Джъстин Кронин
Проходът (22)

Двайсет

Дневник на Стражата

Лято 92

Ден 41: Няма следа.

Ден 42: Няма следа.

Ден 43: 23:06: Единичен вирал е забелязан на 200 м, ОП 3. Не се е доближил.

Ден 44: Няма следа.

Ден 45: 02:00: Ято от 3 при ОП 6. Една цел се откъсва и се насочва към Стената. Изстреляни са стрели от ОП 5 + 6. Целта се оттегля. Последващ контакт няма.

Ден 46: Няма следа.

Ден 47: 01:15: Вестителят Кип Даръл докладва за движение на огневата линия СЗ между ОП 9 и ОП 10, непотвърдено от Страж на пост, официално вписано като няма следа.

Ден 48: 21:40: Ято от 3 при ОП 1,200 м. Една цел се приближава на 100 м, но се оттегля без схватка.

Ден 49: Няма следа.

Ден 50: Няма следа: 22:15: Ято от 6 на ОП 7. Кратко преследване, без приближаване. 23:05: Ято от 3 при ОП 3. 2 мъжки, 1 женска. Схватка, 1 УО. Обектът е убит при мрежите от Арло Уилсън с помощта на Алиша Донадио, 2-ри Кап. Трупът е предаден на Работниците. Предадено е на екипа Работници да поправят процеп колкото връх на пръст при ОП 6. Прието от Фин Даръл за Р.

През този период: 6 контакта, 1 непотвърден, 1 УО. Без убити или обсебени души.

С уважение и почит към Дома,

С. К. Рамирез, Първи Капитан

 

 

В допълнение, че всяко отделно появяване може основателно да бъде вместено в рамка от събития, изчезването на Тео Джаксън, Първо Семейство и член на Дома, Втори Капитан от Стражата, може да се определи като започнало дванайсет дни по-рано, сутринта на петдесет и първия ден от лятото, след нощ, в която един вирал беше убит в мрежите от Стража Арло Уилсън.

Нападението дойде рано вечерта от юг, близо до Огнева Платформа Три. Питър стоеше на поста си на отсрещната страна на периметъра на Колонията и не видя нищо. Научи чак в ранните сутрешни часове, когато застъпващият наряд се събира при вратата.

Нападението протекло по най-често срещания начин, така както се случва почти всеки сезон, но най-често през лятото. Ято от трима, двама мъжки и една огромна женска, Со Рамирез считаше, а останалите се съгласиха с нея, че вероятно е било същото ято, което на два пъти е засичано в предишните пет вечери да дебне около огневата линия. Често се случваше, на откъслечни етапи, разделени от няколко нощи. Група вирали се появяваше на границата на осветената площ от прожекторите, сякаш проучваше защитата на Колонията, след това минаваха две нощи без никаква следа от тях, после отново се появяваха, този път по-близо, един можеше и да се приближи толкова, че да стрелят по него, но винаги се оттегляха, а на третата нощ нападаха. Стената беше толкова висока, че и дума не можеше да става и най-силният вирал да я прескочи само с един скок. Единственият начин да се качат по нея беше, като използват пролуки между плочите, като се захващат за тях с пръстите на краката си. Огневите платформи с провесените стоманени мрежи бяха разположени над тези пролуки. Всеки вирал, който стигнеше до там, обикновено оставаше заслепен от прожекторите, ставаше муден, губеше ориентация, много от тях просто се оттегляха. Онези, които не го правеха, се оказваха провесени с главата надолу под мрежите, като даваха на Стражата много добра възможност да ги застреля в уязвимото място с арбалет, а ако не успееше, да ги удари с нож. Много рядко вирал преминаваше мрежата. За пет години на стената Питър го беше виждал само веднъж. Затова пък случеше ли се, това неизменно означаваше, че Стражът е мъртъв. След това оставаше само да се разбере доколко омаломощен е виралът от светлината на прожекторите, колко време ще отнеме на Стражата да го свали и колко хора ще умрат, преди това да се случи.

Ятото онази нощ се беше насочило право към Шеста Платформа. Щастливо предположение или пък по време на предишните си две появявания са открили незабелязана пролука под платформата, пукнатина не по-широка от половин сантиметър, причинена от неизбежните завъртания на платформата. Горе се изкачи само една женска, подробност, която на Питър се стори любопитна, защото разликите между двата пола бяха толкова незначителни, че почти нямаха значение: виралите не се възпроизвеждаха, доколкото знаеха. Женската беше огромна, цели два метра. Най-отличителният й знак беше кичурът бяла коса. Дали този кичур означаваше, че е била стара, преди да бъде обсебена, или пък беше симптом на някаква биологична промяна, настъпила в годините след това — считаше се, че виралите са безсмъртни, или пък почти — невъзможно беше да се каже. Но дотогава никой не беше виждал вирал с коса. Тя използва пролуката и бързо се изкачи до основата на мрежата. Обърна се, отскочи назад от стената в пространството и се залови за отсрещния ръб на арматурата. Всичко се разигра за около две секунди. Провиснала вече на двайсет метра от земята, тя оттласна тялото си с бързо и мощно движение, прелетя покрай и над мрежата и се залови с краката си, подобни на грабливи нокти, за ръба на платформата, където Арло Уилсън беше насочил арбалета си към гърдите й и стреля в нея, но не уцели уязвимото място.

На засилващата се утринна светлина Арло разказа тези събития на Питър и останалите с пространни подробности. Като повечето мъже от Уилсън, Арло най-много от всичко обичаше добрата история. Не беше Капитан, но изглеждаше като такъв: едър мъж с гъста брада, силни ръце и сърдечно отношение, което излъчваше уверена сила. Имаше брат близнак, Холис, с когото си приличаха като две капки вода, с тази разлика, че лицето на Холис беше гладко избръснато. Съпругата на Арло, Лей, беше от Джаксън, братовчедка на Питър и Тео, което ги правеше братовчеди и с Арло. Понякога вечер, когато не беше на пост към Стражата, Арло сядаше под прожекторите на Слънчевото място и свиреше на китара за всички, стари народни песни от книгите, оставени им от Строителите, или пък отиваше в Убежището и свиреше на децата, докато те се приготвяха да си лягат, забавни, измислени песнички за прасенце на име Една, което обичало да се въргаля в калта и по цял ден да яде детелини. Сега, когато самият Арло имаше свое Малко в Убежището — скимтящо вързопче на име Дора, се подразбираше, че той ще служи още най-много две години на Стената, преди да слезе долу и да се захване с друга, по-сигурна работа.

Това че Арло е записал на своята сметка убийството на вирала, се считаше за въпрос на късмет, както и сам той бързо посочи. Всеки от тях можеше да е разпределен на Шеста платформа. Со обичаше да мести хората, затова човек никога не знаеше коя нощ на коя платформа ще е. И все пак ставаше дума за нещо повече от късмет, Питър го знаеше, какво като скромността на Арло му пречеше да го каже. Колко Стражи се бяха смразявали в такъв момент, а Питър, който никога не беше виждал вирал от толкова близо — убивал беше само задрямали вирали посред бял ден, — не можеше да бъде сигурен, че и той няма да се смръзне. Затова, ако тук имаше намесен късмет, тогава късмет беше за всички, че там се е случил Арло Уилсън.

След тези събития Арло беше сред групата, която се събираше при изхода, част от наряда за събиране на доставки, който заминаваше към електростанцията, за да смени екипа по поддръжката и да попълнят запасите. Стандартен отряд от шестима: по двама стражи отпред и отзад и между тях, носени от муле, членовете на екипа на Работниците, които наричаха гаечните ключове. Тяхната работа беше да поддържат вятърните турбини, които захранваха прожекторите. Третото муле, женско, теглеше малка каруца с провизии, най-вече храна и вода, но също инструменти и кожи с мазнина. Мазнината се правеше от смес от царевично брашно и претопена овча мазнина. Рояк мухи вече се въртеше около каруцата, привлечени от миризмата.

В последните минути преди Сутрешния звънец двама гаечни ключове, Рей Рамирез и Фин Даръл, преглеждаха щателно провизиите им, а Стражите чакаха на седлата на животните си. Тео, командващият офицер, зае първа позиция, близо до Питър. Отзад бяха Арло и Маусами Патал. Маусами беше Първо семейство, баща й Санжай беше Глава на Дома. Но предишното лято тя се беше събрала с Гълън Строс и така стана една от Строс. Питър все още не проумяваше станалото. От всички точно Гълън: доста приятно момче, но имаше нещо у него, мъглявина някаква, сякаш дадена съществена съставка не е успяла да се вкорави напълно. Гълън Строс беше нещо като свой приблизително точен образ. Може и да беше заради кривогледия му поглед, с който поглеждаше към човек (всички знаеха, че не е добре с очите), или пък заради разсеяния му вид. Но каквато и да беше причината, изглеждаше като последния човек, който Маусами би избрала. Тео никога не беше говорил по този въпрос много-много, но според Питър брат му се беше надявал някой ден той да се събере с Маусами. Тео и Маусами бяха израснали заедно в Убежището, излязоха от него в една и съща година, заедно постъпиха направо в Стражата и новината за брака с Гълън много нарани Тео. Дни наред след обявяването той се мръщеше, едва промълвяваше по някоя дума. Когато най-накрая Питър повдигна темата, Тео само каза, че го е приел, според него чакал прекалено дълго. Искал Маусами да е щастлива. Ако Гълън е този, който може да я направи щастлива, така да бъде. Тео не беше човек, който ще се разприказва за такива неща дори със собствения си брат, затова Питър спря да го разпитва. Но докато говореше с него, Тео не го гледаше в очите.

Такъв си му беше обичаят на Тео, приличаше на баща им. Сдържан човек, говореше повече с мълчанието си, отколкото с думите си. И когато в последвалите дни Питър си припомняше онази сутрин при портата, се чудеше дали е имало нещо необичайно у брат му, някакъв знак, че може би е предчувствал, както баща им, изглежда, беше предчувствал съдбата, която го очаква, че тръгва за последен път от Колонията. Но нищо не откриваше; всичко през онази сутрин беше както обикновено, обичайният наряд за събиране на провизии, Тео предвождаше групата на своя кон и подръпваше юздите с обичайното си нетърпение.

Чакаше звънеца, който щеше да обяви заминаването, конят му нетърпеливо мърдаше под него, Питър беше потънал в размисли, чак по-късно щеше напълно да проумее смисълът им. Вдигна очи и видя Алиша, запътила се пеша от Оръжейната, целеустремено и бързо. Очакваше да спре пред коня на Тео, двамата Капитани да се посъветват, вероятно да обсъдят събитията от нощта и възможността да предприемат лов на пушеци, да изтребят останалата част от ятото, но не стана така. Тя подмина Тео и се насочи към края на групата.

— Забрави, Маус — остро каза Алиша. — Никъде няма да ходиш.

Маусами се огледа изумено, но Питър разбра, че изумлението й е престорено. Всички казваха, че Маусами за свой късмет прилича на майка си, имаше нейното нежно, овално лице, гъста черна коса — развържеше ли я, падаше на раменете й като тъмна вълна. По-тежка беше от всяка друга жена, но повечето от теглото й беше мускули.

— Какви ги приказваш? Как така?

Алиша стоеше под тях е ръце на стройните си хълбоци. Дори на хладната сутрешна светлина косата й, която тя носеше вързана назад в дълга опашка, блестеше с наситен медночервен цвят. Както винаги носеше три ножа на колана си. Всички се шегуваха, че все още с никого не се е събрала, защото спи с ножовете си.

— Защото си бременна — заяви Алиша, — затова така.

За миг групата смаяно замръзна притихнала. Питър не се сдържа, обърна се на седлото си и погледът му се стрелна към корема на Маусами. Дори и да беше бременна, все още не й личеше, макар да беше трудно да се различи изпод широката плетена дреха. Погледна към Тео, чийто поглед беше безизразен.

— Я виж ти — каза Арло. Усмивката му остана скрита в брадата му. — Чудех се кога ли вие двамата ще се наканите на тази работа.

Страните на Маусами поаленяха.

— Кой ти каза?

— А според теб?

Маусами отмести поглед.

— Рояци!^[1] — изруга тя. — Ще го убия, кълна се.

Тео се извърна на коня си, за да погледне към Маусами.

— Гълън има право, Маус. Не мога да позволя да яздиш.

— Той пък какво разбира? Цяла година се мъчи да ме махне от Стената. Не може да го направи.

— Не го прави Гълън — намеси се Алиша, — ами аз. Вече си вън от Стражата, Маус. Толкова, край на историята.

Зад тях стадото се спускаше по отъпканата пътека. След няколко минути се оказаха заобиколени от шумния хаос на животните. Питър гледаше към Маусами и се мъчеше да си я представи като майка, но не му се удаде. Обикновено щом забременееше, жената слизаше от стената, дори много мъже го правеха, щом жените им забременееха. Само че Маусами беше Страж до мозъка на костите си. Стреляше по-добре от половината мъже и запазваше хладнокръвие при опасностите, движенията й бяха спокойни и целенасочени. Като Диамант, помисли си Питър. Пъргава, щом се налага да е пъргава.

— Трябва да се радваш — каза Тео. — Това е добра новина.

На лицето й се четеше отчаяние. Питър видя сълзи да напират в очите й.

— Стига, Тео. Можеш ли наистина да си ме представиш как се въртя около Убежището и плета бебешки терлици? Ще полудея.

Тео протегна ръка.

— Маус, чуй…

Маусами рязко се отдръпна.

— Тео, престани — извърна лице, за да избърше очи с опакото на китката си. — Добре, стига. Край на забавата. Щастлива ли си, Лиш? Стана на твоето. Тръгвам.

И след тези думи се отдалечи на коня си.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Тео хвана с ръце седлото и погледна към Алиша, която бършеше нож в подгъва на пуловера си.

— Знаеше, че можеше да почакаш, докато се върнем.

Алиша сви рамене.

— Малкото си е Малко, Тео. Познаваш правилата, както и всички останали. А и честно, малко съм й ядосана, че не ми е казала. Такова нещо не остава в тайна. — Алиша бързо завъртя ножа около показалеца си и го върна в ножницата. — Така е най-добре. Тя ще се оправи.

Тео се намръщи.

— Не я познаваш като мен.

— Няма да споря с теб, Тео. Вече говорих със Со. Край на въпроса.

Стадото вече ги повличаше напред. Сутрешният сумрак се беше превърнал в спокойна светлина. Всеки момент щеше да се чуе Сутрешният звънец и вратите да се отворят.

— Трябва ни четвърти човек — каза Тео.

На лицето на Алиша засия усмивка.

— Странно, че го споменаваш.

 

 

Алиша ножовете. Последната от Донадио, която всички наричаха Алиша Ножовете. Най-младият капитан от Деня.

Алиша беше една от Малките, когато родителите й загинаха в Тъмната нощ. От този ден нататък я беше възпитавал Полковникът, взел я под крилото си, сякаш е негово собствено дете. Съдбите им бяха неразделно свързани, понеже който и да беше Полковникът, а около личността му се носеха какви ли не сказания, той беше направил от Алиша свое подобие.

Историята на Полковника беше неясна, повече мит, отколкото факти. Просто един ден се беше появил от синевата на Главната порта, с празна пушка и дълга огърлица от проблясващи, остри предмети, които се оказаха зъби — зъби на вирали. Дори и да е имал друго име, никой не го научи, беше си Полковника. Някои твърдяха, че е оцелял от селищата Байа, други — че принадлежал на група скитащи ловци на вирали. Дори Алиша да знаеше истинската история, на никого не беше я разказала. Остана неженен и живееше в усамотение в малка хижа, която собственоръчно построи от изхвърлени боклуци под източната стена. Отклоняваше всички покани да се присъедини към Стражата, вместо това избра да работи в пчелина. Ширеха се слухове, че има таен изход, който използвал да се измъква крадешком от Колонията преди зазоряване, за да лови вирали на изгрев-слънце. Но всъщност никой никога не го беше виждал да го прави.

Имаше и други като него, мъже и жени, които по една или друга причина оставаха без семейства и живееха сами, а и Полковникът би могъл да се измъкне в отшелническата си анонимност, да не бяха събитията от Тъмната нощ. Питър беше едва шестгодишен по онова време, не беше сигурен дали спомените му са истински, или са разкази от други, украсени от собственото му въображение през годините. Сигурен беше обаче, че помни самото земетресение. Земетресения се случваха непрекъснато, но не и като онова, което разтърси планината в онази нощ, докато децата се готвеха да си лягат: единичен, мощен трус, последван от цяла минута люлеене, силно, сякаш земята се разтваря. Питър помнеше безпомощността си, докато се изправя, подхвърлен като лист от вятъра, а после виковете и писъците. Учителката крещеше ли, крещеше, избухналият шум, вкусът на прах в устата, когато западната стена на Убежището се срути. Земетресението се случи по залез-слънце, електрическата мрежа се повреди, първият вирал навлезе в периметъра, можеха единствено да осветяват огневата линия и да се оттеглят в останките на Убежището. Мнозина от загиналите бяха уловени в останките от техните къщи и там намерили смъртта си. До сутринта бяха загубени 162 души, между тях цели девет семейства, както и половината стадо, повечето пилета и всички кучета.

Мнозина от оцелелите дължаха живота си на Полковника. Той сам беше излязъл от сигурността на Убежището, за да търси оцелели. Пренесе много от ранените на гърба си, занесе ги в Склада, където организира отбранително укрепление, и удържа натиска на виралите цяла нощ. В тази група бяха Джон и Ейнджъл Донадио, родителите на Алиша. От почти две дузини спасени от него хора единствени те починаха. На сутринта, покрит с прах и кръв, Полковникът беше влязъл в руините на Убежището, уловил Алиша за ръка, заявил „Аз ще се грижа за това момиче“ и излязъл, повел за ръка Алиша. Никой от присъстващите в помещението възрастни не събрал достатъчно сили да му възрази. Събитията през нощта я направили сираче, както и много други деца, а Донадио били Бродещи, не Първо семейство. Щом някой искал да се грижи за нея, желанието му изглеждало разумно. Но било и истина, или повечето хора говорели така тогава, че като му оставили момиченцето, те изпълнили повелята на съдбата, действията им били като уреждане на космически дълг. Считали — или така изглеждало — Алиша за негова.

В колибата на Полковника под Стената и после, докато растяла, в тренировъчните ями, той я научил на всички умения, придобити в Земите на мрака. Не само как да се бори и да убива, но и как да се предава. А точно това трябвало да направи човек, когато идва виралът, научил я Полковника, трябва да си кажеш: Вече съм мъртва. Момиченцето добре усвоило уроците му. На осемгодишна възраст я взеха да чиракува в Стражата, бързо се отличи пред всички с уменията си да стреля с лък и нож, а на четиринайсет вече беше на пътеката на Стената, работеше като вестител, движеше се между огневите платформи. Една нощ ято от шестима вирали, които винаги се движеха в брой, кратен на три, се приближила откъм южната стена, точно когато Алиша се спуснала към пътеката на стената към тях. Като вестител, Алиша не трябвало да влиза в схватка, трябвало само да тича и да вдигне тревога. Вместо това тя хвърлила нож по първия и го убила, уцелен право в уязвимото място, измъкнала арбалета си и свалила втория по време на скока му. Третият убила с нож отблизо, използвала тежестта на тялото му, за да го забие под гръдната му кост, докато се хвърлял отгоре й, толкова близо били лицата им, че можела да усети дъха на мрака, плиснал се отгоре й, докато умирал. Останалите трима избягали, махнали се от стената и се стопили в мрака.

За първи път чували за някой, който да е убил трима по този начин, без чужда помощ. Не и петнайсетгодишно момиче. От този ден нататък Алиша стоеше на Пост като част от Стражата. Когато навърши двайсет, получи ранг Втори капитан. Всички очакваха, че когато Со Рамирез се оттегли, Лиш ще заеме мястото на Първия. След онази нощ винаги носеше три ножа едновременно.

Разказа на Питър как е станало, късно една вечер под светлината на прожекторите, докато двамата стояха на Стража. При третия вирал се случило, тогава се предала. Въпреки че Алиша беше командир на Питър, между тях се изгради връзка, която промени въпроса за йерархията. Затова той знаеше, че му го разказва не поучително, а защото са приятели. Не при първия, нито при втория, разказа му тя, ами при третия. Тогава разбрала с ясна категоричност, че вече е мъртва. И най-странното било, че щом го осъзнала, лесно извадила втория нож. Изчезнал целият й страх. Ръката й намерила ножа, сякаш той искал да бъде намерен, и когато създанието се хвърлило отгоре й, тя си мислела само, Добре, на̀ ти. Щом аз ще си тръгвам от света, най-добре е да те взема с мене на това пътешествие. Сякаш вече било истина, сякаш вече го била направила.

Стадото вече беше заминало, когато Алиша се върна с коня си, малка платнена торба и манерка за вода, провесена от седлото. Алиша не живееше в нормален дом, имаше много празни къщи, но тя предпочиташе да се прислонява в малката метална колиба под Оръжейната, където имаше легло и малко свои вещи. Питър никога не беше я виждал да спи повече от два часа един след друг и ако се наложеше да тръгне да я търси, Оръжейната беше първото място, на което трябваше да погледне. Винаги беше на Стената. Преметнала дълъг лък, по-лек от арбалет и по-удобен за носене при езда, но не носеше предпазник, лъкът беше за показ. Тео предложи да й отстъпи първата позиция, но Алиша отклони предложението и зае мястото на Маусами отзад.

— Не се притеснявай за мен. Излизам да се поразходя — каза тя и насочи коня си към мястото до Арло. — Този поход е твой, Тео. Няма смисъл да объркваме реда на командването. Пък и с радост ще пояздя до едричкия ни приятел там отзад. Бъбренето с него ще ми пречи да задремвам.

Питър чу как брат му въздъхна. Знаеше, че понякога Тео трудно издържа Алиша. Трябва да бъде по-предпазлива, казваше често Тео на Питър и беше прав. Самоувереността й граничеше с безразсъдство. Тео се обърна на седлото си, погледът му подмина Фин и Рей, които бяха проследили цялата ситуация с безмълвно безразличие. Това си беше работа на Стражите, кой с кого да язди. Какво ги засягаше тях?

— Съгласен ли си, Арло? — попита Тео.

— Че как, братовчеде!

— Знаеш ли, Арло — каза Алиша, бодрото й настроение прозвуча в гласа й, — все ми е било чудно. Вярно ли е, че Холис си е обръснал брадата, за да може Лей да ви различава?

Всеизвестно беше, че като младежи двамата братя Уилсън често си бяха разменяли приятелките, както се твърдеше, без никой да ги хване.

Арло се усмихна многозначително.

— Трябва да питаш Лей.

Времето за разговори беше приключило, закъсняваха. Тео даде заповед, докато наближаваха вратата, чуха зад себе си вик.

— Спрете! Спрете при вратата!

Питър се обърна и видя Майкъл Фишър да тича към тях. Майкъл беше Първи инженер по електричество и осветление. Като Алиша, и той беше млад за занаята си, само на осемнайсет. Но всички мъже от Фишър бяха инженери, а Майкъл беше обучен от баща си веднага след като излезе от Убежището. Никой всъщност не разбираше какво правят инженерите. Осветлението и Електричеството бяха открай време най-специализирания от всички занаяти, освен факта, че благодарение на тях прожекторите светеха, генераторите жужаха, електричеството се изкачваше по планината, подвигът им изглеждаше едновременно чудодеен и напълно обикновен. В крайна сметка прожекторите светваха всяка вечер.

— Добре че не ви изпуснах — спря, за да успокои дишането си. — Къде е Маус? Мислех, че тръгва с вас.

— Ти не се притеснявай за това, Верига — обади се Алиша отзад. Лешниковата й кобила на име Омега риеше с копита земята, нетърпелива да се впусне в езда. — Тео, не може ли да тръгваме вече?

По лицето на Майкъл се изписа раздразнение. В такива моменти очите му святкаха изпод сламенорусата коса, бледите му страни поаленяваха и той придобиваше дори още по-младежки вид от онзи, който имаше. Не каза нищо, протегна ръка и подаде предмета, който носеше със себе си, правоъгълник от зелена пластмаса, с проблясващи метални точици, изпъстрили повърхността му.

— Добре — каза Тео и обърна ръка, за да го огледа, — предавам се. Какво разглеждам?

— Нарича се дънна платка.

— Ей — провикна се Алиша, — внимавай какво говориш.

Майкъл се обърна към нея.

— Знаеш ли, няма да ти навреди, ако понаучиш защо и как светят прожекторите.

Алиша сви рамене. Взаимната им неприязън с Майкъл беше стара. Двамата непрестанно се джафкаха.

— Натискаш копчето и светва. Какво му е неясното?

— Стига, Лиш — каза Тео. Обърна поглед към Майкъл. — Не й обръщай внимание. От тези неща ли ти трябват?

Майкъл посочи платката, за да му покаже.

— Виждаш ли това тук? Малкото черно квадратче? Това е микропроцесор. Няма значение какво прави. Само гледай за същите цифри, ако можеш, но всичко, което завършва на девет, трябва да свърши работа. Може и да успееш да намериш напълно същата в почти всеки компютър, но хлебарките ядат лепилото, затова се помъчи да намериш някоя чиста и суха. Опитай южния край на търговския.

Тео огледа платката още веднъж, преди да я пусне в чантата си.

— Добре. Това не е пътуване за събиране, но ако можем да се справим, ще го направим. Нещо друго?

Майкъл се намръщи.

— Ядрен реактор ще ни е от полза. Или триста кубически метра отрицателно йонизиран водород в протонна батерия.

— О, за бога — простена Алиша, — говори човешки, Верига. Никой не знае какво, по дяволите, говориш. Тео, не можем ли вече да потегляме?

Майкъл стрелна за последно Алиша с раздразнение, преди отново да погледне към Тео.

— Само дънната платка. Вземи колкото можеш, помни какво казах за лепилото. Ами Питър?

Вниманието на Питър беше насочено към отворената порта, където на сутрешната светлина над хълма към Горното поле се издигаше висок облак прах. Но не мислеше за стадото. Мислеше за Маусами, паниката, която се изписа по лицето й, когато брат й посегна към нея, сякаш се страхува да не я докосне, сякаш нямаше да го понесе.

Отърси се от образа и погледна към Майкъл, който стоеше под него.

— Сестра ми помоли да ти предам нещо — каза Майкъл.

— Сара ли?

— Само, нали знаеш — каза Майкъл и неловко присви рамене. — Да се пазиш.

 

 

До електростанцията имаше четирийсет километра, почти цял ден езда. Час след като излязоха, групата се умълча, дори Арло се унесе от жегата и предстоящия ден. Участъци от пътя надолу по планината бяха унищожени, трябваше да спрат и да водят за ръка животните през тях. Мазнината се размириса, Питър се радваше, че язди напред, извън миризмата й. Слънцето се издигаше високо, жареше и въздухът не се дишаше, никакъв повей на вятъра не се усещаше. Пустинята блестеше под тях като нажежен метал.

По пладне спряха да отпочинат. Екипът на Работниците напои животните, докато другите заеха позиции около група скали над каруцата, Тео и Питър от едната страна, Арло и Алиша от другата, за да огледат редица дървета.

— Виждаш ли там?

Тео използваше бинокъл и сочеше към сянката на дърветата. Питър засенчи очи с ръка от блясъка.

— Нищо не виждам.

— Потърпи.

Тогава Питър го видя. На двеста метра от тях, почти неразличимо движение, само шумолене сред клоните на висок бор, едва доловимо посипване на иглички, полетели към земята. Питър пое въздух, пожела си да няма нищо. Тогава отново го видя.

— На лов е, крие се в сянката — каза Тео. — Сигурно е катерица. Няма какво друго да намери из тези места. Трябва здраво да е огладнял кучият син, за да се появи посред бял ден.

Тео изсвири продължително и протяжно, през зъби, сигнал към останалите. Алиша рязко се обърна при звука. Тео посочи с два пръста към очите си, после насочи пръст към редицата на дърветата. Вдигна ръка, свита като въпросителна: Виждаш ли го?

Алиша отвърна със събран юмрук. Да.

— Да вървим, братко.

Спуснаха се по скалите и се срещнаха при каруцата, където Рей и Фин бяха разпръснали торбите с мазнина, дъвчеха сухар и си предаваха пластмасова бутилка с вода помежду си.

— Можем да го накараме да се измъкне от там с едно от мулетата — бързо предложи Алиша. С дълга пръчка започна да чертае в земята пред краката си. — Сменете водата с мазнината, приближаваме я на стотина метра към дърветата, ще видим дали ще клъвне. Вероятно вече я е подушил. Ще поставим три позиции тук, тук и тук — начерта го в прахта — и ще го спипаме с арбалетите. На слънчевата светлина ще е лесна плячка.

Тео се намръщи.

— Това не е лов на пушеци, Лиш.

Рей и Фин за пръв път погледнаха от каруцата.

— Какви ги говорите — попита Рей, — вие сериозно ли? Колко са там?

— Не се притеснявайте, тръгваме си.

— Тео, само един е — настоя Алиша. — Не можем да го оставим просто там. Стадото е на само, колко, десет километра?

— Можем и ще го направим. Където има един, има и повече. — Тео изви вежди към Рей и Фин. — Готови ли сте да тръгваме.

— На кого му пука? — Рей припряно се надигна от пода на каруцата. — Рояци, никой нищо не ни казва. Да се махаме оттука.

Алиша задържа погледа си върху тях, с прекръстени на гърдите ръце. Питър се почуди колко ли е ядосана. Но тя сама го беше казала на излизане: йерархия на командването.

— Добре, ти командваш, Тео — каза тя.

Продължиха пътя си. Докато стигнаха подножието на планината, вече беше средата на следобеда. Последният час вървяха и пред очите им се виждаше редицата турбини, стотици пръснати из равнината на Сан Джорджо Пас, като гора със сътворени от човека дървета. От другата страна в маранята проблясваше втора планинска верига. Духаше горещ, сух вятър, който отвяваше думите още щом бъдат произнесени и правеше разговорите невъзможни. С всеки метър, с който се спускаха, въздухът се нажежаваше все повече. Сякаш яздеха из пещ на ковачница. Пътят приключваше в стария град Банинг. От там се отправиха към вътрешността покрай Източния път и още десет километра към електростанцията.

— Всички нащрек — надвика Тео воя на вятъра. Още веднъж огледа местността с бинокъла. — Да се приближим. Лиш начело.

Питър усети остро пробождане на гняв, беше на втора позиция, той трябваше да излезе начело, но не каза нищо. Изборът на Тео щеше да изглади отношенията между него и Алиша и докато стигнат до електростанцията, отново щяха да са приятели. Тео й подаде бинокъла, Алиша смушка с пети коня си и бързо препусна петдесет метра напред, а червената й опашка се вееше на слънцето. Без да се обръща, вдигна отворената си ръка, после я свали с изпъната длан успоредно на земята. Изсвири тънко през зъби. Чисто. Напред.

— Да вървим — каза Тео.

Питър почувства потрепване в гърдите, а сетивата му, доскоро притъпени от дългата, монотонна езда надолу по планината, се събудиха за заобикалящата го местност, все едно виждаше сцената от няколко ъгъла едновременно. Тръгнаха напред с равна стъпка, лъковете им в готовност. Говореше само Фин, който скочи от каруцата и поведе мулето с ръка, като тихо мърмореше успокоителни думи. Вървяха по отъпкана пътека сред пясъка, разрушена от годините и миналите по нея каруци. Питър усещаше като прозвънване в периферията на сетивата си всеки звук или движение от околностите: тихото виене на вятъра през счупен прозорец, парче плющящо платнище, окачено на върха на прът, проскърцването на метална табела с отдавна заличен надпис, мятаща се насам-натам над помпите за гориво в стар гараж. Подминаха купчина ръждясали коли, полуизгорели и нахвърляни на куп. Няколко къщи, затрупани от дюните, стигащи почти до стрехите им. Подобен на пещера метален заслон, избелял и пробит, от които излизаше гукане на гълъби.

— Всички нащрек — повтори Тео. — Да преминем оттук.

Напредваха в тишина към центъра на града. Тук сградите бяха по-внушителни, на три или четири етажа, макар че много от тях бяха разрушени, помежду зееха пролуки и изпълваха улицата с купища боклуци. Коли и камиони бяха паркирани под най-различни ъгли по протежение на пътя, някои от вратите бяха отворени — мигът, в който шофьорите им бяха замръзнали във времето, но другите, запечатани под нажеженото пустинно слънце, бяха изсушени трупове, които наричаха съсухрените: разпарчетосани кости стояха над таблата или притиснати към прозорците, сгърчените им форми почти не приличаха на човешки останки, да не бяха някой и друг кичур сплъстена коса, все още привързан с панделка, или проблясващият метал на часовник върху изтляла ръка, която и след почти сто години стискаше скоростния лост на камиона, потънал до върховете на гумите си. Всичко беше замръзнало и удавено в тишина като в гробница, непокътнато от Времето Преди.

— Тръпки ме побиват — мърмореше Арло. — Все се заричам да не поглеждам и все не мога да се удържа.

Когато приближиха надлеза на магистралата, Алиша рязко спря. Обърна се с вдигната ръка и бързо препусна към тях.

— Трима сънливи отдолу. Висят от гредите от другата страна на отводнителната тръба.

Тео прие новината безизразно. За разлика от самотния вирал, който бяха засекли на планинския път, не можеше и дума да става да се изправят срещу цяло ято толкова късно през деня.

— Трябва да заобиколим. Каруцата няма да се справи без рампа. Лиш, съгласна ли си?

— Спор няма. Събираме се и продължаваме.

Свърнаха на изток, като следваха посоката на магистралата от разстояние сто метра. Слънцето се издигаше на четири педи. Вървяха напряко. Бавно напредваха с каруцата през откритата територия. Следващият вход с рампа беше на два километра.

— Никак не ми се иска да го призная — тихо каза Тео на Питър, — но Лиш има право. След като се върнем, се налага да съберем ловна група и да прочистим ятото.

— Ако все още са там.

Тео замислено се мръщеше.

— Там ще са. Отделил се пушек, който лови катерици, е едно. Това е друго. Знаят, че използваме този път.

Какво знаеха пушеците и какво не знаеха, винаги стоеше под въпрос. Дали бяха създания с истински инстинкт, или можеха да мислят? Можеха ли да изграждат план и стратегия? Ако беше вярно последното, не следваше ли от това, че по някакъв начин все още бяха хора? Хората, които някога са били, преди да бъдат обсебени? Имаше много неизвестни. Защо например някои от тях се доближаваха до Стената, а други не; защо отлъчилият се, който бяха видели на пътя, рискуваше да ловува на дневната светлина; дали нападенията им бяха просто случайни събития, или пък ги подтикваше друго; особеният начин, по който се движеха, винаги на групи от по трима, движенията на телата им, съгласувани с тези на останалите, като римувани стъпки; дори броят на дебнещите навън в мрака оставаше неизвестен. Истина беше, че съчетанието от прожекторите и Стената беше опазила Колонията повече от сто години. Строителите, изглежда, добре са разбирали врага си или поне достатъчно добре. И все пак, докато наблюдаваше как някое ято се движи на границата между светлината и мрака, преди да се оттегли към незнайното място, на което се отправяха, Питър често изпитваше отчетливо усещане, че наблюдава едно-единствено същество, че това същество е живо, с жива душа, независимо какво казваше Учителката. Той разбираше смъртта, тялото беше едно с душата приживе и връзката между тях се късаше в смъртния час. Предсмъртните часове на майка му го бяха научили. Звуците от нейните последни, накъсани хрипове, а после внезапният покой: той знаеше, че жената, която някога е била, си е отишла. Как може някое същество да продължи без душа?

Стигнаха до рампата. В подножието на хълмовете на север, Питър различаваше в мъглявината на носещия се във въздуха прахоляк, дългия нисък силует на огромен търговски център. Питър беше ходил до него вече три пъти за събиране на вещи, събрали бяха почти всичко полезно, но търговският беше толкова обширен, че все още се намираха полезни неща. Стоките на магазини от различни марки за дрехи или предмети бяха събрани, както и повечето магазини, в южния край на атриума, но имаше и огромни супермаркети с прозорци, които даваха някаква защита, и други, чийто достъп отвън беше така премислен, че позволяваше при опасност човек да се измъкне бързо. В тези супермаркети все още се намираха полезни вещи, като обувки, сечива и съдове. Хрумна му, че може би трябва да понаобиколи оттам, за да потърси нещо за Маус, за бебето, сигурно и Тео мислеше същото. Само че сега нямаха никакво време за това.

Над пясъка в основата на рампата висеше табела, извита от неудържимите ветрове:

жду щатс 10 Е

П лм ингс 25

Ин ио 55

Алиша се върна назад към тях.

— Отдолу всичко е чисто. Най-добре да се качваме.

Пътят беше приличен, отново минаха успешно. В прохода духаше нажежен вятър. Кожата и очите на Питър пламнаха, сякаш всеки миг щеше да се възпламени. Осъзна, че не е уринирал, след като бяха спирали да поят конете, и си напомни да пие от манерката. Тео оглеждаше територията напред с бинокъла, едната му ръка хлабаво държеше юздите. Бяха достатъчно близо и Питър виждаше турбините подробно, за да различи коя се върти и коя не. Опита се да преброи онези, които се въртяха, но бързо изгуби броя им.

Сянката над планината започна да пада над долината, докато се отдалечаваха от Източния път. Най-после видяха мястото, към което се бяха запътили: бетонен бункер, наполовина вкопан под нивото на долината, с високи ограждения, напрежението по които изпепеляваше всеки, който се допре до тях, а зад тях основната част на електроцентралата, огромна ръждива на цвят тръба, която се издигаше на фона на планината, стена от бял камък, образуваща естествена барикада. Тео слезе от коня и взе провесения на врата му кожен ремък, на който държеше ключа. Ключът отваряше метален панел на стълб. Имаше два подобни панела от всяка страна на оградата. В тях имаше бутон, който контролираше напрежението, и друг, с който се отваряше вратата. Тео изключи тока и отстъпи, докато вратата отвори.

— Хайде.

Малък подслон с корита за конете и помпа беше прилепен към станцията и засенен с метален покрив. Всички пиха жадно, като оставиха водата да тече по брадичките им, обливаха с шепи изпотените си коси, после оставиха Фин и Рей да наглеждат животните и отидоха до капака. Тео отново измъкна ключа. Металът прозвъня, докато ключалките се отключваха. Всички влязоха.

Посрещна ги вълна от студен въздух и привичното метално бучене на охладителната система. Питър потрепери от внезапния студ. Самотна крушка, защитена с клетка, осигуряваше единственото осветление на металната стълба, която водеше надолу под земята. На дъното имаше втори капак, полуотворен. Зад него беше помещението за управление на турбината, а още по-надолу имаше бараки, кухня и помещения за складиране и екипировка. Отзад достъпна рампа извеждаше навън, имаше обор, където нагласиха конете и мулетата за през нощта.

— Има ли някой вкъщи? — провикна се Тео. Побутна с крак и отвори вратата — Здравейте!

Никакъв отговор.

— Тео… — каза Алиша.

— Знам — отвърна Тео. — Необичайно е.

Минаха предпазливо през капака. На дълга маса в центъра на стаята за управление имаше куп разтопени свещи от пчелен восък и останките на набързо оставено хранене: кутии с паста, чинии със сухари, мазен железен тиган, който, изглежда, беше съдържал печено. По всичко личеше, че никой не се е докосвал до храната от ден и повече. Арло замахна с нож към тигана и от него излетяха рояк мухи. Въпреки бученето на вентилаторите, въздухът беше застоял и миришеше тежко на мъже и нагорещена изолация. Единствената светлина, бледожълто сияние, идваше от измервателните уреди от контролното табло, което контролираше електрическото напрежение. Над тях имаше часовник, който показваше 18:45.

— И къде са, по дяволите? — попита Алиша. — Пропускам ли нещо, или почти е време за Втори звънец?

Насочиха се към бараките и складовите помещения, където се потвърди онова, което вече знаеха: електростанцията беше празна. Изкачиха се по стълбите и се върнаха към късната жега на деня. Рей и Фин чакаха под сянката на заслона на обора.

— Някой има ли представа къде може да са се дянали? — попита Тео.

Фин беше навил на топка ризата си, за да я натопи в коритото, и мокреше гърдите и ръцете си.

— Една от каруците за сечива липсва. И едно женско муле — наклони глава, обърна поглед към Рей, после отново към Тео, сякаш казваше, Ето я теорията. — Може още да са навън сред турбините. Зандър понякога обича да си играе на криеница.

Зандър Филипс беше шеф на електростанцията. Не беше приятно нито да разговаряш с него, нито пък да го наблюдаваш. Времето, прекарано на открито под слънцето и вятъра, беше спаружило като стафида лицето му, а дните в изолация го бяха направили неприветлив и мълчалив. Твърдеше се, че никой не го е чувал да изрича повече от пет думи последователно.

— Какво искаш да кажеш?

Фин сви рамене отново.

— Ами не знам. Попитайте го, когато се върне.

— Кой друг стои тук долу?

— Само Кейлъб.

Тео излезе от сянката на обора с лице към полето с турбините. Слънцето точно беше започнало да залязва зад планината, скоро сянката му щеше напълно да обхване долината чак до подножието от другата страна. Станеше ли това, вече нямаше място за въпроси: трябваше да затворят капака. Кейлъб Джоунс беше още дете, едва петнайсетгодишен; наричаха го Маратонката.

— Остава им време, колкото слънцето да се скрие в последната половин педя — най-накрая каза Тео. Всички го знаеха, но все пак се налагаше да се изрече. Огледа всеки от групата поред, бързо обхождане с поглед, за да се увери, че думите му са разбрани. — Да приберем животните.

Поведоха животните надолу по рампата към обора и затвориха капака на пода за през нощта. Когато свършиха, слънцето беше залязло зад планината. Питър остави Арло и Алиша в стаята за управление и тръгна да се присъедини към Тео, който чакаше при вратата и оглеждаше полето на турбините с бинокъл. Питър усети първите тръпки нощен хлад по ръцете си, по обжарения си тил. Вкусът в отново пресъхналите му уста и гърло му беше на коне и прах.

— Колко ще чакаме?

Тео не отговори. Въпросът беше риторичен, просто думи, които да запълнят тишината. Нещо се беше случило, иначе Зандър и Кейлъб биха се върнали до този час. Питър мислеше и за баща им, а според него и Тео мислеше същото: Демо Джаксън, безследно изчезнал в полето на турбините, след като излязъл от Източния път. Колко ли дълго са чакали през нощта, преди да затворят капака за Демо Джаксън?

Питър чу към тях да се приближават стъпки, обърна се и видя Алиша да крачи към тях от капака. Застана между тях и обърна поглед през потъващото в мрак поле. Постояха още малко, без да продумат, наблюдаваха как нощта се спуска над долината. Когато сянката на планината допря подножието на планината от другата страна, Алиша измъкна нож и го избърса в подгъва на плетения си пуловер.

— Неприятно ми е да го кажа…

— Не е и необходимо — Тео се извърна към тях. — Добре, тук приключихме. Да затваряме.

 

 

Ден за ден. Това беше словосъчетанието, което използваха. Не биваше да мислят нито за миналото, което беше история, наситена най-вече със загуби и смърт, нито за бъдещето, което можеше и никога да не се случи. Деветдесет и четири души под прожекторите живееха ден за ден.

Макар че за Питър невинаги беше така. В бавно точещите се моменти, докато стоеше на Стената сред тишината или пък лежеше на леглото си и чакаше сънят да дойде, често се улавяше в мисли за родителите си. Имаше и такива в Колонията, които говореха за рая, място отвъд физическото съществуване, където душата отивала след смъртта, но идеята никога не му се беше виждала смислена. Светът си беше свят, царство на сетивата, на онова, което можеше да се докосне, вкуси, почувства и на Питър му се струваше, че мъртвите, ако изобщо отиваха някъде, щяха да преминават в живите. Може би Учителката им беше казала нещо подобно, може и той сам да беше стигнал до идеята. Но доколкото си спомняше, след излизането си от Убежището, когато беше научил истината за света, вярваше, че е така. Докато пазеше родителите си в ума си, част от тях продължаваше да съществува; когато дойдеше и неговият ред да умре, неговите спомени щяха да преминат в другите, които продължаваха да живеят, по този начин всички те, не само Питър и родителите му, но всички, които са си отишли преди това, и онези, които щяха да дойдат след това, щяха да продължат да съществуват.

Вече не можеше ясно да си спомни лицата на родителите си. Това си отиде най-напред, споменът за лицата им го напусна до дни. Когато мислеше за тях, не ставаше дума за нещо, което е видял, а за нещо, което е почувствал — вълна от спомени за усещания, които нахлуваха у него като вода. Нежният глас на майка му и ръцете й, бледи и с фини кости, но същевременно силни, докато се приготвяше да отиде на работа в Лечебницата, докосваше едно или друго, осигуряваше удобство, доколкото й е възможно; проскърцването на бащините му ботуши, които изкачваха стълбата на пътеката на Стената в нощта, в която Питър тичаше между постовете, и начина, по който беше минал зад него, като му даде да разбере, че е там, само с ръка, поставена на рамото му; топлината и енергията на дневната в дните около Дългите походи, когато баща му, чичо му и другите мъже се събираха да планират маршрутите си и по-късно гласовете им, докато пиеха шайн^[2] на площадката посред нощ и си разказваха истории за видяното из Земите на мрака.

Това искаше Питър: да се почувства част от тях. Да бъде един от мъжете, поели на Дълъг поход. Но си знаеше, че никога няма да се случи. Заслушан от леглото си в гласовете на верандата, в плътните мъжки гласове, знаеше, че никога няма да е един от тях. Нещо липсваше. Не можеше да го нарече с име, не беше и сигурен, че липсва. Не беше точно смелост, нито умението да се предаваш, макар че и те бяха намесени. Единствената дума, която му хрумваше, беше широта; такива бяха мъжете от Дългите походи. И когато дойдеше време едно от момчетата на Джаксън да се присъедини към тях, Питър си знаеше, че баща му ще извика Тео пред портата. А той щеше да остане.

Майка му също го беше разбрала. Неговата майка, която така стоически беше понесла нещастието на баща му, а накрая и последното му заминаване, истината за което всички знаеха, но никой не се осмеляваше да изрече; неговата майка, която, след като ракът й беше отнел всичко, не беше изрекла и една лоша дума против баща им, задето ги е оставил. Има нужда от време за себе си сега. Лято беше, както и сега, дните бяха дълги и нажежени от пек, когато легна болна. По онова време Тео вече беше Пълноправен Страж, все още не беше Капитан, но и това щеше скоро да стане. Задължението да се грижи за майка им падна на Питър, който седеше до нея ден и нощ, помагаше й да се храни и облича, дори да се къпе, неловка близост, която и двамата понасяха просто по необходимост. Тя можеше да отиде и в Лечебницата, обикновено така се правеше. Но майка му беше Първа сестра и ако Прудънс Джаксън искаше да умре у дома, в леглото си, никой нямаше да й възрази.

Когато и да се върнеше мислено Питър към онова време, към дългите му дни и безкрайни нощи, то му се струваше период от живота, от който така и не се беше отделил. Напомняше му история, разказана от Учителката, за една костенурка, която стигнала до стена. Всеки път, щом костенурката тръгвала напред, разстоянието намалявало наполовина и така ставало ясно, че костенурката никога няма да стигне целта си. Така се чувстваше Питър, докато наблюдаваше как майка му умира. В продължение на три дни тя се беше унасяла и пробуждала от трескав сън, рядко промълвяваше по някоя дума, отговаряше само на най-простите въпроси. Отпиваше по няколко глътки вода и толкова. Санди Чоу, дежурната сестра, дойде на посещение онзи следобед и каза на Питър да е готов. Стаята беше притъмняла, светлината от прожекторите процеждаше пъстра сянка от дървото пред техния прозорец. По бледото й чело беше избила пот; ръцете й — ръцете, които Питър с часове беше наблюдавал в Лечебницата, как грижливо вършат работата си — лежаха безжизнено до нея. След здрачаване Питър не беше излизал от стаята, страхуваше се, че тя ще се събуди и ще е сама. Оставаха й няколко часа, Питър знаеше. Санди му го каза. Внушаваше го именно покоят на ръцете й, които лежаха на одеялата, всичките й грижи по пациентите й бяха приключили.

Той се чудеше как се взема сбогом. Щеше ли да се изплаши, ако го чуеше да произнася тези думи? И какво щеше да запълни тишината, която идваше след тях? Нямаше възможност да се сбогува с баща си, в много отношения това беше най-лошото. Баща му просто си беше отишъл в забравата. Какво щеше да каже Питър на баща си, ако имаше възможност? Себично желание, но той все пак си го мислеше: Избери мен, щеше да каже Питър. — Не Тео. Мен. Преди да тръгнеш, избери мен. Сцената беше съвършено ясна в съзнанието му — слънцето изгряваше; седяха на верандата пред вратата само двамата, баща му, облечен за езда, държеше компаса си, отваряше с щракване капака му с палеца си и отново го затваряше, такъв му беше обичаят и въпреки това сцената беше непълна. Никога не си представяше какво би отговорил баща му.

Сега стоеше до умиращата си майка; ако смъртта беше стая, в която влизаше душата, тя стоеше на прага й; и въпреки това Питър не намираше думи, за да изкаже чувствата си, да й каже, че я обича, че ще му липсва страшно, след като си отиде. В тяхното семейство открай време се знаеше, че Питър е неин, а Тео е на баща им. Не беше изричано гласно, просто беше така. Питър знаеше, че е преживяла и спонтанни аборти и е имало поне едно преждевременно родило се дете, умряло след няколко часа. Мислеше, че бебето е било момиченце. Случило се, докато Питър беше още Малък и все още в Убежището, затова не знаеше точно. Сигурно това беше липсващият елемент, не нещо в него, ами в нея и причината, поради която беше усещал толкова свирепо любовта на майка си. Той беше онзи, когото тя би задържала.

Светлината на утрото едва докосваше прозорците, когато чу, че дишането й се променя, сякаш в гърдите й се надига хълцане. За един мъчителен момент беше повярвал, че е дошъл мигът, но после видя, че очите й се отварят. Мамо?, беше казал и взел ръката й. Мамо, тук съм.

Тео, каза тя.

Дали можеше да го види? Знаеше ли къде е? Мамо, беше казал, аз съм Питър. Искаш ли да доведа Тео?

Тя сякаш се вгледа някъде в себе си, дълбоко, безкрайно, без граници, в място на вечност. Грижи се за брат си, Тео, каза тя. Той не е силен като теб. После затвори очи и повече не ги отвори.

Никога не спомена на брат си за случилото се. Нямаше смисъл. В някои моменти си мислеше, че е чул погрешно думите й или пък, че може да припише тези думи на трескавото й предсмъртно бълнуване. Но дори когато се опитваше да преиначи смисъла им, той изглеждаше ясен. След всичко, дългите дни и нощи, през които се беше грижил за нея, тя постави Тео до себе си в предсмъртните си часове. Към Тео беше отправила последните си предсмъртни слова.

 

 

Никой нищо повече не спомена за липсващия екип на електростанцията. Нахраниха животните, нахраниха се сами и се оттеглиха в претъпкана и воняща стая с тесни легла и поставени на пода дюшеци с плесенясала слама. Когато Питър си легна, Фин и Рей вече хъркаха. На Питър му беше много рано да си ляга, но не беше спал от двайсет и четири часа и бързо се унесе.

Събуди се, без да знае къде е, умът му все още се луташе в потока на тревожните сънища. Вътрешният му часовник му каза, че е посред нощ или по-късно. Всички спяха, но леглото на Алиша беше празно. Слезе към потъналата в полумрак контролна зала и я намери, седнала на дългата маса, да обръща страниците на книга на светлината от таблото. Часовникът показваше 02:33.

Вдигна очи към него.

— Не знам как заспа при това хъркане.

Той взе един стол срещу нея.

— Ами не съм, не точно. Какво четеш?

Затвори книгата и потри очи с върховете на пръстите си.

— Да пукна, ако знам. Намерих я в складовото помещение. Има кутии и в тях други кутии — плъзна я по масата към него. — Давай, погледни, щом искаш да знаеш.

Къде са дивите създания, гласеше заглавието. Тънко книжле, имаше най-вече картинки: момченце в нещо като животински костюм с уши и опашка гонеше малко бяло кученце с вилица. Питър заобръща крехките, прашасали страници една по една. В стаята на момчето растели дървета, появила се лунна светлина, презморско пътешествие до остров с чудовища. Зачете:

И щом стигнали до мястото, където са дивите същества, те заревали с грозни ревове и затракали със страховитите си зъби, започнали да въртят ужасните си очи, показали страховитите си грабливи нокти, докато Макс казал: НЕ МЪРДАЙ! и ги укротил с магия, като се взрял в жълтите им очи, без да мигне нито веднъж, а те се изплашили и го нарекли най-дивото създание от всички…

— Цялата работа е да ги гледаш в очите — каза Алиша. Замълча и се прозя в ръка. — Не разбирам каква работа може да свърши.

Питър затвори книгата и я остави настрана. Представа си нямаше какво означава историята, но така беше с повечето неща от Времето Преди. Как са живели хората? Какво са яли, пили, мислели? Дали са се разхождали по мръкнало, сякаш няма никаква опасност? Щом не е имало вирали, от какво са се страхували?

— Струват ми се фантасмагории — сви рамене той. — Просто история. Според мен той сънува.

Алиша изви вежди с изражение, Знае ли човек? Кой може да каже какъв е бил светът?

— Всъщност, надявах се, че ще се събудиш — заяви тя и стана от стола си. Вдигна фенер от пода. — Искам да ти покажа нещо.

Поведе го обратно към едно от складовите помещения. По стените се редяха метални рафтове, натъпкани с предмети: мазни сечива, намотки от кабели и спойки, пластмасови бутилки за вода и алкохол. Алиша остави фенера на пода, отиде до единия от рафтовете и започна да сваля наредените на него предмети.

— Е? Не стой така там.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? И не говори толкова високо, не искам другите да се събудят.

Когато разчистиха всичко, Алиша му каза да застане в единия край на лавиците, тя застана от другата страна. Питър разбра, че гърбът на шкафа е само лист шперплат, който скриваше стената зад него. Махнаха шперплата.

Капак.

Алиша пристъпи, завъртя пръстена и го отвори. Откри се тясно като тръба пространство, с метална стълба, която спираловидно се издигаше нагоре. До стената бяха натрупани метални кутии. Стълбите изчезваха в тъмнината, на неизвестно разстояние над главата на Питър. Въздухът беше застоял и наситен с прах.

— Кога го намери? — изуми се той.

— Миналия сезон. Една нощ ми доскуча и започнах да тършувам. Предполагам, че е някакъв маршрут за бягство, оставен от Строителите. Стълбите водят право до тясното пространство на покрива.

Питър посочи с жест клетките с фенера.

— В тях какво има?

— Те — усмихна се лукаво Алиша — са най-добрата част.

Заедно издърпаха една от кутиите на пода на складовото помещение. Металната каса, дълга метър и дълбока половин метър, с думите КОРПУС НА МОРСКАТА ПЕХОТА НА САЩ, отпечатани на едната страна. Алиша коленичи, отвори ключалките, вдигна капака и откри шест лъскави черни предмета в гнезда от пенопласт. На Питър му отне няколко секунди, за да разбере какво вижда.

— Мамка му, Лиш.

Подаде му едно от оръжията. Дългоцевна пушка, хладна на допир и с леко ухание на смазка. Блестеше стряскащо в ръцете му, сякаш беше направена от неподчиняващ се на гравитацията материал. Дори на сумрачната светлина в складовото помещение виждаше лъскавия гланц на дулото. Срещаха се оръжия, повечето като ръждясали реликви, пушки и пистолети, оставени от Армията, Стражата все още държеше няколко в Оръжейната, но доколкото Питър знаеше, всички муниции бяха привършили още преди години. Никога в живота си не беше държал нещо толкова чисто и ново, недокоснато от времето.

— Колко са?

— Дванайсет сандъка, шест пушки във всяка, малко над хиляда патрона. Горе под покрива има още шест сандъка.

Цялото напрежение беше изчезнало, заместено от алчния глад да използва прекрасния нов предмет в ръцете си, да почувства силата му.

— Покажи ми как да го заредя — помоли той.

Алиша взе пушката от ръцете му, издърпа затвора и отвори магазина. После взе пълнител с патрони от кутията, вмъкна ги на мястото пред предпазителя на спусъка, натисна напред, докато той захвана, и удари основата два пъти здраво с длан.

— Прицелваш се като с арбалет — каза тя и се обърна, за да му покаже. — Принципът е същият, само че с по-силен откат. Просто дръж показалеца си далеч от спусъка, освен ако нямаш работа да вършиш. Ще ти се иска, но се пази.

Отново му даде пушката. Заредена пушка! Питър я вдигна на рамо. Търсеше нещо из стаята, което да си струва прицелването, и накрая избра намотка от медна жица от другата страна на лавицата. Нетърпението да стреля, да изпита новата експлозивна сила на отката в ръцете си, беше толкова непреодолимо, че положи почти физическо усилие да я отдръпне.

— Не забравяй какво ти казах за спусъка — предупреди го Алиша. — В пълнителите има по двайсет патрона. Сега зареди тази, за да видя, че знаеш как.

Размени заредената пушка за нова. Питър се постара да си спомни стъпките: предпазител, затвор, пълнител, магазин. Когато приключи, удари два пъти пълнителя, както беше видял да прави Алиша.

— Как се справих?

Алиша го наблюдаваше изпитателно, опряла в бедро приклада на пушката си.

— Не е зле. Малко бавно. Не я насочвай надолу така, ще си простреляш крака.

Той бързо отмести цевта.

— Да знаеш, че съм малко изненадан. Мислех, че не вярваш в такива неща.

Тя сви рамене.

— Не вярвам много. Лигави са, шумни и те правят много самоуверен. — Подаде му пълнител за торбичката на кръста му. — От друга страна, пушеците им имат голямо уважение, стига да се справяш както трябва. — Тя потупа с пръст по гръдната си кост. — Един изстрел, в уязвимото място. На по-малко от три метра за лигавщини нямаш време, но не разчитай на това.

— Използвала си тези оръжия и преди, нали.

— Казвала ли съм го?

Питър разбра, че не бива да настоява. Шест сандъка с бойни пушки. Как изобщо е устояла Алиша?

— И чии са тези оръжия?

— Откъде да знам? Доколкото виждам, са собственост на Корпуса на морската пехота на Съединените щати, както пише на сандъка. Спри да задаваш въпроси и да вървим.

Те отново минаха през капака и се заизкачваха. Усети как с всяко стъпало нагоре температурата се покачва. На десет метра стигнаха малка платформа със стълба. На тавана над главите им имаше друг капак. Алиша остави фенера на платформата, повдигна се на пръсти и започна да върти колелото. И двамата бяха плувнали в пот, въздухът беше твърде застоял и влажен за дишане.

— Заял е.

Протегна се, за да й помогне. Механизмът се освободи с ръждиво проскърцване. Две завъртания, три — капакът увисна на пантите си. През отвора нахлу хладен въздух като поток от вода, миришеше на пустиня, суха хвойна и мескит^[3]. Отгоре Питър виждаше само черен мрак.

— Първо аз — каза Алиша. — Ще те извикам отгоре.

Чу стъпките й да се отдалечават от отвора. Напрегна слух, но не чу нищо повече. Бяха някъде на покрива, никакви прожектори не ги защитаваха. Преброи до двайсет, трийсет. Дали да я последва?

Тогава лицето на Алиша се показа над него, надвесено над отворения капак.

— Остави фенера тук. Всичко е чисто. Хайде.

Изкачи стълбата и се оказа в малко ниско пространство с тръби и клапани и още кутии, наредени до стените. Затаи дъх, даде възможност на очите си да се приспособят. Стоеше с лице към отворена врата. Пое дълбоко въздух и тръгна напред.

Излезе сред звездите.

Първо го удари в дробовете, изкара въздуха от гърдите му. Чувство на чиста физическа паника, сякаш е стъпил в нищото, в самото нощно небе. Коленете му се огънаха, заразмахва свободната си ръка във въздуха, търсеше за какво да се залови, да усети форма и тежест, действащите измерения на заобикалящия го свят. Небето над него беше свод от тъмнината и навсякъде имаше звезди!

— Питър, дишай! — каза Алиша.

Беше до него. Осъзна, че ръката й лежи на рамото му. В мрака му се струваше, че гласът на Алиша идва едновременно от много далече и много близо. Послуша я, остави дълбоките глътки нощен въздух да изпълнят гърдите му. Малко по малко очите му привикнаха. Вече различаваше ръба на покрива, който политаше към нищото. Бяха на югозападния ъгъл, разбра той, близо до комина.

— И какво мислиш?

За един дълъг, тих момент, той остави очите си да обхождат небето. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече звезди се появяваха пред него, просветваха в тъмнината. Това бяха звездите, за които му беше говорил неговият баща. Звездите, които беше наблюдавал по време Дългите походи.

— Тео знае ли?

Алиша се засмя.

— Дали Тео знае какво?

— Капакът. Оръжията — Питър безпомощно сви рамене. — Всичко.

— Никога не съм му ги показвала, ако това имаш предвид. Предполагам, че Зандър знае, понеже познава всяко кътче от това място. Но никога не ми е споменал и дума за него.

Очите му се вгледаха в лицето й. Изглеждаше някак различна в тъмното: същата Алиша, която познаваше, но и различна. Разбираше какво е сторила. Запазила го беше за него.

— Благодаря.

— Не започвай да си въобразяваш, че сме приятели или разни подобни. Ако Арло се беше събудил първи, щях да стоя тук с него.

Не беше истина и той го знаеше.

— Въпреки това — каза той.

Поведе го към ръба на покрива. Обърнаха се към север, към долината. Нямаше и повей от вятъра. От другата страна, на фона на небето, се очертаваше силуетът на планините като огромна грамада, издигната към проблясващия предел на звездите. Заеха позиции, легнаха един до друг по корем на бетона, все още нагрят от жегата през деня.

— Ето — Алиша посегна към торбичката си. — Искаш ли един?

Мерник за нощно виждане. Показа му как да го монтира към пушката и да нагласи увеличението. Питър намести окото си към визьора и видя околностите от храсталаци и скали, всичките окъпани от бледозелена светлина, с двете тънки резки на координатната система, които разполовяваха зрителното му поле. На дъното на мерника видя датчик: 212 метра. Числата се увеличаваха или намаляваха, докато насочваше пушката наляво и надясно. Невероятно.

— Според теб дали още са живи?

Алиша замълча преди да отговори.

— Не знам. Вероятно не. Няма да боли да почакаме обаче. — Отново замълча; темата беше изчерпана. После добави: — Според теб много рязка ли бях с Маус днес?

Въпросът го изненада. Откакто я познаваше, Алиша никога не се колебаеше за решенията си.

— Не и след като се разбра. Постъпи правилно.

— Тя ни липсва. Не можеш да отречеш, че ни липсва.

— Няма значение. Сама го каза. Маус знае правилата, както и всички.

— По-скоро бих задържала нея, отколкото Гълън — простена тя. — Рояци. Това момче. Какво, за бога, е видяла в него?

Питър вдигна очи от мерника. Небето беше осеяно с толкова звезди, струваше му се, че ако протегне ръка — и ще ги докосне. През живота си не беше виждал по-красива гледка. Навеждаше го на мисли за океани, за имената в книгата като думи от песен — Атлантически, Тихи, Индийски, Арктически, и за мъжа, застанал на ръба на морето. Може би звездите са били това, което е имала предвид Леля, когато говореше за Бог. Старият Бог, от Времето преди. Богът на Рая, който наблюдавал Света.

— Ти мислил ли си… — подхвана Алиша — за това?

Питър се извърна към нея. Очите й бяха все така приковани към мерника.

— За какво?

Алиша нервно се изсмя, за пръв път я чуваше да се смее така.

— Ще ме накараш да го изрека? Да се събереш с някого, Питър. Да имаш Малки.

Разбира се, че беше мислил. Почти всеки се събираше с някого около двайсетгодишна възраст. Но стоенето на пост като част от Стражата го правеше трудно, горе на Стената по цяла нощ, после спиш през по-голямата част от деня или пък се мотаеш, замаян от недоспиване. Но когато Питър се изправи директно пред въпроса, осъзна, че трудностите не са единствената причина. Нещо в самата идея го правеше немислимо. Прилягаше на останалите, но не и на него. Имаше момичета за него, имаше и няколко, които би описал като звезди, всяка заемаше няколко месеца време, вълнуваха го толкова, че изпадаше в състояние, когато мислеше най-вече за тях. Но накрая винаги се отдръпваше или пък сам необяснимо ги насочваше към някой друг, когото смяташе за по-подходящ.

— Не съвсем.

— Ами Сара?

Обзе го подтик да се защити.

— Какво за нея?

— Стига, Питър — каза Алиша с отчаяние в гласа си. — Знам, че тя иска двамата да се съберете. Не е тайна. И тя е Първо семейство, ще сте хубава двойка. Всички мислят така.

— Какво общо има това с всичко?

— Просто казвам. Очевидно е.

— Ами за мен не е очевидно — замълча. За пръв път разговаряха така. — Виж, харесвам Сара. Само че не съм убеден, че искам да се събера с нея.

— Но искаш, нали? Да се събереш, искам да кажа.

— Някой ден. Сигурно. Лиш, защо питаш?

Отново обърна лице към нея. Алиша гледаше през мерника си към долината и бавно следваше линията на хоризонта с пушката си.

— Лиш?

— Задръж. Нещо се движи.

Претърколи се отново на позиция.

— Къде?

Алиша бързо вдигна приклада на пушката си и се прицели.

— На два часа.

Нагласи око към мерника: самотна фигура, която прескачаше от един шубрак към друг, сто метра зад линията на огражденията. Човек.

— Това е Маратонката — каза Алиша.

— Как разбра?

— Много е дребен за Зандър. Никой друг не е навън.

— Сам ли е?

— Не съм сигурна — каза Алиша. — Чакай. Не. Десет градуса вдясно.

Питър погледна: в мерника му просветна зелен блясък, прескочи камък върху пустинята. После видя втори, и трети, на двеста метра и се приближаваха. Не се приближаваха: обкръжаваха.

— Какво правят? Защо просто не го нападнат?

— Не знам.

Тогава го чуха.

— Ей! — гласът на Кейлъб беше висок, подивял и изпълнен със страх. Надигнал се беше и размахал ръце тичаше към огражденията. — Отворете вратата, отворете вратата!

— Рояци — изруга Алиша и скокна на крака. — Хайде.

Забързаха обратно към ниското пространство под покрива. Алиша бързо отвори един от сандъците, поставени до капака. Измъкна някакъв пистолет, къс, с дебела срязана цев. Питър нямаше време да пита. Хукнаха към ръба и Алиша посочи нагоре и над полето на турбините, стреля.

Сигнална ракета проряза небето, остави свистяща следа от светлина. Питър инстинктивно разбра, че не бива да гледа, но не можа да се възпре, продължи, погледът му се замъгли от пламъка с нажежен бял център. На връхната си точка блясъкът сякаш спря, увисна в пространството. После експлодира и окъпа полето в светлина.

— Дадохме му минутка — каза Алиша. — Там долу има стълба.

Метнаха оръжията на раменете си. Алиша слезе първа по стълбите, използва я като два пилона, краката й почти не докосваха напречниците. Докато Питър слизаше надолу, тя изстреля втора сигнална ракета, която се изви над електростанцията към полето. После и двамата се втурнаха.

Кейлъб стоеше на отсрещната страна на металната порта. Виралите бяха избягали обратно в мрака.

— Моля ви! Пуснете ме!

— По дяволите, нямаме ключ — каза Питър.

Алиша сложи пушката на рамото си и се прицели в таблото. Изстрелът вдигна шум, плисна дъжд от искри, когато панелът падна от стълба си.

— Кейлъб, трябва да прекрачиш!

— Ще опитам!

— Няма, токът е изключен! — тя погледна към Питър. — Дали е изключен според теб?

— Откъде да знам?

Алиша пристъпи напред и преди Питър дума да каже, опря длан до оградата. Нищо не се случи.

— Бързай, Кейлъб!

Кейлъб провря пръсти между жиците и започна да се катери. Около тях сенките се стопиха, щом втората сигнална ракета падна на земята. Алиша издърпа нова ракета от кесията на кръста си, зареди пистолета и стреля. Ракетата се издигна нагоре високо върху опашката си от дим и се пръсна над тях в порой от светлина.

— Това е последната — каза на Питър. — Имаме десет секунди, преди да разберат, че токът е изключен.

Кейлъб вече прекрачваше ръба на оградата.

— Кейлъб, — извика тя — размърдай си задника!

Последните пет метра се свлече, затъркаля се, когато падна на земята, и се изви, за да скокне прав. Лицето му беше мокро от сълзи, омазано с мръсотия и сополи, краката му бяха боси. След няколко секунди отново потънаха в тъмнина.

— Ранен ли си? — попита Алиша. — Можеш ли да тичаш?

Момчето кимна.

Затичаха обратно към станцията. Питър предусети, че виралите идват, преди да ги види. Обърна се навреме, за да види как един скача към тях от върха на оградата. Покрай него прозвуча изстрел: създанието се сгърчи във въздуха и падна, като се плъзна на земята. Обърна се и видя Алиша с пушка на рамо и очи, приковани в огражденията. Стреля бързо един след друг три пъти.

— Измъкни го оттам! — кресна тя.

Затича се с Кейлъб към стълбата. Зад него Алиша продължаваше да стреля, изстрелите стигнаха до него като приглушен пукот, който отекваше през двора. Зад линията на огражденията имаше още вирали. Метнал пушката на гърба си, Питър се качваше по стълбата. Когато стигна до върха, се обърна и погледна. С гръб към стената Алиша стреляше в мрака. Когато пушката й замлъкна, тя я хвърли встрани и започна да се катери. Питър постави своята пушка на рамо, насочи я в същата посока и натисна спусъка. Прикладът отскокна, изстрелът излетя безцелно в мрака. Цялото му тяло се разтресе от дивата сила на отката.

— Внимавай какво правиш! — извика Алиша, притиснала тяло на стълбата под него. — И за бога, цели се!

— Опитам се! — вече бяха трима, излизаха от мрака към основата на стълбата. Питър отстъпи вдясно и притисна приклада здраво към рамото си. Цели се като с арбалет. Малка беше вероятността да ги улучи, но поне можеше да ги сплаши. Натисна спусъка и те отскочиха, претърколиха се през двора и се втурнаха в тъмнината. Спечелил беше най-много няколко секунди.

— Млъквай и се катери! — кресна.

— Ще се катеря, ако спреш да ме обстрелваш!

Вече беше горе. Намери ръката й и здраво задърпа, измъкна я на бетонния покрив. Кейлъб махаше към тях от отвора на капака.

— Зад вас!

Докато Алиша се вмъкваше през капака, Питър се обърна. Самотен вирал стоеше на ръба на покрива. Питър вдигна оръжието си и стреля, но твърде късно. Там, където стоеше създанието, нямаше нищо.

— Остави пушеците! — кресна отдолу Алиша. — Хайде.

Бързо се спусна през отвора, налетя на Кейлъб, който се присви под него и простена. Остра болка проряза глезена му, когато се удари в платформата, пушката изхвърча встрани. Алиша се изправи над двама им и се протегна да затвори капака. Но нещо пречеше от другата страна. Лицето на Алиша се сви от усилие. Краката й стържеха по стълбата, търсеха опора.

— Не мога… да го затворя!

Питър и Кейлъб скочиха на крака и задърпаха, но силата от другата страна беше твърде голяма. Питър беше наранил глезена си при падането, но болката вече беше далечна, маловажна. Огледа платформата отдолу за пушката си, откри я да лежи горе на стъпалата.

— Остави го — каза той. — Пусни капака. Друг начин няма.

— Ти луд ли си? — но после по погледа му разбра какво е намислил. — Добре, направи го.

Тя се обърна към Кейлъб, който кимна.

— Готови ли сте?

— Едно… две…

— Три!

Те пуснаха капака. Питър скочи на платформата, при съприкосновението болката в глезена му експлодира. Протегна се към пушката, прехвърли я и насочи дулото нагоре към отвора. Нямаше време да се прицелва, но се надяваше, че няма и да се наложи.

Не се наложи. Дулото попадна право в отворената паст на вирала. Цевта го пронизваше като стрела, промушваше се през редиците блестящи зъби и опираше в твърдия си край в края на гърлото му. Питър погледна в очите му и си помисли, не мърдай, дръпна още веднъж пушката, за да я намести, преди да пръсне мозъка на Зандър Филипс.