Мегън Марч
Порочни заедно (1)

Глава първа
Холи

Спрях на червено на единствения светофар в Голд Хейвън, Кентъки, докато светне зелено, и след това се насочих наляво към бензиностанцията. Това беше мястото, където за пръв път сипах гориво в колата си. И тогава беше много по-евтино. Понтиакът ми хич не е по-добър от старото ми „Фиеро“ от 88-ма година, което карах тогава, но в този град това нямаше значение, а именно от това имах нужда. Нахлупих по-ниско козирката на шапката си, отворих вратата и излязох от колата.

Старите колонки, които очаквах — онези, чийто цифри се прехвърлят, докато пълниш резервоара — бяха заменени с нови.

Още по-добре. Шансът някой да ме разпознае, ако имах нужда от помощ, беше по-малък.

Развих капачката, налях бензин и отново я завих на резервоара. Когато се върнех в Нашвил, най-после щях да сменя тази кола. Рядко се привързвах към някоя вещ.

Въпреки че бях спечелила „договор за запис на стойност един милион долара“ от Кънтри мечти, заплатата ми беше смехотворна. Албуми? Те бяха адски скъпи. И заплащането, което получавах за участието ми в турнето, не беше нищо особено. Но когато моят дял от билетите нараснеше и феновете дойдеха да слушат само мен, тогава вероятно разликата щеше да е осезаема.

Но засега спестявах всеки цент, който имах, харчейки възможно най-малко, тъй като не знаех кога можех да се озова на дъното.

Почти нищо не се бе променило, откакто се омъжих за милиардера Крейтън Карас. Мислите за съпруга ми се завихриха в мен, последвани от вина и съжаление. Не можех да повярвам, че го направих отново. Тази сутрин просто станах от леглото и си тръгнах.

Не знам какво съм си мислела… само знаех, че ако не се махна от онзи пентхаус на мига, нещо в мен щеше да се пречупи. Трябваше да напусна онзи град. Знаех, че бях страхливка и пълна идиотка. Нямаше нужда някой да ми го казва, защото сама се бях нарекла с всички всевъзможни обидни имена.

Откъснах касовата бележка и я набутах в джоба на якето си, преди да се върна в колата. Завъртях ключа.

Клик.

Опитах пак.

Клик.

Мамка му. Въздъхнах тежко и отпуснах чело на кормилото.

Това е карма. Напълно сигурна съм. Така се случва, когато една жена напусне съпруга си… и то неведнъж, а два пъти… без да му даде никакво обяснение.

По дяволите. Колкото и да ми се искаше да вися тук и да се самосъжалявам, точно сега не беше моментът за това.

Взех се в ръце, метнах чантата си през рамо на седалката и отново отворих вратата на колата. Това място някога предлагаше пълно обслужване, но тази практика беше прекратена още по времето, когато се учих да карам… макар че не бях склонна да давам два цента отгоре на галон за този лукс.

Наместих шапката си, за да съм сигурна, че си е на мястото, преди да пресека малкия паркинг към гаража, където работеха момчетата от бензиностанцията. Двете предни врати бяха затворени, вероятно заради вятъра, затова отворих стъклената врата и влязох в чакалнята.

Музиката на „Кридънс Клиъруотър Ривайвал“ беше толкова силна, че имах чувството, че стоя точно до сцената на Уудсток. Евтините дървени стени, които помнех, бяха замени с метални панели и синя боя, която съвпадаше с тази от външната страна на сградата.

Натиснах звънеца, но никой не ме чу заради цялата врява наоколо.

Не съм слушала достатъчно „ККР“. Но беше факт, че няколкото песни не повдигнаха настроението ми, и бяха на второ място след нуждата да намеря някой, който да оправи колата ми, а тук нямаше никакъв служител.

Реших да взема нещата в свои ръце, промъкнах се зад щанда и се насочих към вратата за гаража.

Миризмата на масло, ауспуси и изгорели газове изпълваше въздуха. Не беше неприятно, а много истинско. Вътре беше тъмно, затова свалих слънчевите си очила и ги нагласих на козирката на шапката си.

Вниманието ми се насочи към мъжа, който се бе навел напред, човъркайки нещо под капака на класически мустанг. Беше облечен с гащеризон, който висеше на кръста му, и черна тениска, опъната на широките му рамене.

— Хей. Мога ли да ти задам един въпрос? — Гласът ми загуби битката със силния звук на музиката. — Хей! — изкрещях. Но все още нямаше отговор.

Огледах стаята, локализирайки стереоуредбата, и измарширувах към нея. Ударих силно копчето за изключване и музиката секна на средата на припева.

Мъжът се обърна, поглеждайки към вече притихналото стерео.

— Какво става, по дяволите? — викна той, забеляза ме и погледът му се насочи интензивно към мен. — Коя, по дяволите, си…

— Съжалявам. Не можеше да ме чуеш заради музиката — обърнах се и се приближих към него. Отворих уста, за да се извиня отново, но в този миг го познах. — Логан Брантли?

Той присви очи към мен.

— Холи Уикман. Не съм те виждал от цял век. — Той измъкна пешкир от задния си джоб и започна да почиства ръцете си. Изглеждаше готов да ми предложи ръка, но поглеждайки надолу се намръщи.

— Изчакай секунда. — Той се завъртя на пети и се насочи към мивката в ъгъла.

Аромат на цитруси изпълни въздуха през миризмата на масло и изпарения, и осъзнах, че той мие ръцете си, преди да се здрависа с мен. Не знаех дали да се чувствам засрамена или поласкана. Все пак Логан Брантли беше най-лошото момче сред лошите момчета и аз си падах по него, откакто станах достатъчно голяма, че да се интересувам от мъже.

Той обаче така или иначе не ме забелязваше.

По-голям от мен с няколко години, Логан кръстосваше градчето със старото си „Камаро“ като истински мачо и всеки път возеше различно момиче на предната седалка. Аз винаги бях встрани от обсега му, а след това той напусна града в мига, в който му връчиха дипломата. Нямах никаква представа, че се е върнал, но нямаше начин да не се зачудя как ли бяха му се отразили годините.

Той приключи с миенето и се насочи обратно към мен, а от него се носеше аромата на портокал.

— От всички крайпътни дупки… как, по дяволите, се озова в моя гараж, Холи Уикс? — Този път използва сценичното ми име и лицето ми пламна от неудобство.

Облизах устни, пресъхнали от горещината в колата, докато пътувах от Нашвил до тук. Бях усилила радиото почти докрай и пеех с цяло гърло текстовете на всяка стара кънтри балада, която чуех. Всичко, само и само да се разсея от мислите си за Крейтън и от това как ли е реагирал, когато е открил бележката ми. Гласът в главата ми, който звучеше като майка ми, заяви, че този път той просто щеше да ме отпише.

— Холи? — Гласът на Логан ме върна отново в настоящето.

— Извинявай. Аз… ами колата ми не иска да запали. Зареждах бензин, а след като се качих и завъртях ключа, просто нищо не се случи. Е, чу се едно „клик“, но нищо повече. — Млъкнах, когато той се ухили, защото реших, че се присмива на дърдоренето ми.

— „Клик“ значи. Вероятно е стартерът. — Надникна през прозореца, вероятно опитвайки се да види колата ми. — Каква яка кола караш сега? Представям си те в Лексус. Винаги си била най-елегантната измежду момичетата тук.

Повдигнах вежди.

— Аз? Елегантна?

Докато навърша шестнадесет, носех дрехи втора ръка, дадени ми от дамите от църквата, които имаха по-големи дъщери, а след това си купувах от магазини с ултра намалени цени на стоките. Може би си беше създал такова впечатление, защото носех дрехи, които да прикриват циците и задника ми, за разлика от момичетата, които се возеха в неговия „Файърбърд“.

Какво ли щеше да си помисли, като види моя „Понтиак“? Със сигурност с това щях да разбия теорията му за лексуса. Все още бях същата стара Холи, блясъкът на Нашвил никак не ме бе променил. Нито пък няколкото седмици, в които бях обвързана с милиардите на Крейтън.

Погледът на Логан ме фиксира отново.

— Да, ти. Винаги си се държала класно. Макар че вероятно греша за лексуса. Сигурно караш „Бентли“. — Нямаше как да не забележа намеците му за парите на Крейтън, както и бавния поглед, с който ме огледа. — Да, определено си те представям в „Бентли“.

Не бях сигурна защо бе толкова впечатлен. Носех изтъркани тесни дънки, син пуловер, късо черно кожено яке, каубойски ботуши и шапката с козирка. Не бях облечена точно като от списание за мода.

— Никакво „Бентли“. Никакъв „Лексус“. — Макар Крейтън да имаше шофьор, който караше бентлито му, то все пак не беше мое. Затова побързах да прекъсна бъбренето на Логан.

Той сви рамене.

— Добре тогава. Нека да видим с какво си имаме работа.

Последвах го и едва не се блъснах в гърба му, когато той спря рязко пред понтиака ми.

— Моля те, жено, кажи, че това не е колата ти.

Изпънах рамене и го погледнах.

— Съжалявам, че не е по стандартите ти.

Той завъртя глава назад, за да ме погледне.

— Не е по твоите стандарти. И това е проблемът.

Свих рамене.

— Животът във висините невинаги е толкова бляскав, колкото изглежда.

Той промърмори нещо под нос, но не успях да чуя всичко. Това, което подочух, прозвуча като „жалко подобие на съпруг“.

— Ключове? — Той протегна ръка към мен и аз пуснах ключа в ръката му.

Наложи му се да издърпа седалката назад почти до края, за да успее да се настани удобно. Когато пъхна ключа в стартера и го завъртя, не се случи нищо. Нямаше дори „клик“ или тропане.

— Ъм, чу се и някакво тропане. След кликането.

— Дам. Стартерът или соленоида. Мога да поръчам частите, но няма да ги доставят преди понеделник. Може би дори вторник.

Имайки предвид, че минаваше пет часа след обед и беше събота, не бях особено изненадана от думите му.

— Добре. Наистина го оценявам.

Той се измъкна от колата.

— Щастлив съм, че мога да помогна на момичето от града ми, което преуспя. Ще викна Джони от бензиностанцията да ми помогне да избутаме колата ти в гаража.

— Благодаря ти. Наистина. Това е едно нещо по-малко, за което да се тревожа. — „С изключение на това, че нямам идея как, по дяволите, щях да се добера до къщата на баба“, добавих мислено.

Бях изтощена от дългия ден, но отворих багажника и измъкнах сака си. Заобиколих колата и взех чантата си от седалката до тази на шофьора. Премятайки презрамката на рамо, затворих вратата и тръгнах покрай сградата.

Логан вдигна ръка към мен, правейки ми жест да спра.

— Къде отиваш, по дяволите?

Погледнах към него.

— Към къщата на баба.

— Пеша?

— Не е толкова далеч.

— Адски студено е, а дотам има поне пет километра. Няма да вървиш пеша.

Трепнах при думите му.

Милостиви боже, спаси ме от алфа-мъжкарите.

— Не знам кога реши, че може да взимаш решения вместо мен, но, мамка му, ще правя каквото си поискам.

— Холи, не говори глупости.

В този миг темпераментът ми пламна. Всички остатъци от предишното ми неудобство излетяха през прозореца.

— Не разпознаваш ли знаците, които показват, че една жена е на път да рухне? Защото вися на тънък конец и последното шибано нещо, от което имам нужда, е още един мъж да ми казва какво мога и какво не мога да правя. — Гласът ми бе покачил няколко октави, докато приключа с изричането на думите.

— Уоу! Скъпа, успоко…

— Да не си посмял…

Той вдигна две ръце, сякаш за да се предпази от звяра пред себе си.

— Ще те закарам. Ако искаш. — Изрече последното колебливо и гневът ми изчезна.

— Добре. Благодаря ти.

Логан взе сака от ръката ми и аз не възразих. Бях съсипана. Като пребито куче. Изчерпана. Просто исках да се добера до къщата на баба, да рухна върху, дай боже, чистите чаршафи на леглото и да спя в продължение на няколко дни.

Качихме се отново на пътя с огромния черен пикап „Шевролет“ на Логан. Седалките бяха покрити с тъмносива кожа и колата миришеше на ново. Огледах се за ароматизатора във форма на борче, от който се носеше миризмата на нова кола, но не го открих. Електрониката беше толкова лъскава, че реших, че е нов. Изглежда Логан Брантли бе този, който живееше лъскаво.

Той включи радиото… пускайки кънтри станция, разбира се… и се насочи в „покрайнините“ на града към къщата на баба. Слагам мисловни кавички на покрайнини, защото градът се състоеше от един светофар и четири ъгъла. И имайки предвид, че хората в Голд Хейвън, Кентъки, не бяха особено креативни, те наричаха тези ъгли покрайнини. На единия ъгъл имаше салон за красота, на втория бяха аптеката и пощата, имаше един ъгъл с кръчма и един с бензиностанция. Това представляваха прословутите четири ъгъла на града.

Гласът на радиоводещия привлече вниманието му, когато каза името ми. Последната ми песен прозвуча от тонколоните. Вероятно би трябвало да съм на върха от щастие заради факта, че пускат песните ми по радиото, но точно сега успях да извия устните си в жалко подобие на усмивка. Не бях дошла у дома, за да бъда Холи Уикс.

Логан ме погледна, очаквайки да кажа нещо, затова измърморих първото, което ми хрумна.

— Предполагам, че разбираш, че си успял, когато се чуеш по радиото в родния си град.

Логан поклати глава.

— Това е сателитно радио. Местните те пускат през цялото време. Не съм сигурен, че въобще пускат други песни, освен твоите.

— О! — прошепнах разтърсена.

Той погледна към страничното огледало, когато каза:

— Винаги съм знаел, че от теб ще излезе нещо повече. Радвам се, че се възползва, когато имаше възможност. — Той ме погледна бързо, преди да продължи: — Дори това да те постави далеч от обсега ми.

Бях тотално удивена от сюрреалистичната ситуация, в която се намирах… обратно в Голд Хейвън, в пикала на Логан Брантли… че дори не можех да формулирам разумно изречение.

Очевидно Логан нямаше нищо против, тъй като продължи.

— Е, какво, по дяволите, правиш тук? Приличаш на сдъвкана и изплюта.

Засмях се задавено и повдигнах една вежда към него.

— А аз разбрах, че според теб изглеждам добре.

Той погледна отново към мен, преди да насочи поглед към пътя.

— Така е, но си изтощена, разстроена… а имаш съпруг отскоро.

Свих ръката си и покрих пръстена си с дясната длан. Тук, в Кентъки, диамантът изглеждаше още по-голям.

— Просто имам нужда от почивка — казах аз. — Да се отдръпна за миг и да помисля над нещата. Сама.

Логан включи мигача, зави по алеята, преди да намали до къщата и да паркира. Завъртя се към мен на седалката си.

— Бих решил, че това е последното място, на което би дошла, за да мислиш.

В къщата ме чакаха милиони спомени… и каквато каша бе забъркала майка ми, след като бе влязла с взлом в дома на баба, за да открадне всичките й ценности.

Поех си дъх, изпънах рамене и въздъхнах бавно и успокоително.

— Предполагам, че когато решиш да избягаш от реалността, най-естествено е да се върнеш обратно у дома, където са корените ти. Заминах едва преди девет месеца, но толкова неща се промениха. Исках по-вълнуващ живот и, боже, наистина го получих.

Дори не се замислих, преди да проговоря, изливайки чувствата си.

— Животът ми стана такъв, че вече дори не знам коя съм. Мислех, че ако се върна тук, може би ще получа отговорите, които не мога да открия никъде другаде.

— Избягала си от мъжа си?

Не бях изненадана, че забеляза точно това от изповедта ми.

— Дълга история.

Надявайки се, че ще остави нещата така, посегнах към дръжката на вратата и я отворих широко, преди да скоча на земята. Практически ми трябваше шибана стълба, за да се покатеря в това нещо.

Отново преметнах чантата си на рамо и пресрещнах Логан пред пикапа, където стоеше със сака ми. Последва ме до боядисаната в лилаво предна веранда на къщата.

Баба бе избрала цвета лятото преди да почине, само за да ядоса своенравния си съсед. И беше права. Винаги беше права. Предполагах, че причината да дойда тук, бе да открия насока и мъдрост, въпреки че баба не бе тук.

Отключих вратата, бутнах и я отворих. Във въздуха се вдигна облак прах. Предполагам, че преди да арестуват майка ми и да я хвърлят в затвора, не е имала време да почисти малко.

Логан пусна сака ми до вратата. След това отстъпи и аз влязох вътре.

— Благодаря ти. За превоза и за това, че ще се погрижиш за колата ми. Може да ми оставиш съобщение на телефонния секретар на баба, когато е готова. Аз ще го проверявам.

— Не е проблем. — Стоеше с палци, пъхнати в джобовете на гащеризона си, и нямах никаква идея какво чака.

Започнах да затварям вратата, когато Логан каза:

— Бъди готова в осем.

— Ка… какво?

— Чу ме.

— Но аз… Какво?

— Върнала си се тук, за да намериш корените си, Холи. Смятам да ти помогна да го направиш.