Робърт Маккамън
Мое (45)

7. Малки черни змийчета

— Колко нощи? — попита администраторът, закрепил очила на върха на носа си.

— Само една — каза тя.

Той й даде листче, в което да попълни името и адреса си. Тя написа: Госпожа Джак Морисън, Линдън авеню 1972, Ричмънд, Вирджиния. В горния край на листчето пишеше: „Лукс Мор Мотел“, Санта Роза, Калифорния.

— Ах, каква сладурана! — Администраторът се пресегна през рецепцията и погъделичка Дръмър под брадичката.

На Дръмър обаче това не му хареса — бе уморен и гладен и непрекъснато мърдаше в ръцете на Мери.

— Това е синът ми — каза Мери и се отдръпна.

Администраторът й отправи хладна усмивка и подаде ключа от стаята й.

— Трябва да ме събудите — реши тя. — В пет часа.

— В пет часа. Събуждане за стая двайсет и шест. Записах, госпожо… — погледна листчето — … госпожо Морисън.

Той свали очилата от носа си и добави:

— Ъ-ъ, плаща се предварително, моля.

Мери му плати трийсетте долара. Излезе от офиса, накуцвайки, и се гмурна в хладния и влажен въздух на Северна Калифорния. Минаваше два и половина сутринта. Около уличните лампи на I-101 се кълбеше тънка мъгла. Магистралата минаваше през Санта Роза и продължаваше на север към гористите склонове. На една пета от милята от „Лукс Мор“ минаваше магистрала 116 и се насочваше към потъналите в зеленина хълмове около Тихия океан, а на единадесет мили надолу по нея бе град Фрийстоун.

Тя се качи в черокито, прекоси паркинга към стая 26 и паркира на съответното място. Бе твърде уморена, за да я интересува дали администраторът няма да забележи, че жена, която твърди, че е от Вирджиния, кара кола с номера от Айова. Преметнала чантата с револвера през рамо, Мери отключи вратата на стая 26, внесе Дръмър вътре, затвори вратата и я заключи.

Трепереше.

Сложи Дръмър да легне на единичното легло. Пердетата бяха декорирани с избелели сини рози, а сивият килим бе загрозен от петна. На телевизора бе залепена лепенка, предупреждаваща, че каналът със затворен кръг и рентгеново облъчване може да се гледа само от възрастни. В тоалетната имаше душ, а в чинията плуваха два фаса. Тя не се погледна в огледалото. Тази работа щеше да свърши по-късно. Седна на леглото и пружините изскърцаха. Таванът бе осеян от земетръсни пукнатини. Ето ти тебе Калифорния, мина й през ума. Трийсет долара за десетдоларова стая.

О, боже, как я боли тялото! Мозъкът й бе уморен — копнееше да потъне в тъмната бездна на съня. Но преди това имаше още много работа.

Легна по гръб до Дръмър и се загледа в пукнатините на тавана. Имаше май някаква закономерност в тях, ако се вгледаш по-внимателно — приличаха й на китайско птиче перо за писане. Не трябваше да се бави цял час в Бъркли. Глупаво бе да се мотае по улиците. Възнамеряваше само да мине през там, без да спира, но в Бъркли имаше нещо така мамещо, така привличащо, че не можа да устои на изкушението да види старите места. Кафенето „Голдън Сън“, където за първи път срещна Джак, магазинът „Трък Он Даун“, където тя и другите стормфронтери си купиха цигарета и лули за марихуана, книжарницата на Коди, където политическите дискусии за Шибаната система бяха накарали Лорд Джак да изпадне в ярост, загрижен за потъпканите маси, пицарията „Мед Италиън“, където СинСин Омара работеше като нощен управител и пускаше на братята и сестрите си безплатна пица — всички те си бяха там, може би остарели и пребоядисвани, но си бяха там като видение от един свят, претоварен от спомени.

Един млад свят, помисли си Мери. Един свят, пълен с храбри мечтатели. Къде бяха те сега?

Трябва веднага да стане. Трябва да вземе горещ душ, да си измие косата и да изстиска жълтеникавата слуз от сълзящата рана на бедрото си. Трябва да се подготви за Джак.

Но бе толкова уморена! Всичко, което искаше, бе да се тръшне и да заспи. Нямаше никак да е хубаво да се покаже пред Джак такава — мръсна от пътя, с неизмити зъби и вонящи мишници. Ето защо се бе отбила в 7–11, точно преди моста Оукланд Бей — в черокито имаше една торба и тя трябваше да иде и да я вземе оттам.

Дръмър почна да плаче по-силно. Гладен е, позна плача му Мери. Надигна се с усилие, приготви му храната и пъхна бутилката с биберона в устата му. Той я засмука, загледан в нея с очи, сини като на Джак. Карма, помисли си тя. Още щом Джак погледне Дръмър, и ще види себе си.

— Страх те е!

Бог стоеше в ъгъла, застанал до лампиона с разкривения абажур.

— Замръзнало ти е лайното от страх, Мери, моето момиче. Нали?

— Не — отвърна тя и бог се ухили на лъжата й.

Два удара на сърцето и него вече го нямаше.

— Не ме е страх! — каза Мери с дрезгав глас.

Съсредоточи се в храненето на бебето си. Стомахът й бе стегнато кълбо нерви. Дясната й ръка трепереше около бутилката на детето.

Мисълта пак се промъкна в съзнанието й, както го бе правила цял ден, като малко черно змийче на пикник — ами ако Джак не е един от ония тримата?

— Да, но той е — каза тя на Дръмър, чиито очи шареха из стаята, а устата стискаше здраво биберона. — Това е той на онази снимка. Диди го позна.

Тя се намръщи. Главата я заболя, щом лицето на Диди изплува в съзнанието й като метална снимка с назъбени ръбове. И още едно малко черно змийче пропълзя в светлите й блянове — къде бе кучката?

Кучката знаеше всичко за Лорд Джак и Фрийстоун. Бенедикт Беделия й е казала. Тогава къде се намира тая кучка в момента — минаваше вече три часът?

Като намери Джак, двамата ще отидат в някое безопасно място. Място, където биха могли да си устроят някоя ферма, даже да засеят акър — два с нещо и да си гледат живота. Би било чудесно, идилично място, където те тримата ще живеят, преизпълнени с любов един към друг, в пълна хармония.

Страшно й се искаше да е така.

Мери привърши с храненето на Дръмър. Той се оригна и клепките му натежаха. Нейните — също. Лежеше, гушнала го в сгъвката на ръката си, и усещаше ударите на сърцето му — дум… дум… думкаше като барабанче. Трябва да стана и да се изкъпя, помисли си тя. Да си измия косата. Да видя какво да облека. Това са то дребните и неприятни неща от живота.

Затвори очи.

Джак вървеше към нея, облечен в бяла роба. Златната му коса се спускаше по раменете, очите му сияеха чисти и сини, брадатото му лице бе като изваяно. До него бе бог, облечен в черна кожа. Мери усещаше миризмата на морето и уханието на боровете. Светлината струеше през еркерните прозорци зад гърба на Джак. Тя разбра къде се намира — това бе Тъндър хаус, на залива Дрейкс и на около четиридесет мили от „Лукс Мор“. Красивото убежище на любовта, люлката на Сторм Фронт. Джак прекоси чамовия под, обут в сандали. Той се усмихваше със светнало от радост лице и протегна ръце да поеме подаръка.

— Лайното й се е омръзнало от страх — чу тя бог, тоя зъл демон, да казва.

Обятията на Джак приеха Дръмър. Той отвори уста и от нея излезе телефонен звън.

Мери седна. Дръмър скимтеше.

Тя примигна — мозъкът й действаше мудно и тя се опита да съобрази какво става. Телефонен звън. Телефон. Ето го тук, до леглото. Вдигна слушалката.

— Да?

— Пет часът е, госпожо Морисън.

— Добре. Благодаря.

Администраторът затвори. Сърцето на Мери Терър заби като чук. Денят бе настъпил.

Дрехите й бяха мокри, треската се бе върнала с пълна сила. Тя остави Дръмър да се наплаче, излезе от стаята и взе от черокито куфара и торбата. Небето все още бе черно, а над паркинга плуваха парцали мъгла. Зорницата светеше отгоре — очакваше я слънчев и жизнерадостен калифорнийски ден. В банята на стая 26 Мери съблече дрехите си. Гърдите й бяха увиснали, по коленете си имаше драскотини — имаше ги и по ръцете си. Раната на бедрото й представляваше тъмна гноясала кора и по засъхналата кръв проблясваха жълтеникави капки. Ухапването на ръката бе по-малко сериозно, но също така грозно. Когато докосна раната на бедрото, опитвайки се да изстиска малко гнойта, болката покри лицето и челото й с едри капки пот. Тя разви двете кранчета на душа, нагласи водата на телесна температура и пристъпи под него, разпечатвайки ново, миришещо на ягоди калъпче сапун.

Шампоанът придаде на косата й аромат на диви цветя. Бе гледала рекламата му по телевизията — белозъби млади момичета с блестящи водопади коса. Водата и сапунът отмиха мръсотията от тялото и тя реши да остави раните на мира. Нямаше електрически сешоар, затова избърса косата си с кърпа и я среса. Намаза мишниците с дезодорант и облепи раните си с широки бели марли. После си сложи чисти дънки — впиваха се болезнено в подутото бедро, но това не можеше да се избегне — и бледосиня блуза на червени райета. Навлече отгоре черен, миришещ на нафталин пуловер, но той я правеше да не изглежда толкова едра. Обу чисти чорапи и напъха краката си във високите обувки. Накрая бръкна в торбата и извади малко несесерче за гримиране.

Мери започна да се гримира. Отдавна не го бе правила, а ръката й отново се разтърси от конвулсии, така че трябваше да свърши всичко, служейки си непохватно с лявата ръка. Работеше и се гледаше в огледалото. Чертите й бяха решителни и в тях не бе трудно да се види младото момиче, живяло в това лице. Искаше й се косата й да е пак дълга и руса, а не червеникавокестенява и късо подстригана. Спомни си, че той обичаше да навива косата й около пръстите си. Под очите си имаше тъмновиолетови кръгове. Сложи малко грим и там. Ето, вече не изглежда толкова зле. Малко руж на бузите, съвсем леко докосване, просто за цвят на лицето. Да, така е добре. Сега малко синьо на подутите клепачи. Не, много е. Тя свали малко от него. Последно мазване по устните с блестящо розово червило. Ето. Всичко е готово.

От нея бяха паднали двайсет години. Гледаше лицето си в огледалото, за да се убеди, че изглежда точно така, както Лорд Джак обича. С подаръка, който тя му носеше, щеше да я обича двойно повече.

Мери се страхуваше. Да се види с него след толкова време… При тази мисъл стомахът й се сви на топка — помисли, че ще повърне, но се стегна и повдигането премина. Изми си зъбите два пъти и си направи гаргара.

Наближаваше шест часът. Бе време да тръгва за Фрийстоун да намери бъдещето си.

Мери забоде кръгчето с усмихнатото лице — талисмана си — отпред на пуловера. После взе куфара и го отнесе — небето току-що бе започнало да изсветлява. Върна се за Дръмър, пъхна новия биберон в устата му и го притисна към себе си. Сега неговото сърце биеше като барабанче и тя го усещаше ясно.

— Обичам те — прошепна му. — Мама обича бебчето си.

Остави ключа в стаята и затвори вратата. После, понесла Дръмър на ръце, закуца към черокито.

В тишината на утрото Мери завъртя ключа на стартера.

 

 

Седемнайсет минути преди Мери Терър да завърти ключа, един кътлас с нов радиатор мина през община Навато, трийсет мили южно от „Лукс Мор Мотел“. Лора бързаше по I-101 със седемдесет мили в час. Около магистралата се издигаха зелените хълмове на окръг Мейрин, стотици къщи се гушеха в полите им, в спокойните води на залива Сан Пабло лениво се полюшваха яхти, във въздуха се носеха мир и спокойствие.

Но не и в Лора. Кожата на лицето й бе изопната, очите й блестяха, потънали дълбоко в орбитите. Пръстите на дясната й ръка бяха залепнали около волана като нокти, а тялото — изтръпнало от нощното напрежение. Бе подремнала два часа в сервиза на Марко, а последното хапче „Блек Кет“ бе глътнала между Сакраменто и Валехо. Като видя знака, сочещ към Санта Роза, по тялото й сякаш премина ток. Посоката на Мери бе на запад от Санта Роза, нейната — също. Милите отминаваха една след друга по почти пустата магистрала. Бог да й помага, ако я сподири някой патрул — точно сега не би намалила, та ако ще сам Исус и всичките му светци да я помолят за това. За последен път бе спирала в Сакраменто да зареди и оттогава направо хвърчеше.

Толкова близо, толкова е близо! Боже господи, ами ако Мери вече го е намерила, помисли си тя. Мери сигурно е стигнала часове преди нея! О, боже, трябва да бързам! Тя хвърли поглед към километража — стрелката клонеше към осемдесет и колата трепереше.

— Не я напъвай много — бе я посъветвал Марко, когато тя тръгна от сервиза към седем и половина. — Бричката си е бричка! Пипай внимателно газта и може би ще стигнеш за където си тръгнала.

Тя го остави с четиристотин и петдесет долара по-богат. Мики, дебилчето, което обичаше Батман, й махна и извика:

— Пак да дойдеш!

САНТА РОЗА, пишеше на знака. 14 мили.

Кътласът профуча нататък, докато оранжевото кълбо на слънцето бавно изгряваше.

 

 

ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФРИЙСТОУН, ГРАД В ДОЛИНАТА НА ЩАСТИЕТО

Мери подмина табелата. Прозорците от офисите и къщите по главната улица хвърляха оранжеви отблясъци. Зелени тревисти хълмове обграждаха заспалия град. Всъщност това бе малко градче, съвкупност от малки спретнати улички, мигащи по пресечките светофари и парк с навес за оркестъра. Ограничението на скоростта бе петнайсет мили в час. Две кучета на тротоара престанаха да душат насам-натам и едното шумно залая по бавно минаващата край тях Мери. Веднага след мигащите светофари имаше бензиностанция — затворена в този ранен час — и в единия й ъгъл се виждаше уличен телефон. Тя спря на бензиностанцията, слезе и отиде да провери в указателя.

Каваноу, Кийт и Санди: Муър Роуд, 502.

Хъдли, Н.: Овърхил Роуд 1219.

Номера на домашния телефон на Дийн Уокър го нямаше в указателя, но тя имаше адреса на автосалона му, който й даде жената на Хъдли. Вносни коли Дийн Уокър, Мичъм стрийт 677. А карта на Фрийстоун нямаше ли в указателя? Не, нямаше. Огледа се за табелка с името на улицата и разбра, че стои на „Паркуей“, а тази, която я пресича, е „Макджил“.

Мери откъсна страницата с Каваноу и Хъдли и се върна в черокито.

— Ще го намерим! — каза на Дръмър. — Да, да, ще го намерим!

Излезе пак на „Паркуей“ и бавно продължи в същата посока, от която дойде.

— Той може и да е женен — продължи тя и провери червилото си в огледалото. — Но това няма значение. Разбираш ли, това е маскировка. Понякога се налага да правим неприятни неща, така — само за прикритие. Както в „Бургер Кинг“, където работех. „Благодаря ви, мадам. Да, сър, не бихте ли желали и малко чипс, сър?“ Такива неща. Ако той е женен, направил го е, за да се скрие по-добре. Може да живее с някоя жена, без да я обича. Просто я използва за прикритие. Разбираш ли?

О, на какви чудесни неща за живота и света щяха да научат техния син двамата с Джак!

Следващата пресечка бе „Мичъм“. Зави по нея и още една пресечка по-нататък, от дясната страна, до „Банка Крокър“, тя видя тухлена сграда с ограден паркинг. В него имаше два ягуара, черно порше, няколко модела БМВ и различни други автомобили чуждо производство. Сините букви отгоре съобщаваха:

ВНОСНИ КОЛИ — ДИЙН УОКЪР.

Мери спря пред сградата. Тя бе тъмна — още никой не бе дошъл на работа. Взе револвера от чантата, слезе и докуца до стъклените врати. На тях имаше табелка, от която се виждаше, че работното време започва в десет и свършва в пет. Тя реши, че днес то ще започне три часа и трийсет и осем минути по-рано.

Разби стъклото на вратата с дръжката на револвера. Алармената система писна моментално, но тя бе подготвена за това, защото видя кабелите. Пъхна ръка вътре, намери бравата и я завъртя, после бутна вратата и влезе. В малкия автосалон имаше един червен мерцедес. В ъгъла бяха разположени диван и масичка за кафе, отрупана с автомобилни списания. От двете страни на фонтанчето за питейна вода имаше врати с поименни табелки. На едната пишеше Джери Върне, а на другата — Дийн Уокър. Кабинетът му бе заключен. Тая аларма щеше да разбуди целия град, затова трябваше да побърза. Тъкмо се оглеждаше да види с какво да разбие вратата, когато погледът й попадна на цветна снимка, поставена в рамка и окачена на стената над цяла редица месингови плочки. Снимката показваше двама мъже, широко усмихнати към обектива — по-едрият бе прегърнал през рамо по-дребния. Надписът отдолу гласеше: Фрийстоунски бизнесмен на годината Дийн Уокър, вдясно: с кмета на общината Линдън Лий.

Дийн Уокър бе едър и месест мъж, с широка професионална усмивка на търговец. На пръста си имаше пръстен с голям диамант, а на врата си — маркова вратовръзка. Бе чернокож.

Единият отпадна.

Мери се върна, накуцвайки, в черокито — бе оставила двигателя да работи. Кучетата лаеха, както й се струваше, из целия град. Тя се отдалечи от автосалона, минавайки покрай спрял до бордюра боклукчийски камион, от който слязоха двама мъже. На следващата пресечка тя зави наляво по друга улица, носеща името „Ийст вю“. На следващата пресечка — „Орион“ — имаше стоп и тя я премина внимателно, продължавайки направо, но на следващата удари спирачките — на табелката й пишеше Овърхил Роуд.

Наляво или надясно? Тя сви надясно. След минутка разбра, че изборът й е погрешен, защото се появи знак „улица без изход“ и китка дървета, през която течеше поточе. Отново обърна черокито и пое на запад.

Напусна бизнесрайона на Фрийстоун и навлезе в жилищния — малки тухлени къщи с безупречно поддържани градини и цветни сандъчета. Мери намали, гледайки номерата: 1013… 1015… 1017… Посоката бе вярна. Следващата пресечка започна с 1111. После изведнъж го видя, облян в лъчите на утринното слънце — тухлен дом с пощенска кутия, на която бе написано: „Овърхил“ 1219.

Тя вкара колата в късата алея. Под навеса пред гаража имаше две коли — малка тойота и средно голям форд, и двете с калифорнийска регистрация. Къщата не се различаваше от другите в квартала, с изключение на птичата баня и дървената пейка в предното дворче.

— Опитва се да се слее с околността — каза тя на Дръмър и изгаси двигателя. — Играе ролята на обикновен гражданин. Така стават тия работи.

Тя тръгна да излиза, но я обхвана истински страх. Надникна в огледалото и пак провери грима си. Потеше се и това я раздразни. Смълчаната къща я очакваше.

Мери се измъкна от черокито и закуца към предната врата, оставяйки Дръмър и оръжието в колата. В далечината все още се чуваше слабият писък на алармата от автосалона и лаят на кучетата. В птичата баня пърхаха две птички. Преди да стигне вратата, сърцето й заби така лудо и стомахът й така се сви, че си помисли дали да не отиде зад декоративните храсти и да се опита да повърне. Вместо това се насили, пое дълбоко въздух и натисна звънеца.

Зачака. Дланите й се овлажниха от студена пот. Трепереше като момиченце на първата си среща. Натисна още един път звънеца, неспособна да потисне нетърпението си. О, боже, дано е той, помисли си тя. Дано… дано… да…

Стъпки. Завъртане на ключа.

О, боже… дано да е той!

Вратата се отвори и навън надникна мъж с подути от съня очи.

— Да? — попита той.

Тя не можа да отвори устата си. Пред нея стоеше здрав и хубав мъж, но бялата къдрава коса на главата му бе оредяла и вероятно бе на около шейсет и пет години.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — Раздразнението бе изострило гласа му.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… — Мозъкът й бе блокирал. — Ъ-ъ… вие ли сте… Ник Хъдли?

— Да. — Кафявите му очи се присвиха и тя видя как отскочиха към значката с усмихнатото лице.

— Аз… се загубих — каза Мери. — Търся Муър Роуд.

— Натам — посочи той с брадичка надясно по „Овърхил“. — Познавам ли ви?

— Не.

Тя се обърна и забърза към черокито.

— Хей! — извика Хъдли и излезе. Бе облечен с пижама и зелен халат с нарисувани по него платноходки. — Хей, откъде знаете името ми?

Мери седна зад волана, затвори вратата и даде назад да излезе на Овърхил Роуд. Ник Хъдли стоеше сред двора, двете птички се бореха за надмощие в птичата баня. Кучетата виеха, мъчейки се да влязат в тон с алармената система. Мери продължи, следвайки звездата си.

На четвърт миля от дома на Хъдли тя излезе на пресечката с Муър Роуд и зави по нея. От двете страни на пътя, спускащ се към синевата на океана, се заредиха зелени хълмове с накацали по тях дървени къщи, разположени навътре и на големи разстояния една от друга. Мери гледаше имената и номерата по пощенските кутии. Направи широк завой, където тревата си растеше, необезпокоявана от никого, и видя името на кутията с нарисуван на нея син кит: Каваноу.

Алея от трошен чакъл водеше двайсет ярда нагоре по хълма към дървена къща с балкон, гледащ към Тихия океан. Пред къщата имаше тъмножълт пикап. Мери докара черокито зад него и спря. Дръмър бе почнал да крещи, раздразнен от нещо. Тя се вгледа в къщата, стиснала здраво волана. Не можеше да бъде сигурна, докато не почука на вратата. Но ако той отвори, тя искаше погледът му да падне най-напред върху сина им. Преметна чантата през рамо, взе Дръмър и излезе.

Беше хубава и добре поддържана къща. Доста работа е била хвърлена тук. В двора на специален пиедестал имаше слънчев часовник, а около него бяха подредени лехи с някакви храстовидни червени цветя. Въздухът бе хладен, откъм океана подухваше ветрец, но слънцето топлеше лицето на Мери — неговата топлина успокои и плача на Дръмър. На лявата врата на пикапа тя видя надпис: СТАРИННО НАСЛЕДСТВО, ИНК. Под него, с ръкописни букви, бяха изписани имената на Каваноу и телефонният им номер.

Мери изкачи стълбите до предната врата, стискайки бебето, както удавник — сламка.

На вратата имаше старинно месингово чукало, оформено като брадато лице. Мери си послужи с юмрука.

Вътрешностите й тупкаха от напрежение, а мускулите й се бяха стегнали като обръчи около врата. По бузите й заблестяха капчици пот, бе впила поглед в топката на вратата, а ръката на Дръмър намери значката и я задърпа.

Преди да успее да почука отново, чу, че вратата се отключва. Тя се отвори така внезапно, че Мери подскочи.

— Здрасти!

В отвора на вратата застана стройна и привлекателна жена с дълга светлокестенява коса и лешникови очи. Тя се усмихна и две бръчици обрамчиха устата й.

— Очаквахме ви! Заповядайте, влезте!

— Аз… дойдох да…

— Точно така, готово е. Влезте!

Тя се отдръпна назад и Мери Терър прекрачи прага. Жената затвори вратата и я въведе в голям кабинет със сводест таван, каменна камина и старинен часовник.

— Ето го.

Жената, облечена в розов анцуг и с бледосини платненки на краката, дръпна ципа на една чанта, оставена на бежовия диван. Отвътре се показа нещо в полирана дървена рамка.

— Искахме да го видите, преди да го опаковаме — обясни жената.

Това бе рицарски герб — на фона на пламъци бе изобразено нещо като полукон — полулъв, с каменни кули от двете страни. Отдолу със същия ръкописен шрифт, който бе и на вратата на пикапа, бе написано едно име: Мичълхоф.

— Цветовете се получиха много добре, не мислите ли? — попита жената.

Тя не знаеше какво да каже. Явно жената — Санди Каваноу, предположи Мери — е очаквала някой да дойде тази сутрин и да вземе герба.

— Да — реши Мери, — наистина.

— О, радвам се, че сте доволна! Разбира се, фамилната тория е включена в информационния пакет. — Тя обърна рамката и показа плика, залепен за гърба й, при което Мери забеляза отблясъка на халката и венчалния й пръстен. — Брат ви ще го хареса много, госпожо Хънтър.

— Сигурна съм в това.

— Ще ви го опаковам. — Тя върна герба в чантата и затвори ципа. — Знаете ли, трябва да ви призная, че очаквах по-възрастна жена. По телефона ми се стори, че сте по-възрастна.

— Така ли?

— М-да. — Жената погледна към Дръмър. — Какво хубаво бебе! На колко е?

— Почти месец.

— А колко деца имате?

— Само него — каза Мери и се усмихна слабо.

— Мъжът ми е луд за бебета. Е, докато вие напишете чека на името на „Старинно наследство, Инк.“, аз ще сляза долу и ще го опаковам. Окей?

— Окей — отвърна Мери.

Санди Каваноу излезе. Мери чу, че някъде се отваря врата, а после до нея долетя гласът на госпожа Каваноу:

— Дошла е госпожа Хънтър с бебето си. Иди да й кажеш едно здрасти, докато аз опаковам това.

Някакъв мъж се прокашля.

— Всичко наред ли е?

— Да, хареса го.

— Това е добре — каза той.

Чуха се стъпки, слизащи по стълби. Мери почувства главата си замаяна и се подпря на стената за всеки случай. Някъде из вътрешността на къщата работеше телевизор и по шума се разбираше, че дават анимация. Мери закуца към фоайето. Преди да стигне дотам обаче, иззад ъгъла на стаята излезе мъж и рязко спря, за да не се блъсне в нея.

— Здрасти, госпожа Хънтър — каза той, усмихна се и протегна ръка. — Аз съм Кийт Кава…

Усмивката му угасна.