Джъстин Кронин
Проходът (37)

Трийсет и пет

Деветдесет и две години, осем месеца и двайсет и шест дена, след като последният автобус изкачи пътя нагоре в планината, душите от Първата колония живееха така:

Под светлината на прожекторите.

Според Единствения закон.

Според обичая.

Според инстинкта.

Ден след ден.

Сами и с онези, които бяха родили.

Под защитата на Стражата.

С авторитета на Дома.

Без Армията.

Без памет.

Без света.

Без звездите.

 

 

За Леля която живееше усамотено в къщата си на поляната, нощта — Нощта на Сечта и на Звездите — започна като много нощи преди нея. Седеше на масата в изпълнената с пара кухня и пишеше книгата си. Следобед беше взела куп листове, вкоравени от слънцето, които винаги й приличаха на уловили в себе си слънчевата светлина правоъгълници, и прекара остатъка от светлите часове на деня в подготовката им: подряза краищата им с гилотината за хартия, отвори свитъка и обвивката му от опъната агнешка кожа, внимателно разхлаби шевовете, които придържаха страниците, взе иглата и вдяна конец в нея, за да пришие новите страници в тях. Работата беше бавна и носеше удовлетворение, както всяка задача, която изисква време и отдаденост. Приключи и прожекторите светнаха.

Чудно как всички мислеха, че пише все същата книга.

Доколкото си спомняше, работеше над двайсет и седмата. Струваше й се, че щом отвори чекмедже, заподрежда чаши в шкафа, понечва да помете под леглото, непрекъснато се натъкваше на някоя от предишните. Предполагаше, че тъкмо затова ги слагаше тук и там, без да са подредени в равна редица на някой рафт, за да ги съзерцава. Откриеше ли някоя, сякаш се натъкваше на стар приятел.

Повечето разказваха едни и същи истории. Истории, които си спомняше от света, какъвто беше. Лека-полека някой забравен от нея спомен за този свят изплуваше от мъглявината, като телевизията и глуповатите предавания (синьо-зеленият блясък и гласът на баща й: Айда, изключи проклетото нещо, нали знаеш, че от нея само оглупяваш?); или пък внезапно се потапяше в спомен със слънчеви лъчи, които струят върху лист на растение, повей, понесъл със себе си ухание. И у нея нахлуваха усещания, които бяха призраци от миналото. Есенният ден в парка и водните струи на издигащ се фонтан, особения начин, по който светлината на следобеда се отразяваше в струите й, като огромно цвете от бляскави капки; приятелката й Шерийз, момиченцето, които живееше малко след ъгъла, седеше до нея на стъпало и й показваше падналия си зъб, държеше окървавеното зъбче в ръката си, за да може Леля да го види. (Феята на зъбчетата не съществува, знам, обаче винаги ми носи по долар.) Майка й сгъва прането в кухнята, облечена в любимата си лятна рокля в бледозелено, тръсва кърпата, от която се понася облаче ухание, преди да я сгъне на гърдите си. Дойдат ли така спомените, Леля знае, че нощта ще е добра за писане, едните спомени ще поведат други, като коридор с врати, мисълта й ще ги следва и ще пише чак докато утринното слънце не изгрее в прозорците.

Не и тази нощ, помисли си Леля, докато потапяше върха на писалката си в чашата с мастило и оглаждаше с ръка страницата под нея. Тази нощ не беше отредена за старите спомени. Искаше да пише за Питър. Очакваше момчето, което носеше звезди у себе си, да дойде направо при нея.

Хората и спомените идваха при нея по свое усмотрение. Мислеше, че причината е в дългия й живот, като че самата тя беше книга, и то съставена от години. Спомняше си нощта, в която Прудънс Джаксън застана на прага й. Жената боледуваше от рак, отиваше си без време. Стоеше пред вратата на Леля, толкова крехка и слаба, че дори полъх на вятъра можеше да я събори, притискаше към гърдите си кутия. Толкова пъти го беше виждала Леля, това проклятие в костите. Пред него човек беше безпомощен и за него не можеше да се направи друго, освен да бъде изслушан и да изпълнят молбата му. Онази нощ Леля това и направи. Взе кутията и я скри на сигурно място. Само месец по-късно Прудънс Джаксън почина.

Той сам трябва да дойде. Така каза Прудънс на Леля, думи, изпълнени с истина; такъв беше ходът на събитията. Те идваха със свой собствен ход, в свой час, като влак, който човек трябва да улови. Понякога беше лесно, човек само трябваше да се качи на него, влакът беше декориран с плюш и удобен, пълен с хора, които се усмихваха мълчешком, кондукторът надупчваше билета и разрошваше косата с голямата си ръка, Ама не си ли хубавица, най-хубавото момиченце на света, късметлийка си, госпожице, да пътешестваш дълго с влак и с татко си, казваше той, докато потъваш в сънлива омая на мястото си, отпиваш от джинджифиловия ейл от кутията и наблюдаваш как светът се носи във вълшебна тишина покрай прозореца сред високите сгради на града под ясната есенна светлина, сред задните фасади на сградите с полюляващото се пране, прелезите с бариери, където някое момче маха с ръка от колелото си, а после горите и нивите с по някоя крава на паша.

За Питър, помисли си тя, не за влака, а за Питър искаше да пише. (Закъде обаче се бяха се бяха запътили онзи път, двамата заедно, тя и нейният татко, Мънроу Джаксън? Отиваха на гости на баба й и братовчедите й, спомни си Леля, на място, което се наричаше Даунсаут.) Питър и влакът. Защото понякога се случваше лесно, а понякога се случваше другояче, трудно; събитията в живота на човека го сполитаха и той можеше само да се вкопчи здраво и да не се пуска. Старият му живот приключваше и влакът го отнасяше към нов, изведнъж се оказваше, че стои сред прахта, заобиколен от хеликоптери и войници, трябваше да си спомня близките си само по снимка, която майка му, която няма да види повече до края на живота си, е пъхнала в платото му, докато го е прегръщала на прага.

Леля чу хлопането по вратата, мрежата се отвори и се затръшна след човека, който високо попита дали може да влезе. Тя вече почти беше спряла с глупавия си плач. Обеща си повече да не го прави. Айда, каза си, край на сълзите за неща, които не можеш да промениш. Но ето че след толкова години спомените за майка й въздействаха по този начин, вмъкнала беше снимката в джоба й със съзнанието, че когато Айда я открие, майка й и баща й ще са мъртви.

— Лельо?

Очакваше да е Питър с въпросите си за момичето, но не беше той. Не разпозна лицето, което се носеше в мъглата на зрението й. Мъгляво, тясно мъжко лице, сякаш се е размазал във врата.

— Аз съм Джими, Лельо. Джими Молиноу.

Джими Молиноу ли? И как така. Той не почина ли?

— Лельо, плачеш.

— Плача, ами как, влезе ми нещо в окото.

Настани се на стола срещу нея. След като откри правилния чифт очила от връвчиците на врата си, видя, че наистина е, както твърдеше, от рода Молиноу. Нос като този можеше да е само от рода Молиноу.

— И какво искаш? Заради Бродницата ли дойде?

— Ти знаеш ли за нея, Лельо?

— Тази сутрин мина вестител. Каза, че намерили момиче някакво.

Не беше сигурна какво го води при нея. Излъчваше тъга, поражение. Обикновено Леля на драго сърце посрещаше гост, който да й прави компания, но пред мълчанието на този странен, потиснат мъж, когото смътно разпознаваше, седнал насреща й с кучешкото си лице, започна да я обзема неспокойствие. Хората не биваше да се натрапват безпричинно.

— Не знам точно защо дойдох тук. Май имаше нещо, което трябваше да ти кажа — въздъхна тежко и потри лице с ръка. — Всъщност трябва да съм на стената, знаеш.

— Щом казваш.

— Да, добре. Нали там трябва да е Първият капитан? На стената, нали? — не гледаше към нея, а в ръцете си. Поклати глава, сякаш за да потвърди, че Стената е онова място на Земята, където искаше да е. — Голяма работа е, нали? Аз съм Първи капитан.

Леля нямаше какво да отвърне. Каквото и да му се въртеше в съзнанието, не беше свързано с нея. Понякога човек не можеше да поправи бедите с думи и точно такъв й се струваше случаят.

— Лельо, ще ми направиш ли от твоя чай?

— Да ти направя, щом искаш.

— Ако не те притеснявам.

Притесняваше я, но нямаше как да се измъкне. Изправи се и постави чайника да ври. А мъжът на име Джими Молиноу безмълвно седеше на масата, загледан в ръцете си. Водата в чайника завря, тя я изля през цедката в две чаши и ги отнесе на масата.

— Внимавай. Па̀ри.

Предпазливо отпи. Изглежда, вече изобщо не му беше до приказки. Което я устройваше, предвид обстоятелствата. Хората наминаваха през дома й от време на време да споделят свои проблеми, лични, вероятно с мисълта, че понеже живее сама и рядко вижда хора, няма и на кого друг да каже. Може пък този Джими Молиноу да има проблеми с жена си.

— Знаеш ли какво разправят за твоя чай, Лельо? — мръщеше се над чашата, сякаш отговорът, който търсеше, беше някъде в нея.

— Какво разправят?

— Че заради него си такава дълголетница.

Минутите течаха, тишината тежеше и ги притискаше. Най-после той допи чая си и се намръщи на вкуса му, после върна чашата на масата.

— Благодаря, Лельо. — Уморено се изправи. — Най-добре да тръгвам. Приятно ми беше да си поговорим.

— Драго ми беше.

На вратата се поспря с ръка на рамката.

— Аз съм Джими — каза пак, — Джими Молиноу.

— Знам те кой си.

— За всеки случай — добави той. — Ако някой попита просто.

 

 

Събитията започнаха с посещението на Джими в къщата на Леля, откъдето беше предначертано да оставят объркана следа след себе си, като се започне с името. Нощта на Сечта и Звездите всъщност се състоеше от три нощи, разделени от два дни. Както при всяко подобно стечение на обстоятелствата, предопределено да се помни не само в непосредствена близост, но и много години след това, времето изглеждаше сгъстено. Всеобща грешка на припомнянето беше при разказа на събитията те да се предават наситено и свързано, като се започне с определянето на даден период от време. Този сезон. Тази година. Нощта на Сечта и Звездите.

Грешката се съпътстваше от факта, че събитията от нощта на шейсет и петия ден от лятото, когато започнаха и протекоха в поредица от отделни отрязъци, застъпващи се хронологично, тези отрязъци не бяха напълно осъзнавани като отделни от предходните и следващите ги. Събитията произтичаха навсякъде. Докато Стария Чоу ставаше от постелята, която споделяше със съпругата си Констанс, тласкан от тайнствена принуда да отиде до Склада, в другата част на Колонията Уолтър Фишър си мислеше да направи същото. Но фактът, че той беше прекалено пиян да се надигне от леглото и да надене ботушите си, забави посещението му в Склада, както и да открие какво лежи там, с двайсет и четири часа. Връзката между тези двама мъже беше, че и двамата видяха момичето, Момичето от Никъде, когато Домът посети призори Лечебницата; наистина не всеки, която я беше виждал, изживяваше подобно въздействие. Дейна Къртис беше от напълно неповлиялите се, както и Майкъл Фишър. Самото момиче не беше източник, а проводник, начин да се изживее определено усещане — усещането на изгубените души, — да навлезе в умовете в най-податливите места, а имаше и такива като Алиша, които никога никак нямаше да бъдат засегнати. Което не важеше за Сара Фишър и Питър Джаксън, които изпитваха по свой особен начин въздействието на момичето. Във всеки случай, на онези, които я бяха срещнали, повлия благотворно, макар и тревожно: миг на единение с техните многообичани мъртви.

Най-напред капитан Джими Молиноу се таеше отвън в сенките на къщата си в края на поляната. Още не беше се появил на пътеката, което предизвиква голямо смущение сред Стражата и доведе до припряното обявяване на заместник в лицето на племенника на Санжай, Йън, за временен Първи Капитан. Джими решаваше да иде или да не иде във Фара, да избие когото намери там и да изгаси прожекторите. Въпреки че подтикът за подобна гибел и последен акт да беше назрявал цял ден в него, доби ясна форма в съзнанието му едва след чашата чай в обвитата с пара кухня на Леля. А ако в този момент някой се беше сблъскал с него, докато стоеше там и му зададеше въпроса какво прави, той нямаше да може да му отговори. Нямаше да е в състояние да обясни желанието си, което сякаш едновременно идваше издълбоко в него и не беше съвсем негово. В къщата спяха дъщерите му, Алис и Ейвъри, както и съпругата му Карън. Докато бяха женени, се случваха периоди, в които Джими не обичаше Карън така, както се полагаше (беше тайно влюбен в Со Рамирез), но не се съмняваше в нейната любов, която изглеждаше безгранична, непоклатима и намерила физически израз в двете им дъщерички, които й бяха одрали кожата. Алис беше на единайсет, а Ейвъри на девет. В нежните им погледи, миловидни сърцевидни лица и сладки меланхолични изражения — знаеше се, че и двете ревват и при най-малкия повод — Джими винаги усещаше успокояващата сила на историческото продължение и когато го налягаха черни чувства, както се случваше понякога и отвътре го изпълваше прилив на тъмнина, мисълта за дъщерите му неизменно го изтръгваше от мрака.

А ето че колкото повече стоеше там и се криеше в сенките, толкова по-силен ставаше подтикът да загаси прожекторите. Идеята беше напълно отделна и в разрез с представата за спящото му семейство. Усещаше се несвой, странен, сякаш зрителното му възприятие се беше повредило. Отдръпна се от къщата си и когато стигна до основата на Стената, разбра какво трябва да направи. Обзе го огромно облекчение, обля го като душ, докато качваше стълбата, свързана с Огнева платформа Девет. Огнева платформа Девет беше известна като пост за сам човек заради разположението си над прекъсвача, неравност в Стената, защитаваща енергохранилището, не се виждаше и от двете й прилежащи платформи. Най-тежкият пост, най-самотният пост и Джими знаеше, че тази вечер там ще е Со Рамирез.

 

 

Макар завладелите я чувства тепърва щяха да придобиват по-ясна форма от неназован страх, Со прекара нощта в притеснения. Но смътните предчувствия за нередност бяха предизвикани от по-различни, насочени към нея обвинения: разочарованията започнаха с молбата да се оттегли от поста Първи Капитан. Още в часовете на разследването Со откри, че не става дума за развитие, което се отхвърля от всички — отговорностите вече взимаха своята дан и накрая щеше да се наложи да се оттегли. Но далеч не искаше това да се случи с уволнение. Прибра се вкъщи, седна в кухнята и плака цели два часа. На четирийсет и три години имаше само нощите на пътеката и спорадичното задължително споделяне на храненето с Корт, който беше изпълнен с добри намерения, но още преди хиляда години пропусна да й каже подходящите думи. Нямаше друго, освен Стражата. Корт беше в конюшните, както винаги, за минута-две си пожела да е у дома, но по-добре че не беше, вероятно щеше да стои с безпомощен израз на лицето, без да понечи да я утеши. Подобни жестове изобщо не се вписваха в неговите маниери на изразяване. (Три мъртви бебета в нея — три! — а той и тогава да не намери подходящите думи. Но от случилото се минаха години.)

Друг освен себе си нямаше как да обвинява. Това беше най-лошото. Тези идиотски книги! Со ги получи при Подялбата, докато лениво се ровеше из кошовете, където Уолтър държеше предметите, дето никой не искаше. Всичко беше заради глупавите книги! Щом веднъж разгърна подвързията на една от тях — всъщност седна на пода и се зачете, прегънала крака под себе си като една от Малките, насядали в кръг — историята я погълна, тя потъна в нея. („Защо, щом не е господин Талбот Карвър“, възкликна Шарлийн Дьо Фльор, докато слизаше по стълбите в дългата си шумоляща бална рокля, с широко отворени очи, пълни с искрена тревога при вида на високия, широкоплещест мъж, изправен в коридора в прашните си панталони за езда, чийто плат гладко се изопваше върху мъжественото му тяло. „Какви са намеренията ви, след като идвате тук, когато баща ми не си е у дома?“, „Красавицата на бала“ от Джордана Миксън; Издателство „Пашънит“, Ървингтън, Ню Йорк, 2014.) От вътрешната страна на корицата имаше снимка: усмихната жена с разпилени кичури тъмна коса, полегнала на легло върху дантелени възглавници. Ръцете и шията й бяха открити, на главата й стърчеше малка, подобна на диск шапка, която не беше достатъчно голяма дори и от дъжд да пази.

Когато Уолтър Фишър се появи при коша, Со вече четеше трета глава. Гласът му така й се натрапи, така се вряза в съпреживяванията й от думите от страниците, че подскочи. Нещо интересно?, попита Уолтър, въпросително извил вежди. Изглеждаш вглъбена. Само заради теб, продължи Уолтър, мога да ти оставя целия кашон за една осма. Со трябваше да се пазари, така се правеше с Уолтър Фишър, цената никога не отговаряше на стойността, но в себе си тя вече беше платила цената. Добре, каза и вдигна кашона от пода. Договорихме се.

Любимата на офицера, Дъщеря на Юга, Невеста и заложница, Съпруг и за нея: за пръв път в живота си Со попадаше на подобни книги. Когато си представяше Времето Преди, тя го свързваше с машини — коли, двигатели, телевизори, кухненски печки и други вещи от метал и жици, които беше виждала в Банинг и чието предназначение й беше неясно. Вероятно светът е бил изпълнен и с хора, всякакви хора, които са били заети с работата си и са живеели ден след ден. Но тъй като тези хора си бяха отишли, след себе си бяха оставили единствено направените от тях машини, за които тя мислеше. А ето че сред кориците тя се натъкна на свят, който не изглеждаше много по-различен от нейния. Хората яздеха коне и отопляваха къщите си с дърва, осветяваха стаите със свещи и тези материални прилики я изненадаха, но също отвориха съзнанието й към разказаното в тях: щастливи любовни истории. Имаше и секс, много секс, който не приличаше на секса, който познаваше с Корт. В книгите той беше изпълнен със страст, разгорещен, понякога се улавяше, че й се иска да прелисти набързо страниците и да стигне до някоя от страстните сцени, но не го правеше, искаше да проточи очакването.

Изобщо не трябваше да взима книга на Стената, нощта, в която момичето се появи. Това беше голямата й грешка. Со нямаше намерение да взима със себе си книга, цял ден я носи в торбата си с надеждата да намери някоя и друга свободна минута и беше забравила, че е там. Добре, може и да не беше забравила точно, но със сигурност намеренията й бяха далеч от случилите се събития, мислеше да намине набързо през Оръжейната. Там остана сама, измъкна книгата и се зачете. Носеше Красавицата на Бала (вече я препрочиташе), а докато потъваше в разгръщащите се страници за втори път — как пламенната Шарлийн слиза по стъпалата и се натъква на безочливия и с гъсти мустаци Талбот Карвър, враг на баща й, когото тя обича и мрази едновременно — Со мигом се оказа погълната от преживяването на удоволствието от първото откритие, усещане, подсилено от знанието, че Шарлийн и Талбот след всички колебания и препятствия накрая ще се открият един друг. Това им беше най-хубавото на историите в книгите: винаги завършваха щастливо.

Това си мислеше Со, когато двайсет и четири часа по-късно, свалена от поста Първи капитан, с все още скътана в торбата Красавицата на Бала (защо не можеше да остави проклетата книга у дома?), чу как по стълбата зад нея някой се изкачва, обърна се и видя Джими Молиноу, който се катереше към Огнева платформа Девет. Кой друг можеше да е, освен Джими? Сигурно е дошъл да злорадства или да се извинява, или някакво неловко съчетание от двете. Въпреки че не си падаше по приказките, помисли си Со горчиво.

— Джими? — каза. — Къде се губиш, мътните те взели?

 

 

Нощта беше наситена със сънища. В къщите и в бараките, в Убежището и Лечебницата сънищата шестваха из заспалите души от Първата колония, като поспираха тук и там като истински реещи се духове.

Някои, като Санжай Патал, имаха свой таен сън, който цял живот сънуват. Понякога знаят, че го сънуват, а друг път — не; сънят приличаше на подводна река, която течеше непрестанно, от време на време се появяваше на повърхността, за кратко окъпваше дневните часове с присъствието си, сякаш протичат в два свята едновременно. Някои сънуваха жена в кухня, която вдишва дим. Други, като Полковника, сънуваха момиче, което е само̀ в мрака. Някои от тези сънища бяха кошмари, които Санжай не помнеше, дори не подозираше за тях, сънища, в които присъстваше ножът. Понякога сънят изобщо не приличаше на сън, а на самата действителност и захвърляше сънуващия отчаяно да се препъва в нощта.

Откъде се появяваха? Как се раждаха? Сънища ли бяха, или нещо повече — внушения от скрита реалност, невидим план на съществуване, който се разкриваше нощем? Защо приличаха на спомени, и то на спомените на някой друг? И защо тази нощ всички жители на Първата колония сякаш потънаха в света на този сънуващ?

В Убежището една от трите Джи, Малката Джейн Рамирез, дъщеря на Бел и Рей Рамирез — същия Рамирез, който изведнъж се оказа сам и ужасяващо самотен в електростанцията, притеснен от подтици на зла сила, които нито можеше да сдържа, нито да изрази и в този момент сам се пържеше на оградата, по която течеше ток — а Джейн сънуваше мечка. Тъкмо беше навършила четири години. За мечките знаеше само от книгите и приказките, които им разказваше Учителката, били огромни благи горски същества, чиито покрити с козина тела и мили лица криеха благотворна животинска мъдрост. Така беше и с мечката в съня, поне в началото. Джейн не беше виждала истинска мечка, но видя вирал. Тя беше една от Малките в Убежището, които всъщност видяха вирала Арло Уилсън с очите си. Надигаше се от леглото си, което беше в последната редица, най-далече от вратата — жадна беше и искаше да помоли Учителката за чаша вода, — когато виралът нахлу през прозореца сред трясък на стъкло, метал и дърво и направо скочи отгоре й. Отначало го взе за човек, защото приличаше на човек, с човешки движения и присъствие. Но не носеше никакви дрехи и беше странен, особено очите и устата му, освен това светеше. Гледаше я с тъга — тъгата му приличаше на тъгата на мечка — и Джейн тъкмо щеше да го попита какво му е, защо свети така, когато чу крясък, обърна се и видя Учителката да тича към тях. Надвеси се над Джейн като облак, стискаше в протегната си ръка ножа, който носеше скрит в ножница под издутата си пола, вдигнала другата си ръка, за да го удари като с чук. После Джейн не видя какво се случи, падна на пода и запълзя, но чу тих вик, разкъсващ звук и глух удар от падане. Последваха още крясъци: Насам!, казваше някой. Вижте тук!, а после още викове, крясъци и бъркотия сред пораснали хора, сред майки и бащи, които влизаха и излизаха, а после Джейн се оказа пъхната в креватчето си и набързо преместена с останалите Малки на горния етаж от жена, която плачеше. (Чак после разбра, че тази жена е майка й.)

Никой не им обясни тези смущаващи събития, нито пък Джейн сподели какво е видяла. Учителката я нямаше. Някои от Малките — Фани Чоу, Боуау Грийнбърг и Барт Фишър — шепнешком разправяха, че е мъртва. Но според Джейн Учителката не беше мъртва. Да си мъртъв означаваше да лежиш на пода и да си заспал завинаги, а жената, която видя да скача и полита във въздуха, ни най-малко не изглеждаше мъртва. Напротив — в онзи миг Учителката изглеждаше изумително, неимоверно жива, изпълнена с грациозност и сила, която Джейн за пръв път виждаше, цялата нощ по-късно все още беше възхитена и объркана. Нейното съществуване беше наситено и изпълнено със стегнати движения, място на ред, сигурност и тиха рутина. Имаше и разправии и неприятности, дни, в които Учителката изглеждаше нервна от началото до края, а общо взето светът, който познаваше Джейн, беше изпълнен с изначална нежност. Учителката беше източникът на това чувство, то се излъчваше от нея, грееше като майчинска топлина, както слънцето грееше и затопляше въздуха и земята. Сега, обаче, в обърканите часове след нощните събития Джейн разбираше, че е видяла нещо тайно за жената, която самопожертвувателно се беше грижила за всички тях.

И тогава Джейн разбра, че беше видяла какво е любов. Нищо друго, освен силата на любовта, не можеше да накара Учителката да се хвърли към очакващите я ръце на светещия мъж, чиято светлина излъчваше могъщество. Той беше принцът-мечок, дошъл да я отведе в своя замък в гората. Сигурно там беше сега Учителката и затова малките бяха преместени на по-горния етаж — за да я чакат. Когато се върнеше при тях, наистина като кралица на гората, те отново щяха да слязат долу в Голямата стая, да я посрещнат и да празнуват с нея.

Такива истории разказваше Джейн на себе си, докато спеше в стаята с още петнайсет други малки, които сънуваха различни сънища. В съня на Джейн, който започна като повторение на предишната нощ, тя скачаше на леглото си в Голямата стая, когато видя мечока да влиза. Този път той не влезе през прозореца, а през малката и отдалечена врата и изглеждаше по-различен от предишната нощ, дебел и рунтав като мечките в книгите, пристъпваше предпазливо и добродушно на четири лапи към нея. Когато стигна до леглото на Джейн, седна на задницата си и бавно се изправи, като откри мъхестото руно на широкото си гладко тумбаче, огромната си мечешка глава, влажните мечешки очи и огромните, дълги ръце. Гледката беше великолепна, странна и позната, като подарък, за който Джейн отдавна си знае, че ще получи, а сърчицето й на четиригодишно момиченце заби от възхита пред това огромно и благородно същество. Мечокът постоя за миг така, поглъщаше я със замисленото си изражение, после й каза, докато тя не спираше да скача щастливо, каза й с плътен, мъжки глас от горския си дом: Здравей, мъничка Джейн. Аз съм господин Мечо. Дойдох да те изям.

Стори й се смешно. Джейн почувства гъдел в коремчето си и се разсмя. Но мечокът не отвърна на смеха й, а докато мигът се точеше, тя забеляза и някои плашещи белези у него: хищните му криви нокти от подобните му на ръкавици лапи, големите и силни челюсти, очите, които вече не гледаха нито мъдро, нито дружелюбно, ами с някакъв мрачен, непонятен смисъл. Къде бяха другите Малки? Защо Джейн беше сама в Голямата стая? Но тя не беше сама. Учителката също беше в съня, стоеше зад леглото. Изглеждаше както обикновено, но някак чертите на лицето й бяха размазани, като че носеше маска от прозрачна тъкан. Хайде, Джейн, подкани я Учителката. Той вече изяде другите Малки. Бъди послушна, спри да скачаш, за да може господин Мечо да те изяде. — Не искам, отвърна Джейн и продължи да скача, понеже не искаше да я изядат, молбата й изглеждаше повече глупава, отколкото страшна, но въпреки това. Не-искам-да-ме-изяжда. — Слушай ме, предупредително повиши глас Учителката. Моля те учтиво, Малка Джейн. Ще броя до три. — Не искам, повтори Джейн, като вложи цялата си убедителност в съпротивяващото се подскачане. Не искам. — Видя ли?, каза учителката и се обърна към мечока, който продължаваше стои прав до леглото. Учителката отчаяно вдигна бледите си ръце. Виждаш ли сега? Това трябва да търпя по цял ден. Стига му на човек да си изгуби ума. Добре, Джейн, каза тя, щом искаш така, така да е. Не казвай, че не съм те предупредила.

И тогава сънят претърпя последен, зловещ обрат и се превърна в кошмар. Учителката улови Джейн за ръце и насила я свали от леглото. Докато я вдигаше и прегръщаше, Джейн видя, че част от врата на учителката липсва, като отхапано парче от ябълка, а от него висяха някакви неща, сноп от висящи ленти и тръби, мокри, проблясващи и отблъскващи. Чак тогава Джейн разбра, че всички останали малки са изядени от господин Мечо, хапка по хапка по хапка, обаче той вече не беше господин Мечо, той беше светещия човек. Не искам, пищеше Джейн, Не искам! Но не можеше да се съпротивява, в безпомощен ужас наблюдаваше как първо глезена, а после коляното и накрая целият й крак бяха погълнати от устата му, тъмна като пещера.

 

 

Сънищата издаваха най-различни тревоги, притеснения и предпочитания. Колкото сънуващи имаше, толкова бяха и сънищата. Глория Патал сънуваше огромно ято пчели, които покриваха тялото й. С частица от съзнанието си разбираше, че пчелите са символи; всяка пчела, пъплеща по кожата й, беше тревога, която носеше. Дребни тревоги, като тази, дали ще вали, или няма в деня, в който е намислила да работи навън, дали вдовицата на Радж, Мими, единствената й истинска приятелка, ще й се ядоса или не някой ден, в който нямаше да успее да я посети, но имаше и по-големи тревоги за Санжай и за Маусами. За тревогата си, че болката ниско на кръста й и кашлицата, която понякога я събуждаше посред нощ, са предвестници на нещо по-сериозно. Сред тревогите бяха вплетени и страховете за изпълнената с мъка любов за всяко от бебетата, които не беше успяла да роди, и възелът от страх, който се стягаше всяка нощ у нея след Вечерния звънец, както и по-общата тревога, че тя — всички те — вероятно вече са мъртви, с късмета, който имаха. Невъзможно беше човек да не се замисля, даваше всичко от себе си, за да продължи напред (това беше казала Глория на дъщеря си, когато обяви намерението си да се омъжи за Гълън, докато плачеше неутешимо за Тео Джаксън; трябва да продължиш), но такива бяха фактите: някой ден прожекторите щяха да угаснат. Затова вероятно най-голямата тревога от всички беше, че един ден човек осъзнава как всички притеснения за живота му са се струпали в едно: желанието да спре да се тревожи.

Това бяха пчелите, бяха малки и големи тревоги, а в съня й пъплеха по цялото й тяло, по ръцете, краката, лицето, очите, дори в ушите. Сънят се свързваше с последния момент, в който съзнанието й беше будно; безуспешно се беше мъчила да събуди съпруга си и беше избегнала въпросите на Джими, Йън, Бен и останалите, които го търсеха за съвет — въпросът с момчето Кейлъб трябваше да приключи. Противно на най-добрите си инстинкти Глория беше задрямала на масата в кухнята, с килната назад глава, отворена уста и слаби похърквания дълбоко в синусите й. В съня всичко беше наистина — звукът от хъркането й беше жуженето на пчелите — с единствена добавка рояка, който по неясни донякъде причини се оказа в кухнята и се настани върху нея като огромно одеяло. Изглеждаше й нормално пчелите да се държат така; защо ли не успя да се защити от подобна възможност? Глория усещаше боцкането и дращенето от мъничките им пипала по кожата си, жужащия полъх от крилете им. Ако помръдне, знаеше тя, дори само да диша, означаваше да ги подтикне към смъртоносна ярост и едновременно жилене. Остана в това мъчително положение — в съня ставаше дума за застиналостта, — а когато чу стъпките на Санжай надолу по стълбата, присъствието му в стаята, последвано от безмълвното му излизане и хлопването на вратата, когато излезе от къщата, в съзнанието на Глория се надигна тих писък, който я събуди и заличи всичко случило се в него: събуди се забравила и за пчелите, и за Санжай.

В другата част на Колонията, обвит в облак от собствената си миризма, лежеше мъжът, когото познаваха като Елтън, фантаст от първия си миг на богато украсени и еротични преживявания, който сънуваше хубав сън. Този сън — сънят в сеното — беше любимият на Елтън, защото беше истински, взет от живота. Майкъл не му повярва, че наистина — и защо ли да му вярва, сам признаваше Елтън? — имаше време преди много години, когато двайсетгодишният младеж Елтън се наслаждаваше на ласките на непозната жена, която го беше избрала, или така му се струваше, защото неговата слепота гарантираше мълчанието му. Ако не знаеше коя е жената — а тя никога не му проговори, — нищо не можеше и да каже, което навежда на мисълта, че е била женена. Може да е искала дете и да е била омъжена за някой, който не може да има деца, или пък е търсила нещо различно в живота си. (В моментите на съжаление Елтън се чудеше дали не го е направила като предизвикателство.) Всъщност не беше важно, той се радваше на тези посещения, които бяха винаги нощни. Понякога се събуждаше направо в преживяването, отчетливите му усещания, че едва ли не реалността е породена от сън, към който по-късно ще се върне, ще изпълни с огън пустите нощи, които предстояха. В други случаи жената идваше при него, безмълвно го улавяше за ръка и го повеждаше нанякъде. Така се случи със съня със сеното, чието действие се развиваше в хамбара, заобиколен от цвилещи коне и сладкото, сухо ухание на трева, късно окосена от полето. Жената не говореше, единствените звуци, които чуваше от нея, бяха любовните, а те секваха много бързо, последвани от разтърсващо дихание и кичурите й коса, които галеха страните му, докато тя се освобождаваше и безмълвно си тръгваше. Винаги сънуваше събитията, както се бяха случили, с всичките им осезателни измерения, чак до момента, в който лежи сам на пода в хамбара, завладян от желанието да беше видял жената, или пък само да беше чул да произнася името му, а по соления вкус на устните си разбираше, че плаче.

Но не и тази нощ. Тази нощ, малко преди края, тя се приведе над лицето му и прошепна в ухото му.

— Във Фара има някой, Елтън.

 

 

В Лечебницата Сара Фишър не спеше, но момичето изглеждаше заспало. Седеше на едно от празните легла и се чувстваше бодра, почти болезнено будна. Сара наблюдаваше как очите на момичето се движат под клепачите й, сякаш погледът й обхожда невидим пейзаж. Сара почти беше убедила Дейл да си държи устата затворена с обещанието, че на сутринта ще каже на Дома, но засега момичето се нуждаеше от сън. Като потвърждение на думите й точно това направи и момичето, сви се на леглото по своя отбранителен начин, докато Сара я наблюдаваше и се чудеше що за предмет имаше във врата й, какво бе открил Майкъл и защо, докато наблюдаваше момичето, Сара си мислеше, че то сънува сняг.

Имаше и други, не много, които не спяха. Нощта беше жива с будни души. Гълън Строс будуваше, стоеше на поста си на северната стена — Огнева платформа Десет, — примижал на светлината от прожекторите, Гълън си казваше за стотен път този ден, че не е пълен идиот. Нуждата да го каже — всъщност се беше уловил да мърмори думите под носа си, — естествено, означаваше, че е тъкмо такъв. Дори той го знаеше. Идиот беше. Идиот беше, защото беше повярвал, че ще накара Маусами да го обикне, така както той я обичаше. Идиот беше, защото се беше оженил за нея, докато всички знаеха, че е влюбена в Тео Джаксън. Идиот беше, защото когато му съобщи за бебето и набързо каза на колко месеца е, той преглътна гордостта си и лепна идиотска усмивка на лицето си с думите: Бебе. Божичко. Каква изненада.

Съвършено ясно му беше чие е бебето. Един от гаечните ключове, Фин Даръл, му разказа за нощта в електростанцията. Събудил се Фин да пусне една вода и чул шум от складовите помещения, отишъл да погледне. Вратата била затворена, обясни му Фин, но не се налага да я отваряш, за да разбереш какво се случва от другата страна. Фин беше от онези, които малко прекаляваха с удоволствието да донася на човек новините, които според него непременно трябва да научи. От начина, по който му разказваше, Гълън се досети, че е стоял до вратата доста по-дълго от необходимото. Майко мила, каза Фин, ама тя винаги ли е толкова шумна?

Проклет да е Фин Даръл. Проклет да е Тео Джаксън.

И въпреки това, за кратко Гълън се залъгваше с надеждата, че може би бебето ще подобри отношенията им. Глупава идея, но му се въртеше в ума. Естествено, бебето ги накара да спорят повече. Ако Тео се беше върнал от пътуването до равнината, вероятно двамата веднага щяха да му съобщят. Гълън направо си представяше сцената. Съжаляваме, Гълън. Трябваше да ти кажем. Това… просто се случи. Унизително щеше да е, но поне да приключи. При сегашното положение се налагаше двамата с Маус да живеят с тази лъжа помежду си. Накрая дори можеше да започнат да се презират, ако вече не се презираха.

Такива мисли му се въртяха в главата преди идването на още по-страшната сутрин, когато щеше да се наложи да слезе на кон до електростанцията. Заповедта дойде от Йън, въпреки че Гълън имаше чувството, че идеята не е негова, че е дошла от друг — Джими, вероятно, или Санжай. Можел да вземе само един вестител със себе си. Тук им трябваха хора. Затвори се и изчакай следващия екип за смяна, бяха думите на Йън, най-много три дни. Става ли, Гълън? Ще се справиш ли? Естествено, беше казал, че ще се справи, няма проблеми. Дори се беше почувствал поласкан. Но часовете течаха, а той започна да съжалява за прибързаната си услужливост. Само няколко пъти беше слизал от планината и беше ужасно — всичките онези пусти сгради и кости, съсухрени в колите си, — но не те бяха най-лошото, съвсем не. Лошото беше, че Гълън се страхуваше. Вече съвсем се беше изплашил, дните минаваха, а светът, който го заобикаляше, продължаваше бавното си, неясно разпадане. Хората всъщност не знаеха колко зле е зрението му, дори Маус не знаеше. Известно им беше, но не подозираха до каква степен с всеки ден се влошава. Стигнало се беше до там, че зрителното му поле се сви до два метра, всичко извън тях бързо се стопяваше в мъглива пустота, изпълнена с мяркащи се силуети, безформени цветове и сияния от светлина. Пробва какви ли не очила от Склада, но нищо не помогна, само си докарваше главоболие, което разсичаше слепоочието му като нож, затова отдавна престана да опитва. Добре се ориентираше по гласовете и в общи линии можеше да обърне лице в правилната посока, но пропускаше много неща и знаеше, че в очите на другите изглеждаше бавен и глупав, а той не беше. Само ослепяваше.

И ето го сега Втори капитан от Стражата, който слиза на коня си от планината на сутринта, за да осигури охрана на станцията. Пътуване, което след случилото се на Зандер и Арло доста приличаше на самоубийство на Гълън Строс. Надяваше се да може да поговори с Джими, да го накара да поразмисли, но досега Джими никакъв го нямаше.

И като се замисли човек, къде беше Джими? И Со никаква я нямаше, както и Дейна. Сега, когато Арло и Тео ги нямаше, а Алиша беше изхвърлена за постоянно от Стражата, Дейна излизаше от ямите и идваше да охранява Стената като всички. Гълън се разбираше с Дейна и фактът, че тя вече е член на Дома, размишляваше той, може пък да й дава някакво влияние върху Джими. Може би двамата трябваше да обсъдят цялата тази работа с пътуването до станцията. Со беше на Девета, Дейна на Осма. Ако побързаше, Гълън можеше да се върне на поста си до няколко минути. Не чуваше ли нещо — гласове наблизо, въпреки че нощем шумовете бяха по-различими, — това не беше ли Со Рамирез? А другият глас не беше ли на Джими? Ако Гълън успееше да склони Дейна, сигурно няколко думи щяха да са достатъчни да накарат Джими да размисли по-разумно. Да накара Со или Дейна да кажат: Хубаво, аз мога да сляза до станцията. Не разбирам, защо изборът е паднал на Гълън?

Гълън размишлява две минути, после взе арбалета си и заслиза от стената.

 

 

По същото време, скрити в кабината на камион на ФАИС, Питър и Алиша играеха на карти. Светлината беше накъсана и играта вървеше объркано. Двамата отдавна бяха спрели да се интересуват кой печели, ако изобщо ги е било грижа. Питър се опитваше да реши дали да разкаже на Алиша за случилото се в Лечебницата, гласът, който чу в ума си, но с всяка изминала минута изглеждаше все по-трудно да си представи как й го разказва, дори на него му беше трудно да намери обяснение. Чул беше думи в главата си. Майка му тъгувала по него. Сигурно съм сънувал, говореше си, а когато Алиша наруши хода на мислите му с нетърпеливо вдигане на картите, той само поклати глава. Нищо няма, отвърна й. Твой ред е, играй.

В един и половина по дневника на Стражата будуваше и Сам Чоу. Сам за нищо друго не копнееше така, както за удобството на леглото и страстните ръце на жена си. Но Санди спеше в Убежището — доброволно предложила да замести Ейприл, докато не открият кой да е за постоянно — той страдаше от нарушаването на обичайния ритъм, заради което се взираше в тавана. Мъчеше го и чувство, което след преминаване на деня в нощ той разпозна като объркване. Тази странна работа при затвора: не можеше точно да я обясни. Разгорещил се беше, наистина вярваше, че трябва да се направи нещо. Но междувременно и след посещението в Убежището при децата си — за които нямаше нищо по-страшно от уплахата — Сам откри, че отношението му към Кейлъб е претърпяло значителна промяна. Все пак Кейлъб си беше дете, а сега Сам разбираше, че прокуждането на момчето едва ли ще е от полза. Чувстваше вина, че е манипулирал Бел така, както го беше направил — Рей беше долу в станцията, жената сигурно си е загубила ума от тревога — и въпреки това изглежда отношенията му с Алиша не бяха съсипани, тя самата беше луда колкото си иска, но Сам трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства с онзи глупак Майло, който го подстрекаваше, беше добре, че тя се оказа там. Кой знае докъде щеше да се стигне, ако я нямаше. Когато Сам говори по-късно с Майло, в продължение на разговорите през деня, повечето за това, че ако Домът нищо не предприеме, те сами ще се заемат да прокудят клетото дете и изказа предположението, че няма да е зле да премислят положението, да видят как ще изглеждат на утрото нещата, след като хубаво са си починали. Майло му отвърна с поглед, изпълнен с неприкрито облекчение. Добре, отвърна Майло Даръл. Може и да си прав. Да видим утре на какво мнение ще сме.

Затова сега на Сам му беше хем малко неприятно за случилото се по-рано, хем се чувстваше малко объркан, защото му беше неприсъщо така да избухва. Изобщо не му беше в природата. За секунда пред затвора наистина повярва, че все някой трябва да плати. Сякаш нямаше значение, че става дума за беззащитно дете, което сигурно на пътеката си е въобразило, че някой му е казал да отвори вратата. А най-изумителното беше, че през цялото време Сам не беше се замислял много, дори изобщо, за момичето, Бродницата, причината за всичко случило се. Докато наблюдаваше как светлините от прожекторите си играят по стряхата и по лицето му, Сам се чудеше защо е станало така. Боже мой, мислеше си, след всичките тези години, Бродник. И не просто Бродник, ами младо момиче. Сам не беше от онези, които продължаваха да вярват, че Армията ще дойде. Човек трябва да е много глупав да го вярва след изминалите години, но едно момиче означаваше много. Означаваше, че все още има живи хора някъде. Може би цял куп живи хора. Сам се размисли над хрумването и странно… но то му се стори неприятно. Не можеше точно да определи причината, освен че споменаването на момичето, Момичето от Никъде му се струваше като парче, което никъде не пасва. Ами ако всички онези други оцелели изникнат от нищото? Ами ако тя беше първата от цяла нова вълна от Бродници, които търсят сигурност под прожекторите? Храната и горивото стигаха само за тях. Вероятно в по-ранните дни сигурно щеше да изглежда прекалено жестоко да прогонят Бродниците. Но сега не стояха ли някак по-различно нещата? След толкова години? Бяха постигнали някакво равновесие, нали? Защото всъщност Сам Чоу харесваше живота си. Не беше от терзаещите се, от измъчващите се, от онези, които таят черни мисли. Познаваше такива хора — например Майло — и не виждаше смисъл в това. Ужасни неща, разбира се, можеха и да се случат, но също беше истина и че междувременно той имаше своето легло и къщата си, съпругата и децата си, имаха какво да ядат и какво да облекат, а прожекторите ги пазеха, не стигаше ли това? Колкото повече се размисляше Сам, толкова повече му просветваше, че не Кейлъб е проблемът, който трябва да се разреши. Момичето беше. Затова може би на сутринта това щеше да каже на Майло. Трябва да се направи нещо с Момичето от Никъде.

 

 

Будуваше и Майкъл Фишър. За Майкъл сънят си беше загуба на време. Просто проявление на неоправданите претенции на тялото над разума, колкото до сънищата, ако изобщо си правеше труд да ги запомни, до един изглеждаха преработени версии на будното му състояние — пълни с електрически вериги, прекъсвачи и релета, хиляди проблеми за разрешаване, а той се събуждаше не толкова възстановен, колкото грубо изстрелян напред във времето, без никакви видими резултати от изгубените часове.

Но случаят тази нощ беше различен. Тази вечер Майкъл Фишър будуваше както винаги в живота си. Съдържанието на чипа се беше отворило в главния компютър — истинска лавина от данни — и беше буквално запис на света. Това ново прозрение провокира риска, на който сега се подлагаше Майкъл, като издигаше антена над Стената. Започна с покрива на Фара, като привърза двайсетметрова бобина от осем навивки неизолирана медна жица към антената, натъпкана от тях в комина още преди месеци. Още две бобини му трябваха до основата на Стената. Това беше наличната мед. За останалото реши да използва неизолиран високоволтов кабел, който трябваше да оголи на ръка. Номерът сега беше да се промъкне до върха на Стената без Стражата да го забележи. Измъкнал беше още две бобини от навеса и стоеше под сянката на една от поддържащите подпори. Преценяваше възможностите. Най-близката стълба, на двайсет метра вляво от него, водеше право до Девета платформа. Нямаше как да я премине незабелязан. Имаше втора стълба, разположена по средата на Платформи Осем и Седем, които бяха идеални, стига да ги нямаше вестителите, които понякога ги използваха за пряк път между Седем и Десет и по които почти никой не минаваше. Само че нямаше достатъчно кабел, за да стигне до тях.

Така единствената му възможност оставаше вляво. Трябваше да качи една бобина по далечната стълба, да се спусне по пътеката, докато не провисне над предпазителя, да провеси надолу края на жицата, да я спусне до долу и отново да слезе, за да свърже двете жици. Всичко това без никой да го види.

Майкъл коленичи на земята, взе ножа си от старата платнена раница, която използваше като чанта за инструменти, и се залови за работа, опъваше кабела от бобината и махаше изолацията върху жицата. В същото време се ослушваше за стъпки над главата си, което щеше да означава, че отгоре минава вестител. Докато оголи жицата и отново я намотае на бобината, чу над главата му да минават на два пъти вестители. Разбра, че разполага с няколко минути, преди да мине следващият. Сложи всичко в раницата и се втурна към стълбата, пое дълбоко дъх и се заизкачва.

За Майкъл височините от край време представляваха проблем, не приличаха на седенето на стол — факт, който в изпълненото си с решимост състояние не премисли добре и когато стигна до върха на стълбата след изкачване от двайсет метра, което му се стори десет пъти по-голямо, започна да се съмнява в здравия смисъл на цялото начинание. Сърцето му биеше лудо от страх, крайниците му бяха като от желе. Да се спусне на пътеката, която представляваше открита решетка, опъната над бездна, изискваше да напрегне цялата си воля. Очите му започваха да щипят от пот, докато се изтегляше от последния напречник, плъзгайки се по корем към решетката. Под блясъка на прожекторите и без обичайните отправни точки като небе и земя за ориентир всичко му се струваше по-грамадно и по-близо, ярко и наситено. Поне никой не го видя. Предпазливо вдигна лице: на сто метра вляво Осма платформа изглеждаше пуста, нямаше Страж на поста. Защо беше така, Майкъл нямаше представа, но го прие като насърчителен знак. Ако действа бързо, може да се върне във Фара, преди някой да научи.

Насочи се надолу по пътеката и когато стигна до мястото, вече се чувстваше по-добре, много по-добре. Страхът му понамаля, заместен от засилващата се вяра във възможния успех. Щеше да се получи. Коленичи на пътеката и измъкна от раницата си макарата с жица от титанова сплав. Самата сплав щеше да се превърне в помощен проводник и да добави своите електромагнитни свойства към тези на жицата. Всъщност Майкъл превръщаше целия периметър в гигантска антена. С гаечен ключ разхлаби един от болтовете, които прикрепяха платформата на пътеката към рамката, изви оголената жица в примка и я затегна около болта. После пусна бобината долу на земята, напрегнал слух за тихото тупване при удара.

Ейми, помисли си той. Можеше ли някому и през ум да му мине, че Момичето от Никъде ще носи името Ейми?

 

 

Само дето Майкъл не знаеше, че Осма огнева платформа стои пуста без Страж на пост, защото Дейна Къртис, Първи капитан и член на Дома, вече лежи мъртва в основата на Стената. Джими я уби веднага, след като уби и Со Рамирез. Всъщност не искаше да убива, искаше само да й каже нещо. Сбогом? Прости ми? Винаги съм те обичал? Но едното беше довело до другото по странен и неизбежен начин в тази нощ, Нощта на Сечта и Звездите, и сега тримата вече ги нямаше.

От другата страна приближаваше Гълън Строс, станал свидетел на случилото се. Видя го като през обратния край на телескоп: далечно размазване на цвят и движение, далеч извън границите на полезрението му. Ако някой друг стоеше на Десета платформа онази нощ, някой със здраво зрение, който не ослепяваше от остра глаукома като Гълън Строс, щеше да има по-ясна картина за станалото. Така, както се случиха, събитията на Девета платформа щяха завинаги да останат обвити в загадка, освен за преките участници в тях, но дори те не ги разбраха напълно.

Случи се следното:

Стражът Со Рамирез, все още погълната от събитията в Красавицата на Бала и най-вече от сцената с движещата се каляска по време на гръмотевична буря, така живо описана, че Со буквално я помнеше дума по дума (Когато небесата се отвориха, Талбот сграбчи Шарлийн в силните си ръце, устните му се нахвърлиха върху нейните с изгаряща страст, пръстите му откриха копринената извивка на гръдта й, през нея преминаха вълни от плам…), обърна се и видя Джими, застанал на платформата. Първото й впечатление, което се насложи върху рязкото раздразнение у нея (задето я е прекъснал, закъснял бе), беше за нещо нередно. Той не прилича на себе си, помисли си тя. Това не е Джими, когото познавам. Той постоя за миг със странно отпуснато тяло, очите му объркано примижаваха на светлината от прожекторите. Приличаше на човек, дошъл да съобщи нещо, но забравил какво. Со си помисли, че знае какво е това неизречено изявление — от известно време имаше чувството, че според Джими са нещо повече от приятели — и при други обстоятелства тя може би щеше да е доволна да го чуе. Но не сега. Не тази нощ, на Девета огнева платформа.

— Очите й — нечуто каза той, сякаш говореше на себе си. — Поне си помислих, че са очите й.

Со се приближи към него. Лицето му беше извърнато, сякаш не можеше да се насили да я погледне.

— Джими? Чии очи?

Не й отговори. Едната му ръка се протегна към подгъва на пуловера му и го заопипва като притеснен хлапак.

— Ти не го ли усещаш, Со?

— Джими, за какво говориш?

Запримигва. Едри, блестящи сълзи се затъркаляха по страните му.

— Всички са изпълнени с такава шибана тъга.

Нещо ставаше с него. Со разбра. Нещо лошо. Изведнъж Джими рязко издърпа пуловера над главата си и го запрати над ръба на платформата. Гърдите му бяха облени в пот, която блестеше на прожекторите.

— Тези дрехи — изръмжа той. — Не мога да ги търпя.

Оставила беше арбалета си до насипа. Извърна се да го вземе, но закъсня. Джими я улови в гръб, ръцете му минаха под нейните и обвиха тила й с рязко движение, нещо прещрака в гърлото й и тялото й вече го нямаше, тялото й си беше отишло, вече не съществуваше. Опита се да извика, но не излезе звук, пред очите й се завъртяха звезди, като късчета сребро. (О. Талбот, простена Шарлийн, когато той се раздвижи до нея, мъжеството му беше сладко нахлуване, което вече не можеше да отхвърля, о, Талбот, да, нека да сложим край на тази абсурдна игра…) Тя знаеше, че към нея идва някой, чу шум от стъпки по пътеката, където лежеше безпомощна, а после изстрел от арбалет и приглушен, сподавен вик. Вече се носеше във въздуха, Джими я вдигаше, щеше да я хвърли от Стената. Искаше й се да е живяла различен живот, но имаше само този и не искаше той да свърши така, а ето че падаше надолу, надолу, надолу.

Падна на земята все още жива. Времето беше забавило хода си, беше се обърнало и започнало отначало. Светлините сияеха в очите й, в устата й имаше кръв. Горе видя Джими да стои на ръба на мрежите, гол и блестящ, а после и него вече го нямаше.

В сетния й миг, преди да се стопи и последната мисъл, чу гласа на вестителя Кип Даръл, който крещеше от насипа високо горе:

— Следа, появи се следа! Мамка му, навсякъде са!

Кип крещеше в мрака.

Всички прожектори бяха угаснали.