Джъстин Кронин
Проходът (69)

Шейсет и седем

Бяха престъпници.

Когато Питър приключи с последната папка и разтри зачервените си очи, нощта клонеше към края си. Свита на леглото под одеялото, Ейми отдавна спеше. Лейси беше донесла стол от кухнята, за да седи до нея. От време на време, когато разгръщаше страниците, се изправяше да върне папка в кутията и да извади следващата, за да може да събере историята, доколкото му е възможно, чуваше как Ейми тихо говори насън зад завесата.

След като Ейми си легна, Лейси поседя с него на масата, като му обясняваше неща, които не би могъл да разбере сам. Папките бяха дебели, пълни с информация от свят, който той не познаваше, никога не беше виждал, нито живял в него. Но въпреки това с минаването на часовете и с помощта на Лейси историята започна да се оформя. Имаше и снимки: възрастни мъже с подпухнали, живи лица, с изцъклени, безцелни погледи. Някои държаха табела с надпис на гърдите си или пък я носеха, окачена на врата си. Отдел за криминални дела Тексас, пишеше на един надпис. Щатски затвор Луизиана, пишеше на друг. Кентъки, Флорида, Уайоминг, Делауеър. На някои от табелите нямаше думи, само числа. Някои от мъжете изобщо нямаха табели. Бяха чернокожи, бели или със смесена кръв, дебели или слаби, но всички си приличаха по нямото отчаяние в погледите им. Четеше:

Обект 12. Картър, Антъни, Л. Роден на 12 септември 1985, Бейтън, Тексас. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Харис, Тексас, 2013.

 

Обект 11. Рейнхарх, Уилям Дх. Роден на 9 април 1987, Джеферсън, Монтана. Осъден на смърт за три случая на углавно убийство и тежко сексуално нападение, окръг Майами-Дейд, Флорида, 2012.

 

Обект 10. Мартинез, Хулио А. Роден на 3 май 1991, Ел Пасо, Тексас. Осъден на смърт за углавно убийство на офицер, окръг Ларами, Уайоминг, 2011.

 

Обект 9, Ламбрайт, Хоръс Д. Роден на 19 октомври 1992, Оглала, Южна Дакота. Осъден на смърт за две углавни убийства и тежко сексуално нападение, окръг Марикопа, Аризона, 2014.

 

Обект 8, Екълс, Мартин С. Роден на 15 юни 1984, Евърет, Уайоминг. Осъден на смърт за углавно убийство и въоръжен грабеж, енория Камърън, Луизиана, 2012.

 

Обект 7. Соуса, Рупърт И. Роден на 22 август 1989, Тулса, Оклахома. Осъден на смърт за убийство при автомобилна злополука, причинена от престъпна небрежност, окръг Лейк, Илинойс, 2009.

 

Обект 6, Уинстън, Дейвид Д. Роден на 1 април 1994, Блумингтън, Минесота. Осъден на смърт за углавно убийство и три случая на тежки сексуални нападения, окръг Ню Касъл, Делауеър, 2014.

 

Обект 5. Търъл, Тадеус Р. Роден на 26 декември 1990, Ню Орлиънс, Луизиана. Осъден на смърт за углавно убийство на полицейски офицер, Федерален район Ню Орлиънс, 2014.

 

Обект 4, Бейфъс, Джон Т. Роден на 12 февруари 1992, Орландо, Флорида. Осъден на смърт за углавно убийство и убийство втора степен с престъпна небрежност, окръг Паско, Флорида, 2010.

 

Обект 3, Чавез, Виктор И. Роден на 5 юли, 1995, Ниагара Фолс, Ню Йорк. Осъден на смърт за углавно убийство и две тежки сексуални нападения срещу малолетни, окръг Елко, Невада, 2012.

 

Обект 2. Морисън, Джоузеф П. Роден на 9 януари 1992, Блек Крийк, Куинсланд. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Луис, Куинсланд, 2013.

И накрая:

Обект I. Бабкок, Джил Дж. Роден на 29 октомври 1994. Дезърт Уелс, Невада. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Най, Невада, 2013.

Бабкок, помисли си. Дезърт Уелс.

Винаги се връщат у дома.

Папката на Ейми беше по-тънка от останалите. Обект 13, Ейми БФ, гласеше етикетът, Манастир на Сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Височина, тегло, цвят на косата и поредица числа, за които Питър предположи че са медицински данни като онези, които Майкъл беше открил в чипа на врата й. Прикрепена към страницата имаше снимка на момиченце, не повече от шестгодишно, както Майкъл беше предположил. Само колене и лакти, седеше на дървен стол, тъмна коса обграждаше лицето й. Питър за пръв път виждаше снимка на човек, когото познава, за момент умът му се противеше да възприеме, че образът на снимката е на същото момиче, което спеше в съседната стая. Но несъмнено очите на момиченцето бяха очите на Ейми. Видя ли?, сякаш казваха очите й. Ти коя си мислеше, че съм?

Стигна до папката на Улгаст, Брадфорд Дж. Снимка нямаше, ръждиво петно на първата страница говореше, че някога такава е била прикрепена. Но дори без снимка Питър можеше да си изгради представа за мъжа, който — ако Лейси казваше истината, — беше завел всеки от Дванайсетте в комплекса, както и Ейми. Висок, силен, мъж с хлътнали очи и прошарена коса, с широки ръце, добри за работа. Кротко лице, но със стаена болка, която се съзира под повърхността, едва сдържана. Според документите Улгаст е бил женен и имал дете, момиченце на име Ева, която беше вписана като починала. Питър се зачуди дали това е причината, заради която в крайна сметка е решил да помогне на Ейми. Инстинктът му казваше, че е било така.

Съдържанието на последната папка обаче му каза най-много. Доклад от някой си на име Коул до полковник Сайкс, Отдел Специални оръжия, Армия на Съединените щати, относно работата на доктор Джонас Лиър и нещо, наречено ПРОЕКТ НОЙ. И втори документ, с дата пет години по-късно, който нареждаше да се прехвърлят дванайсет души — обекти на тестове от Телърайд, Колорадо, до Уайт Сендс, Ню Мексико, за „тестове за резултатност при бойна операция“. На Питър му отне известно време, за да събере парчетата, или поне по-голямата част. Но знаеше какво е бойна операция.

През всичките тези години, помисли си той, бяха чакали армията да се върне, а тъкмо армията беше причина за всичко случило се.

Когато остави и последната папка, чу Лейси да става. Тя мина през завесата и спря на прага.

— Прочете всичко.

Чу гласа й и изведнъж го връхлетя неочаквано изтощение. Лейси отново запали огъня и седна на масата срещу него. Той посочи към купчината документи на масата.

— Той ли го е направил наистина? Докторът?

— Да — кимна тя. — Имало е други, но всъщност е той.

— Казал ли е защо?

Зад нея новите цепеници пламнаха с тихо припукване и осветиха стаята.

— Според мен — защото е можел. Това е причината за повечето неща, които хората правят. Не беше лош човек, Питър. Не беше и напълно негова грешката, въпреки че той я смяташе за изцяло своя. Много пъти съм го питала, според теб може ли един човек да разруши света? Естествено, че сам човек не може да го направи. Но той така и не ми повярва напълно — кимна към папките на масата. — Остави ги за теб, да знаеш.

— За мен ли? Как е възможно да ги е оставил за мен?

— За онези, които дойдат. За да научат как се е случило.

Седеше безмълвно, без да знае точно какво да отговори. Алиша имаше право за едно: през целия си живот, от деня, в който беше излязъл от Убежището, той се беше питал защо светът е такъв, какъвто е. Но истината не се оказа просветление.

Плюшеното мече на Ейми лежеше на масата, той го взе.

— Според теб тя дали си спомня?

— Какво са й направили ли? Не знам. Възможно е.

— Говоря за времето преди това. Когато е била момиченце — търсеше думите. — Когато е била човек.

— Аз мисля, че тя винаги е била човек.

Зачака Лейси да продължи, но когато тя не каза нищо повече, остави зайчето настрана.

— Какво е да си безсмъртен?

Тя изведнъж се разсмя.

— Не вярвам, че съм безсмъртна.

— Но той ти е инжектирал вируса. Ти си като нея, като Ейми.

— Никой не е като Ейми, Питър — сви рамене. — Но ако ме питаш как съм живяла през всичките тези години след смъртта на Джонас, ще ти отговоря, че беше много самотно. Дори не предполагах колко много.

— Той ти липсва, нали?

На мига съжали за въпроса си, по лицето й премина тъга, като сянка на птица, която прелита над поле.

— Съжалявам, не исках…

Тя поклати глава.

— Не, въпросът ти е съвсем уместен. Трудно ми е да говоря за него след толкова време. Но отговорът е, че ми липсва. Много. Трябва да приема, че е прекрасно да ми липсва така и толкова много.

Замълчаха, огънят ги осветяваше. Питър се зачуди дали Алиша мисли за него, къде ли е сега. Не знаеше дали отново ще я види.

— Не знам… какво да правя, Лейси — най-накрая каза той. — Не знам какво да направя с наученото.

— Открил си пътя дотук. Това е много. Това е началото.

— Ами Ейми?

— Какво за Ейми, Питър?

Но не беше съвсем наясно какво точно да попита. Въпросът всъщност беше: Каква полза от Ейми?

— Мислех си… — въздъхна и погледът му се насочи към стаята, в която спеше Ейми. — Чуй ме. Не знам какво съм си мислел.

— Че ще можеш да ги победиш ли? Че тук ще откриеш отговора как да го направиш?

— Да — отново погледна Лейси. — До този момент дори не знаех, че съм си го мислел. Но е така.

Лейси като че го преценяваше, но Питър не можеше да каже какво точно искаше да научи. Чудеше се дали е толкова луд, колкото звучеше. Вероятно.

— Кажи ми, Питър. Знаеш ли историята на Ной? Не проекта Ной, а човека Ной.

Името му беше непознато.

— Май не съм я чувал.

— Стара история е това. Истинска. Мисля, че ще ти е от полза. — Лейси се поизправи в стола си с внезапно оживено лице. — И така. Бог поискал от мъж на име Ной да направи огромен кораб. Случило се много отдавна. Защо да строя кораб, попитал Ной. Денят е слънчев, имам и друга работа. Защото светът стана грешен, отговорил му Бог, и ще изпратя наводнение, за да го разруши и да потопи всичко живо. Но ти, Ной, ти и твоите деца сте праведни, ще те оставя жив със семейството ти, ако сториш, както казвам, и построиш кораба, на който да живеете вие и всички животни, по две от всеки вид. И знаеш ли какво направил Ной, Питър?

— Построил кораба?

Тя отвори широко очи.

— Естествено, че го построил. Но не веднага. Това, видиш ли, е любопитната част от историята. Ако Ной просто направел, каквото му било казано, историята изобщо щяла да остане без значение. Не. Той се уплашил как хората ще му се подиграват. Уплашил се, че ще построи кораба, а наводнение няма да има и ще изглежда луд. Бог го изпитвал, разбираш ли, за да разбере дали има на този свят някой, който заслужава да бъде спасен. Искал да види дали Ной е достоен за това. В крайна сметка се оказал достоен. Построил кораба, а небесата се отворили, светът потънал. Дълго време Ной и семейството му плували над водите. Струвало им се, че били забравени, че с тях са си направили страшна шега. Но след много дни Бог си спомнил за Ной и му изпратил гълъб, за да го отведе до суша, а светът се възродил — Тихо плесна с ръце от задоволство. — Ето. Разбра ли?

Не разбра, поне не всичко. Историята му заприлича на приказките, които им разказваше Учителката, докато седяха в кръг, истории за животни, които винаги приключваха с поука. Носеха удоволствие, докато човек ги слуша, и може би в тях имаше някаква истина, но в крайна сметка бяха прекалено елементарни, детински.

— Не ми ли вярваш? Няма значение. Един ден ще разбереш.

— Не че не ти вярвам — проговори Питър. — Съжалявам. Ами… това просто е една история.

— Може и да е — сви рамене тя. — А може един ден и някой да каже същите думи за теб, Питър. Какво ще отговориш на това?

Той не знаеше. Късно беше, или пък рано, скоро щеше да съмне. От всичко научено, или въпреки него, се чувстваше още по-объркан, отколкото в началото.

— Добре, нека само заради спора — каза той — да предположим, че аз съм Ной, тогава коя е Ейми?

Лицето на Лейси излъчваше недоверчивост. Май щеше да се разсмее.

— Питър, смайваш ме. Дали пък ти разказах историята не както трябва, може това да е.

— Хубаво я разказа — увери я той. — Просто не разбрах.

Тя се приведе на стола си и отново се усмихна — една от странните й, тъжни усмивки, пълни с вяра.

— Корабът, Питър — каза Лейси. — Ейми е корабът.

 

 

Питър тъкмо се канеше да поразмисли над тайнствения отговор, когато Лейси недоловимо се сепна. Намръщи се, а очите й светкавично обходиха стаята.

— Лейси? Какво има?

Тя сякаш не го чу. Рязко се отдръпна от масата.

— Опасявам се, че много проточих събитията. Скоро ще съмне. Иди и я събуди веднага, съберете нещата си.

Слиса се, умът му все още се рееше в странните потоци на нощта.

— Тръгваме ли?

Стана и видя, че Ейми стои на прага на спалнята с разрошена и щръкнала коса, зад нея завесата се спусна. И тя беше разтревожена от същата причина като Лейси. По лицето й се четеше внезапно връхлетяла я тревога.

— Лейси… — подхвана Ейми.

— Знам. Ще се опита да стигне дотук преди зазоряване — докато се намяташе с плаща си Лейси отново настойчиво погледна Питър — Побързай.

Покоят на нощта изведнъж беше прогонен, заместен от тревога, която съзнанието му не можеше да възприеме.

— За кого говориш, Лейси? Кой идва?

Но щом погледна Ейми, разбра.

Бабкок.

Бабкок идваше.

— Бързо, Питър.

— Лейси, ти не разбираш — усещаше се безтегловен, онемял. Той нямаше оръжие, с което да се бори с него, нямаше дори нож. — Никакво оръжие нямаме. Видях на какво е способен.

— Има оръжия, които са много по-мощни от пушките и ножовете — отвърна му жената. По лицето й нямаше страх, само целеустременост. — Време е да разбереш.

— Да разбера какво?

— Онова, за което си дошъл — каза Лейси. — Проходът.