Робърт Маккамън
Мое (28)

2. Идиотски блянове

В понеделник сутринта, между два и три часа, Лора съблече тежкото си палто, седна в колата си, паркирана на паркинга на „Дейс Ин“, запали двигателя и подкара на запад, по посока на къщичката на Диди Морс в гората.

Бе невъзможно да спи, нощта й бе пълна с призраци. На небето висеше бледен полумесец, а пътят пред фаровете на БМВ-то бе пуст. Лора потрепери в очакване парното да загрее.

Предната вечер бяха ходили с Марк да проверят дали Диди Морс не се бе прибрала и не иска да вдига телефона, но къщата бе тъмна.

Лора искаше да се движи, за да добие чувството, че прави нещо, а не стои със скръстени ръце. Телефонните й разговори с офиса на агент Касъл в Атланта вчера й бяха подсказали как върви разследването — секретарката му каза, че той е извън града и ще се свърже с Лора веднага щом се върне. С други думи: Стига си звънила, ние ще ти се обадим, ако има нещо.

Това не бе достатъчно. Това, по дяволите, никак не бе достатъчно.

Лора подмина къщичката. Тъмна все още и отпред няма никаква кола. Където и да беше Диди, уикендът й се бе проточил с още един ден. Лора си помисли, че ако е била всичкия тоя път за нищо и не успее да намери жената, ще изгризе стените в мотелската си стая. Бе спряла да взема приспивателни хапчета, защото не искаше мозъкът й да е замъглен от лекарството. Ефектът от захвърлянето им обаче бе само три-четири часа сън, а останалата част от нощта бе запълнена с видения от сцената с лудата на балкона и промъкващия се с пушка в ръка снайперист. Лора не можеше да се гледа в огледалото — очите й бяха потънали дълбоко в орбитите и в тях се бе прокраднал стоманен блясък, сякаш нещо твърдо и непознато се мъчеше да надникне навън.

На около миля по на запад от къщичката тя обърна в един черен път и подкара обратно. Трябва да хапна нещо, помисли си. Някоя денонощна закусвалня или нещо такова. Някое място с много и горещо черно кафе.

Като наближи къщичката, намали скорост. Хвърли поглед към нея от бавно плъзгащото се напред БМВ. Тъмно, разбира се. Диди е отишла да птичарства, бе казал старецът. Взела назаем бинокъла и — бай бай. Ръцете й стиснаха волана. Диди Морс бе единствената й надежда да намери Дейвид жив. В този момент Дейвид може вече да е мъртъв, разкъсан на парчета като куклите от апартамента й. Боже господи, помисли си Лора, помогни ми да запазя разсъдъка си.

Проблесна светлинка. Светлинка! В прозореца на къщичката на Диди Море.

Лора подминаваше вече къщичката и мина още около сто метра, преди кракът й да удари спирачката. Намали постепенно, защото не искаше гумите да изсвирят. Сърцето й биеше, сякаш още малко и ще изхвръкне. Светлинка. Кратко проблясване, може би секунда — и това бе всичко. Не бе отражение от луната или от собствените й фарове.

В къщата имаше някой, спотаен в тъмнината.

Първата мисъл на Лора бе да спре и да повика полиция. Не, не, не искаше полицията да се намесва в това, още не. Тя пак обърна и още веднъж мина пред къщата. Този път нямаше никаква светлина. Но тя я бе видяла, сигурна бе в това. Въпросът беше — какво да прави сега?

Отби колата на покрития с изсъхнала трева банкет и изгаси двигателя и фаровете.

Чантичката й бе на седалката до нея, но пистолетът бе останал в куфара й в мотела. Седеше в колата, потрепервайки — топлият въздух излизаше, а на негово място нахлуваше студеният нощен вятър. Кой беше в къщата на Беделия Морс? Крадец? Да краде какво? Грънците й? Лора разбра, че трети път няма — или ще остане тук да си блъска главата, или ще се върне до къщата. Куражът нямаше нищо общо с това — това бе отчаяние.

Лора излезе, отвори багажника и пръстите й напипаха ключа за гумите. После закопча палтото до брадичката си и измина двестата ярда до калната алея, извиваща сред гората. От прозорците не се виждаше никаква светлина. Кола също никъде не се виждаше. Игра на въображението или не? Лора стисна по-здраво ключа и пое по алеята, без да обръща внимание на осемнайсет градусовия студ^[1], парещ ноздрите и гърлото й.

 

 

Бебето отново плачеше. Звукът изтръгна Мери от някакъв сън за замък, кацнал върху един облак, и тя скръцна със зъби. Беше хубав сън — в него тя бе млада и стройна, а косата й имаше цвят на лятно слънце. Бе сън, от който й бе неприятно да се събуди, но бебето пак плачеше. Бебетата убиват съня, помисли си тя, докато сядаше в леглото. Мечтата й бе да постави детето в ръцете на Лорд Джак и да го види как се усмихва като бог на хубостта. Лорд Джак пак щеше да я обича и всичко в тоя свят щеше да си застане на мястото.

Но Лорд Джак го нямаше. Не беше при плачещата дама. Лорд Джак нямаше да дойде за нея. Не сега. Никога:

Бебето плачеше и звукът режеше мозъка й като бръснач. Тя се изправи — олицетворение на отчаянието — и усети старият познат гняв да избива от порите й.

— Тихо — каза тя. — Дръмър, тихо!

Да, но той не я послуша. Плачът му щеше да събуди съседите, а после сигурно и свинете щяха да минат. Защо бебетата винаги я предаваха така? Защо отнемаха любовта й и я превръщаха в омраза? За какво й е Дръмър, щом Лорд Джак не го иска? Дръмър беше просто парче безпричинно пищящо месо, което нямаше защо да живее. В този момент тя го мразеше, защото осъзна какво е направила, за да го донесе на Лорд Джак. Сега всичко бе свършило и Лорд Джак никога няма да спре погледа си на този пискащ парцал.

— Няма ли да спреш? — попита тя Дръмър и седна в тъмнината на тясното легло.

Гласът й бе спокоен. Дръмър се задави и писна още по-силно.

— Много добре — каза Мери и се изправи. — Много добре. В такъв случай аз ще те накарам да спреш.

Тя запали лампата в кухничката. После запали един от котлоните на печката и завъртя копчето докрай.

 

 

Лора пристъпи бавно по стъпалата към къщата на Беделия Морс. По площадката пред вратата бяха пръснати сухи листа, а от едната страна бе клекнала глинена котка. Лора протегна ръка и опита топката, лекичко въртейки я наляво и надясно. Заключено. Отстъпи назад, слезе обратно по стълбите, заобиколи къщата и се озова в задната й част. Пръстите й бяха така здраво стиснали ключа, че вече замръзваха от студ. Там имаше гараж и още някаква по-голяма каменна пристройка, чиято врата бе заключена с катинар и верига — грънчарската работилница, предположи Лора. Сред оголените дървета се мяркаха силуетите на странни скулптури, като извънземни растения — в тъмното Лора не ги виждаше, но в събота, като минаха с Марк оттук, те се очертаваха ясно. От дърветата висяха, окачени на тел, какви ли не глинени измишльотини — хранилки за птички, дрънкалки и разни други, с неизвестно предназначение неща. Беше явно, че Беделия Морс — Даян Даниълс, както сега се наричаше — бе отдала и сърце, и душа на работата, която бе захванала като член на комуната на Марк. Лора отиде до задния вход и опита и неговата дръжка.

Тя се завъртя с лекота. Сърцето на Лора отново подскочи. Прокара ръка по вратата и откри, че едно от правоъгълните стъкла е махнато. Не счупено, защото парчета нямаше. Махнато стъкло с елмаз.

Тя отвори вратата и застана на прага. Някъде далеч в гората се обади кукумявка. Студеният вятър зашепна между голите клони на дърветата и дрънкалките тихо зазвъняха. Тя потръпна неволно, застанала на входа, опитвайки се да пробие тъмнината с поглед. Нищо — само неясни форми. В събота двамата с Марк бяха надникнали през задната врата и бяха видели кухня с маса по средата и един стол. В събота всички стъкла по вратата си бяха на мястото и тя бе здраво заключена.

С бясно тупкащо сърце Лора вдигна ключа и влезе в къщата.

 

 

Мери вдигна бебето. Движенията й бяха груби. Плачът на детето се пречупи стреснато и след това отново набра сила — тънък и висок писък, който Мери не можеше да понася.

— Спри! — викна тя право в почервенялото и разкривено лице. — Спри, малко лайно такова!

Бебето не спираше да плаче. Мери почти се задави от изригналия от устата й яростен рев. Как е могла да бъде толкова глупава да повярва, че Лорд Джак е пуснал съобщението? Да вярва, че през всичките тези години той е чакал само нея и бебето? Да повярва, че въобще го е грижа за нея? Никой не го е грижа! Никой! Бе откраднала това дете, пращайки маскировката си по дяволите, подлагайки се на смъртна опасност от свинете на Шибаната система, и за какво… За предателската книга на Едуард Фордайс за Сторм Фронт.

Щеше да се разправи с Едуард, преди да тръгне. Ще му пусне един куршум между очите и ще хвърли трупа му в някой боклукчийски казан. Сега обаче тук беше бебето, късащо се от плач. Дръмър, помисли си тя и се озъби.

— Искаш да плачеш ли? — Тя го разтърси. — Искаш да плачеш?

Разтърси го по-силно. Плачът му се превърна в писък.

— Окей, аз ще те накарам да плачеш!

Отнесе го в кухничката, където котлонът се бе нажежил до червено и жестоката горещина караше въздуха около него да трепти. Бебето трепереше, надавайки силни писъци и ритайки с крака. Това малко копеле не й трябваше. И Лорд Джак не й трябваше. Никой не й трябваше. Ще накара Дръмър да спре да плаче, ще го накара да я слуша, а после ще остави това, което е останало от него, на свинете и на оная жена — Лора Клейборн. После пак ще потъне в нелегалност, в дълбока нелегалност, където никой и нищо не може да й стори и за последен път ще обърне гръб на идиотските си блянове за любов и надежда.

— Плачи! — викна тя. — Плачи! Плачи!

Стисна бебето за врата и наведе главата му към котлона.

 

 

Лора се ослуша в тъмнината. Чуваше само ударите на сърцето и собственото си дишане. Махай се оттук, каза си. Това място не е за теб. Тук си далеч от къщи и вече достатъчно направи. Ако някой крадец е решил да тършува из къщата на Беделия Морс, това си е негова работа. Но не си тръгна и пръстите й зашариха по стената да намерят ключа за лампата. Ръката й се удари в нещо, което издрънча весело и я накара да подскочи цял фут от пода. Пак някой от тия проклети грънци. Вдигаше повече шум от духов оркестър.

В следващата секунда пръстите й намериха ключа и го завъртяха.

Нечие топло дихание облъхна врата й. Завъртя се лудо надясно и погледна в лицето мъжа, който стоеше там. Отвори уста да изпищи. Една ръка, облечена в черна ръкавица, бърза като глава на кобра, се стрелна напред и затисна устата и, преди викът да излезе.

 

 

Лицето на бебето беше почти върху котлона. То още пищеше упорито и Мери се приготви да чуе предсмъртния му вик.

Чу се вик:

— Не!

Някой я сграби изотзад, изблъсквайки нея и бебето далеч от горещия котлон.

— Не! Исусе, не!

Чифт ръце се размахаха и се опитаха да сграбчат Дръмър. Мери заби лакътя си назад и чу болезнен стон. Една червенокоса жена се бореше да стигне до Дръмър, но Мери не познаваше това лице. Жената говореше:

— Мери, недей! Недей, моля те, недей!

Ръцете й отново се протегнаха да хванат Дръмър и Мери я блъсна силно в стената. Това си бе нейно бебе и можеше да прави с него каквото си ще. Бе рискувала живота си, за да се сдобие с него и на никого нямаше да позволи да й го отнеме. Жената отново се сборичка с нея, за да стигне Дръмър — червеният котлон бе зад тях, а Дръмър продължаваше да пищи.

— Слушай! Чуй ме! — молеше я жената, вкопчила се в раменете й, притискайки се към нея.

Мери погледна бялото й гърло и потърси мястото, където да мушне пръст и да пробие трахеята й.

— Недей, остави бебето, моля те! Моля те, недей! — каза жената, увиснала на раменете й. — Мери, погледни ме! Аз съм! Диди! Диди Морс!

Диди Морс? Мери вдигна поглед от уязвимото гърло и огледа масивната челюст и дълбоко набръчканото лице.

— Не — каза Мери, надвиквайки Дръмър. — Не. Диди Морс бе красива.

— Хирургическа намеса. Не си ли спомняш какво ти казах? Пластична хирургия. Остави го, Мери. Не го наранявай!

Пластична хирургия. Диди Морс, с лице, направено грозно с помощта на скалпел, силиконови имплантации и чук, който счупил носа й. Направих го, като си смених името — бе казала тя на Мери и Едуард. — Един хирург, който вършеше услуги на хора, които искаха да изчезнат. Всъщност Диди бе платила да я направят грозна и хирургът — член на войнстващия подземен свят — бе свършил тая работа в Сейнт Луис. Диди Морс — все още със зелени очи и червена коса, но коренно различна. Моли й се да не наранява Дръмър.

— Да нараня… Дръмър? — прошепна Мери. — Да нараня бебчето си?

Очите й се напълниха със сълзи. Чу, че Дръмър плаче, но звукът вече не режеше мозъка, това бе плач на невинна молба и Мери го притисна към себе си и се разплака, разбирайки към какво я е тласнала яростта й.

— О, боже, о, боже, о, боже! — изстена тя с треперещото бебе в ръце. — Аз съм болна, Диди. О, толкова съм болна.

Диди изключи котлона. Ключицата още я болеше от съприкосновението с лакътя на Мери, а гръбнакът й почти се счупи от удара в стената. Тя каза:

— Хайде, ела да седнем.

Искаше да отдалечи Мери от печката. Не повярва на очите си, като видя гледката — една жена се кани да размаже лицето на кърмаче в нажежения котлон, — и тя я ужаси. Диди хвана внимателно Мери за ръката.

— Хайде, ела, сестро.

Мери се остави да я отведат от кухничката. По лицето й се стичаха сълзи, а дробовете й се разкъсваха от хълцане.

— Болна съм — повтори тя. — Нещо ми става, полудявам. О, боже — да нараня сладкия си Дръмър!

Гушна го в прегръдките си. Плачът му бе започнал бавно да затихва.

Намираха се в стаята на Мери в Камио Мотър Лодж. Като излязоха от Едуард към осем часа, дойдоха тук, изпиха две бутилки вино и си поговориха за едно време. Мери бе разпънала дивана, Диди си легна и оттам чу как Мери излиза от спалнята и отива в кухничката. После се върна с плачещото бебе в ръце и това, което щеше да се случи, бе избягнато на косъм.

Мери седна на един стол и започна да люлее Дръмър в ръцете си с мокро от сълзи лице и подпухнали очи. Диди седна на разхвърляния диван с все още опънати нерви.

— Аз обичам детето си — каза Мери. — Не виждаш ли, че наистина го обичам?

— Да — отговори Диди.

Но това, което виждаше, бе една ненормална жена с откраднато дете в ръце.

— Мое — прошепна Мери.

Целуна го по челото и нежно потърка с нос тъмните кичурчета коса.

— То е мое. Изцяло мое.

 

 

Сардоник.

Едната страна на устата му бе замръзнала в зловещо изпъната гримаса, разкриваща изпочупени почти до венците зъби. Също като на Сардоник, помисли Лора с притиснатата от черната ръкавица уста. Бузата откъм ухилената страна бе вдлъбната навътре, а изкривената долна челюст бе изхвръкнала напред като захапката на баракуда. Имаше черни очи, а това откъм повредената страна бе потънало навътре с мъртвешки стъклен блясък. От крайния ъгъл на зловещата му усмивка цялата му смазана буза представляваше разорано от белези бойно поле. На гърлото му имаше оцветен с цвета на кожата контакт с три дупки.

Гледката бе ужасяваща, но Лора нямаше време да се ужаси. Замахна с ключа, събрала всичката сила на отчаянието, и му нанесе кос удар в лявото рамо. Ударът беше доста силен — мъжът залитна назад, отвори смазаната си уста и изсъска от болка като спукан паропровод.

Веднага обаче скочи към нея и се опита да я хване за гърлото, Лора отстъпи назад и се засили и пак замахна с ключа. Мъжът вдигна ръка да се предпази, ръцете им се кръстосаха с удар, но ръката, която изпусна нещо, бе неговата. На пода изтропа малко фенерче и се търкулна под масата.

Той хвана Лора за китката и двамата се сборичкаха за ключа. Мъжът бе висок и жилест, целият бе облечен в черно и на главата си имаше черно кепе. Лицето му бе бледо като луната. Той блъсна Лора в някаква масичка и по пода се разсипаха с трясък какви ли не грънци. Едно коляно се стрелна нагоре и се заби между краката й — болката я накара да извика, но тя стисна зъби и не изтърва ключа. Прекосиха кухнята, вкопчени един в друг, блъснаха се в масата и я преобърнаха. Мъжът я сграбчи за брадичката и натисна главата й назад, мъчейки се да й прекърши врата. Лора впи нокти в гърлото му, оставяйки бразди по него. Пръстите й напипаха контакта и го задърпаха.

Той отстъпи, притиснал гърлото си с ръка, и въздухът засвистя през хищническата му озъбена усмивка. Лора пристъпи към него с див пламък в очите. Вдигна ключа за следващия удар, готова да му размаже мозъка, преди да я е убил. Той издаде гърлен звук, вероятно на ярост, и се хвърли напред, преди тя да успее да замахне. Блокира китката й, извъртя тялото си, вдигна я от пода и я запокити в другия край на стаята като чувал с картофи. Тя падна на дясното си рамо и при тръшкането в пода от гърдите й се откъсна тежък стон.

Лора изгуби представа за времето. В устата си усещаше вкус на кръв. В рамото й пулсираше изгаряща болка, а ръката й бе изтървала ключа. Когато събра сили да седне, откри, че е сама в кухнята на Беделия Морс. Задната врата зееше, широко отворена, и вятърът навяваше вътре сухи листа. Лора изплю на пода кървавата слуз от устата си и опипа отвътре с език раната, където зъбът се бе впил в бузата. Добре съм, помисли си. Добре съм. Обаче бе започнала неудържимо да трепери и сега, след като всичко вече бе минало и мъжът с мъртвешката гримаса бе изчезнал, обзе я страх и едновременно с това започна да й се повдига. Едва успя да излезе навън и изхвърли всичко, подпряна на една абстрактна скулптура. Напъните следваха един след друг, докато в нея не остана нищо, после се отдръпна от повръщаното, седна на земята и загълта жадно студения въздух. Между краката си също усети туптяща болка. Усети разливащата се топла влага по бедрата си и в пристъп на гняв разбра, че кучият син е разкъсал шевовете.

Изправи се и се върна в кухнята, фенерчето го нямаше. Ключът за гумите бе там. Прииска й се да заплаче и малко остана да се отпусне в прегръдките на този стар приятел — плача. Но си нямаше вяра, че започнала веднъж, ще може да спре, затова остана с притиснати в очите длани, докато пристъпът отмине. Шокът се прибра навътре в нея в очакване на по-удобен момент. Лора не можеше да направи нищо повече, освен да се качи в колата и да се върне в „Дейс Ин“. Утре цялото й дясно рамо щеше да е синьо, а гърбът, където мъжът я бе треснал в масичката, я болеше ужасно.

Но бе жива. Бе устояла срещу него, който и да беше, и бе оцеляла. Преди тая цялата бъркотия да започне, би рухнала смазана на земята и би изплакала сърцето си, но сега времената бяха други. Сърцето й бе станало по-кораво, а изражението — студено и пресметливо. Насилието бе станало неотменна част от живота й.

Трябва да каже на Марк за това. Мъжът с контакт в гърлото, който разпитвал съседа отсреща за Даян Даниълс. Кой бе той и какво място заемаше в гатанката?

Лора си наля чаша вода от крана, плюейки кръв в мивката. Време бе да се маха. Време бе да излезе от светлината и да се гмурне в тъмнината отвън. Вдигна ключа за гумите от пода и почака малко да й мине треперенето. Не минаваше. Изхвърли от главата си мисълта за ухиления мъж, дебнещ я някъде там, навън. Каквото ще да става — каза си тя. После изгаси лампата, затвори задната врата и пое по алеята към колата си. Нищо не се случи, въпреки че тя подскачаше при всеки шум, въображаем или истински, стиснала здраво ключа.

Качи се в БМВ-то и запали двигателя, а после и фаровете.

Тогава го видя. Обърнати обратно букви, изрязани върху предното стъкло. Две думи: ВЪРВИ СИ.

Тя остана на място, смаяна от предупреждението. Да си върви? Къде? Къщата в Атланта, която споделяше с някакъв непознат, наречен Дъг? Или при родителите си, готови усърдно да диктуват живота й?

Върви си.

— Не и без сина ми! — закле се тя, изкара колата от банкета и подкара към Ан Арбър.