

Вдигнах ръка, вирвайки палец нагоре. И в същия миг чух познат, дълбок глас да казва:

— Мисля, че това ти е достатъчно, скъпа.