Робърт Маккамън
Мое (8)

2. Едно приятелско послание

Лора отвори горното чекмедже от дрешника на Дъг, повдигна пуловерите му и погледна пистолета.

Грозно нещо! Калибър 32, автоматичен, черен, с черна ръкохватка. Дъг й бе показал как работи: черната тенекийка, дето побираше седемте куршума — пълнителят, както казваше Дъг, — влиза в ръкохватката и после трябва само да бутнеш с палец предпазното копче, за да задействаш стрелковите железа вътре. Имаше и кутия с пълнители с надписи върху тях: „Бързо зареждане“ и „Проста конструкция“. В момента пистолетът бе празен — до него лежеше пълен пълнител. Лора докосна с пръсти назъбената повърхност на ръкохватката. Пистолетът миришеше леко на масло и тя се обезпокои, че миризмата му може да се просмуче в пуловерите на Дъг. Прокара пръсти по хладния метал. Беше опасен, злокобен на вид звяр и Лора разбра защо оръжието очарова мъжете — в него се усещаше мощ, очакваща да бъде освободена.

Обхвана с ръка ръкохватката и вдигна пистолета. Не беше толкова тежък, колкото изглеждаше, но все пак изпълваше ръката. Насочи го напред с опъната ръка и погледна през мерника му към стената. Усети как китката й почна да трепери. Показалецът й намери съблазнителната извивка на спусъка. Насочи ръка надясно, към поставената им в рамка сватбена снимка, сложена върху дрешника на Дъг. Прицели се в усмихнатото лице на Дъг и каза:

— Бум.

След като извърши това малко убийство, Лора върна автоматика обратно под пуловерите на Дъг и затвори чекмеджето. Излезе от спалнята и се запъти към кабинета си, където, сложена на едно осветено от слънцето място, я очакваше пишещата й машина. Рецензията й върху „Изгори тази книга“ бе наполовина готова. Включи телевизора на CNN и се залови за работа с допрян до ръба на масата издут корем. Бе написала няколко изречения, когато чу думите: „… бе намерен в гориста местност край Атланта в неделя през нощта…“ — и се обърна към телевизора.

Новините през целия ден бяха пълни с този случай — момчето било намерено снощи, застреляно в гората край Мейбълтън. Лора бе видяла кадрите няколко пъти — как покритото му с чаршаф тяло влиза заедно с носилката в задната част на една линейка, проблясващите сини светлини, полицейски капитан на име Отингър обяснява, че бащата на момчето, подпомогнат от съседите, е намерил тялото около седем часа. Имаше и кадър, показващ репортери, струпани около сломен мъж в работни дрехи и червена шапка, и крехка жена с шокиран и празен поглед. Мъжът — Луис Питърсън — отпъждаше с ръка репортерите и камерите показаха как той и жена му си влизат вкъщи и тръшват вратата.

— … безсмислено убийство — говореше Отингър. — В момента няма заподозрени, няма и мотив, но ще направим всичко, което е по силите ни, за да открием убиеца на това момче.

Лора обърна гръб на телевизора и отново се залови за работа. Като се има предвид цялата тая престъпност около Атланта, да си имаш пистолет вкъщи бе проява на здрав разум. Никога не си бе представяла, че може да мисли по този начин, защото не обичаше оръжията, но престъпността в града наистина вече се изплъзваше от контрол. Е, тя беше извън контрол из цялата страна. Из целия свят, щом става дума за това. Наистина бяха първобитни времена и по улиците кръстосваха зверове. Да вземем това момче например. Безсмислено убийство, бе казал капитанът. Момчето живееше близо до гората и сигурно е било там хиляда пъти. Но точно този ден е срещнало някой, който му е пробил главата с куршум без никаква причина. Звяр, жадуващ за парче кърваво месо. Пътищата на звяра и момчето са се кръстосали в неделя и звярът е победил.

Тя отново се съсредоточи върху рецензията. Марк Трегс и ехото на шейсетте. На места бе лигав и сантиментален, а на други — красноречиво убедителен. Смъртта на Дж. Ф. Кенеди — злокобен предвестник на болестите в Америка. Свободната любов сега беше СПИН, киселинните еуфории сега бяха кокаинови. Хейт Ашбъри, Пати Хърст, Тимъти Лиъри, Аби Хофман, Уедър Ъндърграунд, Дейсъф Рейндж, Сторм Фронт, Уудсток и Алтамонт — раят и адът на движенията за мир.

Лора завърши рецензията с преценка, че „Изгори тази книга“ е интересна, но не задължително подстрекателска, изчука „30“ накрая и измъкна листа от валяка на „Роял“-а си.

Телефонът иззвъня. След две позвънявания собственият й глас отвърна: „Здравейте, тук е домът на Дъглас и Лора Клейборн. Моля, оставете съобщение след сигнала и благодарим за обаждането.“

Бийп. Щрак.

На това му стига толкова. Лора пъхна нов лист и се приготви да започне рецензията на „Адресът“. Спря за момент, за да чуе времето — заоблачаването продължава и температурите падат още. После започна с първи ред на рецензията и телефонът пак иззвъня. Продължи да пише, докато гласът й учтиво приканваше другата страна да остави съобщение.

Бийп.

— Лора? Обажда се приятел.

Лора спря да пише. Гласът бе приглушен. Променен, както й се стори.

— Попитай Дъг кой живее на номер 5-E в жилищен комплекс „Хилъндейл“.

Щрак.

И това бе всичко.

Лора остана като гръмната. Стана, отиде до телефона и превъртя съобщението. Не е ли женски глас това? Може някой да говори, покрил слушалката с кърпичка. Натисна пак бутона за превъртане. Да, гласът е женски, но не можа да познае чий е. Ръцете затрепериха и усети как коленете й омекват. Когато превъртя съобщението трети път, на парче хартия записа: 5-E, ж.к. „Хилъндейл“. После отвори указателя и потърси посочения адрес. Беше от другата страна на града, съвсем близо до киносалон Кентърбъри Сикс. Много добре.

Лора изтри съобщението от телефонния секретар. Приятел действително! Някой, който работеше с Дъг? Колко ли хора знаеха за това? Тя усети как ударите на сърцето й излизат от контрол и Дейвид ритна в корема й. Насили се да диша бавно и дълбоко, с ръка върху издутината на Дейвид. Постоя в нерешителност — да отиде ли в банята и да повърне или да изчака да й мине. Почака със затворени очи, с обляно в студена пот лице, и повдигането наистина й мина. Тя отвори очи и се вторачи в адреса, написан на хартията в ръката й. Зрението й ту се замъгляваше, ту се проясняваше и слепоочията й сякаш бяха стиснати в желязно менгеме и трябваше да седне, преди да е паднала.

Не бе казала нищо на Дъг за билетите, въпреки че ги бе оставила на показ. Той също не бе казал нищо. Следващата вечер я заведе в „Грото“ — италиански ресторант, който особено много харесваше, но бе видял на съседната маса един клиент и говори с него цели петнадесет минути, докато Лора яде студено минестроне. Бе направил усилие да бъде внимателен, но погледът му блуждаеше и явно се чувстваше некомфортно. Знае, че аз знам, си бе помислила Лора. Надявала се бе на чудо — изведнъж да се окаже, че нищо от това не е вярно, че по някакъв начин той ще обясни присъствието на билетите, ще й каже, че Ерик е успял да долети някак си от Чарлстън. Щеше да приеме и най-плахия опит за обяснение. Но Дъг се занимаваше с приборите си, отбягваше погледа й и тя разбра, че той има връзка с жена.

Гняв и тъга се бореха за надмощие в нея, докато стоеше сега в кабинета, огрян от слънцето, проникващо през щорите. Може би щеше да се почувства по-добре, ако стане и счупи нещо, но се съмняваше. Баща й и майка й щяха да дойдат веднага, след като бебето се родеше, и това в началото щеше да е чудесно, но по-късно, когато тя и майка й си омръзнат, щяха да започнат да прехвръкват искри. В тая ситуация от майка й едва ли би имало някаква полза, а баща й щеше да я третира като дете.

Опита се да стане от стола, но се чувстваше много уморена, а и тежестта на Дейвид я притесняваше. Остана на мястото си, стиснала с една ръка адреса, а с другата облегалката на стола. Очите й изведнъж се напълниха с парещи сълзи, Лора изскърца със зъби и каза:

— Не, по дяволите! Не! Не! Не!

Въпреки това не можа да се сдържи и сълзите й се затъркаляха една след друга по бузите. Неизбежните за такава ситуация въпроси я заблъскаха като чукове. Къде се провалих? Къде сбърках? Какво толкова му дава една непозната, а аз не мога?

Отговори нямаше, само броят на въпросите растеше.

— Копелето — каза Лора спокойно, като спря да плаче.

Очите й бяха червени и подпухнали.

— О, копелето му с копеле.

Вдигна ръка и погледна как светлината играе по двукаратовия венчален пръстен и по сватбената й златна халка. Бяха безценни, защото не означаваха нищо. Бяха празни символи — като къщата, в която живееха, и живота, който си бяха създали. Представяше си как Керъл щеше да го обърне на майтап: „Значи старият Дъги е излязъл и си е хванал пиленце, което си няма яйчице в коремчето, а? Какво ти казвах аз — на мъжете не може да се вярва! Те са от друга планета!“ Това може и да е така, но Дъг все още бе част от нейния свят, а щеше да бъде част и от света на Дейвид. Истинският въпрос бе: къде да отиде?

Знаеше каква бе първата стъпка.

Лора се изправи. Изключи телевизора и взе ключовете от колата си. Намери картата на града и потърси най-краткия път до „Хилъндейл“.

Жилищният комплекс, на около двайсет минути път от дома на Лора, имаше тенискорт и покрит плувен басейн. Лора мина с колата покрай него, търсейки блок E. След кратка обиколка го намери, паркира БМВ-то и излезе да провери имената на пощенските кутии.

На кутията на 5-E имаше зелено етикетче и на него с химикалка бе написано Ч. Дженсън. Писано бе от жена — беше пълно със завъртулки и ченгелчета и завършваше с голяма винетка.

От млад човек е писано, помисли си Лора. Сякаш жестока ръка стисна сърцето й. Стоеше пред вратата, носеща табелка 5-E, и й дойде наум, че Дъг е минавал през този праг. В центъра на вратата имаше шпионка, през която птиченцето можеше да вижда котарака. Погледна към звънеца, постави пръст на него и… нищо не направи.

По пътя за вкъщи Лора се сети, че и без това Ч. Дженсън сигурно я няма у дома. Не и в понеделник, в три часа следобед. Ч. Дженсън би трябвало да работи някъде, освен ако — смразяваща мисъл — Дъг не я издържаше. Лора провери паметта си да открие някой от офиса на Дъг, но не познаваше човек с такова име. Обаче някой знаеше за момичето, някой, който е съжалил Лора и се е обадил с информацията. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че гласът може би е бил на Марси Паркър. Трябваше да реши какво да прави — да хвърли в лицето на Дъг всичко, каквото знаеше, или да изчака след раждането на бебето. Неприятните сцени не й бяха по вкуса, нивото на стреса й бе вече някъде в стратосферата — една конфронтация само ще накара кръвното й да скочи и е възможно да навреди на Дейвид, а това не биваше да се рискува.

След като Дейвид се роди, тя ще пита Дъг коя е Ч. Дженсън. След това ще решат накъде да вървят. Това щеше да е опасен и труден път — знаеше това. Щеше да има лоши думи и сълзи, сблъсък на две „аз“, сблъсък, който би могъл да разруши измамното русло на техния живот. Имаше обаче нещо, което за Лора бе от първостепенна важност — Дъг вече има за какво да се хване, скоро и аз ще имам.

Кокалчетата й бяха побелели от стискането на волана. На половината път до вкъщи се наложи да спре на една бензиностанция, в тоалетната сълзите й избухнаха и тя изхвърли всичко, докато в устата й остана само горчилка.