Джъстин Кронин
Проходът (48)

Четирийсет и шест

Тази ужасна жена. Тази ужасна дебела жена в кухнята, отпуснатите й обли форми, които преливаха от стола й като нещо, което се топи. Задушната, спарена жега в стаята и привкусът на нейния дим в носа и устата му, миризмата на тялото й, потта и пълните с трохи гънки на диплещата й се плът. Димът се виеше около нея, излиташе от устните й, докато тя пушеше, сякаш думите придобиваха устойчива форма във въздуха, а неговото съзнание му повтаряше: Събуди се. Спиш и сънуваш. Събуди се, Тео. Но притегателната сила на съня беше твърде силна, колкото повече се съпротивяваше, толкова повече потъваше в него. Все едно съзнанието му беше кладенец, а той падаше, падаше в мрака на своето съзнание.

Ти к’во гле’аш? А? Боклук непотребен. Жената го гледаше и му се присмиваше. Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.

Стресна се и се събуди, изтръгнат от съня в студената действителност на килията си. Кожата му блестеше от воняща пот. Потта от неговия кошмар, който вече не си спомняше. Помнеше само усещането от него, като тъмно петно върху съзнанието си.

Стана от леглото си и се дотътри до дупката. Положи усилия да я уцели, заслушан в плисъка на урината долу. Започваше да очаква с нетърпение този звук, очакваше го така, както би очаквал посещение от приятел. Очакваше какво предстои да се случи. Очакваше някой да каже нещо, да му каже защо е тук и какво искат. Да му кажат защо не е мъртъв. През изминалите дни стигна до извода, че очаква болката. Вратата щеше да се отвори и да влязат хора, тогава щеше да започне болката. Но стъпките от ботушите идваха и отминаваха — можеше да види тътрещи се в тях крака през пролуката на вратата — донасяха му храна и взимаха празните купи, без да кажат нищо. Думкаше по вратата, дебела студена метална плоча, непрестанно. Какво искате от мен, какво искате от мен? Но питанията му оставаха без отговор.

Не знаеше от колко дни е тук. Прозорците бяха високо и през тях не се виждаше нищо. Късче бяло небе и нощем звездите. Последното, което помнеше, беше обърнато с главата надолу. Помнеше лицето на Питър, което изчезна, викът с името му, замахът, изхрущяването на врата му, докато го хвърляха нагоре към покрива. Най-накрая усещането за вятъра и слънцето по лицето си и оръжието, което падаше. Падаше с бавно въртеливо движение към пода.

А после нищо. Останалото беше черно пространство в паметта му, като вдлъбнатите ръбове на изваден зъб.

Седеше на леглото, когато чу да се доближават стъпки. Процепът на вратата се отвори и през нея се показа купа, плъзна се по пода. Същата водниста супа, която ядеше постоянно. Понякога в нея имаше и по малко месо, понякога само кост с костен мозък, да го изсмуче. В началото реши да не яде, да види какво ще направят те, които и да са. Но изтърпя само ден, преди гладът да надделее.

— Как се чувстваш?

Езикът на Тео беше набъбнал в устата му.

— Начукай си го.

Сух кикот. Ботушите се обръщат и прискърцват. Дали гласът беше на млад, или на възрастен човек, не можеше да каже.

— Това е то духа, Тео.

При звука на името му по гърба му пролази ледена тръпка. Тео не отвърна.

— Удобно ли ти е там?

— Откъде знаете кой съм?

— Не помниш ли? — мълчание. — Предполагам, че не помниш. Ти ми каза. Когато дойде тук. Добре си поговорихме с теб.

Напрегна паметта си да си припомни, но всичко беше потънало в мрак. Почуди се дали гласът е истински, или не. Гласът, изглежда, го познаваше. Може и да си въобразяваше. Рано или късно щеше да се случи, на място като това. Умът правеше каквото си иска.

— Не ти се говори сега, нали? Всичко е наред.

— Каквото ще правите, направете го и толкова.

— Вече го направихме. Правим го в момента. Огледай се, Тео. Какво виждаш?

Не се сдържа: огледа килията си. Леглото, дупката, мръсния прозорец. По стените имаше надписи, издълбани с камък, над които през изминалите дни си блъска ума. Повечето бяха безсмислени фигури — нито думи, нито образи, които да разпознава. Но имаше един ясен на нивото на очите над дупката: РУБЕН БЕШЕ ТУК.

— Кой е Рубен?

— Рубен? Ами май не познавам никакъв Рубен.

— Без игрички.

— О, имаш предвид Ру-бен — отново тих смях. Тео би дал живота си, за да мине през стената и да размаже лицето на говорещия. — Забрави Рубен, Тео. Нещата не се развиха добре за Ру-бен. Ру-бен, може да се каже, е стара история — мълчание. — Кажи ми как спа?

— Какво?

— Чу ме. Харесваш ли дебелата дама?

Дишането му спря.

— Какво каза?

— Шибаната дебела дама, Тео. Хайде. Поработи с мен. Всички сме били там. Дебелата дама в главата ти.

Споменът се пръсна в ума му като къс изгнил плод. Сънищата. Дебелата дама в кухнята. Глас от другата страна на вратата, който знае какви са били сънищата му.

— Трябва да призная, никога не съм я харесвал много — говореше гласът. — По цял ден все едно и също телевизионно предаване. А и тази воня. На какво, по дяволите, прилича това?

Тео преглътна, опита се да събере ума си. Стените около него някак се бяха приближили, притискаха го. Улови глава с ръце.

— Не знам за никаква дебела дама — каза Тео.

— Разбира се, че не знаеш. Всички сме преминали през това. Не си единствен. Да те попитам нещо. — Гласът падна до шепот. — Съсече ли я вече, Тео? С ножа? Стигна ли до тази част?

Пристъп на гадене. Дъхът му спря в гърдите му. Ножът, ножът.

— Не си още, значи. Ами ще го направиш. Всичко с времето си. Повярвай ми, когато стигнеш до тази част, ще се почувстваш много по-добре. Това е повратната точка, може да се каже.

Тео вдигна лице. Процепът долу на вратата все още беше отворен, през него си виждаше върхът на ботуш, с почти бяла от протриването кожа.

— Тео, слушаш ли ме там?

Очите му стояха приковани към ботуша, обзет от натрапчива идея. Предпазливо стана от леглото и отиде до вратата, заобиколи купата. Приклекна.

— Чуваш ли ме? Защото ти говоря за сериозно облекчение.

Тео посегна. Твърде късно: ръката му сграбчи празното пространство. Взрив от болка: нещо го притискаше, притискаше китката му силно. Ток на ботуш. Премаза костите, приклещи ръката му към пода. Размазваше и се въртеше. Долепи лице до студената стомана на вратата.

— Мамка му!

— Боли, нали?

Дребни звездици затанцуваха пред очите му. Опита се да издърпа ръката си, но силата, която я притискаше, беше прекалено голяма. Сега беше прикован, с една ръка, протегната през процепа. Но болката означаваше нещо. Означаваше, че гласът е истински.

— Върви… по… дяволите.

Токът отново се завъртя. Тео извика от болка.

— Добро попадение, Тео. Къде си мислиш, че си? Адът е новият ти адрес, приятелю мой.

— Не съм ти… никакъв приятел — накъсано каза той.

— Може и да не си. Може пък да не му е времето. Но ще станеш. Рано или късно ще станеш.

После изведнъж натискът върху ръката на Тео отслабна, липсата на мъчението беше така неочаквано, че напомняше удоволствие. Тео издърпа ръката си през процепа и се долепи до стената, дишаше тежко, люлееше китката в скута си.

— Защото, вярваш ли или не, има неща, които са по-лоши от мен — каза гласът. — Спокойни сънища, Тео.

А после процепът се затвори.