Робърт Маккамън
Мое (39)

1. Силата на любовта

Свиреше клаксон.

Мери отвори с усилие подпухналите си и слепени очи.

Навън свиреше клаксон. Извън къщата.

Сърцето й подскочи. Тя се изправи, седнала в дългия фотьойл, и всички стави по тялото й писнаха в един глас. От устните й се изтръгна мъчителен стон. Свирещ клаксон вън, в мрачното зимно утро? Бе заспала на светнати лампи, телевизорът работеше — един мъж със строга прическа тъкмо обясняваше за производството на соя. Когато се опита да стане, болката в крака така я прободе, че й взе дъха. Превръзките се бяха спекли от изтеклата кръв и стаята миришеше на мед. Цялата й дясна ръка пулсираше с остра болка, но пръстите й бяха изтръпнали. Тя стана от фотьойла с усилие, което изкара въздуха със свистене през стиснатите й зъби, и се заклатушка към прозореца.

През нощта бе навалял тънък пласт сняг и бе покрил нивите. Вън, на побелелия път, на около шейсет ярда от къщата, бе спрял училищен автобус и на страната му пишеше — УЧИЛИЩА ОКРЪГ СИДЪР. Минава да вземе Фъдж Рипъл, сети се Мери. Само дето момчето не е готово за училище. Доста бързо заспа под сеното. Автобусът почака още петнайсетина секунди, свирна разочаровано за последен път и потегли към следващата къща.

Мери видя един часовник. Седем и трийсет и четири. Чувстваше се отпаднала, главата й се въртеше, почна да й се повдига. Тя се довлече до банята, наведе се над тоалетната и се напъна няколко пъти, но нищо особено не излезе. Погледна се в огледалото — очите й бяха потънали в подпухналите орбити, лицето й — посивяло като утрото навън. Смъртта, помисли си тя. На нея приличам. Кракът я заболя така, сякаш й отмъщаваше за нещо. Разрови се из аптечката в банята и намери шишенце екседрин. Взе три хапчета, раздъвка ги със зъби и ги глътна с шепа вода от крана.

Копнееше да си почине днес. Копнееше да си легне отново в тази топла къща, но бе време да се маха. Шофьорът на автобуса ще се чуди защо Фъдж Рипъл не дойде тази сутрин, а пък всички лампи в къщата светеха. Ще каже на някого, той също ще се учуди. Рутината бе жизненоважна брънка в Шибаната система — когато тази брънка се счупи или изчезне, малките мравчици в мравуняка стават неспокойни. Време бе да се маха.

Дръмър почна да плаче, Мери позна по плача, че е гладен — плачът му бе с един-два тона по-нисък и по-упорит, отколкото уплашеният му плач. Бе по-носов и с малки паузи за поемане на дъх. Преди да тръгнат, трябва да го нахрани и да му смени памперса. Задвижи я чувството, че трябва да бърза. Първо смени превръзките си, стискайки зъби от болка, докато отлепяше спеклия се памук. Подмени марлите и ги превърза стегнато, използвайки чаршафите. После отвори куфара си, сложи си чисто бельо и от дрешника на Роки Роуд извади дебели вълнени чорапи. Джинсите й бяха отеснели около подутото бедро и тя извади чифт по-широки — отново благодарение на липсващия домакин — и ги стегна с един от коланите си. Сложи си сива работна риза, тъмнокафяв пуловер, който й беше от 1981 година, и забоде усмихнатото лице отпред. Накрая дойде ред и на очуканите й обуща. В гардероба на Роки Роуд имаше изкусително богат асортимент от дебели якета и парки. Тя свали от закачалката едно кафяво рипсено палто с кожички около яката и го остави настрана за по-късно. После избра една зелена, натъпкана с гъши пух парка, сложи в нея Дръмър и дръпна ципа — получи се нещо като кошче — чанта. Чифт мъжки кожени ръкавици също бяха оставени настрана за по-късно.

Докато хранеше Дръмър, с дясната си ръка тя непрекъснато стискаше топка за тенис, за да си възстанови кръвообращението. Силата на тази ръка сега беше с около една трета по-слаба от нормалното, пръстите бяха студени и изтръпнали. Повреден е нерв, помисли си. Усещаше потрепването на разкъсаните мускули по раната на ръката — проклетото куче щеше още малко да разкъса артерията й, а ако това бе станало — досега да е мъртва. Обаче истинският бич бе раната на бедрото. Имаше нужда от петдесет-шестдесет шева и антисептик, по-добър от този, който бе намерила в банята на Роки Роуд. Но все пак, щом се спича отгоре, можеше да върви.

Докато сменяше памперса на Дръмър, телефонът иззвъня. Спря след дванадесетото позвъняване, почина си малко и след около пет минути иззвъня още осем пъти.

— Някой почна да става любопитен — каза тя, почиствайки го със салфетки. — Някой иска да разбере защо момчето не е излязло до автобуса или защо Роки Роуд още не е дошъл на работа. Да, искат да знаят, да, моето момче, искат да знаят!

Почна да действа малко по-бързо.

Телефонът иззвъня пак в осем и четиридесет — Мери тъкмо товареше в черокито багажа. После спря и Мери поднови работата си. Натовари куфара, натовари и цяла торба с храна от кухнята — останалото от нарязаната шунка, пакетче Болоня^[1], един пшеничен хляб, кутия портокалов сок, няколко ябълки, кутия овесени ядки и голям пакет царевичен чипс. Намери един флакон минерални таблетки и един с витамини, достатъчни да задавят даже и кон. Глътна по едно от всеки. Когато свърши и бе готова да отнесе и Дръмър, тя седна и си направи купа овесени ядки и изпи кутия кока-кола.

Тъкмо дояждаше закуската си на крак, когато погледна през прозореца и видя, че по алеята се задава свинска кола. Спря пред къщата и от нея излезе свиня, облечена с тъмносиня парка. Отстрани на колата пишеше Полицейско управление, окръг Сидър. Докато свинята — тъкмо може би навършваща двайсет години, направо дете — дойде до вратата и натисна звънеца, Мери бе вече заредила една от останалите в арсенала пушки. Застана зад един ъгъл и зачака. Свинята натисна звънеца още веднъж, после сви облечения си в ръкавица юмрук и потропа.

— Хей, Мич! — извика той, изпускайки кълбета пара в студения въздух. — Къде си бе, хлапе?

Махай се — помисли Мери. Кракът пак бе почнал да я боли с дълбока, пронизваща болка.

— Мич, вкъщи ли си?

Свинята се отдръпна от вратата. Постоя малко, оглеждайки се на всички страни, отпуснал ръце пред себе си. После Мери видя, че той се отправя надясно. Тя бързо се премести на друг прозорец, откъдето да го вижда. Той отиде до задната врата и надникна вътре, замъглявайки с дъха си стъклото. Пак потропа, този път по-силно.

— Ема? Има ли някой?

Никой, когото ще ти е приятно да видиш — помисли тя.

Свинята опита топката на бравата. Завъртя я наляво и надясно. После обърна глава към хамбара. Извика:

— Мич? — Отдалечи се от къщата и скърцайки с ботушите си по снега, се отправи към мястото, където бяха телата и фургонът.

Мери стоеше зад задната врата и го гледаше. Реши да му даде възможност да открие Ема и Мич.

Тя почака с похотливо светнали очи.

Не й се наложи да чака дълго. Свинята изхвърча от хамбара и побягна към колата. Спъна се, залитна и се просна в снега. После стана и отново хукна, разкрачил дългите си крака, с мъртвешки бледо лице.

Мери отключи вратата и излезе на студа. Свинята я видя и рязко спря, заравяйки крака в снега, и едновременно с това посегна към пистолета си. Капакът на кобура бе закопчан и облечените в ръкавици пръсти трескаво се мъчеха да го откопчеят. Мери Терър прегъна изтръпналата си ръка, прицели се и стреля от около трийсет фута разстояние. Куршумът го събори по гръб на земята, от устата и ноздрите му излизаше пара. Докато свинята се претърколи и се опита да се изправи на колене, Мери стреля втори път и от рамото му отхвръкна голямо парче заедно с димящ спрей кръв. Третият куршум го удари около кръста, докато се гърчеше в опръскания ален сняг.

Тялото му подскочи няколко пъти като риба на сухо. После замря с проснати настрани ръце като разпънат на кръст.

Мери пое дълбоко студения въздух, наслаждавайки се на чистотата му. После се върна в кухнята, остави пушката и довърши закуската си. Изпи млякото, а после и колата. Докуцука до спалнята, облече рипсеното палто и си сложи ръкавиците, после вдигна Дръмър, загърнат в пухената парка.

— На мама хубавото момче! — каза тя и го целуна по бузата, чувствайки внезапен изблик на любов към това невинно същество. Погледна през задната врата да се увери, че свинята не е мръднала. После сложи Дръмър в черокито, отвори вратата на гаража и се пъхна зад волана.

Излезе от гаража, мина покрай свинската кола и пое по алеята. После сви надясно по пътя, водещ към I-80, запад. Чантата й бе на пода, пълна с памперси и бебешка храна, там бяха и магнумът, и новият „Смит и Уесън“ — вместо изгубения колт. Тази сутрин се чувстваше много по-добре. Сигурно от витамините, реши тя. Малко желязо в кръвта и разликата веднага се чувства.

Или пък това бе силата на любовта, помисли си и хвърли поглед към красивото си бебе.

Списъкът с имената и телефонните номера бе в джоба й, там бе и изцапаната с кръв изрезка от статията на Сиера Клуб. На запад небето бе с тъмновиолетов оттенък, а земята наоколо — бяла като гълъб на мира.

Бе утрин, наситена с любов.

Черокито продължи към Калифорния, натоварено с огнева мощ и лудост.