Робърт Маккамън
Мое (33)

1. У Веселия Хърмън

Слънцето изгряваше на оловносиво небе. Лампичката на бензиномера на БМВ-то бе почнала да примигва. Лора се опита да не й обръща внимание — все едно я нямаше, но лампичката просто се навираше в очите й.

— Леко с газта — надвика Диди шума на вятъра.

Парното весело бръмчеше, топлейки краката им, докато от кръста нагоре мръзнеха. Обаче това си имаше и положителна страна — бясно танцуващият из купето вятър не даваше нито на Лора, нито на Диди да се унесат и заспят. Диди бе пъхнала ръцете си в джобовете, но Лора често трябваше да откопчва замръзналата си ръка от волана, да я разтрива, докато възстанови кръвообращението, и да я върне пак на волана, за да повтори същото с другата ръка. Пред тях, на около петдесет-шейсет ярда, се движеше масленозеленият фургон с обелена до метала лява страна и задницата му изглеждаше така, сякаш я е удрял огромен боен чук. Движението по магистралата бе понабрало обороти — край тях, пренебрегвайки ограниченията, бяха почнали да профучават повече камиони. Преди около двайсет минути Лора бе видяла една патрулна кола да преминава по другото платно на магистралата, проблясвайки със сините си лампи. Запита се дали светлините са стреснали Мери Терър така, както стреснаха нея. Далеч пред фургона небето все още бе тъмно и зловещо, сякаш нощта не искаше да отстъпи пред напиращия ден.

— Остана почти без бензин — каза Диди. — Чу ли?

— Чувам те.

— Е, и какво ще правиш? Искаш да бутаме ли?

Лора не отговори. Наистина не знаеше какво да прави — това беше игра кой кого ще измести пръв. Ако тя спреше първа, Мери Терър щеше да напусне магистралата при първия изход; Ако продължеше още, бензинът щеше да свърши и щяха да си останат някъде. Имаше нещо мрачно и едновременно комично в това, нещо като изопачени Люси и Етел, търсещи известност — когато Рики отиде в Холивуд. Дон Жуан — помисли си тя. Не беше ли това филмът, заради който Рики трябваше да отиде в Холивуд, за да филмира? Или Казанова? Не, Дон Жуан. Почти бе сигурна в това. Това й бе лошото на възрастта — почваш да забравяш подробности. Кой беше тоя, до чието сепаре Люси бе седнала в Браун Дарби? Уилям Холдън? Не разля ли тя тогава супата върху главата му? Май не бе супа, а салата от…

Ревът на въздушните тромби зад нея едва не я изхвърли от седалката, а Диди извика като настъпено куче. Рязко дръпна волана надясно и се върна в платното, от което бе неусетно излязла, а надвисналият отзад камион прогърмя покрай тях като разярен динозавър.

— Да го духаш! — извика Диди на шофьора и му показа среден пръст.

Сърцето на Лора заби лудо.

Мери Терър намаляваше и се отклоняваше леко към следващия изход, може би на около половин миля.

Лора примигна, несигурна дали не се връща пак в царството на сънищата.

В небето се появи видение. Признак на чиста карма, както би казал Марк Трегс. Подпряно на високи пилони, встрани от пътя бавно изплува гигантско жълто усмихнато лице заедно с надпис:

У ВЕСЕЛИЯ ХЪРМЪН! БЕНЗИН! ХРАНА! СТОКА! СЛЕДВАЩИЯТ ИЗХОД!

О, да! — помисли си Лора. Ето къде отиваше Мери Терър. Може би й трябва бензин. Може би й трябва нещо, което да я държи будна. Каквато и да бе причината, усмихнатото лице на Веселия Хърмън бе притегателна сила, накарала Мери Терър да свърне от магистралата и да се спусне натам като оса на мед.

— Къде тръгна тя? — каза Диди развълнувано. — Отбива.

— Знам — отвърна Лора и отби по дясната лента.

Изходът наближаваше. Мери Терър пое по дългия десен завой с намалена скорост и Лора я последва.

Веселия Хърмън бе отляво. Представляваше жълта тухлена постройка, приютила под покрива си магазин, закусвалня и бензиностанция с два вида колони — на самообслужване и с пълно обслужване. На прозорците бяха изрисувани големи жълти усмихнати лица. На колонката с дизеловото гориво имаше два камиона, а на колонката с безоловен бензин на самообслужване в момента зареждаше едно комби с номера от Охайо. Мери Терър вкара фургона под жълтата пластмасова козирка. Щом предните и гуми минаха през проснатия на бетона маркуч, чу се писклив звук. Спря на колонката с пълно обслужване, изравнила капачката на резервоара с маркуча на нормален оловен бензин. Остана на място, вперила поглед в страничното огледало — БМВ-то влезе и отиде при колонките на самообслужване, трийсет фута по-нататък. Лора Клейборн излезе с подуто и посиняло лице и разчорлена от вятъра коса. Имаше ли оръжие в ръката й? Мери видя, че жената тръгва към фургона и в този момент пред прозореца се появи набръчканото лице на мъж. Той почука по стъклото и Мери бързо се огледа в огледалото да се увери, че с помощта на плюнка и нокти е успяла да изчисти кръвта от лицето си. Там, където започваше косата, бе останало малко кръв, но ще трябва да се примири. Тя свали стъклото.

— Догоре ли? — попита мъжът.

Носеше жълта омаслена шапка с букви Веселия Хърмън и енергично дъвчеше клечка за зъби.

Мери кимна. Човекът се дръпна от прозореца и Мери втренчи поглед в Лора, застанала на по-малко от десет фута от нея. Ръцете й бяха празни — нямаше оръжие. Зад нея Диди зареждаше БМВ-то. Лора направи още две крачки и спря, като видя, че Мери обляга ръка на прозореца, прикрила с кървавото одеяло цевта на колта, подаваща се едва-едва изпод него.

При вида на кървавото одеяло Лора блокира. Не можеше да откъсне поглед от него. В гърлото й се надигна гореща течност. Тогава се появи и другата ръка на Мери — Дейвид бе там, жив, с мърдащ в устата биберон. Цевта на колта се отклони няколко инча, насочвайки се към главата на бебето.

Моторът на помпата бръмчеше, цифрите бързо се сменяха, тракайки.

Мери усети, че бензинджията на Веселия Хърмън се връща, преди още да е дошъл. Отпусна леко ръка надолу, притискайки оръжието към бедрото си. Той надникна вътре и за секунда-две погледът му се задържа върху бебето.

— Някой не ви обича — каза той на Мери.

— Какво?

Той навря клечката за зъби чак в кътниците си.

— Имате дупки от куршуми по фургона. Някой не ви обича.

— Купих го от правителствен търг — каза тя безизразно. — Принадлежал е на някакъв наркотрафикант.

Човекът я загледа, без да престава да работи с клечката.

— О! — каза той.

После пръсна почистваща течност върху предното стъкло и започна да го мие с гъбата, а в това време резервоарът се пълнеше.

Лора Клейборн не беше вече там. Бе застанала в мократа дамска тоалетна, където нямаше жълти усмихнати лица и единственото жълто нещо бе водата. Погледна в огледалото и видя маска на страха. После бързо намокри малко тоалетна хартия и почисти задръстените си с кръв ноздри. Самото докосване на лицето предизвика пареща болка в скулите, но тя нямаше време да пипа внимателно. Когато свърши, погледът й бе замъглен от сълзи. Смачка окървавената тоалетна хартия и я хвърли в кошчето, после влезе и облекчи налягането в мехура си. Между краката й се бе проточила струйка кръв от разкъсаните от коляното на Ърл ван Дайвър шевове. Когато свърши, Лора отново излезе вън на студа и видя, че Мери Терър, понесла със себе си и Дейвид, влиза в магазина, преметнала чантата през рамо — вероятно и двата пистолета бяха вътре в нея.

Бензинджията бе свършил със зареждането на фургона. Лора отиде до него и отвори шофьорската врата. Отвътре я лъхна тежката животинска миризма на Мери Терър. На контакта — никакви ключове, разбира се. Лора бръкна под таблото и сграби цяла шепа жици. Едно яко дръпване и… и какво, запита се тя. Ситуацията няма да се промени. Може фургонът и да не запали, но Мери пак щеше да държи Дейвид, пистолетите пак щяха да са у нея и тя пак щеше да застреля Дейвид веднага щом дойдеше полиция. Какъв смисъл има да неутрализира фургона, щом това може да доведе до смъртта на Дейвид?

Тя пусна жиците.

— По дяволите! — каза спокойно.

Щеше само да си изхаби дъха, ако бе извикала. Погледна зад седалките. Отзад имаше куфари и няколко големи книжни торби. Лора протегна ръка и ги претърси, откривайки такива неща, като торбички с чипс, кутии сладки, една кутия памперс, малко бебешка храна, както и няколко картонени чаши и половин пластмасова бутилка пепси. Храна за из пътя, помисли си. Храната, която Мери и Едуард Фордайс са купили за из път. В бъркотията отзад имаше също така и една възглавница и одеяло. Тя взе одеялото, една от торбите с храната, чашите и бутилката пепси. Остави памперсите и бебешката храна на мястото им. Още нещо привлече вниманието й — на дясната седалка беше паднал един биберон. Вдигна го, възнамерявайки да вземе и него. По него имаше слюнка от нейното дете, негов бе и ароматът му. Но не, не — ако Дейвид няма биберон да успокоява плача му, нервите на Мери Терър може да не издържат и тогава…

Лора сложи биберона на седалката. Това като че ли бе най-трудното нещо, което някога е правила.

Отнесе плячката в своята кола. И чак тогава видя, че капачката на резервоара е затворена, помпата — изключена, а Беделия Морс — изчезнала.

В магазина Мери Терър плащаше бензина, кутийка хапчета против заспиване, бутилка чиста вода и пакетче торбички за боклук и видя как Лора тършува из фургона. Няма да пипа двигателя и гумите, помисли си тя. Кучката знае какво ще стане, ако го направи.

— Това ли е всичко? — попита жената на касата.

— Да, мисля, че… — Тя спря.

До машината имаше стъклена купа. Върху нея с черен маркер бе написано: Не се тревожи! Бъди щастлив! Вътре имаше стотици значки с жълти усмихнати лица. Така и нямаше да спре при Веселия Хърмън, ако този знак не бе привлякъл вниманието й и ако не й даваше увереност, че е недосегаема под неговата сила. Така си и беше. Лора Клейборн не можеше да я пипне с пръст.

— Колко струват тия?

— Четвърт долар парчето.

— Ще взема едно — каза Мери. — И едно за бебето ми.

Закачи едната значка на синьото пуловерче, което бе купила на Дръмър още в Ню Джърси, а другата забоде на своя пуловер, до това, което изглеждаше като засъхнали овесени ядки, а всъщност бяха парченца от мозъка на Едуард Фордайс.

— Някой да не се е ударил? — попита жената, след като сметката бе платена.

Погледът й бе отправен към петната кръв по одеялото на Дръмър и в очите й се четеше отвращение.

— Носът ми кърви — отговори тя бързо и гладко. — Винаги ми става така, щом се застуди.

Жената на касата кимна, слагайки покупките на Мери в торбичка.

— На мен пък ми се подуват глезените. Приличат на дървени стълбове, като ходя из къщи. Даже и сега са подути.

— Съжалявам — каза Мери.

— Значи ще има буря. Метеоролозите казват, че от запад небето щяло да се продъни.

— Вярвам им. Приятен ден.

Мери взе торбичката в едната ръка и настанила Дръмър в другата, излезе от магазина и се отправи към фургона. Трябваше й да отиде по малка нужда, но не искаше да изпуска фургона от очи, затова щеше да се наложи да се стиска, докато може. Сложи чантата с Дръмър на пода и направи бърз оглед да види какво е взела Лора. Торба с храна и одеяло. Нищо особено, реши Мери, остави новите запаси и чантата си отзад, извади колта от чантата и го пъхна под шофьорската седалка. После взе две хапчета против заспиване, преглътна ги с малко вода от бутилката и седна зад волана. Пъхна ключа в контакта и двигателят изрева гърлено.

Отправи поглед към БМВ-то и Лора Клейборн, застанала до него, вперила поглед в нея.

Не й харесваше лицето на тази жена. Ти не си нищо друго, освен една измама — спомни си думите и тя.

Мери бръкна под седалката, стисна колта и го измъкна. Докато го вдигаше, тя запъна ударника и с нетрепваща ръка насочи цевта към сърцето на Лора.

Лора видя мътното проблясване на оръжието. Рязко пое въздух и студът опари ноздрите й. Нямаше време за криене и тялото й се стегна в очакване на изстрела.

Бебето започна да плаче, настоявайки да го нахранят.

В страничното огледало Мери видя зад нея до колонката да спира кола. Не бе просто каква да е кола — беше колата на мичиганската пътна полиция. Тя прибра колта, отпускайки ударника. После, без да поглежда към Лора, подкара напред и свърна по пътя, водещ към I-94, посока запад.

Лора трескаво се огледа за Диди. Жената не се виждаше никъде. Изоставила ме е, помисли си Лора. Върнала се е в мрачния свят на фалшиви лица и измислени имена. Повече не можеше да чака — Мери Терър бе тръгнала. Тя влезе в колата, запали двигателя и тъкмо се канеше да тръгва, когато някаква жена се развика:

— Хей! Хей, ти! Спри!

Касиерката бе излязла от магазина и крещеше на нея. Патрулът, як като канара мъжага, с шапка Мечока Смоуки на главата, насочи цялото си внимание към БМВ-то.

— Не си платила бензина! — извика касиерката.

О, по дяволите! — помисли си Лора. Пак дръпна ръчната спирачка и се пресегна към задната седалка, където бе оставила чантичката си. Само че тя не беше там. С крайчеца на окото си видя, че патрулът тръгва към нея и касиерката — също, възмутена, че я карат да излиза вън на студа. Патрулът бе почти до колата и Лора усети как нещо я преряза отвътре, виждайки, че автоматичният й пистолет лежи на пода и се вижда чудесно. Къде беше тая проклета чанта? Всичките й пари, кредитните й карти, шофьорската й книжка — всичко бе изчезнало.

Работа на Диди — помисли си тя.

Лора има време само да плъзне оръжието под седалката и патрулът вече надничаше вътре, отправил строг поглед изпод периферията на шапката.

— Май дължите пари — каза той със стържещ като лопата в чакъл глас. — Колко, Ани?

— Четиринайсет долара и шейсет и два цента! — каза касиерката. — Опитва се да се измъкне, Франк!

— Така ли е, госпожо?

— Не! Аз…

Мисли бързо! — заповяда си тя. — Мери Терър се измъква!

— Имам приятелка някъде тук. Взела е чантичката ми.

— Е, тогава не е кой знае каква приятелка, нали? Това сигурно означава, че нямате и книжа.

— В чантичката ми е.

— Така си и мислех.

Полицаят погледна предното стъкло и Лора разбра, че чете надрасканото там ВЪРВИ СИ. После пак погледна насинената й буза и след секунда размишление каза:

— Мисля, че е по-добре да излезете от колата.

Нямаше смисъл да се моли. Полицаят се отдръпна две крачки назад и ръката му докосна бедрото до черния кобур, откъдето се подаваше дръжката на пистолета му. Боже мой, помисли си Лора, той мисли, че съм опасна! Тя изгаси двигателя, отвори вратата и излезе.

— Елате до колата ми, моля — издаде кратка команда патрулът.

Сега ще ме пита и за името ми, помисли си Лора, докато крачеше. Той се поспря да види номера й, запомняйки цифрите, и после я последва.

— Джорджия — каза той. — Доста сте далечко от къщи, а?

Лора не отговори.

— Как се казвате? — попита той.

Ако му каже името си, той скоро всичко ще разбере. Само едно обаждане по радиото да направят справка за номера и ще му стане ясно. Вдън земя да се провали дано! Мери се измъкваше!

— Вашето име, моля!

— Ло…

— Какво става, сестричке?

Гласът прекъсна думите на Лора. Тя обърна поглед наляво. Преметнала чантичката й през рамо, там бе застанала Диди Морс и държеше торба с мазни петна по нея.

— Някакъв проблем? — запита тя невинно.

Патрулът я изгледа със строгия си поглед.

— Познавате ли тази жена?

— Разбира се. Това е сестра ми. Какъв е проблемът?

— Опитва се да открадне четиринайсет долара и шейсет и два цента, дето ги дължи за бензина, ето какъв! — отвърна касиерката с болезнено подутите от студа глезени и кълбяща се пред устата й пара.

— О, ето ви парите. Ходих ей там да купя нещо за закуска — кимна Диди по посока на закусвалнята, на която имаше надпис, хвалещ шофьорската им закуска от наденички и препечен хляб.

Извади портфейла, измъкна една десетачка, четири по един, две монети по четвърт долар и две — по десет цента.

— Задръжте рестото — каза, подавайки парите на касиерката.

— Вижте… съжалявам — усмихна се нервно жената. — Видях я да се качва в колата и си помислих, че… Е, случва се понякога.

Тя взе парите.

— О, тя сигурно е искала само да премести колата. Ходих и до тоалетната и тя е искала да ме вземе.

— Съжалявам — каза касиерката. — Франк, чувствам се като глупачка. Момичета, не се обиждайте и внимавайте, че времето се разваля.

Тя закрачи обратно към магазина, треперейки от студ.

— Готова ли си за път? — попита Диди весело. — Взех малко кафе и закуски.

Дълбоко в очите й Лора видя да проблясва страх. Искаше да избягаш, нали? — помисли Лора.

— Готова съм — отвърна тя кратко.

— Почакайте малко.

Патрулът застана между тях и колата.

— Госпожо, може да не ми влиза в работата, но изглеждате така, сякаш някой здравата ви е поотупал.

Тишината се проточи. Тогава Диди я прекъсна:

— Точно така. Съпругът й, ако искате да знаете.

— Съпругът й? Той ли е направил това?

— Сестра ми и съпругът й ми бяха дошли на гости от Джорджия. Снощи оня откачи и я удари и сега сме тръгнали към дома на майка ни в Илинойс. Копелето изгърмя и един чук на новата й кола, издраска предното и счупи страничното стъкло.

— Исусе! — каза патрулът със смекчен вече поглед. — Някои мъже са големи лайнари, моля да ме извините. Може би трябва да отидете на лекар.

— Баща ни е доктор. В Джолиът.

Ако положението не бе толкова напрегнато, Лора щеше да се усмихне. Биваше си я Диди по тези работи — дългата практика си казваше думата.

— Имате ли сега нещо против да тръгваме? — попита Диди.

Патрулът потърка бузата си и погледна към потъмняващото на запад небе. После каза:

— Не всички мъже са кучи синове. Нека ви помогна.

Отиде до колата си, отвори багажника и извади от него топ синьо пластмасово фолио.

— Идете и купете малко изолирбанд — каза той, кимайки към магазина. — Ще го намерите при железарията. Кажете на Ани да го пише на сметката на Франк.

Диди подаде чантата със закуските на Лора и закрачи бързо към магазина. Лора потисна с усилие надигащия се вик — с всяка изминала с Франк извади джобно ножче и отряза доста голямо парче от синьото фолио. Диди се върна със сребристия изолирбанд, а Франк каза:

— Доста път имате до Джолиът. Трябва да ви е топло, момичета.

Отвори вратата на БМВ-то, пресегна се през шофьорската седалка, под която лежеше пистолетът, и залепи фолиото по рамката на прозореца. Вършеше работата спокойно и уверено, методично полагайки пласт след пласт от изолирбанда, оформяйки плътна мрежа, която закрепи фолиото здраво на мястото на липсващото стъкло. Лора пиеше кафето си чисто и крачеше нервно, докато Франк довършваше работата си, а Диди я следеше с интерес. После Франк излезе от колата с наполовина намалял изолирбанд в ръце и каза:

— Готово. Надявам се, че всичко ще се нареди.

— Ние също — отвърна Диди.

Тя се качи в колата и Лора никога в живота си не се бе радвала толкова да седне зад волана.

— Внимателно да карате! — предупреди ги Франк.

Махна им с ръка и новозакърпеното БМВ потегли, набра скорост и свърна към I-94, запад. Той го сподири със замислен поглед. Странно, каза си. Дамата от Джорджия каза, че чантичката й била у нейна „приятелка“. Защо не каза „сестра“? Е, сестрите също могат да бъдат приятелки, нали? И все пак… Чудно му стана. Дали си струваше да се обади и да помоли да идентифицират колата или не? Трябваше да проверя книжката й, помисли си той. Винаги се размекваше, щом чуеше някоя покъртителна история. Е, да пътуват. Той трябваше да лови състезателите по пътищата, а не да утешава бити съпруги. Обърна гръб на запад и се отправи да изпие чаша кафе.

— Петнайсет минути преднина — каза Лора, щом стрелката мина седемдесет и пет. — Ето това направи ти.

— Тринайсет минути — поправи я Диди и разкъса опаковката на една наденичка с препечен хляб.

БМВ-то стигна осемдесет. Лора даже задминаваше и огромните камиони. Вятърът попляскваше във фолиото, но Франк бе свършил добра работа и изолирбандът държеше здраво.

— Ти по-добре намали. С нищо няма да си помогнеш, ако те спрат и глобят — каза Диди.

Лора държеше стрелката, където си беше — над осемдесет. Колата трепереше — аеродинамиката й бе нарушена от смачканата дясна врата. В мрачната светлина погледът на Лора търсеше масленозеления фургон!

— Защо не ме остави?

— Оставих те.

— Да, но се върна. Защо?

— Видях го, че ти досажда. Чантата ти бе в мен. Разбрах, че още малко и играта ще приключи.

— Е, и какво? Защо не го остави да ме арестува и после да се махнеш?

Диди задъвка твърдия сандвич и го прокара с глътка горещо кафе.

— И къде да отида? — попита тя спокойно.

Въпросът увисна във въздуха. На него отговор нямаше.

БМВ-то се носеше напред към стоманеносивия запад, а от изток слънцето се показваше като горящ ангел.