Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. — Добавяне

Седем

Картър се намираше на някакво студено място. Това можеше да каже най-напред. Първо го качиха на самолет. Картър никога не се беше качвал на самолет и му се искаше да седне до илюминатора, но го наблъскаха отзад при разните там раници, лявата му китка беше прикована до тръба. Двама войници го наблюдаваха, а щом излезе на стълбите, които водеха надолу към площадката, студ проряза дробовете му. Картър не мръзнеше за пръв път, всеки, който е спал под хюстънската магистрала през януари, знае какво е студ, но студът на това място беше различен, толкова сух, че усещаше как устните му се сгърчват. Ушите му заглъхнаха. Късно беше, кой знае колко беше късно, но територията на летището беше осветена като затворнически двор. От върха на стълбището Картър преброи над десет самолета. От онези грамадните, с огромни врати, които се разтваряха на гърба като детска пижама. Из площадката при хангара сновяха електрокари, товарни платформи с камуфлажни бои. Зачуди се дали пък няма да го правят някакъв войник, дали срещу това е продал живота си.

Улгаст: спомни си името. Колко интересно се беше доверил на този човек. Картър отдавна на никого не беше вярвал. Но у Улгаст имаше нещо, което го накара да повярва, че този мъж знае точно къде се намира.

Ръцете и краката на Картър бяха в окови и той внимателно заслиза по стълбицата, като внимаваше да пази равновесие. Един от войниците вървеше пред него, а другият го следваше. Нито един от двамата не беше проговорил на Картър, нито пък бяха разменили дума помежду си. Носеше яке над гащеризона си, който стоеше с отворен цип заради оковите и вятърът с лекота го пронизваше. Поведоха го през полето към ярко осветен хангар, където стоеше ван. Щом се приближиха, вратата се отвори с плъзгане.

Първият войник го мушна с автомата си.

— Влизай.

Картър се подчини, после чу слабо бръмчене от мотор и вратата се затвори след него. Поне седалките бяха удобни, не като твърдите пейки в самолета. Единствената светлина идваше от малката лампа на тавана. Чу две потупвания по вратата и ванът потегли.

Дремнал беше в самолета, затова не беше толкова уморен, че да заспи. Нямаше прозорци, нито пък имаше кой да му каже колко е часът. Не можеше да каже колко път са изминали, нито в каква посока. Прекарал беше в седене дълги месеци от своя живот, затова нищо не му пречеше да поседи още малко. Остави всички мисли от съзнанието му да се стопят за известно време. Времето течеше, а после усети как ванът намалява скоростта. От другата страна на преградата, която го изолираше от отделението на шофьора, се дочуха приглушени гласове, но Картър не разбра за какво става дума. Ванът потегли и пак спря.

Вратата се отвори с плъзгане и се показаха двамата войници, които се разтъпкваха в снега, бели момчета, облечени с якета над бойните униформи. В мрака зад войниците ярко сияеше осветеният оазис на Макдоналдс. Картър чу шума от движение на автомобили и разбра, че са на магистрала. Въпреки че все още беше тъмно, по цвета на небето личеше, че се зазорява. Краката и ръцете му бяха изтръпнали от седенето.

— Ето — каза един от охраната му и му хвърли кесия. Забеляза, че другият поглъща последната хапка от сандвич. — Закуска.

Картър отвори кесията, която съдържаше хамбургер и картофен шницел, обвити с хартия, и пластмасова чаша със сок. Гърлото му беше сухо от студа и му се искаше още малко сок или дори вода. Изпи го набързо. Толкова сладко беше, че зъбите му скрипнаха.

— Благодаря.

Войникът се прозя в ръка. Картър се чудеше защо ли са толкова любезни. Изобщо не приличаха на Клещите и останалите. Носеха оръжие на коланите си, но не се държаха като голямата работа.

— Остават ни още два часа — каза войникът, когато Картър се нахрани. — Нямаш ли нужда да пуснеш една вода?

Последно Картър го беше правил в самолета, но дотолкова беше пресъхнал, та реши, че у него нищо не е останало за тази цел. От край време си беше такъв, можеше да стиска с часове. Сети се обаче за ресторанта Макдоналдс, за хората в него, уханието на храната и блестящите светлини, разбра, че иска да ги види.

— Така мисля.

Войникът се качи във вана, тежките му ботуши издрънчаха по металния под. Присви се в тясното място, извади блестящ ключ от кесията на колана си и отключи оковите. Антъни успя да види лицето му отблизо. Косата му беше рижа и нямаше повече от двайсет години, плюс-минус година.

— Без закачки, разбра ли? — каза на Антъни. — Закачки не се предвиждат.

— Няма, сър.

— Ето, вдигни си ципа на якето. Отвънка е шибан студ.

Поведоха го през паркинга. Вървеше между двамата, но не го докосваха. Картър вече не си спомняше кога за последно е отишъл някъде без нечия чужда ръка да лежи някъде по тялото му. Повечето от колите на паркинга имаха регистрационни номера от Колорадо. Въздухът миришеше на чистота, като почистващ препарат с боров аромат, усети мириса на планините, които се извисяваха нагоре. По земята имаше сняг, натрупан на купчини встрани на паркинга и покрит с лед. Само веднъж или два пъти през живота си беше виждал сняг.

Войниците почукаха на вратата на тоалетната и когато никой не отговори, въведоха вътре Картър. Единият влезе, а другият остана да наблюдава вратата. Имаше две бидета и Картър зае едното. Войникът, който го съпровождаше, застана над другото.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам — каза войникът и се засмя. — Майтапя се.

Картър приключи и се запъти към умивалника да си измие ръцете. Ресторантите Макдоналдс, които си спомняше от Хюстън, бяха доста мърляви, особено тоалетните. Когато живееше на улицата, използваше един в Монтроуз да се поизмие понякога, докато шефът не го спипа и го изгони. Този обаче беше хубав и чист, имаше сапун с аромат на цветя и малка саксия с растение до умивалника. Изми ръцете си, без да бърза, остави топлата вода да облива кожата му.

— Сега и растения ли имат в Макдоналдс? — попита войника.

Войникът го изгледа слисан, после се разсмя.

— Колко време си липсвал?

Картър не разбираше къде беше смешното.

— По-голямата част от живота си — отвърна той.

Когато излязоха от помещението, първият войник се редеше на опашка, затова и тримата зачакаха. Не беше минавало толкова време без някой да постави ръка на рамото му. Картър бавно огледа помещението. Двама мъже седяха на самостоятелни маси, едно или две семейства, жена с момче тийнейджър, което играеше на джобния си компютър. Всички бяха бели.

Стигнаха до щанда и войникът поръча кафе.

— Искаш ли нещо друго? — попита Картър.

Картър за миг се замисли.

— Имат ли тук чай с лед?

— Чай с лед имате ли? — войникът попита момичето зад тезгяха.

Тя сви рамене. Шумно дъвчеше дъвка.

— Топъл чай.

Войникът погледна към Картър, който отказа с поклащане на глава.

— Само кафе.

Войниците се казваха Полсън и Дейвис. Казаха си имената на връщане към вана. Единият беше от Кънектикът, другият от Ню Мексико. Картър обаче ги бъркаше и не успяваше да ги различи, защото не беше посещавал и двете места. Дейвис беше червенокосия. Оставиха малкото прозорче между двете отделения на вана отворено за останалата част от пътуването. Не му сложиха и белезниците. Бяха в Колорадо, както предположи, но когато наближаваха пътна табела, войниците го предупреждаваха да си затвори очите и се смееха, сякаш е някаква страхотна шега.

След известно време напуснаха междущатската магистрала и тръгнаха по селски път, който следваше извивките на планините. Седнал на първата седалка в отделението за пътници, Картър можеше през предното стъкло да види част от пейзажа, покрай който минаваха. Снегът се трупаше високо от двете страни на пътя. Картър не виждаше никакви градове, само веднъж в отсрещното платно се зададе кола, светлината от фаровете й просветна сред снежна вихрушка, докато отминаваше. За пръв път беше в толкова слабо населено място. Часовникът на таблото показваше, че е малко след шест сутринта.

— Студено е тук — каза Картър.

Полсън шофираше, другият, Дейвис, четеше книжка с комикси.

— Тук си прав — каза Полсън. — По-студено е от корсета на Бет Поуп.

— Коя е Бет Поуп?

Полсън сви рамене, взрял поглед над волана.

— Едно момиче, което знам от гимназията. Имаше, как се казваше, сколиоза.

Картър не знаеше какво е и сколиоза. Но на Полсън и Дейвис им се виждаше голяма забава. Ако Улгаст е имал предвид да работи с тези двамата, той нямаше да има нищо против.

— Това Акуамен ли е? — обърна се Картър към Дейвис.

Дейвис му подаде две книжки с комикси от купчината, Лигата на отмъщението и една за X-мен. Тъмно беше, за да чете думите, но Картър обичаше да гледа и картинките, които така или иначе разказваха историята. Този Уолвърайн беше голямо копеле. Картър открай време хем го харесваше, хем изпитваше съжаление към него. Сигурно на човек, който има толкова много метал в костите си, хич не му е весело, а и непрекъснато някой от хората, които обичаше, умираше или пък го убиваха.

След около час Полсън спря вана.

— Извинявай, пич — каза на Картър. — Ама трябва пак да те заключим.

— ’Сичко е наред — каза Картър и кимна. — Добре беше така.

Дейвис слезе от мястото на пасажера и заобиколи. През отворената врата нахлу студен въздух. Дейвис постави отново оковите и прибра ключа в джоба си.

— Добре ли е?

Картър кимна.

— Колко още ни остава?

— Не е много — отговори му той.

Продължиха пътя. Картър разбра, че се изкачват. Не можеше да види небето, но предположи, че скоро ще съмне. Докато забавяха, за да преминат по дълъг мост, вятърът се блъскаше във вана.

Вече бяха от другата страна на моста, когато Полсън срещна погледа му в задното стъкло.

— Знаеш ли, ти не приличаш на другите — каза той. — Какво си направил всъщност? Ако нямаш нищо против въпроса ми.

— Кои други?

— Ами знаеш. Другите като теб. Осъдените. — Извърна глава към Дейвис. — Помниш ли онзи, Бабкок?

Поклати глава и се разсмя.

— Да му имам и късмета, що за шибана работа.

Погледна отново към Картър.

— Не беше като теб, казвам ти, ти си различен.

— Не съм луд — каза Картър. — Съдията каза, че не съм.

— Ама си пречукал някого, нали? Иначе нямаше да си тук.

Картър се почуди дали пък тия приказки нямаше да са част от работата му, дали този разговор е част от сделката.

— Казаха, че съм убил една дама. Но аз не съм искал.

— Коя беше? Жена, приятелка, такава ли беше работата? — Полсън не спираше да му се хили в задното огледало, очите му блестяха от любопитство.

— Не — сподавено рече Картър. — Подрязвах поляната на дамата.

Полсън се разсмя и отново погледна към Дейвис.

— Слушай само. Подрязвал поляната на дамата.

Погледна пак към Картър в огледалото.

— Такъв дребосък като теб, че как успя?

Картър не знаеше какво да отговори. Вече имаше някакво лошо предчувствие, май тези двамата бяха любезни с него, само за да му объркат главата.

— Хайде де, Антъни. Ние ти дадохме хамбургер, нали? Заведохме те до тоалетната? Можеш да ни кажеш.

— Мамка му — каза Дейвис към Полсън. — Затваряй си устата. Почти стигнахме, какъв е смисълът?

— Смисълът е — каза Полсън и пое въздух, — че искам да разбера какво е направило приятелчето? Изнасили ли я, преди да я пречукаш? Така ли стана?

Картър усети как лицето му пламва от срам.

— Никога не бих направил такова нещо — успя да каже той.

Дейвис се обърна към Картър.

— Не го слушай тоя ръб. Нищо не трябва да казваш.

— Стига де, тоя пич е малоумен. Не виждаш ли? — Очите на Полсън гледаха настървено Картър в задното огледало. — Обзалагам се, че това е станало, нали? Обзалагам се, че си изчукал сладката бяла дама, чиято поляна си косял, нали така, Антъни?

Картър усети как гърлото му се стяга.

— Ня… ма… нищо… да кажа.

— Знаеш какво ще направят с теб, нали? — попита Полсън. — Да не си си мислил, че си тръгнал на безплатна екскурзия?

— Затваряй си веднага устата, мамка му — каза Дейвис. — Ричардс ще ни съдере задниците и на двамата за тази работа.

— Да, да му го начукам и на него — каза Полсън.

— Онзи мъж… каза, че имам работа — едва проговори Антъни. — Каза било важно. Каза… специален съм.

— Специален — изсмя се на думата Полсън. — Специален си, и още как.

Продължиха пътуването в тишина. Картър погледна към пода на вана, беше замаян и му се повдигаше. Искаше му се да не беше ял хамбургера. Заплака. Не помнеше кога за последно е плакал. Никой нищо не беше споменал за изнасилване на жената, поне доколкото си спомняше. Питаха го за момиченцето, но той винаги отричаше, а това си беше и самата Божа истина, кълнеше се той. Мъничката беше на не повече от пет години. Само се опитваше да й покаже жаба в тревата. Помисли си, че ще й хареса да види костенурчето, мъничко като нея. Нищо повече не искаше да направи. Никой не беше правил такива неща за него, когато беше малко момче. Ела, миличка, искам да ти покажа нещо. Едно мъниче също като теб.

Поне знаеше какво представлява Теръл, какво щеше да му се случи там. Никой нищо не беше казвал за изнасилване на дамата, госпожа Ууд. Онзи ден в двора тя изхвърча от къщата вбесена, крещеше и казваше на момиченцето да бяга. И не беше негова грешка, че падна, той само се опитваше да я успокои, да й каже, че нищо не се е случило, че ще си тръгне и никога повече няма да се върне, ако това е, което тя иска. Нямаше да се противи да си тръгне, беше съгласен и с останалото, когато му се случи. Но тогава дойде Улгаст и му беше казал, че може да не иде на инжекцията все пак, обърнал беше мислите на Картър в друга посока, а сега ето го къде е. И в двата случая нищо нямаше никакъв смисъл. Прилоша му от тези мисли и се разтресе до кости.

Вдигна глава и свари Полсън да му се хили. Разшири очи.

— Паа! — Полсън удари по волана и избухна в смях, сякаш беше казал най-голямата смешка в живота си. После рязко затвори прозорчето.

 

 

Улгаст и Дойл вече бяха някъде в Южен Мемфис. Мъчеха се да излязат от предградията на града през лабиринт от улици. Цялата работа от самото начало беше тръгнала на зле. Улгаст нямаше никаква представа какво е станало в зоопарка, а пък и онази жена, възрастната монахиня, Арнет, се беше борила с другата, Лейси, за да измъкне момичето от ръцете й.

Момиче. Ейми БФ. Сигурно нямаше навършени шест години.

Улгаст беше на път да се откаже, но тогава жената пусна момичето, възрастната жена го подаде на Дойл, който я отнесе до колата, преди Улгаст да може да каже и дума. Друго, освен да се махнат оттам колкото се може по-бързо след това, не им оставаше. Трябваше да тръгнат преди местните власти да са изникнали и да са започнали с въпросите. Кой ли знае колко свидетели имаше. Събитията се развиха светкавично.

Трябваше да зареже колата. Трябваше да позвъни на Сайкс. Налагаше се да ги измъкне от Тенеси. Всичко в този ред. И веднага. Ейми лежеше на задната седалка, извърнала лице, стиснала здраво плюшеното зайче, което беше извадила от раницата си. Преблаги Исусе, какво беше сторил? Шестгодишно момиченце!

Улгаст влезе в бензиностанцията на унил жилищен квартал с открити пазари и спря двигателя. Обърна се към Дойл. Нито един от двамата не беше проговарял от момента на зоологическата градина.

— Какво по дяволите ти става?

— Брад, слушай…

— Луд ли си? Погледни я само. Това е дете.

— Просто се случи — Дойл поклати глава. — Такава лудница беше. Добре, може и да прецаках работата, признавам го. Но какво трябваше да направя?

Улгаст въздъхна дълбоко, полагаше усилия сам да се успокои.

— Чакай тук.

Излезе от колата и набра номера на обезопасената линия на Сайкс.

— Имаме проблем.

— При вас ли е?

— Да. При нас е. Тя е дете. Мамка му.

— Агент, знам, че сте ядосан…

— Дяволски сте прав, че съм ядосан. А имаме и петдесет свидетели на случилото се, като се започне с монахините. Искам да я оставя в най-близкия полицейски участък.

Сайкс за момент замълча.

— Агент, моля ви, стегнете се. Просто се махнете от щата. После ще измислим как да постъпим.

— Никакво после няма. Нищо подобно не съм се съгласявал да върша.

— По гласа ви разбирам, че сте разстроен. Имате право. Къде сте?

Улгаст пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— На бензиностанция. Южен Мемфис.

— Тя добре ли е?

— Физически.

— Не правете глупости.

— Вие заплашвате ли ме? — Но още като изричаше думите, Улгаст осъзна ситуацията с внезапна, смразяваща яснота. Отминал беше мигът, в който положението още беше под контрол. Сега вече бяха бегълци.

— Не е необходимо — каза Сайкс. — Очаквайте позвъняването ми.

Улгаст затвори телефона и се върна в бензиностанцията. Служителят, спретнат индиец с тюрбан, седеше зад бронирано стъкло и гледаше религиозно предаване по телевизията. Момиченцето сигурно беше гладно. Улгаст купи соленки с фъстъчено масло, шоколадово мляко и ги занесе на касата. Вдигна глава, видя камерите. Джобният компютър зазвъня на кръста му. Набързо плати и излезе.

— Мога да ви осигуря кола извън Литъл Рок — каза Сайкс. — Офицер от местния офис ще се срещне с вас, ако ми дадете адрес.

Литъл Рок беше на поне два часа път от тук. Прекалено дълго. Двама мъже в костюми, малко момиченце, черна кола. По-набиващо се на очи не можеше да бъде. Монахините сигурно бяха дали и номера на колата. Изключено беше да преминат през скенера на моста. Ако момиченцето е обявено за жертва на отвличане, щеше да е обявено жълто ниво на опасност в системата.

Улгаст се огледа. От другата страна на булеварда видя автокъща за коли втора употреба, над която се вееха рекламни банери. Повечето от колите бяха боклуци, стари модели, които лапаха бензин като лами, вече нямаше кой да си ги позволи. С лице към улицата стоеше паркиран старомоден шевролет, модел отпреди десет години. На предното му стъкло пишеше ЛЕСНО ФИНАНСИРАНЕ.

Улгаст каза на Сайкс какво иска. В колата даде на Дойл млякото и бисквитките за Ейми и забърза през булеварда. Мъж с огромни очила и веещ се извит над челото бретон излезе от караваната, щом Улгаст се приближи до шевролета.

— Красавица, нали?

Накара мъжа да свали до шест стотачки, което означаваше почти всичките му пари в брой. Сайкс трябваше да разреши и въпроса с парите. Събота беше и документите за колата нямаше да влязат в компютрите на Отдела по превозни средства до понеделник сутрин. Дотогава щяха да са далече.

Дойл го последва до жилищен комплекс на около километър и половина. Паркира колата отзад, далече от пътя и занесе Ейми в шевролета. Не е идеалният вариант, но след като Сайкс намереше някой, който да заличи колата до края на деня, нямаше да могат да ги проследят. В купето на шевролета натрапчиво миришеше на лимонов ароматизатор, иначе беше чисто и удобно, а и показателите на километража не бяха лоши, под сто и петдесет хиляди километра.

— Колко пари в брой имаш? — обърна се към Дойл.

Събраха парите си. Оставаха им малко над триста долара. Най-малко двеста щеше да им излезе да напълнят резервоара, но с толкова гориво щяха да стигнат до западен Арканзас, а може дори и до Оклахома. Може би някой щеше да ги пресрещне с пари в брой, както и с нова кола.

Поеха обратно към Мисисипи и завиха на запад към реката. Денят беше ясен, само няколко облачета се носеха на небето. На задната седалка Ейми седеше неподвижна като издялана от камък. От цялата работа на Улгаст му се повдигаше, шевролета си беше подвижно местопрестъпление. Засега обаче щеше да ги изведе от щата. След това, Улгаст не знаеше.

Когато стигнаха моста, наближаваше един.

— Минаваме ли, как мислиш? — попита Дойл.

Улгаст остана с поглед, вперен пред себе си.

— Ще разберем.

Вратите на пропуска бяха отворени, мястото на охраната запустяло. Преминаха лесно над широката мътна река, набъбнала от пролетните порои. Под тях, дълга редица баржи очевидно се движеше в посока север, срещу покритото с мъгла течение. Скенерът щеше да регистрира номера на колата, но тя все още се водеше на търговеца на коли. Щяха да минат дни, докато го изровят, да проверят видеозаписите и да ги свържат с момиченцето и колата. От другата страна пътят се спускаше към откритите полета на заливаните райони, прогизнали от водата. Улгаст внимателно беше обмислил пътя, нямаше да минат покрай достатъчно голям град, чак докато не приближат Литъл Рок. Включи автопилота на деветдесет километра в час, възможната граница, и се отправи отново на север. Чудеше се как Сайкс е предвидил постъпките му.

 

 

Когато ванът, който караше Антъни Картър, влезе в двора на Комплекса, Ричардс спеше в офиса си, опрял глава на бюрото. Телефонът му иззвъня и го събуди. Обаждаха се от кабината на охраната, съобщаваха, че Полсън и Дейвис са отвън.

Той потърка очи, разсъни се.

— Веднага го въведете.

Реши да остави Сайкс да спи. Изправи се и се протегна. Обади се за човек от медицинския състав и охраната, с които да се срещнат. Облече сакото си и се изкачи до приземното ниво. Товарната платформа се намираше зад сградата, от южната страна, към гората, а зад гората беше устието на реката. Комплексът от сгради преди беше помещавал някакъв дом, място за оттеглили се изпълнителни директори на корпорации и високопоставени правителствени чиновници. Ричардс имаше мъглява представа за историята на мястото. Преди Специални оръжия да го вземат, то беше стояло затворено най-малко десет години. Коул наредил да разрушат Хижата парче по парче, да издълбаят земята под нея и да изградят електроцентралата, после възстановили първоначалния външен вид.

Ричардс излезе в студа и мрака. Широка стряха висеше над бетонната платформа, пазеше повърхността му чиста от сняг и го скриваше от останалата част от комплекса. Погледна часовника си: 07:12. Вече, реши той, Антъни Картър сигурно е психологическа развалина. С останалите обекти имаха време за съгласуване. Но Картър направо го измъкнаха изпод ноктите на смъртта и пристигаше тук за по-малко от ден. Умът му сигурно се въртеше с обороти на сешоар. В следващите два часа най-важното щеше да е да го удържат спокоен.

Фаровете на пристигащия ван осветиха мястото. Ричардс слезе по стъпалата, докато войниците от наряда, с оръжие на кръста, не изскочиха от снега. Ричардс им каза да се държат настрана и да приберат оръжията си. Чел беше документацията за Картър и се съмняваше, че ще прояви агресивност. Момчето беше като кротко агне.

Полсън загаси двигателя и изскочи от вана. На плъзгащата се врата на вана имаше клавиатура за парола, на която той натисна числата и изчака врата бавно да се отвори.

Картър седеше на предната седалка. Главата му беше килната настрана, но Ричардс видя, че очите му са отворени. Окованите му ръце лежаха в скута. Ричардс видя смачканата кесия от Макдоналдс на пода в краката му. Поне го бяха нахранили. Прозорчето между отделенията беше затворено.

— Антъни Картър?

Никакъв отговор. Ричардс отново повтори името му. Нищо, дори не помръдна. Картър изглежда беше в пълна кататония.

Ричардс се отмести от вратата и дръпна настрани Полсън.

— Така, казвайте сега — рече им той. — Какво стана?

Полсън пресилено сви рамене „защо аз?“.

— Представа нямам. Тоя пич просто се е скапал или кой знае.

— Не ме баламосвай, синко — Ричардс се обърна към другия с червената коса: Дейвис, който държеше куп комикси в ръката си. Комикси, за Бога. За хиляден път Ричардс си помисли, че това са деца.

— Ами ти, редник? — попита той Дейвис.

— Сър?

— Не се прави на идиот. Имаш ли какво да ми кажеш?

Погледът на Дейвис се стрелна към Полсън, след това се върна на Ричардс.

— Не, сър.

С тези двамата щеше да се разправя по-късно. Ричардс се върна към вана. Картър не беше помръднал и един мускул. Ричардс виждаше, че носът му тече, страните му бяха облени в сълзи.

— Антъни, казвам се Ричардс. Аз съм началник на охраната в това учреждение. Тези двамата повече няма да те притесняват, чуваш ли ме?

— Нищо не сме направили — замоли се Полсън. — Майтап беше. Ей, Антъни, не носиш ли на майтап?

Ричардс рязко се извърна към тях.

— Гласецът в главата не ти ли казва да си затваряш плювалника? Вслушай се в тоя гласец веднага.

— О, стига — изписка Полсън. — Тоя пич е психо или нещо такова. Ясно е за всеки.

Ричардс усети как и последната капка търпение у него се стопява като вода от продънена кофа. Мамка му. Без дума да каже, измъкна оръжието си от кръста. Дълъг Спрингфийлд, 45-и калибър, който използваше най-вече за да впечатлява: огромен пистолет, страховит. Беше грамаден, но удобен за използване, а на промъкналата се в товарната зона светлина от зазоряването титановата му обшивка сияеше заплашително и навеждаше на мисълта за механичната му ефикасност. С едно движение Ричардс махна предпазителя с палец и зареди, сграбчи Полсън за токата на колана му и го придърпа. Заби дулото под брадичката му.

— Не разбираш ли — тихо каза, — че съм в състояние да ти тегля куршума направо тук, само и само да видя усмивка на лицето на този мъж?

Тялото на Полсън се вцепени. Мъчеше се да извърне поглед към Дейвис или може би към войника от наряда, но се въртеше в погрешна посока.

— Какво бе, мамка му? — изломоти със свити мускули на гърлото си. Преглътна с усилие, адамовата му ябълка подскачаше срещу дулото на пистолета. — Не съм виновен. Не съм виновен.

— Антъни — каза Ричардс с все още приковани върху Полсън очи, — сега ти решаваш, приятел. Ти ми кажи. Не е ли виновен?

Тишина обвиваше вана. После тихо се чу:

— ’Сичко е наред. Не е виновен.

— Сигурен ли си? Защото ако не е, искам да ми кажеш. Ти решаваш.

Отново пауза.

— Не е виновен.

— Чу ли? — обърна се Ричардс към Полсън. Пусна колана на войника и махна оръжието. — Човекът казва, че си бил невинен.

Полсън изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да ревне за майка си. На товарната зона редникът от наряда избухна в смях.

— Ключът — нареди Ричардс.

Полсън посегна към колана си и го подаде на Ричардс. Ръцете му трепереха, дъхът му миришеше на повръщано.

— Сега се разкарай — нареди Ричардс. Хвърли поглед на Дейвис, който държеше купчинката си с комикси. — И ти се омитай, младежо, изчезвай оттук.

Изчезнаха в снега. За няколкото минути, изтекли след пристигането на вана, слънцето се беше издигнало над планините и посребрило леко въздуха. Ричардс се приведе и се качи във вана. Свали оковите на Картър.

— Добре ли си? Нараниха ли те някъде ония двамата?

Картър потри мокрото си лице.

— Не искаха нищо да направят.

Отметна крака от пейката и унило слезе на земята. Примигна и се озърна.

— Отидоха ли си?

Ричардс каза, че са си отишли.

— Какво е това място?

— Добър въпрос — кимна Ричардс. — Всичко с времето си. Гладен ли си, Антъни?

— Дадоха ми да ям. Хамбургери — очите на Картър съзряха войника от наряда, който стоеше на платформата над тях. Ричардс не успя нищо да прочете по изражението му. — Ами те? — попита.

— Те са тук заради теб. Ти си почетен гост, Антъни.

Картър присви очи към Ричардс.

— Щеше ли наистина да застреляш онзи, ако бях казал?

Нещо у Картър го подсети за Сайкс, как стоеше в офиса му с изгубено изражение и го питаше дали са приятели.

— А според теб? Мислиш ли, че щях да го убия?

— Не знам какво да мисля.

— Ами да си остане между нас, не. Нямаше. Само го стрясках.

— И аз така си помислих — на лицето на Картър изгря усмивка. — Помислих си, че е странно, обаче. Да се държиш така, както ти — поклати глава, позасмя се и отново се огледа. — Сега какво?

— Сега — каза Ричардс — с теб влизаме вътре, където е топло.