Робърт Маккамън
Мое (38)

6. Убежище на желанията

Свинете търсеха тъмнозелен фургон, регистриран в Джорджия.

Идеално — помисли си Мери. Бе седнала пред телевизора в уютния кабинет и дремеше, вдигнала крака в дългото кресло. Докато свинете открият фургона в хамбара на Роки Роуд, тя отдавна ще е изчезнала с Дръмър.

Стомахът й бе пълен. Два сандвича с шунка, голяма купа картофена салата, чаша гореща зеленчукова супа, кутия ябълков сок и повечето от торбичката със сладки. Бе нахранила Дръмър с неговата храна — стоплена на печката, което много му хареса, той оригна, смени му памперса и го сложи да спи. Заспа веднага — като изключена лампа, в леглото, споделяно от Роки Роуд^[1] и Чери Ванила^[2].

Мери следеше новините с натежали клепачи. Свинете търсят, бе казал водещият на новините от Айова Сити в десет часа, на шестнайсет мили западно от фермата, в която Мери се бе самопоканила. На пощенската кутия пишеше Баскин. Докато беше в Атланта, Мери винаги си купуваше сладолед от „Баскин — Робинс“. Любимият й сладолед бе „Роки Роуд“. Той изглеждаше точно като Роки Роуд — тъмнокос, ръбест и с достатъчно тлъстини около шкембето, за да е мек и нежен и — о, така приятен! Жена му бе руса и дребна, с розови бузки. Тя бе Чери Ванила. Четиринайсет годишното момче бе тъмнокосо като баща си, но по-жилаво — ако трябваше да го кръсти на името на сладолед, Фъдж Рипъл^[3].

На обкованата с ламперия стена имаше семейни снимки. Навсякъде усмихнати лица. Е, вече не се усмихваха. В гаража имаше два автомобила: кафяв пикап с лепенка на задната броня — Университет на Айова, и тъмносин „Джип Чероки“. Черокито бе просторно и резервоарът му бе почти пълен с бензин. Всичко, което трябваше да направи, бе просто да пренесе куфарите си, бебешките принадлежности и плочите на Доорс от фургона и щеше да е готова да потегли. Приятна изненада я очакваше в оръжейния шкаф на Роки Роуд. Там намери три пушки и един револвер „Смит и Уесън“, 38-и калибър, с много муниции за всичкото това оръжие. Револверът щеше да попълни арсенала и да прави компания на магнума в черокито.

Мери бе взела душ. Бе измила косата си, бе изтъркала лицето си и бе измила внимателно раните си с разтвор от спирт и топла сапунена вода, което я накара да се задъха от болка на пода в банята. Раната на ръката изглеждаше най-зле, с почервенели и изтръпнали краища, с оголена в дъното на спечената кръв кост и с неконтролируемите конвулсии на пръстите от време на време, сякаш посягат да сграбчат нещо. Но това, от което все още сълзеше кръв, бе разкъсаната задна част на бедрото и болката там бе все едно да ходиш с боси крака по бръснач. Коляното й бе станало мораво и също се бе подуло, а драскотините се простираха по цялата предна част на бедрото. В аптечката Мери намери памук и марли и ги натъпка в раните, а превръзка направи от накъсани на ленти чаршафи. После бе навлякла един от вълнените халати на Роки Роуд, бе си взела будвайзер от хладилника и се бе настанила в дългото кресло да прекара нощта.

В момента даваха прогнозата за времето. Една жена с руса коса, оформена с помощта на лак като шлем около главата й, бе застанала пред картата и показваше бурята, зародила се в Северозападна Канада. Ще удари областта между Айова Сити и Сидър Рапидс след трийсет и шест до четиридесет и осем часа, каза тя. Добри новини за скиорите, добави, и лоши за пътниците.

Мери протегна ръка, без да става от креслото, и взе пътния атлас, който бе намерила в стаята на Фъдж Рипъл, заедно с домашното му по география върху бюрото. Бе отворен на пътната мрежа в Съединените щати и показваше главните междущатски магистрали. I-80 бе най-краткият път оттук до Сан Франциско и Фрийстоун и минаваше през Айова, Небраска, извиваше нагоре в Уайоминг, после пак се спускаше в Юга, Невада, за да стигне накрая в Северна Калифорния. Ако поддържа средна скорост от шейсет и пет мили в час и времето позволява, ще бъде във Фрийстоун след два дни. Кога ще тръгне оттук зависеше от това как ще се чувства утре сутринта, но нямаше намерение да прекара още една нощ в къща, където има мъртви. Телефонът бе звънял пет пъти, откакто тя ги подкара към хамбара в шест часа, а това я нервираше. Роки Роуд може да се окаже кмет или свещеник, а Чери Ванила — красавицата на местните фермерски сбирки. Нищо не се знае. Затова най-добре бе да се омита веднага щом усети, че костите й ще понесат пътуването.

Бе уморена и всичко я болеше. Остарявам, помисли си. Поддавам се на болката и се размеквам.

Преди десет години би удушила Беделия Морс с една ръка. Трябваше да я пребия до смърт с някоя тояга, помисли си. Или да я застрелям с магнума, а после да прегазя с фургона и другата кучка. Но нещата се бяха развили толкова бързо и тя самата бе толкова нахапана, че се уплаши да не припадне, преди да е успяла да се измъкне с Дръмър. Мислеше, че питбулите ще довършат Лора Клейборн, но сега искаше да е уверена, че това е така.

Аз се паникьосах — помисли си. — Аз се паникьосах и оставих и двете живи.

Но пък нямаха кола. Кучетата са свършили добра работа с Лора, поне толкова, колкото и с нея. Трябваше да я убия, терзаеше се Мери. Трябваше да я сгазя с фургона, преди да си тръгна. Не, не — Лора Клейборн е свършена. Ако е все още жива, то сигурно бере душа в някоя болница наоколо.

Страдай — помисли си. — Надявам се да страдаш дълго и мъчително, задето се опита да ми отмъкнеш бебето.

Но тя остаряваше. Знаеше го. Остаряваше, паникьосваше се и оставяше недовършени работи.

Мери се надигна бавно и болезнено от дългия фотьойл и изкуцука до спалнята да провери Дръмър. Спеше дълбоко, повит в чисто синьо одеяло, стиснал биберона в уста, с одраскано от съприкосновението с пода ангелско личице. Тя стоеше и го гледаше как спи, без да обръща внимание на кървенето от крака си. Бе красиво момченце. Ангел, изпратен от небето, безценен подарък за Джак. Той бе толкова… толкова красив и бе неин.

— Обичам те — прошепна Мери в тишината.

И Джак ще го обича. Бе сигурна — ще го обича.

Мери вдигна кървавите си джинси от пода и бръкна в един от джобовете. Извади изрезката от изданието на Сиера Клуб, изцапана с кръв. После закуца обратно към кабинета и телефона в него. Намери указател, видя кода на областта, която й трябваше, и набра номера на бюро „Справки“ в Северна Калифорния.

— Фрийстоун — каза тя на телефонистката. — Може ли да ми дадете номера на Кийт Каваноу?

Наложи се да каже второто име буква по буква.

Гласът на телефонистката бе заменен от един от ония компютърни гласове, приличащи на човешки. Мери записа номера на жълтата хартия на един бележник. После пак набра бюро „Справки“.

— Фрийстоун. Бих желала номера на Ник Хъдли.

И тоя номер се присъедини към първия. Трето обаждане:

— Фрийстоун. Дийн Уокър.

— Номерът, който ви трябва, не може да бъде намерен по това време — каза компютърният глас.

Мери затвори и сложи въпросителен знак зад името на Дийн Уокър. Нерегистриран телефонен номер? Може пък да няма телефон. Тя седна на един стол до телефона и кракът силно я заболя. Вторачи поглед в номера на Кийт Каваноу. Смее ли да позвъни? Ами какво ще стане, ако познае гласа на Джак? Или какво ще стане, ако позвъни и на двамата и никой от тях не се окаже Джак? Ами в такъв случай остава Дийн Уокър, нали? Вдигна слушалката, но пръстите й започнаха конвулсивния си танц и тя остави телефона на мира, докато спазъмът мине.

После набра кода и телефонния номер на Кийт Каваноу.

Едно позвъняване. Две. Три. Гърлото на Мери пресъхна. Какво да му каже? Какво може да му каже? Четири. Пет. И тъй нататък, без отговор.

Затвори. Във Фрийстоун сега бе малко след девет. Не бе много късно за обаждане след всички тия години. Набра номера на Ник Хъдли.

След четири позвънявания Мери чу телефона да пука, както когато вдигнеш слушалката. Стомахът й се бе свил на топка от напрежение.

— Ало?

Женски глас. Трудно определима възраст.

— Здравейте. Ник Хъдли вкъщи ли си е, моля?

— Не, съжалявам. Ник е на събрание. Мога ли да му предам нещо?

— Хм… — Мислеше трескаво. — Приятел съм на Ник. Не сме се виждали много отдавна.

— Наистина ли? Как се казвате?

— Робин Баскин — каза тя.

— А искате ли Ник да ви се обади?

— О, не… благодаря. Вижте, опитвам се да намеря номера на един друг приятел във Фрийстоун. Познавате ли човек на име Дийн Уокър?

— Дийн? Разбира се, всички познават Дийн. Нямам му телефона вкъщи, но можете да се свържете с него във „Вносни коли Дийн Уокър“. Да ви дам ли номера?

— Да — каза Мери. — Моля ви.

Жената остави телефона. Като се върна, каза:

— Окей, Робин, ето ви го.

Мери си записа номера и адреса на „Вносни коли Дийн Уокър“.

— Не мисля обаче, че работят до толкова късно. Отнякъде наблизо ли звъните?

— Не, отдалеч — прокашля се Мери. — Вие съпругата на Ник ли сте?

— Да. Мога ли да дам номера ви на Ник? Събранията му обикновено свършват преди десет.

— О, не, няма нужда. Тръгнал съм за натам. Ще почакам още малко и ще го изненадам. Още нещо… виждате ли, живях във Фрийстоун доста отдавна и загубих връзка с хората. Познавате ли Кийт Каваноу?

— Кийт и Санди. Да.

— Опитах се да се свържа с Кийт, но никой не отговаря. Просто исках да се уверя, че все още живее там.

— О, да. Тяхната къща е малко по-надолу.

— Добре. Бих искал да видя и него.

— Ъ-ъ… мога ли да кажа на мъжа ми, че сте се обаждали, Робин?

— Разбира се — каза Мери. — Кажете му, че след два дни съм там.

— Чудесно. — Гласът на жената започваше да звучи учудено. — Срещали ли сме се?

— Не, не мисля. Благодаря ви за помощта.

Тя затвори и пак набра номера на Каваноу. Отново никакъв отговор. Мери се изправи с подуто и пламтящо бедро и с куцане се запъти към дългия фотьойл и бирата си. Два дни още и е във Фрийстоун. Два дни и отново е при Лорд Джак. Това бе мисъл, с която спокойно можеше да заспи.

Заспа на светнати лампи и работещ телевизор, а вятърът пищеше навън. В своето убежище на желания тя вървеше с Лорд Джак по широк тревист склон. Пред тях океанът бе прострял безкрайната си синьо-зелена шир и до тях долиташе гърмът на прибоя. Тя бе млада и свежа, целият живот бе пред нея и когато се усмихваше, в очите й нямаше твърдост. Джак, облечен с дълга роба в преливащи се цветове, бе взел Дръмър в ръце и русата му коса се спускаше по раменете и гърба, сякаш излята от злато. В далечината Мери видя къща — красива къща с каменен комин и със стени, обрасли в мъх там, където океанът ги докосваше с пръските си. Познаваше къщата, знаеше къде е. Тъндър хаус бе мястото, където Сторм Фронт се роди с ритуални свещи и кървави клетви. Тази къща бе мястото, където за първи път Лорд Джак я бе любил и тя му бе отдала сърцето си завинаги. Бе единственото място, което тя можеше да нарече дом.

Лорд Джак притисна бебето до гърдите си и прегърна високото стройно момиче, застанало до него. И тръгнаха прегърнати през цветята в солените и влажни пръски на океана, отправили поглед към синкавата мъглица над залива Дрейкс.

— Обичам те! — каза Джак в ухото й. — Винаги съм те обичал! Схващаш ли?

Мери се усмихна и каза да. Една блестяща сълза се търкулна по бузата й.

Тръгнаха към Тъндър хаус с Дръмър помежду им и с обещание за ново начало.

А в дългия фотьойл Мери спеше тежък сън, изтощена от загубата на кръв, с трепереща от умора плът — устата й бе леко отворена и върху брадичката й се бе проточила дълга и блестяща нишка слюнка. По превръзките на краката й бяха избили червени петна. Вън снежните вихрушки пееха своята песен и сковаваха оголените полета. Температурата бе паднала до 15 градуса^[4]. Тя бе далеч, далеч от земята на своите сънища.

Шестнайсет километра западно от мястото, където Мери почиваше, Лора изстена, потънала в трескава пот. Диди се събуди от неспокойния си сън и се надигна от креслото, за да види какво става с Лора, после пак затвори очи, защото повече с нищо не можеше да помогне на тази жена да превъзмогне болката — и умствена, и физическа.

Ножиците се бяха оказали безполезен инструмент за развиване на болтчета от регистрационни номера, но Диди се бе поровила из боклуците в багажника на кътласа и намери отвертка, която свърши работа. Сега кътласът имаше номера от Небраска, ваденката със зайчето — плейбой бе изстъргана, а пластмасовите зарчета — изхвърлени в боклука.

Сън обхвана отново страдалците и за кратко време ги прикри от външния свят. Но по-голямата част от тази нощ бе минала и наближаваше студено утро, от Канада в мрачната тъма се задаваха буреносни облаци. Бебето се събуди стреснато, огромните му сини очи бяха широко отворени, а устата усърдно работеше с биберона. То виждаше странни форми и непознати цветове, до ушите му долиташе приглушен писък и потропване — това бе прагът на тайнствен, плашещ свят. След няколко минути клепачите му пак натежаха и се затвориха. То отново заспа — невинно, неопетнено с грях създание, стиснало юмручета в очакване на майка, която не бе там.