Джъстин Кронин
Проходът (52)

Петдесет

В тъмното Маусами сънуваше птици. Събуди се от бързо и ясно потрепване под сърцето си, като криле, които се разперват в нея.

Бебето, помисли си тя. Бебето се движи.

Усещането отново се появи — отчетлив, воден натиск, ритмичен, като пръстени, които се разширяват на повърхността на басейн. Все едно някой почуква по стъкло вътре в нея. Здравей? Здравей ти там?

Ръцете й обвиха влажната от пот извивка на корема й под ризата. Заля я горещо задоволство. Здравей, помисли си тя. Здравей и на теб.

Бебето беше момче. От самото начало си мислеше, че е момче, още от първата сутрин върху бунището, когато повърна закуската си. Все още не искаше да го нарича по име. По-трудно щеше да е да загуби бебе с име, всички казваха така. Но истинската причина беше друга, защото бебето щеше да се роди. Идеята беше много повече надежда, отколкото убеждение. Маусами си го знаеше. А когато бебето се родеше, когато се появеше сред трудности и болка на света, Тео щеше да е там и заедно щяха да изберат име на сина си.

Това място. Рая. Толкова я уморяваше. Друго, освен да спи, не можеше. И да яде. Бебето беше причината, естествено, заради бебето ядеше непрекъснато. След всичките сухари, бобова паста и онази странна и ужасна храна, която откриха в бункера — стогодишна вакуумирана глупост, беше си чудо, че не са се изтровили, — колко удивително беше да ядат истинска храна. Телешко и мляко. Хляб и сирене. Всъщност маслото беше толкова пухкаво, че чак гърлото й потреперваше. Забиваше пръст в него и после ги облизваше. Можеше да остане на това място завинаги, заради храната.

Веднага усетиха, че тук има нещо странно. Миналата нощ всички онези жени, скупчили се около нея, с бебета на ръце или пък самите те бременни — някои бяха и двете, — със сияещи лица със сестринска възхита от откритието, че и тя е бременна. Бебе! Колко хубаво! Кога трябва да се роди? Дали й е първото? Дали някоя от другите жени в групата също не е бременна? Тогава не й хрумна да се почуди как са разбрали — все пак почти не й личеше, — нито пък защо никоя не попита кой е бащата, нито споменаха бащите на своите деца.

Слънцето залезе. Последното, което Маусами си спомняше, е как ляга да подремне. Питър и останалите вече бяха в другата барака и решаваха какво да правят. Бебето отново помръдна. Лежеше със затворени очи и остави чувството да я изпълни. Дежурствата като Страж сякаш бяха останали в друг живот. Това се случваше, разбра тя, когато човек чакаше бебе. Това странно ново същество, което растеше в нея и което, след като всичко приключи, ще я превърне в друг човек.

Изведнъж осъзна, че не е сама.

Ейми седеше на леглото до нея. Можеше да става невидима като призрак. Маусами се обърна с лице към момичето, притисна колене към гърдите си, докато бебето правеше глум-глум в нея.

— Ей — прозя се Маус. — Май съм позадрямала.

Всички непрекъснато говореха за тази способност на Ейми, очевидния факт, че момичето умее да изпълва тишината от нейната половина от разговора. Начинът, по който гледаше с онзи свой настойчив поглед, като че чете мисли, беше малко изнервящ. Тогава Маусами осъзна какво всъщност гледа момичето.

— Разбрах — каза тя. — Искаш да го почувстваш, нали?

Ейми наклони глава, несигурно.

— Ако искаш, може. Хайде, ще ти покажа.

Ейми стана и се нагласи на ръба на леглото на Маусами. Маусами хвана ръката й и я насочи към корема си. Ръката й беше топла и леко влажна. Връхчетата на пръстите й се оказаха изненадващо нежни, не като на Маусами, които бяха покрити с мазоли от годините стрелба с лък.

— Почакай минута. То допреди секунда се движеше.

Бебето доловимо помръдна. Ейми бързо дръпна ръката си, учудена.

— Усети ли го? — очите на Ейми се бяха разширили от удоволствие. — Всичко е наред, това правят. Ето… — Взе ръката на Ейми и я притисна отново към корема си. Изведнъж бебето се раздвижи и ритна. — Леле, биваше си го този удар.

Ейми вече се усмихваше. Колко странно и прекрасно е, помисли си Маусами, след всичко случило се и с всичко случващо се, да усеща как бебето се движи в нея. Нов живот, нов човек, който щеше да се появи на света.

Тогава Маусами я чу. Две думи.

Тук е.

Отдръпна ръката й, скочи от леглото и седна с гръб, притиснат към стената. Момичето я гледаше пронизващо и втренчено, очите й изпълваха погледа на Маусами с два светли лъча.

— Как го направи? — трепереше, помисли, че може и да е болна.

Той е в съня. С Бабкок. С Безброя.

— Кой е тук, Ейми?

Тео. Тео е тук.