Джъстин Кронин
Проходът (33)

Трийсет и едно

Санжай Патал беше излязъл от Лечебницата с намерението да намери Стария Чоу. Трябваше да се вземат решения, да обсъждат проблеми. Сам и Майло за начало — те бяха непредвидена от Санжай спънка — и какво да правят с Кейлъб и момичето.

Момичето. Очите й бяха особени.

Но докато се отдалечаваше от Лечебницата в следобеда, налегна го особена тежест. Предполагаше, че е естествено — буден беше от среднощ, а и с тази сутрин, която преживя толкова неща, които да се свършат, кажат и за които да се тревожат, толкова неща да се обмислят. Хората често се шегуваха с Дома, че не бил истинска работа, не бил един от занаятите, Стража, Работници или Земеделие — Тео ги беше нарекъл „водопроводния комитет“, шега, която жестоко им лепна, — но така беше, защото и наполовина не осъзнаваха какво е отговорността. Тя тежеше на човека, беше товар, който той носеше и от когото никога не си почиваше. Санжай беше на четирийсет и пет години, не беше млад, но докато вървеше по чакълестата пътека, се почувства много по-стар.

По това време на деня Стария Чоу трябваше да е при кошерите. Нямаше значение, че вратите са затворени, пчелите това не ги спираше. Но мисълта за дългата разходка дотам, под високото, горещо слънце на пладнето, а и можеше някой да го срещне по пътя и да се наложи да говори, изведнъж го изпълни с изтощение. Обви мозъка му като сива мъгла. Тогава реши: трябваше да си почине. Стария Чоу щеше да почака. И още преди да разбере, се оказа, че се тътри бавно по потъналата в сянка поляна в посока на къщата си, прекрачи прага й (заслуша се дали ще чуе някъде Глория, но не я чу), изкачи скърцащите стъпала под стряхата с пълните с паяжини ъгли и легна на леглото. Уморен беше, толкова уморен. Кой знае откога не си беше полягал да подремне посред ден.

Заспа, преди да завърши въпроса си.

Събуди се по някое време със страшно противен вкус в устата и бучене в ушите си. Чувстваше се не толкова буден, колкото извън тялото си, умът му беше съвсем прочистен. Как само беше спал! Лежеше неподвижно, отдаден на усещането, потопен в него. Осъзна, че долу чува гласове, Глория и още някой, по-дълбок глас, мъжки; стори му се, че може да е Джими, Йън или Гълън, но докато лежеше и слушаше, осъзна, че е минало още време и гласовете вече ги нямаше. Колко хубаво беше просто да си лежи там. Хубаво и малко странно, защото всъщност му се струваше, че трябваше да е станал по-рано. Смрачаваше се, виждаше го през прозореца, светлото лятно небе потъмняваше, а имаше работа за вършене. Джими щеше да иска да разбере нещо за електроцентралата, кой ще се отправи натам сутринта (Макар в този момент Санжай да не можеше да си припомни точно защо това трябваше да се решава), оставаше въпроса с момчето, Кейлъб, когото всички по някаква причина наричаха Маратонката. Толкова много въпроси. И колкото по дълго време лежеше там, толкова повече тези въпроси му изглеждаха далечни и смътни, сякаш се отнасяха до другиго.

— Санжай?

На вратата стоеше Глория. Усети присъствието й повече като глас, колкото като личност: глас без тяло, който викаше неговото име в мрака.

— Защо си в леглото?

Помисли си: Не знам. Странно, но не знам защо лежа в леглото.

— Късно е, Санжай. Хората те търсят.

— Аз… подремнах.

— Подремна?

— Да, Глория. Подремнах. Поспах.

Жена му се надвеси отгоре му, образът на гладкото й овално лице се рееше безплътно в сивото море на погледа му.

— Защо си сграбчил така одеялото?

— Какво? Как съм го сграбчил?

— Не знам. Сам виж.

Усилието, което си представи, изглеждаше огромно, изобщо не искаше да се подлага на него. И въпреки това успя да се справи с него, повдигна глава от потъналата в пот възглавница, за да огледа тялото си по дължината му. Оказа се, че докато е спал, е издърпал одеялото от леглото им и го е увил като въже, което сега държеше около кръста си и здраво го стискаше в ръце.

— Какво става с теб, Санжай? Защо говориш така?

Продължаваше да стои надвесена над него и въпреки това не успяваше да я види ясно.

— Добре съм. Уморен съм, това е.

— Но вече не си уморен.

— Не. Май не съм. Но мисля да поспя още малко.

— Джими идва. Пита какво ще се предприема за станцията.

Станцията. Какво за станцията?

— Ако пак дойде, какво да му кажа?

Тогава си спомни. Някой трябваше да слезе долу до станцията заради сигурността й, заради всичко, което се случваше там.

— Гълън — каза той.

— Гълън ли? Той пък какво?

Чу въпросът й през мъгла. Очите му отново се затвориха, ликът на Гълън се въртеше пред него, избледняваше, заместен от друг: образът на момичето, толкова малко. Очите й. Очите й бяха особени.

— Какво за Гълън, Санжай?

— За него ще е добре, какво ще кажеш? — чу се да казва, защото една част от него продължаваше да е в стаята, докато друга част, сънуващата, не беше. — Кажи му да изпрати Гълън.