Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (8)

7. „Широк простор за илюзията“

Алън Дълес иска от колегите си в „Принстън Ин“ да обмислят как е най-добре да се унищожи способността на Сталин да контролира сателитните си държави. Той вярва, че комунизмът може да бъде съборен чрез тайни операции. Тоест ЦРУ е готово да върне Русия до старите й граници.

„Ако ще навлизаме и ще нападаме, Източна Европа е най-доброто място да се започне^[1] — казва той. — Не желая кървава битка, но бих искал да видя нещата потръгнали.“

Тогава се изказва Чип Болън. С предстоящо назначаване за американски посланик в Москва, Болън е в играта от началото. Семената на програмата за политическа война на ЦРУ са били посети на неделните вечери, на които е присъствал преди пет години. „Водим ли политическа война?“ — е неговият реторичен въпрос към Дълес. „Водим я от 1946 година. Много бе извършено в това направление. Дали е било ефективно, или направено по най-добрия начин, е друг въпрос. Когато питате дали ще действаме настъпателно, аз виждам широк простор за илюзията“ — казва Болън.

Докато войната в Корея бушува, Обединеният комитет на началник-щабовете нарежда на Франк Уизнър и на ЦРУ да проведат „голяма тайна офанзива срещу Съветския съюз“, насочена към „сърцевината на комунистическата система за контрол“.^[2] Уизнър опитва. По това време Планът Маршал се превръща в съглашения, според които американските съюзници са снабдявани с оръжия, и Уизнър вижда това като шанс да въоръжи тайни местни сили, които да се сражават със Съветите в случай на война. Той подготвя почвата в цяла Европа. Из планините и лесовете на Скандинавия, Франция, Германия, Италия и Гърция хората му спускат златни кюлчета в езерата и скриват тайни складове с оръжия за предстоящата битка. Из блатата и предпланините на Украйна и Балтика пилотите му спускат агенти към смъртта им.

В Германия повече от хиляда служители на Уизнър разпръскват листовки в Източен Берлин, отпечатват пощенски марки с лика на източногерманския вожд Валтер Улбрихт с клуп около врата и планират въоръжени мисии в Полша. Нито една от тези дейности обаче не дава възможност да се вникне в природата на съветската заплаха. Операциите за саботиране на съветската империя продължават да изместват плановете тя да бъде шпионирана.

„Твой е тялом и духом“

Много предпазлив, Уолтър Бидъл Смит изпраща един надежден тризвезден генерал — Лусиан К. Тръскот, офицер с безукорни връзки и забележителна военна репутация, да поеме операциите на ЦРУ в Германия и да открие какво правят хората на Уизнър. Инструкциите за генерал Тръскот са да отмени всеки план, който сметне за съмнителен. При пристигането си той избира Том Полгар от берлинската база на ЦРУ за свой главен довереник.

Двамата намират няколко цъкащи бомби с часовников механизъм. Сред тях е и тъмната тайна, описана в тогавашните документи на ЦРУ като програма за „разпити в чужбина“.

Управлението е организирало тайни затвори за измъкване на признания от заподозрени двойни агенти. Единият е в Германия, а другият в Япония. Третият, най-големият, е в зоната на Панамския канал. „Като Гуантанамо^[3] — коментира Полгар през 2005 г. — Основаваше се на принципа, че всичко е позволено.“

Зоната е отделен свят, заграбен от Съединените щати в началото на века, отвоюван с булдозери от джунглите, обграждащи Панамския канал. В една военноморска база в зоната Службата за безопасност на ЦРУ е ремонтирала комплекс от затворнически килии от сиви тухли във флотски затвор, обикновено използван за пияни или недисциплинирани моряци. В посочените килии ЦРУ провежда тайни експерименти с груби разпити, използвайки техники на ръба на изтезанието, предизвикан от наркотици контрол на ума и промиване на мозъци.

Проектът датира от 1948 г., когато Ричард Хелмс и офицерите му в Германия разбират, че са били мамени от двойни агенти. Работата започва като ускорена програма през 1950 г., когато избухва Корейската война и ЦРУ е обзето от усещането, че обстоятелствата са критични. По-късно същото лято, когато температурата в Панама достига 38 градуса, двама руски емигранти, докарани до зоната на канала от Германия, са инжектирани с наркотици и брутално разпитвани. Заедно с четирима заподозрени севернокорейски двойни агенти, подложени на същото третиране в реквизирана от ЦРУ военна база в Япония, те са сред първите човешки опитни морски свинчета, част от програмата с кодово име Проект Артишок, малка, но важна част от петнайсетгодишното търсене на средства за контрол над човешкия ум от страна на ЦРУ.^[4]

Много от руснаците и източните немци, набрани от Управлението като агенти и информатори в Германия, са се „вкиснали.“ След предаването на малкото информация, с която разполагат, прибягват до измама или изнудване, за да удължат кратките си кариери. Не един и двама от тях са подозирани, че работят тайно за Съветите. Проблемът става неотложен, когато служителите на ЦРУ разбират, че комунистическите разузнавателни служби и органи за безопасност са много по-големи и доста по-сложни от Управлението.

Веднъж Ричард Хелмс казва, че американските разузнавачи са били убеждавани, че не могат да разчитат на някой чужд агент, „докато не е твой тялом и духом“. Нуждата от начин да се владее нечий дух води до търсене на влияещи на ума наркотици и тайни затвори, в които те да се тестват. Дълес, Уизнър и Хелмс са лично отговорни за тези опити.

На 15 май 1952 г. Дълес и Уизнър получават доклад за Проекта Артишок, в който подробно се описва четиригодишното усилие на Управлението да изпитва хероин, амфетамини, хапчета за сън, новооткритото ЛСД и други „специални техники на разпитите в ЦРУ“. Част от проекта е посветена на откриването на толкова силна техника на разпита, че „за индивида, който се намира под нейно влияние, да бъде трудно да поддържа измислици на задаваните въпроси“. След няколко месеца Дълес одобрява нова амбициозна програма с кодовото име Ултра. Под нейното покровителство седем затворници във федерален затвор в Кентъки са държани на ЛСД в продължение на седемдесет и седем поредни дни. Когато ЦРУ пуска същия наркотик на един цивилен служител на армията, Франк Олсън, той скача от прозореца на хотел в Ню Йорк. Подобно на заподозрените двойни агенти, пратени в тайния затвор в Панама, тези хора са напълно заменими попълнения в битката за разгрома на Съветите.

Старшите офицери на ЦРУ, включително Хелмс, унищожават почти всички документи по тези програми от страх, че могат да станат публично известни. Запазените свидетелства са фрагментарни, но определено сочат, че използването на тайни затвори за принудително разпитване на заподозрени агенти с помощта на наркотици продължава през 50-те години. Хора от тайната служба, Отдела за безопасност на Управлението, учените и докторите на ЦРУ се срещат всеки месец до 1956 г., за да обсъждат напредъка на Проекта Артишок. „Дискусиите включват планирането на разпити в чужбина“ — показват архивите на Управлението, а използването на „специални“ техники за разпит продължава няколко години след това.^[5]

Силният стремеж да се проникне през Желязната завеса е довел ЦРУ дотам да възприеме тактиката на неприятелите си.

„Добре обмислен план с изключение на…“

Сред операциите на ЦРУ, ликвидирани от генерал Тръскот, е проектът за подкрепа на група, наречена Младите германци.^[6] Много от водачите й са застаряващи кадри на Хитлерюгенд. Членската маса е нараснала до повече от двайсет хиляди души през 1952 г. Те ентусиазирано вземат оръжията, радиостанциите, камерите и парите на ЦРУ и ги укриват из цялата страна. Също така започват да съставят собствен обширен списък с умерени демократични западногермански политици, които да бъдат убити в удобния час. Младите германци стават толкова очебиещи, че тяхното съществуване и списъкът им с неприятели избухват в публичен скандал.

„Това стана причина за голямо притеснение и големи приказки, когато секретността бе нарушена“ — разказва Джон Макмахън, бъдещ заместник-директор на разузнаването, в онези дни млад офицер от щаба на Тръскот.

В деня, в който Дълес говори в „Принстън Ин“, Хенри Хекшер пише емоционална жалба до главната квартира на ЦРУ. В продължение на години Хекшер, бъдещият шеф на берлинската база, е култивирал единствен по рода си агент в Източна Германия — Хорст Ердман, който ръководи впечатляваща организация — Комитет на свободните юристи. „Свободните юристи“ са нелегална група от млади адвокати и техни полупрофесионални помощници, протестиращи срещу комунистическия режим в Източен Берлин. Те събират досиета за извършените от държавата престъпления. Международният конгрес на юристите трябва да се събере през юли 1952 г. в Западен Берлин и „Свободните юристи“ могат да играят важна политическа роля на една световна сцена.

Уизнър иска да поеме контрола над „Свободните юристи“ и да ги превърне във въоръжена нелегална група. Хекшер протестира. Хората са източници на информация, заявява той, и ако им бъде натрапена ролята на военизирана формация, ще се превърнат в пушечно месо. Мнението му е отхвърлено. Офицерите на Уизнър в Берлин подбират един от офицерите на генерал Райнхард Гелен, за да трансформира групата в бойна сила, съставена от тричленни ядра. Но всеки член на ядро знае идентичността на другите — класически пропуск в сигурността. След като съветски войници отвличат и изтезават един от водачите им в навечерието на международната конференция, всички „Свободни юристи“ на ЦРУ са арестувани.^[7]

Към края на 1952 г., в последните месеци на мандата на Смит като директор на разузнаването, още от набързо импровизираните операции на Уизнър започват да се провалят. Страничният ефект оставя траен отпечатък върху новопомазания офицер на ЦРУ Тед Шакли, започнал претоварена кариера в Управлението като младши лейтенант, отмъкнат от работата си да обучава военни полицаи в Западна Вирджиния. Първата му задача е да се запознае с голяма операция на Уизнър в подкрепа на една полска освободителна армия — Движението за свобода и независимост, известно като ВИН.

Уизнър и подчинените му са хвърлили в Полша златни кюлчета, автомати, пушки, амуниции и радиостанции на стойност приблизително 5 милиона долара. Те са установили доверени контакти с „ВИН зад граница“ — шепа емигранти в Германия и Лондон. Те вярват, че „ВИН в страната“ е могъща сила — петстотин войници в Полша, двайсет хиляди въоръжени партизани и сто хиляди симпатизиращи — всички готови да се сражават с Червената армия.

Това е илюзия. Полската тайна полиция, подкрепена от Съветите, е ликвидирала ВИН още през 1947 г. „ВИН в страната“ е призрак, комунистически трик. През 1950 г. несведущ куриер е изпратен, за да даде сигнал на полските емигранти в Лондон. Съобщението му е, че ВИН съществува и се развива във Варшава. Емигрантите влизат в контакт с хората на Уизнър, които подскокват от радост пред шанса да изградят съпротивителна група зад неприятелските линии и спускат с парашут колкото могат патриоти обратно в Полша. В Центъра лидерите на ЦРУ смятат, че най-накрая са били комунистите в собствената им игра. „Полша е една от най-обещаващите зони за развиване на нелегална съпротива“ — казва Бидъл Смит на среща на заместниците си през август 1952 г.^[8] Уизнър му съобщава, че „сега ВИН е в отлична форма.“

Съветското и полското разузнаване са прекарали години в поставяне на капаните си. „Те бяха добре осведомени за нашите въздушни операции. Когато спускахме агентите — споделя Макмахън, — те отиваха и се свързваха с хората, за които знаехме, че ще ни бъдат полезни. А поляците и КГБ бяха точно зад тях и ги прочистваха. Тъй че това бе добре обмислен план, с изключение на това, че вербувахме агенти на Съветския съюз. Оказа се, че е изключителна катастрофа. Загинаха хора.“ Вероятно трийсет, а може би и повече, са загубени.

Шакли казва, че никога не забравя погледа на колегите офицери, осъзнали, че пет години планиране и милиони долари са се изпарили. Най-неприятният удар ще да е било откритието им, че поляците са изпратили част от парите на ЦРУ на Италианската комунистическа партия.

„ЦРУ явно смяташе, че може да действа в Източна Европа по начина, по който ССО е действала в окупираната Западна Европа по време на войната — твърди Хенри Лумис, бъдещият директор на Гласът на Америка.^[9] — Това очевидно беше невъзможно.“

Във Вашингтон Франк Линдзи, който е водил операции в Източна Европа от Центъра, напуска, обзет от мъка. Той заявява на Дълес и Уизнър, че научните и технически средства за шпиониране на Съветите ще трябва да изместят тайните акции като стратегия на ЦРУ срещу комунизма.^[10] Донкихотовските мисии за подкрепа на въображаеми съпротивителни движения не могат да изтласкат руснаците от Европа.

В Германия Макмахън е прекарал месеци в четене на целия поток телеграми, пристигащ в резидентурата. Той достига до мрачен извод. „Нямахме никакви възможности там — са думите му години по-късно. — Проникването ни в Съветския съюз беше нула.“^[11]

„Бъдещето на Управлението“

ЦРУ вече е сила, разпростряна по целия свят — с петнайсет хиляди души персонал, половин милиард долара за харчене годишно в тайни сметки и повече от петдесет резидентури в чужбина. Само със силата на волята си Бидъл Смит го е оформил като организация, която изглежда по начина, по който ще изглежда през следващите петдесет години. Той е слял Службата за координиране на политиката и Службата за специални операции в една тайна организация, която да работи в чужбина, създал е обединена система за анализи у дома и е спечелил известно уважение за ЦРУ в Белия дом.

Но не успява да го превърне в професионална разузнавателна организация. „Не можем да вземем квалифицирани хора — проридава той през последните си дни като директор.^[12] — Те просто не съществуват.“ Също така не успява да накара Алън Дълес и Франк Уизнър да се подчинят на властта му. Седмица преди президентските избори през 1952 г. Бидъл Смит опитва за последен път да ги постави под контрол.

На 27 октомври той свиква съвещание на двайсет и шестимата най-старши офицери на ЦРУ и обявява, че „докато ЦРУ успее да изгради резерв от добре обучени хора, ще трябва да сведе дейностите си до ограничения брой операции, които може да изпълнява добре, отколкото да се опитва да покрие широк спектър със слабо представяне“ от страна на „неподходящо обучен или посредствен личен състав“.^[13] Съживен от разследванията на Тръскот в Германия, генералът заповядва свикването на „Съвет по убийствата“ — състав съдебни заседатели, които могат да ликвидират най-лошото от секретните операции на ЦРУ. Уизнър незабавно отвръща на удара. Той казва, че прекратяването на съмнителните операции ще бъде дълъг и болезнен процес и че ще са нужни много, много месеци — доста време и при следващата администрация, — за да бъде изпълнена заповедта на Бидъл Смит. Генералът е победен и „Съветът по убийствата“ обезвреден.

Дуайт Д. Айзенхауер спечелва президентския пост с платформа за националната сигурност, която е призив към свободния свят да освободи съветските сателити — сценарий, написан от най-близкия му съветник по външната политика Джон Фостър Дълес. Техните планове за победа изискват нов директор на разузнаването. Избран въпреки протестите на Бидъл Смит, одобрен без опозиция в Сената, приветстван от пресата, Алън Дълес най-накрая получава жадуваната от него работа. Ричард Хелмс познава Дълес от осем години, от времето, когато са пътували заедно до малкото червено училище във Франция, където Бидъл Смит е приел безусловната капитулация на Третия райх. Хелмс е на четирийсет, стегнат мъж, не оставя нито едно косъмче от зализаната си коса не на мястото му, нито един попилян лист хартия на бюрото си в края на работния ден. Дълес е на шейсет, тътри крака в меките пантофи, които носи в домашна обстановка, за да облекчи подаграта си, и винаги дава вид на разсеян професор. Скоро след избора на Айзенхауер Дълес поканва по телефона Хелмс в кабинета на директора и двамата сядат да поговорят.

„Две думи за бъдещето^[14] — изрича Дълес, изпълвайки въздуха с кълба дим от лулата си. — Бъдещето на Управлението.“

„Ти помниш ли сплетните и клеветите, когато се опитвахме да уредим нещата през 1946 г.? За какво ще бъде отговорно Централното разузнаване? Ще има ли въобще служба?“ Дълес иска Хелмс да разбере, че докато е директор на разузнаването, ще има служба, отдадена на дръзки, трудни, опасни мисии.

„Искам да съм напълно сигурен, че разбираш колко важни са тайните операции точно сега — казва Дълес. — Белият дом и тази администрация имат силен интерес към всеки аспект на тайните акции.“

През следващите няколко години благодарение на пристрастието си към тайните акции, презрението си към детайлите на анализа и опасния навик да мами президента на Съединените щати Алън Дълес причинява неописуеми вреди на Управлението, за чието създаване е помогнал.