Робърт Маккамън
Мое (29)

3. Тайната

— Понякога — каза Мери със спящия Дръмър на ръце — полудявам. Не знам защо. Главата ме заболява и не мога да мисля. Може би всеки се чувства така понякога, а?

— Може би — съгласи се Диди, без да си вярва.

— Да — усмихна се тя на своята сестра по оръжие, лудостта засега бе отминала. — Толкова се радвам да те видя, Диди. Не мога да ти кажа колко. Искам да кажа… изглеждаш толкова различна, но ми липсваше. Всички ми липсвахте. Мисля, че ти постъпи умно, като не се разкри при плачещата дама. Можеше да бъде капан, нали?

— Точно така.

Ето защо Диди отиде на Острова на свободата по обед с бинокъла, който бе взела назаем от своя съсед Чарлс Бруър. Тя застана на удобно място, откъдето можеше да вижда кой слиза от корабчето, и позна Мери, но не позна Едуард Фордайс, докато той не се доближи до Мери. Проследи ги и видя, че влизат в един блок, където тя натисна звънеца на Едуард Ламбърт. Кафявият форд бе взет под наем, а истинската й кола — една сива хонда хечбек^[1] — стоеше на паркинга на летището в Детройт.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ще се опитам да отида в Канада, предполагам. И пак ще се потопя. Само че този път с бебето ми.

Още не бяха разрешили най-трудния въпрос. Диди поиска да узнае:

— Защо го взе, Мери? Защо просто не дойде сама?

— Защото — отвърна Мери — това е подарък за Джак.

Диди поклати глава неразбиращо.

— Донесох Дръмър на Джак. Когато видях съобщението, помислих си, че е от него. Затова донесох Дръмър. Разбра ли?

Диди разбра. Въздъхна тихо и отмести очи от Мери Терър. Лудостта на Мери бе очевидна като струпей — вярно е, че проявяваше умение, умение на преследвано диво животно, но годините и обреченият на самота живот я бяха оглозгали до кости.

— Донесла си му бебето, а той не е дошъл.

Сега вече й стана ясен пристъпът на ярост, но самото обяснение си бе чиста лудост.

— Съжалявам — добави тя.

— Той не ми трябва! — сопна се Мери. — И не ме съжалявай! Недей! Сега съм добре, щом бебето ми е с мен!

Диди кимна, мислейки за нажежения котлон. Ако я нямаше тук да я спре, бебето сега щеше да бъде без глава. Някоя нощ — може би съвсем скоро — Мери ще се събуди в плен на лудостта си и тогава няма да има кой да спаси бебето. Диди знаеше, че е правила много ужасни неща през живота си. Бяха неща, които се връщаха нощем при нея, кървящи и стенещи. Те обсебваха нейните сънища, хилеха се и се кискаха, докато тя отваряше бръснача и потапяше китките си в гореща вода. Ужасни неща е правила, но никога не бе посягала на бебе.

— Може би не трябваше да го вземаш със себе си — каза тя.

С каменно изражение на лицето Мери впери поглед в Диди.

— Няма да си така подвижна с него — продължи Диди. — Ще те бави.

Мери не отговори, люлеейки бебето в ръце.

— Би могла да го оставиш в някоя църква. Остави и бележка, за да узнаят кой е. Ще го върнат на майка му.

— Аз съм майка му — каза Мери.

Опасна почва, помисли си Диди. Стъпваше в минирано поле.

— Нали не искаш да му сторят нещо? Какво ще стане, ако полицията те открие? Може да ранят Дръмър. Мислила ли си за това?

— Разбира се. Ако свинете ме открият, най-напред ще застрелям бебето, а после и колкото успея повече свине. — Тя вдигна рамене. — Разумно.

Диди премигна стреснато и в този момент видя тъмнината в душата на Мери Терър.

— Не мога да им позволя да ни хванат живи — продължи Мери и усмивката й се върна. — Ще умрем заедно, ако ни е писано така.

Диди погледна стиснатите си в скута ръце. Това бяха майчински отрудени от глината ръце с широки длани и масивни пръсти. Помисли си за вкараните в телата куршуми от същите тия майчински отрудени ръце. Помисли си за показаните по телевизията новини, кадрите с майката, излизаща от болницата в Атланта, с измъчено от тревога лице, с притиснато от неимоверен товар тяло. Помисли си за онази тайна, която от пет години не й даваше мира. Бе превърнала живота си в опасен и хлъзгав път. Бе съсипала родителите си — майка й се бе пропила, а баща й почина от сърдечен удар през 1973 година, фермата я нямаше, прибрана от банката. Майка й бе в санаториум, лигавейки се и подмокряйки постелята си. За Беделия Морс жестоката истина бе една — никога няма да се върнеш вкъщи.

Бе прочела съобщението в януарския брой на Мадър Джоунс. Отначало нямаше намерение да ходи при статуята на свободата на 18 февруари, но мисълта за това не й даваше покой. Не бе сигурна защо реши да отиде. Може би от обикновено любопитство, а може би и затова, защото Сторм Фронт бе истинското й семейство. Купи си билет за отиване и връщане с Америкън Еърлайнс и излетя от Детройт в четвъртък вечерта.

Обратният й полет до Детройт бе в един и половина следобед. Нямаше намерение да спи при Мери, но видя, че тук е по-чисто от хотела в Манхатън на Петдесет и пета западна улица. Заради бебето сега бе доволна, че остана при Мери. Далеч по-малко доволна беше обаче от това, което видя във вътрешната природа на Мери, въпреки че капанът, отнел живота на агент от ФБР, трябваше да й послужи като предупреждение. Диди въртеше и прехвърляше в главата си мислите от всички страни като Рубик куб.

Мери забеляза отнесеното изражение на Диди.

— За какво мислиш?

— За книгата на Едуард — излъга Диди.

По саркастично настояване на Мери Едуард й бе казал какво пише.

— Не съм сигурна, че на Джак ще му хареса.

— Щеше да го е екзекутирал досега — каза Мери. — Никаква милост за предателите. Така ми е казвал той.

Диди погледна детето в ръцете на Мери. Самата невинност, помисли си тя. Не биваше да бъде там. Ръцете на Мери се увиваха като усойници около него.

— Ти каза… че искаш да дадеш бебето на Джак.

— Исках да му направя подарък. Той винаги е искал син. През онази нощ, когато ме раниха, аз носех сина му в себе си.

Истина ли беше или не? Не можеше да си спомни точно.

— Значи пак ще се потапяш?

Щрак, щрак, щрак — въртеше се кубчето в главата й.

Утре, след като се погрижа за Едуард. После тръгваме за Канада. Дръмър и аз.

Тя се кани да убие Едуард. А колко време щеше да мине, докато й щукне нещо друго и убие и бебето? Щрак, щрак — въртяха се още кубчета. Може би Едуард заслужава да умре. Но той бе брат по оръжие, а това нищо ли не означава? Бебето обаче твърдо не заслужава отредената му съдба. Щрак, щрак. Диди впери поглед в майчински отрудените си ръце и разбра, че още едно парче човешка глина е оставено на милостта й.

— Мери — каза тя тихо.

— Какво?

— Аз… — Поколеба се.

Тайната бе тайна от толкова отдавна, че не искаше да излезе на бял свят. Но в ръцете й бяха два живота — на Едуард и на бебето.

— Аз… мисля, че знам… къде е Джак — каза тя.

Мери седеше, без да помръдва, с полуотворена уста.

— Не съм сигурна. Но мисля, че е в Калифорния.

Никакъв отговор от Мери.

— Северна Калифорния — продължи Диди, — в един град на име Фрийстоун. На около петдесет мили северно от Сан Франциско.

Мери се размърда — тръпка на възбуда, усетила сякаш как кръвта се връща в тялото.

— Това е близо до къщата — каза тя с напрегнат глас. — Тъндър хаус^[2].

Диди никога не бе ходила в Тъндър хаус, но бе чувала за нея от другите стормфронтери. Тъндър хаус се намираше над Сан Франциско, скрита в горите, заобикалящи залива Дрейкс. Тя бе мястото, където Сторм Фронт се е родил, където първите му членове са написали с кръв имената си върху клетвата за вярност и отдаване на каузата. Диди бе разбрала, че това е ловна хижа, изоставена преди повече от трийсет години, и името й идва от непрестанния шум на прибоя в назъбените скали на залива Дрейкс. Тъндър хаус бе техният първи щаб, тяхното „конструкторско бюро“, където се раждаха всичките им терористични акции по Западния бряг.

— Фрийстоун — повтори Мери — Фрийстоун.

Очите й светнаха като прожектори.

— Защо мислиш, че е там?

— Член съм на Сиера Клуб. Преди пет години по вестниците излезе статия за една група хора, съдещи Фрийстоун, че си хвърлял боклука в близост до някакъв птичи резерват. Във вестника имаше и тяхна снимка. Мисля, че един от тях е Джак Гардинър.

— Но не си сигурна?

— Не. На снимката се виждаше само едната страна на лицето му. Но аз я изрязах и я запазих. — Тя се наведе напред. — Мери, аз помня лица. Ръцете ми поне помнят. Ела в Ан Арбър и виж какво съм направила, а после ще кажеш дали е той или не.

Мери отново замълча и Диди почти виждаше как колелата се въртят в главата й.

— Не убивай Едуард! — каза Диди. — Вземи го със себе си. Той също ще иска да намери Джак — заради книгата. Ако Джак е във Фрийстоун, ще заведеш и бебето, и Едуард при него и той ще реши дали Едуард да бъде екзекутиран или не.

Печеля време за Едуард, помисли си тя. И време за нея, докато измисля как да отнема детето от Мери.

— Калифорния. Страната на меда и маслото — каза Мери, кимна и се усмихна с блажена усмивка. — Да. Джак би отишъл там.

Притисна към себе си Дръмър, той се стресна и се събуди.

— О, сладкият ми Дръмър! Сладкото ми бебче! — Гласът й се изви в гальовно гукане. — Ще намерим Джак и той ще ни обикне завинаги, да-а, ще ни обикне!

— Самолетът ми излита в един и половина — каза Диди. — Аз ще тръгна, а вие с Едуард ще ме последвате по-късно.

— Да. Да те последваме. Така ще направим. — Мери сияеше като ученичка и гледката разкъсваше сърцето на Диди.

Дръмър почна да плаче.

— И той се радва! — каза Мери. — Чуваш ли го?

Диди не можеше да гледа повече Мери в лицето. Имаше нещо смъртоносно в него, нещо животинско и странно в тази маниакална радост. Затова ли се борихме? — запита се Диди. — Не свобода от потисничеството, а лудост в нощта?

— По-добре да се връщам в хотела — каза тя и стана от разпънатия диван. — Ще ти оставя моя телефон. Като стигнете Ан Арбър, обадете ми се и аз ще ви обясня къде живея.

Тя написа номера на лист хартия със знака на Камио Мотър Лодж и Мери го набута в чантата заедно с бебешката храна, памперсите и магнума. На вратата Диди се спря. Напъните на вятъра бяха стихнали и въздухът бе неподвижен, но много студен. Диди се насили да погледне в стоманените очи на едрата жена.

— Нищо няма да му сториш, нали?

— Да сторя нещо на Дръмър? — Тя го притисна към себе си и той издаде тих мяукащ звук, протестирайки срещу грубото събуждане. — За нищо на света няма да нараня детето на Джак!

— И ще оставиш Джак да реши за Едуард?

— Диди — каза й Мери, — за много неща се безпокоиш. И точно това е едно от нещата, за които те обичам.

Тя целуна Диди по бузата и Диди се стресна, усещайки горещите й устни върху плътта си, и после се отдръпна.

— Внимавай, грижи се за себе си — инструктира я Мери.

— Ти също.

Диди отново погледна детето — невинно създание в ръцете на прокълнатата, — обърна се и се запъти към колата си.

Мери гледаше подир нея, докато си тръгна, и после затвори вратата и затанцува из стаята с бебето в ръце, докато в главата Бог й пееше „Запали ми огъня“.

Бе зората на съвсем нов ден.