Джъстин Кронин
Проходът (41)

Трийсет и девет

Във Фара Майкъл се настани пред терминала си. Устройството, което бяха извадили от врата на момичето, лежеше разглобено на парче кожа пред монитора на Майкъл.

— Захранването — говореше Майкъл — е интересното. Много интересно. — С пинсета вдигна тъничка метална капсула от вътрешността на предавателя. — За пръв път виждам подобна батерия. По продължителността на работата й заключавам, че е ядрена.

Питър зяпна.

— Не е ли опасно?

— Явно за нея не е била. А е останала в тялото й дълго.

— Колко дълго? — Питър гледаше приятеля си, чието лице светеше от вълнение. До този момент отговаряше на въпросите на Питър мъгляво. — Година ли?

Майкъл загадъчно се поусмихна.

— И половината не можеш да си представиш. Почакай минута — отново насочи вниманието на Питър към предмета на пулта, като използваше пинсета, за да разграничи частите. — Имаме трансмитер, батерия, а после останалото. Най-напред предположих, че е чип с данни, но беше прекалено малък, за да влезе в който и да е от портовете на главния компютър, затова трябваше да го запоя.

С две бързи движения Майкъл извика на екрана две страници с информация.

— Информацията на чипа е разделена на две части, едната е много по-малка от другата. Ти в момента гледаш първата част.

Питър виждаше ред от текст, с букви и цифри, разположени едни до други.

— Аз не мога да го прочета — призна той.

— Защото са махнати интервалите между тях. По някаква причина някои са и разместени. Според мен това е лош дял от чипа. Може нещо да се е случило, докато го запоявах на платката. Както и да е, сякаш голяма част от него е изчезнала. Но ни казва много.

Майкъл отвори втори прозорец. Питър видя същите фигури, но цифрите и буквите сами се подреждаха.

Ейми БФ

Об 13

ПРОЕКТ НОЙ МИИИЗАСАЩ

П: Ж Т: 22.72

— Ейми БФ — Питър вдигна поглед от екрана. — Ейми?

Майкъл кимна.

— Това е нашето момиче. Не знам какво точно означава БФ, но според мен означава „без фамилия“. Дотам ще стигна след секунда, но долният ред е доста ясен. Пол женски, тегло 22,72 килограма. Това означава пет или шестгодишно момиченце. Оттук предполагам, че предавателят й е поставен на тази възраст.

Питър нищо не разбираше, но Майкъл говореше толкова поверително, сякаш само на него можеше да го разкаже.

— Тогава колко е стоял там, десет години?

— Ами — не спираше да се хили Майкъл, — не съвсем. И не скачай така, имам още много да ти показвам. Най-добре ме остави да ти разкажа всичко постепенно. От първия дял измъкнах само това, което не е много, но се оказва, че не е най-интересната част. Вторият дял е истинско хранилище. Стига почти 16 терабайта. Това прави шестнайсет трилиона байта с данни.

Натисна друг бутон. На екрана се показаха гъсти колони с цифри.

— Голяма работа е, нали? Отначало го взех за някакъв код, но не е. Всичко си е тук, само дето е събрано като в първия дял. — Майкъл някак спря потока на колоните и почука с пръст по стъклото. — Ключът беше числото тук, първото в последователността, която се повтаря надолу в колоната.

Питър присви очи към екрана.

— 3700?

— Близо си. Трийсет и седем, запетая нула нула. Да те подсеща нещо?

Питър поклати глава.

— Ами не.

— Трийсет и седем запетая нула нула е нормалната телесна температура при хората. Сега погледни останалата част от реда. Седемдесет и две вероятно е пулс. Имаш показатели за дишане и кръвно налягане. Предполагам, че останалото се отнася до мозъчна активност, бъбречна дейност, такива неща. Сигурно Сара по-добре ще разбере това. Но най-важното е, че идва на отрязъци. Очевидно е, ако търсиш първото число и видиш къде се трупат последователностите. Според мен това е нещо като данни за следене състоянието на тялото, предназначено да ги препраща към главен компютър. Предполагам, била е някакъв пациент.

— Пациент? Като в лечебница? — намръщи се Питър. — Такова нещо никой не може да направи.

— Никой не може да го направи сега. И тук стигаме до най-интересната част. В чипа има 545 406 групи. Предавателят беше нагласен да предава на всеки деветдесет минути. Останалото е въпрос на смятане. Шестнайсет цикъла на ден по триста шейсет и пет дни в годината.

Питър се чувстваше така все едно се опитва да пие вода от избила тръба.

— Извинявай, Майкъл. Обърках се.

Майкъл се обърна към него.

— Обяснявам ти, че това нещо, поставено във врата й, е взимало данни за телесната й температура на всеки час и половина в продължение на малко повече от деветдесет и три години. Деветдесет и три години, четири месеца и двайсет и един дни по-точно. Ейми БФ е на сто години.

 

 

Когато умът му отново бе в състояние да фокусира лицето на Майкъл, Питър разбра, че е припаднал на стола.

— Невъзможно.

Майкъл сви рамене.

— Хубаво, невъзможно е. Но по друг начин не мога да го обясня. А и нали си спомняш първата част? Онази дума МИИИЗАСАЩ? Веднага я разпознах. Съкращение на Медицински институт за изследване на инфекциозни заболявания към Армията на Съединените щати. В заслона има купища неща от военния институт. Документи за епидемията, технически материали. — Обърна се на стола и посочи към екрана. — Това виждаш ли? Тази дълга поредица от числа в първия ред? Това е цифровият код на главния компютър.

— Цифровият какво?

— Считай го за адрес, името на системата, която търси трансмитерчето. Може и да ти се струва като дрънканици, но ако погледнеш внимателно числата, ще разбереш доста. Това нещо трябва да има някаква локаторна система, вероятно свързана със сателит. Старо военно оборудване. И това, което виждаш, са координати върху мрежа, а не някаква забава. Това са географски дължина и ширина. Трийсет и седем градуса, петдесет и шест минути северна ширина на сто и седем градуса, четирийсет и девет минути западна дължина. Минаваме на картата…

Майкъл отново изчисти екрана с бързи движения по клавишите. Показа се ново изображение. Питър отначало не разбра, че гледа карта на континента Северна Америка.

— Въвеждаме координатите, така…

Върху картата се появи мрежа от черни линии, която я раздели на квадрати. Майкъл вдигна пръсти от клавиатурата и силно удари по ВЪВЕДИ. Показа се ярко жълта точка.

— … открихме го. Югозападно Колорадо. Град на име Телърайд.

Името нищо не говореше на Питър.

— И?

— Колорадо, Питър. Сърцето на ЦКЗ.

— И какво е ЦКЗ?

Майкъл въздъхна нетърпеливо.

— Наистина трябва да поопресниш знанията си по история. Централната карантинна зона. Там е започнала епидемията. Първите вирали са се появили в Колорадо.

Питър се чувстваше като влачен от буйстващ кон.

— Моля те, давай по-бавно. Да не ми казваш, че идва оттам?

Майкъл кимна.

— В общи линии, да. Предавателят е предавал на къси вълни, затова тя сигурно е била съвсем наблизо, когато са го поставили. Истинският въпрос е защо са го направили.

— По дяволите! Питаш ме, сякаш знам.

Приятелят му замълча и дълго гледа изпитателно Питър.

— Да те попитам нещо. Да си се замислял някога що за създания са виралите? Не какво правят, Питър. Ами какво са.

— Същества без душа.

Майкъл кимна.

— Точно така, всички това казват. Но ако има и друго? Момичето, Ейми, тя не е вирал. Всички да сме измрели досега, ако беше. Но нали видя как се самоизцелява, при това е оцеляла навън. Сам каза, че те е защитила. А и как ще обясниш факта, че е почти на сто години, но не изглежда на повече от четиринайсет? Армията й е направила нещо. Не знам как, но са го направили. Предавателят предаваше на военна честота. Може да е била заразена и да са й направили нещо, за да я направят отново нормална — отново замълча, приковал поглед върху Питър. — Може би тя е изцелението.

— Това е… Много голям скок.

— Не съм сигурен — Майкъл стана, за да махне книга от рафта над терминала си. — Поразрових се в стария дневник за радиочестоти, за да проверя дали и преди сме улавяли сигнал от тези координати. Просто предчувствие. И наистина сме. Преди осемдесет години сме уловили сигнал, предаван от същите координати. Военна честота за бедствие, стар морзов сигнал. Но после следва бележка.

Майкъл отвори дневника на отбелязаната от него страница. Постави дневника на коленете на Питър и му посочи написаните думи.

Откриете ли я, доведете я тук.

— И ето го свързващият елемент — продължи Майкъл. — Това нещо продължава да излъчва. Това ме забави толкова. Трябваше да прокарам жица горе до Стената, за да уловя приличен сигнал.

Питър вдигна очи от страницата. Майкъл продължаваше да го наблюдава със същото настойчиво изражение.

— Това какво?

— Излъчва сигнал. Същите думи. Откриете ли я, доведете я тук.

Питър усети замайване, което изригна в мозъка му.

— Как е възможно да излъчва сигнал?

— Защото там има някой, Питър. Не схващаш ли? — усмихна се тържествуващо. — Деветдесет и три години. Това е нулевата година, избухването на епидемията. Това ти говоря. Преди деветдесет и три години, през пролетта на година нула, в Телърайд, Колорадо, някой е поставил предавател с ядрено захранване във врата на шестгодишно момиченце. То е все още живо и седи под карантина, като излязло направо от Времето преди. А след деветдесет и три години, който и да й го е поставил, продължава да я търси и иска тя да се върне.