Робърт Маккамън
Мое (4)

3. Моментът на истината

— Какъв е тоя боклук?

— Какъв боклук?

— Този тук. „Изгори тази книга“. Ти ли я четеш?

Дъг влезе в кухнята, където Лора тъкмо слагаше купата с говеждото с лук в микровълновата печка. Той се облегна на белия барплот и зачете на глас:

— „Както всяка болест, така и кредитната мания трябва да се атакува с пречистващо лекарство. Първата лъжичка от него е лична — вземете чифт ножици и нарежете кредитните си карти. Всички до една. В тази минута. Не се поддавайте на увещанията на тия, които ви съветват да постъпите другояче. Големият брат Бизнес ви гледа и можете да използвате възможността да му се изплюете в лицето.“ — Дъг се намръщи и вдигна поглед. — Това е или майтап, или тоя Трегс е комунист.

— Нито едното, нито другото.

Тя затвори вратата на печката и фиксира времето.

— Беше активист навремето — шейсетте години — и мисля, че си търси кауза.

— Кауза! Боже господи, ако всички направят това, икономиката ни ще се срине!

— Хората наистина ползват картите си твърде много.

Мина покрай Дъг, отиде при купата салата на барплота и започна да я разбърква.

— Поне ние го правим.

— Ами да, страната ни скоро ще стане безкасово общество. Социолозите предричат това нещо от години насам.

Дъг разлисти книгата. Той беше висок й строен мъж със светлокестенява коса и кафяви очи, с приятно лице, по което обаче започваше да личи отпечатъкът от напрегнатата му работа — бръчици, сенки. Носеше очила с рогови рамки, тиранти — сега им викаха презрамки — с раираните си костюми и имаше шест различни маркови връзки в гардероба си. Беше с две години по-възрастен от Лора, носеше пръстен с розов диамант и монограм на ризите си, имаше писалка със златен писец и понякога запалваше пура „Дънхил Монтекрус“, а през последните години бе почнал да си гризе ноктите.

— Не ползваме картите повече от другите — каза той. — Каквото и да говорим, кредитната ни система е велика и точно затова върши работа.

— Би ли ми подал олиото и оцета, моля те? — помоли го Лора и Дъг протегна ръка към кухненския шкаф.

Тя заля салатата с олиото и оцета и продължи да я бърка.

— Но това е смешно! — поклати глава Дъг и затвори книгата. — Защо ли въобще печатат такива боклуци?

— Това е едно малко издателство. Намира се в Чатануга. Никога по-рано не съм чувала за тях.

Тя почувства как бебето мръдна — съвсем лекичко, просто промяна в позата.

— Няма да им я рецензираш, нали?

— Не знам. Мислех, че ще е по-различна.

— Бих искал да чуя какво мислят рекламните ви агенти за това! Та този тип говори за организиран бойкот срещу петролните компании и големите банки! На това му вика „икономическо превъзпитание“. — Той изсумтя с раздразнение. — Какви ли не глупости мислят! Искаш ли чаша вино?

— Не, по-добре не.

— От една нищо няма да ти стане. Хайде де!

— Не, наистина. Ти си пийни.

Дъг отвори хладилника, извади половин бутилка Шабли и си наля пълна чаша. Разклати виното леко в чашата, отпи и свали чиниите за салатата от полицата.

— И така… как беше Керъл днес?

— Много добре. Натъпка ме с най-новите несгоди и мъки човешки. Както обикновено.

— А не видя ли Тим Сканлън там? Водил е един клиент на обед.

— Не, никого не видях. О… видях Ан Ейбърнати. Беше там с още някой от тяхната служба.

— Де и аз да имах двучасови обедни почивки! — Дясната му ръка продължаваше да върти виното из чашата. — Тая година е голяма за нас, но ти казвам — Паркър трябва да наеме още един помощник. Бог ми е свидетел, че работата ми е толкова много, че преди август няма да мога да си седна на задника. — Дъг протегна ръка и я сложи на корема. — Как е той?

— Рита. Керъл казва, че от него щял да стане добър футболист.

— Не се съмнявам. — Пръстите му опипваха корема, мъчейки се да доловят очертанията на бебето. — Как ме виждаш като футболен татко? Обикаляйки от град на град с постелка на рамо? А през лятото — голф. Искам да кажа — въобще игри с малки топки. Кълна се, че никога не съм се виждал в избелели дънки да крещя по стадионите, окуражавайки някое хлапе. — Дъг се намръщи. — Ами ако не обича спорта? Ако е някое компютърно генийче? Какво от това — така сигурно ще вади повече пари. Компютър, който сам се учи — какво ще кажеш? — Намръщеното му изражение внезапно се смени с широка усмивка. — Ей, май го усетих как мръдна! А ти?

— Съвсем ясно — каза Лора и притисна ръката му плътно до корема си, за да го накара да усети как Дейвид мърда там, в тъмното.

Вечеряха в столовата, където през един миниатюрен, с размер на пощенска марка прозорец далеч навън се виждаше китка дървета. Лора запали свещи, но Дъг каза, че не виждал какво яде, така че тя пак запали лампите. Дъждът продължаваше да вали с променлива сила — ту силен, ту ситен като мъгла. Говореха си за новините от деня, за това, че положението по магистралите е лошо е това натоварено движение и за това, че рано или късно развихрилото се строителство ще трябва да се поуспокои малко. Разговорът им, както обикновено ставаше, се насочи към работата на Дъг. Лора забеляза, че гласът му е станал по-твърд. Тя отново повдигна въпроса, че могат да си вземат отпуската през есента и Дъг обеща да помисли по това. Отдавна бе осъзнала, че те вече не живеят ден за ден, а в някакво митично утре, когато работата на Дъг ще е намаляла и натискът на пазара ще е поотслабнал, дните им ще са делово спокойни, а нощите — време за общуване. Също така отдавна бе осъзнала, че това никога няма да стане. Понякога тя сънуваше как те двамата бягат в огромна въртележка за катерички, а отзад ги гони някаква кошмарна зъбата машина. Не можеха да спрат, не можеха да намалят, иначе щяха да попаднат в зъбите на машината. Беше ужасен сън, защото в него имаше истина.

От години гледаше как Дъг се изкачва от позицията на младши служител във фирмата към все по-отговорни длъжности. Той беше незаменим там. Това бе негово определение — незаменим. Работата, която си носеше вкъщи, и времето, прекарано в телефонни разговори, го доказваха. По-рано всеки уикенд те излизаха да вечерят и ходеха на кино. Ходеха на танци, през ваканциите ходеха по такива места като Бахамите и Аспен. Сега се считаха късметлии, ако останеха сами вкъщи, а ако успееха да видят някой филм, то това ставаше на видеото. Е, вярно е, заплатите бяха големи — и неговата, и нейната набъбнаха, но кога им оставаше време да се порадват на труда си? Гледаше как Дъг остарява, мислейки за портмонетата на другите, за това дали парите им са вложени в достатъчно дългосрочни инвестиции, дали международната политика няма да накара долара да падне. Трябваше да взема светкавични решения като акробат по въже, опънато над бурно море. Успехът на собствената й кариера се дължеше на познанството с необходимите хора и в умението да проникнеш зад златните порти на социалната върхушка в Атланта. Но бяха се изгубили един друг. Това, което бяха по-рано, вече го нямаше и осъзнаването на този факт караше сърцето на Лора да се свива от болка. Което пък, от своя страна, я караше да се чувства ужасно виновна, защото тя разполагаше с всички материални неща, които човек може да си представи, докато хората по улиците на града гладуваха и живееха по подлезите в кашони.

Днес тя излъга Керъл. Когато й каза, че не ражда детето само за да приближи Дъг към себе си. Това беше лъжа. Може би най-накрая това ще стане. Може би накрая двамата ще се отпуснат, ще намерят обратния път към това, което бяха. Детето би могло да го стори. Да имаш някой, който да е част от тебе, сигурно би могъл да го стори и те двамата отново щяха да се върнат към действителността.

— Мисля да купя утре един пистолет — внезапно каза Дъг.

Пистолетът. През последните няколко седмици говореха често за това — откакто къщата, на две пресечки от тяхната, бе разбита, докато цялото семейство вътре спяло.

През изминалите няколко месеца престъпността в Атланта се приближаваше все повече към прага им. Лора беше против да се държи вкъщи пистолет, но кражбите в Бъкхед растяха и понякога, когато Дъг отсъстваше нощем, тя се чувстваше уплашена и уязвима, въпреки алармената система.

— Бебето е на път, затова мисля, че е по-добре да не отлагам — продължи той, сипвайки си от купата. — Няма да е голям. Няма да е „Магнум“ или нещо такова. — Усмихна се нервно, защото оръжието го изнервяше. — Някой малък автоматичен пистолет или нещо подобно. Можем да го държим в чекмеджето до леглото.

— Не знам. Наистина идеята не ми харесва.

— Мисля си дали да не се запишем в някой курс по безопасно боравене с оръжие. Така ще се почувстваш по-добре, а и аз също. Мисля, че или в магазина, или в полицията имат такива курсове.

— Ами да — каза тя подигравателно. — Първо ще ходя на пищовджийски уроци, а оттам — на уроци по майчинство.

— Знам, че присъствието на оръжие вкъщи те безпокои, а и мен също. Но трябва да гледаме действителността в очите — това е един опасен град. Дали ти харесва или не, ние трябва да имаме пистолет, с който да защитаваме Дейвид. — Той кимна, сметнал въпроса за приключен. — Утре. Утре отивам да купя пис…

Телефонът иззвъня. Дъг беше изключил телефонния секретар и в желанието си да отиде бързо до телефона в кухнята, обърна чинията със салатата и част от олиото се разля върху раираните му панталони.

— Ало? — каза той. — Да, тук съм.

Лора го последва в кухнята и каза:

— Свали панталоните.

— Какво? — Дъг покри слушалката с ръка. — А?

— Панталоните. Свали ги. Олиото ще се просмуче, ако не му сложа нещо.

— Окей.

Той разкопча ципа, откачи тирантите и ги остави да паднат в глезените му. Бе обул памучни чорапи, стигащи високо над прасеца му.

— Слушам те — каза той в слушалката. — Уф, да.

Гласът му бе напрегнат. Свали си обувките, после панталоните и ги даде на Лора. Тя отиде до мивката, пусна студена вода и изтърка малко мазните петна. Химическото чистене щеше да оправи работата, но навременната й намеса поне нямаше да позволи да останат постоянни петна.

— Довечера? — чу тя как Дъг извика невярващо. — Няма да стане! Бумагите няма да са готови преди другата седмица.

О, не, помисли си тя. Сърцето й се сви. Търсеха го от службата — вечната й съперница. Дотук с присъствието на Дъг вкъщи тая вечер. По дяволите, не могат ли да го оставят поне веднъж на мира да…

— Не мога да дойда — каза Дъг. — Не! Твърдо не!

Пауза. После:

— Но аз съм си вкъщи и вечерям, Ерик. Остави ме един път и аз да си поема дъх, става ли?

Ерик Паркър. Началникът на Дъг в „Мерил Линч“. Това бе лош знак.

— Да. Добре. — Тя видя как раменете му се отпуснаха. — Добре, след около… — той погледна часовника на стената: — … тридесет минути ще се видим при теб.

Затвори, изпусна дълга въздишка и се обърна към нея.

— Е, това бе Ерик.

Тя нямаше какво да каже. Много пъти телефонните повиквания го бяха откъсвали от къщи.

— По дяволите! — каза той тихо. — Трябва да направя нещо по този въпрос. Ще се опитам да се върна след около… — пак погледна към часовника: — … два часа. Максимум три.

Това означава четири, помисли си Лора. Тя погледна недотам мускулестите крака на мъжа си.

— Я по-добре иди и си намери други панталони в такъв случай. Аз ще се погрижа за тия.

Дъг се върна в спалнята, а Лора отнесе омазаните панталони в пералното помещение до кухнята. Натърка петната с малко перилен препарат и ги остави на сушилника. После се върна в столовата да си довърши вечерята, а след малко се появи и Дъг, облечен в пясъчножълти панталони и светлосиня риза с поло. Той седна и загълта вечерята си.

Съжалявам за това. Ще гледам да се оправя по-скоро, окей?

— Окей.

Целуна я по бузата и отново сложи ръка на корема й. После излезе през кухнята и оттам в гаража — тя чу как мерцедесът запали и вратата на гаража се отваря. Дъг даде назад, вратата на гаража се затвори с тъп звук и край.

Тя и Дейвид бяха сами.

— Е — каза тя.

Погледна „Изгори тази книга“, където я бе оставил Дъг на барплота. Реши тази вечер да привърши с нея и да се захване с книгата за Холивуд. После почисти чиниите и ги сложи в миялната машина. Дъг работеше като роб, а това не беше честно. Той и без това си беше работяга, а напрегнатата му работа само влошаваше повече положението. Запита се какво ли е отношението на съпругата на Ерик, Марси, към оставането му до толкова късно на работа в такава дъждовна нощ. Кога парите се бяха превърнали в бог? Е, няма смисъл да се тюхка сега.

Отиде в пералното помещение и преметна панталоните на една дървена закачалка. Ръбовете им не съвпадаха както трябва — тази неточност я подразни и тя реши да я коригира. Свали панталоните от закачалката и ги сгъна отново.

И нещо падна от джоба им.

Малко парче зелена хартия. Кацна на линолеума до левия й крак.

Тя се взря надолу.

Талон от билет.

Лора стоеше с панталона в ръцете и не мърдаше. Талон от билет. Трябваше да се наведе да го вземе, а това изискваше внимателни движения, за да не загуби равновесие. Тя се наведе, хваната за сушилника, и вдигна билета. Мускулите на гърба й сякаш проговориха, когато се изправи. Досега бяхме добри с теб. Не злоупотребявай с това. Лора тръгна да изхвърли билета в кошчето, но в последния момент спря.

От какво беше тоя билет?

Името на театъра бе написано — Кентърбъри Сикс. Сигурно е от някой киносалон в търговски център, помисли си тя. Една от тия второстепенни кинозали с много предназначения. Това бе обаче нов билет. Зеленият цвят още не беше избелял. Лора погледна окачените на закачалката панталони. Бръкна в единия джоб, но не напипа нищо, освен плат. После бръкна в другия. Оттам извади наченато пакетче ментови бонбони, петдоларова банкнота и още един талон от билет. Кентърбъри Сикс, пишеше на него.

Никога през живота си не бе ходила в Кентърбъри Сикс. Даже не знаеше къде е.

С билетите в ръка, Лора уморено се отправи към кухнята. По прозорците плющеше дъжд. Брутален звук. Опита се да си спомни кога за последен път бяха ходили с Дъг на кино. Преди две-три години най-малко. Май че бяха гледали „Вещиците от Истуик“ тогава. Сега това бе стар филм. Тогава какво правеха тия билети в джобовете на Дъг?

Отвори телефонния указател на раздел „Театри“. Кентърбъри Сикс се намираше в другия край на града на някаква малка уличка. Тя набра посочения номер и оттам получи записано съобщение на програмата — смесица от тийнейджърски секскомедии, фантастични ужаси и екшън в стил Рамбо. Остави слушалката и остана така, загледана в часовника на стената.

Защо Дъг е ходил на кино и не й е казал? И кога е намерил време за кино? Знаеше, че се доближава вече и до опасния въпрос — с кого е ходил?

Глупаво е, помисли си тя. Сигурно имаше логично обяснение. Сигурно. Завел е някой клиент на кино. Точно така. Чак до другия край на града, заради някакъв си боклук? Я чакай малко, каза си. Спри дотук, преди да си се побъркала! Нищо лошо не е станало. Някакви си два билета. Е, и какво от това?

Ами какво… защо Дъг не й е казал?

Лора включи миялната машина. Беше съвсем нова и почти не вдигаше шум — само някакво дълбоко и тихо бръмчене.

Тя взе „Изгори тази книга“, възнамерявайки да се върне в кабинета си и да приключи с философските мнения на Марк Трегс. Обаче някак си, без да се усети, се озова до телефона. Отвратително нещо е това телефонът! Мамеше и нашепваше неща, които е по-добре да не чуваш. Да, но тя искаше да разбере за тия билети. Те вече бяха като два Евереста в главата й и тя не виждаше нищо друго, освен оръфаните им краища. Трябваше да знае! Набра номера на офиса на Дъг.

Бийп. Бийп. Бийп. Пет пъти. Десет пъти. После, чак на четиринадесетото:

— Ало?

— Здравейте, казвам се Лора Клейборн. Там ли е вече Дъг, моля?

— Кой?

— Дъг Клейборн. Там ли е вече?

— Никой няма тук, мадам. Само ние сме.

— Кои вие?

— Казвам се Уилбър — каза мъжът. — Само ние, портиерите, сме тук.

— Господин Паркър трябва да е там.

— Кой?

Ерик Паркър — добави раздразнено тя. — Не знаете ли кой работи в тоя офис?

— Освен нас, тук няма никой, мадам. Почистваме и това е всичко.

Но това е невъзможно, помисли си тя. Дъг може още да не е стигнал, но Ерик Паркър трябваше да е там! Нали беше позвънил от офиса?

— Когато Дъг Клейборн пристигне — каза тя, — предайте му да се обади на жена си, моля ви.

— Да, мадам, нямате проблеми — отвърна портиерът. Лора благодари и затвори.

Взе „Изгори тази книга“, отиде в кабинета си, пусна една касета с камерна музика на Моцарт и се намести удобно на стола.

Десет минути по-късно продължаваше да стои, втренчена в една и съща страница, преструвайки се, че чете, а всъщност си мислеше. Кентърбъри Сикс, два билета, Дъг вече трябва да е стигнал в офиса досега, защо не се обажда, къде е?

Минаха още пет дълги минути. После още десет — цяла вечност. Нещо му се е случило, помисли си тя! Може да се е блъснал някъде в тоя дъжд! Докато ставаше, усети как Дейвид мръдна в корема й, сякаш споделяйки тревогите й. Отиде в кухнята и позвъни отново.

Телефонът звънеше ли, звънеше, но този път никой не отговори.

Лора се върна обратно в кабинета, после пак в кухнята, безцелно шарейки насам-натам. Опита да се свърже още веднъж и този път остави апарата от другия край да звъни, докато му се откачат чарковете, но никой не вдигна. Погледна часовника. Може би Дъг и Ерик са излезли да пийнат нещо. Но защо ще го правят, като имат толкова много работа? Е, каквото и да е станало, Дъг щеше да й каже, като се върне.

Точно както й бе казал за билетите ли?

Лора прелисти телефонния указател и откри домашния телефон на Ерик Паркър.

Утре щеше да се почувства ужасно тъпо, когато Дъг й каже, че двамата с Ерик са отишли да посрещнат някой клиент или че просто са решили да не вдигат телефона, докато работят. Щеше да се чуди къде да се свре от срам, че си е мислила дори и за минутка, че Дъг не й казва истината.

Страхуваше се да позвъни, глождеше я някакъв страх, който постепенно се надигна и я стисна за гърлото. Вдигна слушалката и набра първите четири цифри и пак я постави. Позвъни в офиса за трети път — никакъв отговор, въпреки най-малко двайсетте позвънявания.

Моментът наистина бе настъпил.

Лора пое дълбоко дъх и позвъни у Ерик Паркър.

На третото позвъняване се обади женски глас:

— Ало?

— Здрасти, Марси! Лора Клейборн се обажда.

— О, здрасти, Лора! Доколкото знам, времето наближава.

— Да, точно така. Още около две седмици. Детската е готова, така че не ни остава друго, освен да чакаме.

— Слушай, направи това чакане приятно, защото като се роди детето, няма да имаш време за нищо.

— И аз така чувам да разправят.

Лора се поколеба — трябваше да пита, а не й беше никак приятно.

— Марси, опитвам се да се свържа с Дъг. Знаеш ли случайно, да не би да са излезли да посрещнат някой клиент или просто са решили да не вдигат телефона.

Няколко секунди тишина и после:

— Съжалявам, Лора, но не те разбирам.

— Ерик извика Дъг по телефона от офиса. Знаеш ги. Трябвало да свършат някаква работа.

— О! — Марси отново замълча и Лора усети как сърцето й заби бързо. — Лора… ъ-ъ… тази сутрин Ерик тръгна за Чарлстън. До събота няма да се върне.

Лора усети как кръвта започна да пари бузите й.

— Не, Ерик позвъни на Дъг от офиса. Преди около час.

— Ерик е в Чарлстън — засмя се нервно Марси Паркър. — Може би са водили междуградски разговор.

— Може би. — На Лора й се зави свят и шумът от барабанящия по покрива дъжд сякаш заглъхна.

— Виж какво, Марси… не трябваше да… ти се обаждам. Само те обезпокоих.

— Не, не, няма нищо. — Гласът на Марси бе уклончив — искаше да затвори колкото може по-бързо. — Надявам се, че с бебето всичко е наред. Всъщност знам, че е наред, но… ти знаеш.

— Да. Благодаря ти. Бъди здрава.

— Довиждане, Лора.

Лора затвори.

Осъзна, че музиката е спряла.

Седна на стола в кабинета, а дъждът навън продължаваше да се лее. Ръката й стисна двата билета от киното, в което никога не бе ходила. Другата ръка положи бавно върху издутия си корем, несъзнателно търсейки топлина от Дейвид. Мозъкът й пламтеше и й бе трудно да мисли. Дъг бе вдигнал телефона и бе говорил с някого, когото нарече Ерик. Бе отишъл в офиса да работи. Нали така? А ако не, тогава къде е отишъл? Дланта й мокреше билетите. С кого бе Дъг, след като Ерик е в Чарлстън?

Лора затвори очи и се заслуша в дъжда. В далечината се чу виеща сирена, звукът се залута между сградите, после заглъхна.

Беше тридесет и шест годишна, оставаха още две седмици до първото й раждане и започваше да й става ясно, че доста дълго е била дете. Рано или късно светът щеше да се сгромоляса отгоре й. Рано или късно светът щеше да победи.

Неприятен беше този свят, за да раждаш деца в него, но друг нямаше. Очите на Лора се навлажниха. Дъг я бе излъгал. Вършеше нещо зад гърба й, дяволите да го вземат, а тя носеше в себе си детето им! В нея се надигна гняв, превърна се в тъга, после пак се надигна. Да върви по дяволите, помисли тя! Да върви по дяволите, не й трябва! Нищо повече не й трябва!

Лора се изправи. Взе шлифера и чантата си. Със стиснати устни се отправи към гаража, влезе в БМВ-то и подкара нанякъде в тъмното, където имаше хора, където имаше шум и кипеше живот.