Робърт Маккамън
Мое (25)

6. Търсена жена

Десет часа преди разговора на Мери с мъртвите Лора натисна звънеца на една тухлена къща, на шест километра западно от Ан Арбър, Мичиган. Беше слънчев ден, но бе много студено, по небето плуваха огромни бели облаци. Марк бе напъхал ръце в якето си и от устата му излизаха кълбета бяла пара.

Лора и Марк бяха тръгнали от Чатануга в петък сутринта, а вечерта бяха в Дейтън, Охайо, преспаха там и на другата сутрин продължиха. Минаха през огромната територия на Мичиганския университет, средище на студентското недоволство през шейсетте и седемдесетте, а сега повече известен с росомахите си.

Вратата се отвори. Възрастен мъж с приятно, обветрено лице и лунички по голия череп предпазливо надникна навън.

— Да?

— Здравейте! — усмихна му се Лора сдържано. — Мъчим се да намерим Даян Даниълс. Бихте ли ни казали къде би могла да бъде?

Той огледа първо нея, после премести поглед върху Марк и най-накрая присви очи към малката каменна къщичка от другата страна на пътя, заобиколена от дъбове и брястове, с дълга и кална алея, водеща към входа.

— Даян я няма — каза той.

— Знаем. Просто се питахме дали нямате някаква представа къде е.

Тази къща и другата, принадлежаща на Даян Даниълс, известна по-рано като Беделия Морс, бяха единствените къщи в тази отсечка на пътя.

— Замина — каза той. — Не знам къде.

— А кога тръгна? — попита Марк.

— О, четвъртък следобед, мисля, че беше. Каза, че тръгва на север, ако това ще ви е от полза.

В гърлото на Лора се събра буца и тя с усилие я преглътна. Да е толкова близо до Беделия Морс и да не може да я намери бе истинско мъчение.

— Каза ли кога ще се върне?

— Каза, че заминава за уикенда. Вие приятели ли сте й?

— Аз съм неин стар приятел — отговори Марк.

— Е, съжалявам, че я изпуснахте. Ако това ще ви помогне, мисля, че е отишла да птичарства някъде.

— Да птичарства? — учуди се Лора.

— Да. Помоли ме да й дам бинокъла си. Виждате ли, жена ми и аз сме наблюдатели на птици. Членуваме в дружинката. — Той потърка брадичка. — Даян е самотен тип жена. Ако реши, от нея би станала добра наблюдателка.

Лора кимна разсеяно, обърна се и пак погледна към къщичката. На пощенската кутия бе нарисуван знакът на мира. Отпред имаше някаква абстрактна скулптура, цялата в остри ъгли и ръбове.

— Даян изведнъж стана много търсена жена — каза възрастният мъж.

— Какво?

— Доста търсена — повтори той. — Обикновено няма посетители. По някой път идва да играем шах. Бие ме като брашнен чувал. Вчера един друг пита за нея.

— Друг? — намръщи се Марк. — Кой?

— Неин приятел — каза мъжът. — Един с болно гърло. Пъха си някакви шашми в гърлото и говори през говорители. Отвратително нещо.

— Даян не ви ли каза при кого отива? — попита Лора, връщайки се към темата на разговора.

— Не. Просто каза, че заминава да прекара уикенда някъде. На север.

Очевидно бе, че човекът не знае нищо повече.

— Благодаря ви — каза Лора, мъжът им пожела приятен ден и затвори вратата.

Тръгнаха обратно към БМВ-то. Марк ритна една шишарка и каза:

— Струва ми се малко странно.

— Кое?

— Това за оня с болното гърло. Странно ми се струва.

— Защо? Може да е някой от учениците й.

— Може. — Марк застана до колата и се заслуша в шума на вятъра в оголените дървета. — Просто имам странно усещане, това е всичко.

Той се качи в колата, а Лора седна зад волана. Пътуването им от Юга се бе превърнало за нея в лекция за радикалната философия и учението на Дзен. Марк Трегс притежаваше задълбочени познания за военизираните движения през шейсетте и те се бяха впуснали в дълга и оживена дискусия за убийството на Джон Ф. Кенеди като първи признак за просмукването на отровата в Америка.

— Е, какво ще правим сега? — попита, докато Лора палеше.

— Ще чакам Беделия Морс да се върне — отговори тя. — Ти си свърши работата. Ако искаш, ще ти купя билет и се качваш на самолета за Чатануга.

По пътя за Ан Арбър Марк обмисли предложението.

— Диди няма да иска да приказва с теб, ако мен ме няма — каза той. — Даже няма да те пусне до вратата си. — Отметна дългата си коса назад, обърна се към пейзажа навън и продължи: — Не, по-добре да остана — реши. — Ще кажа на Роуз да се обади по телефона, че съм болен. Няма проблеми.

— Смятах, че нямаш търпение да се върнеш.

— Така е, но… мисля, че искам да видя Диди. Просто така — в името на старото ни приятелство.

Имаше нещо, което Лора се канеше отдавна да попита, и й се строи, че точно сега му е времето:

— В книгата ти има един ред, посветен на Диди: „Съхрани вярата и любовта си към този, с когото си.“ Кого имаш предвид? Да не живее с някого?

— Да — каза Марк. — Със себе си. Миналото лято я убедих да не си прерязва вените. — Той погледна Лора бързо и после пак обърна глава. — Носи някакъв огромен товар. Не е същата, каквато беше. Според мен миналото я убива.

Лора се загледа в ръцете си на волана и откри нещо, което направо я стресна. На ноктите й нямаше лак и те бяха мръсни. Душът й тази сутрин беше, колкото да отбие номера. Диамантът на сватбения й пръстен — връзка с Дъг — изглеждаше тъпо на ръката й. Преди тази бъркотия тя бе много взискателна към маникюра и почистването на пръстените. Тези неща сега й се струваха напълно безсмислени.

— Някакъв си тип с болно гърло — каза замислено Марк. — Питал за Диди. Не знам. Нещо не ми харесва.

— Защо?

— Ако е някой от учениците й, щял е да знае, че през уикенда тя няма да е в града.

— Не е задължително.

Той изхъмка.

— Може и да си права. На мен ми изглежда странно и това е.

Лора каза:

— Това добре ли е? — И посочи мотела отляво.

Марк каза, че го устройва и тя отби в паркинга. Първото нещо, което щеше да направи, като се прибере в стаята си, бе да се обади на ФБР и да говори с Касъл, но нямаше намерение да издава нито Марк, нито Беделия Морс. Знаеше, че ще полудее, докато не разговаря насаме с Диди.

Докато Марк и Лора се регистрираха в мотела, високият слаб мъж, който бе паркирал тъмносиния си буик, в един черен път на около половин миля от къщичката на Беделия Морс, се отправи към колата си, тъпчейки с ботуши гнилата шума. Носеше кафяви панталони и сива парка^[1] — тези цветове му помагаха да крие присъствието си в оголената от зимата гора. На шията му висеше фотоапарат „Минолта“ с телеобектив, а на гърба си имаше торба с камуфлажен цвят, в която бе сложил диск за близко подслушване, слушалки, миниатюрен магнетофон, както и един зареден 45-калибров автоматичен пистолет. Лицето на мъжа бе скрито в качулката, но се чуваше хриптящото му дишане.

Като стигна до колата си, той отключи багажника и остави фотоапарата и торбата в него до черния кожен калъф, в който спокойно лежеше пушка „Валмет Хънтър“, 308-и калибър, с оптически мерник и пълнител с девет патрона.

Неговата къща на северозапад бе на около петнадесет мили оттук, а градът се казваше Хел^[2].

Той подкара за натам, стиснал волана с облечените си в черни ръкавици ръце, със зловеща усмивка на лицето.