Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (5)

4. „Най-секретното нещо“

Франк Уизнър поема ръководството на американските тайни операции на 1 септември 1948 г. Задачата му е да изтласка Съветите до старите граници на Русия и да освободи Европа от комунистически контрол. Командният му пост е рушащ се коптор с ламаринен покрив, една от дългата редица временни сгради на Военното министерство, издигнати покрай басейна между мемориала на Линкълн и паметника на Вашингтон. По коридорите се надбягват плъхове. Хората на Уизнър наричат зданието „Двореца на плъховете“.

Той се преработва до степен на безумие — дванайсет или повече часа дневно, шест дни в седмицата, като изисква същото и от подчинените си. При това рядко казва на директора на разузнаването какво върши. Само той ще решава дали тайните му операции съответстват на американската външна политика.

Организацията му скоро надхвърля размера на останалата част от Управлението като цяло. Тайните операции стават доминиращата сила в ЦРУ, с най-много хора, пари и власт и остават такава сила за повече от двайсет години. Официално формулираната задача на ЦРУ е да осигурява президента с тайна информация от жизнено значение за националната сигурност на Съединените щати. Но Уизнър няма търпение за шпионаж, няма време за отсяване и претегляне на тайни. Много по-лесно е да се скрои заговор или да се плати на някой политик, отколкото да се проникне в Политбюро — а и според него е много по-неотложно.

За един месец той е съставил планове за следващите пет години.^[1] Заема се със създаването на международно информационно обединение за пропаганда. Иска да води икономическа война срещу Съветите чрез фалшифициране на пари и манипулиране на пазарите. Изхарчва милиони в опити да наклони политическите везни в столици из целия свят. Желае да набере легиони от изгнаници — руснаци, албанци, украинци, поляци, унгарци, чехи, румънци — за попълване на въоръжени съпротивителни групи, които да проникнат през Желязната завеса. Уизнър вярва, че в Германия в свободно състояние се намират 700 000 руснаци, които могат да се присъединят към делото. Той иска да превърне хиляда от тях в политически ударни части. Открива седемнайсет.

По заповед на Форестол Уизнър създава мрежи от агенти под прикритие — чужденци, които да се бият със Съветите в първите дни на Третата световна война. Целта е да се забави офанзивата на стотиците хиляди групи от поделенията на Червената армия към Западна Европа. Ето защо той иска подготвени в тайни хранилища из цяла Европа и из Близкия изток оръжия, амуниции и експлозиви, за да взривява мостове, складове и арабски петролни полета при съветско настъпление. Генерал Къртис Лемей, новият шеф на Стратегическото военновъздушно командване, човекът, който контролира американските ядрени оръжия, е наясно, че бомбардировачите му ще изчерпят горивото си след хвърлянето на своя товар над Москва; наясно е и че при обратните си полети пилотите и екипажите му ще трябва да скочат с парашут някъде на изток от Желязната завеса. Лемей нарежда на дясната ръка на Уизнър — Франклин Линдзи, да създаде тайно прехвърляне на войски в Съветския съюз — евакуационен път, по който неговите хора да се спасят по суша.^[2] И така, полковници от военновъздушните сили излайват заповедите си на своите колеги от ЦРУ: откраднете съветски изтребител бомбардировач, като за предпочитане е пилотът му да е натъпкан в чувал от зебло; внедрете агенти с радиостанции на всяко летище от Берлин до Уралските планини; саботирайте всяка военна писта в Съветския съюз при първия признак за война. Изброените неща не са молби. Става дума за заповеди.

На първо място Уизнър се нуждае от хиляди американски шпиони. Ловът на таланти, тогава и сега, е в постоянна криза. Уизнър започва кампания за набиране с обхват от Пентагона до Парк Авеню, Йейл, Харвард и Принстън, където на професори и треньори се плаща, за да откриват таланти. Той наема адвокати, банкери, колежани, стари приятели от училище, безделничещи ветерани. „Вземаха хора от улицата, всеки с достатъчно темперамент, за да каже да или не или пък да мърда с ръце и крака“ — твърди Сам Халпърн от ЦРУ. Уизнър се стреми да открие поне трийсет и шест задгранични резидентури в срок от шест месеца; за три години вече управлява четирийсет и седем. В почти всеки град, в който отваря кепенци, има двама резиденти на ЦРУ — единият работи по тайните операции за Уизнър, а другият — по шпионажа за Службата за специални операции на ЦРУ. Те неизбежно се мамят, крадат си агентите, борят се за надмощие. Самият Уизнър отмъква стотици офицери от Службата за специални операции, като им предлага по-високи заплати и им обещава повече слава.

Той реквизира самолети, оръжия, амуниции, парашути и излишни униформи от Пентагона и базите му в окупираните зони на Европа и Азия. Скоро контролира военни припаси на стойност четвърт милиард долара. „Уизнър можеше да се обърне към всяка правителствена служба за персонал и въобще за такава подкрепа, каквато му е нужна — казва Джеймс Маккаргар, един от първите, наети от Уизнър в Службата за координиране на политиката (СКП). — ЦРУ бе, разбира се, публично известно управление, чиито операции бяха секретни. Операциите на СКП бяха не само секретни, секретно беше самото съществуване на организацията. Всъщност през първите си години, и това трябва да се подчертае, тя беше най-секретното нещо в американското правителство след ядрените оръжия.“^[3] И както първите ядрени оръжия, чиито пробни експлозии се оказват много по-мощни, отколкото създателите им са предвиждали, отделът на Уизнър за тайни операции израства по-бързо и се разпростира по-далеч, отколкото някой си е представял.

Маккаргар се е трудил за Държавния департамент в Съветския съюз по време на Втората световна война и научава бързо, че „единствените методи, които ви помагат работата да се свърши, са тайните“. Той е евакуирал без чужда помощ унгарски политически лидери от Будапеща, като ги е докарал до квартира във Виена, създадена от Ал Улмър, първия началник на резидентурата на ЦРУ в тази окупирана столица. Двамата стават приятели и когато се срещат във Вашингтон през лятото на 1948 г., Улмър поканва Маккаргар на среща с новия си шеф. Уизнър ги кани на закуска в хотел „Хей — Адамс“, най-модерния във Вашингтон, от другата страна на Лафайет парк, срещу Белия дом. Маккаргар е нает веднага като щабен кадър и поставен „начело“ на седем държави — Гърция, Турция, Албания, Унгария, Румъния, България и Югославия. Когато докладва за работата си през октомври 1948 г., той отбелязва, че „бяхме само десет, включително Уизнър, двама офицери, секретарите и аз — десет души. За една година вече стигнахме 450, а няколко години по-късно хората бяха няколко хиляди“.

„Гледаха на нас като на крале“

Уизнър изпраща Ал Улмър в Атина, където той се заема с покриването на десет държави по бреговете на Средиземно, Адриатическо и Черно море. Новият началник на резидентурата купува представително жилище върху гледащ към града хълм — оградена постройка с шейсетфутова трапезария и високопоставени дипломати за съседи. „Ние бяхме начело^[4] — казва Улмър много години след това. — Ние контролирахме нещата. Гледаха на нас като на крале.“

ЦРУ започва да предоставя тайна политическа и военна подкрепа на най-амбициозните гръцки военни и разузнавателни офицери, да набира обещаващи млади мъже, които един ден могат да ръководят страната. Култивираните от тези хора връзки могат да носят големи изгоди впоследствие. Най-напред в Атина^[5] и Рим, после из цяла Европа политици, генерали, началници на шпионажа, вестникарски издатели, шефове на профсъюзи, културни организации и религиозни асоциации започват да разчитат на Управлението за пари и съвети. „Отделни лица, групи и цели разузнавателни служби бързо видяха, че на света има сила, около която могат да се сплотят“ — пише в секретна хроника на ЦРУ за първите години на Уизнър във властта.^[6]

Неговите резиденти имат нужда от пари в брой. И той отлита за Париж в средата на ноември 1948 г., за да обсъжда проблема с Аверил Хариман, директор на Планът Маршал.^[7] Двамата се срещат в хотел „Талейран“, бившия дом на външния министър на Наполеон. Наблюдаван от мраморен бюст на Бенджамин Франклин, Хариман казва на Уизнър да бръкне в торбата с късмети на плана толкова дълбоко, колкото му трябва. Опрян на такава подкрепа, Уизнър се завръща във Вашингтон, за да се срещне с Ричард Бисъл, главния администратор на Планът Маршал. „Бях го срещал в обществото, познавах го и му имах доверие — спомня си Бисъл. — Той беше сред най-важните хора измежду нас.“ Уизнър веднага хваща бика за рогата. Отначало Бисъл е смаян, но „Уизнър отдели време да уталожи поне някои от притесненията ми, като ме увери, че Хариман е одобрил цялата работа. Когато започнах да го притискам по въпроса как ще се използват парите, той ми обясни, че не може да ми бъде разяснено“. Бисъл обаче ще научи доста скоро. Десет години по-късно той ще поеме работата на Уизнър.

Уизнър предлага комунистическото влияние върху най-големите профсъюзни федерации във Франция и Италия да се разбие с пари от Планът Маршал; Кенан лично дава разрешение за тези операции. Уизнър избира двама талантливи работнически лидери, за да свършат първата от тях в края на 1948 г.: Джей Лавстоун, бивш председател на Американската комунистическа партия, и Ървинг Браун, негов предан последовател; и двамата са всеотдайни антикомунисти, преобразени от ожесточените идеологически битки на 30-те години. Лавстоун е изпълнителен секретар на Комитета на свободните профсъюзи, издънка на Американската федерация на труда; Браун е негов главен представител в Европа. Те предават малки състояния от ЦРУ на работнически групи, подкрепяни от християндемократите и католическата църква. Рушвети, дадени в мръсните пристанища на Марсилия и Неапол, гарантират, че американските оръжия и материална част ще бъдат разтоварени от приятелски настроени докери. Парите и влиянието на ЦРУ потичат в добре подкупените ръце на корсикански гангстери, които знаят как да прекратят стачка с голи ръце.^[8]

Една от по-тънките задачи на Уизнър е да подкрепи мистериозната организация, която ще стане влиятелен параван за ЦРУ в продължение на двайсет години — Конгреса за културна свобода. Той си представя „мащабен проект, насочен към интелектуалците — битката за ума на Пикасо, ако искате“ — според елегантната фраза на Том Брейдън от ЦРУ, ветеран от ССО и редовен участник в неделните вечери.^[9] Това е война на думите, водена с малки списания, книги с меки корици и конференции на високи теми. „Мисля, че бюджетът на Конгреса за културна свобода в годината, в която отговарях за него, беше около 800–900 хиляди долара“, твърди Брейдън. Сумата включва началните средства за интелектуалния месечник Инкаунтър, който достига голямо влияние през 50-те години, без да продава повече от четирийсет хиляди копия от брой. Това е мисионерска работа, привлекателна за наскоро пристигналите в Управлението младежи с хуманитарно образование. Нещо добро е да ръководиш малък вестник или издателство в Париж или Рим — образователната екскурзия на американското разузнаване в чужбина.

Уизнър, Кенан и Алън Дълес са открили много по-добър начин да впрегнат политическия плам и интелектуалните енергии на източноевропейските емигранти и да насочат тези два елемента обратно отвъд Желязната завеса — радио Свободна Европа. Планирането започва в края на 1948 и началото на 1949 г., но трябват още две години, за да започнат радиоемисии. Дълес е основател на Националния комитет за свободна Европа, една от многото организации, финансирани от ЦРУ в Съединените щати. Управата на комитета включва генерал Айзенхауер, Хенри Люс — председател на редакционния съвет на Тайм, Лайф и Форчън, и Сесил Б. Демил — холивудски продуцент — всички те вкарани от Дълес и Уизнър като прикритие за истинското ръководство. Радиостанциите ще станат мощно оръжие за политическа война.

„Горещината на объркването“

Уизнър храни големи надежди, че Алън Дълес ще е следващият директор на разузнаването. Дълес също.

В началото на 1948 г. Форестол го е помолил да проведе строго секретно разследване за структурните слабости на ЦРУ. С наближаването на изборния ден Дълес добавя последните щрихи към доклада, който трябва да му послужи като встъпително обръщение към Управлението при поемането на длъжността. Той е уверен, че Труман ще бъде победен от републиканеца Томас Дюи и че новият президент ще го издигне на полагаемото му се място.

Докладът, останал засекретен петдесет години, е подробен и брутален обвинителен акт.^[10] Параграф първи: ЦРУ бълва топове хартия, съдържащи малко или никакви факти за комунистическата заплаха. Параграф втори: Управлението няма шпиони сред Съветите и техните сателити. Параграф трети: Роско Хиленкьотер е провал като директор. Докладът твърди, че ЦРУ все още не е „адекватна разузнавателна служба“ и че ще са необходими „години търпелива работа“, за да стане такава. В момента има нужда от дързък нов водач — и идентичността му не е тайна. Хиленкьотер отбелязва с горчивина, че Алън Дълес само дето не е гравирал името си на вратата на директорския кабинет. Но когато през януари 1949 г. докладът пристигнал, Труман е преизбран, а Дълес е толкова тясно свързван с Републиканската партия, че назначаването му е политически немислимо. Хиленкьотер не си тръгва, което всъщност оставя Управлението без ръководство. Съветът за национална сигурност му нарежда да приложи доклада, но той не го извършва.

Дълес започва да обяснява на приятелите си във Вашингтон, че докато в ЦРУ не бъде извършено нещо драстично, президента го очаква катастрофа навън. Цял хор от гласове припява на Дълес. Дийн Ачесън, вече държавен секретар, чува, че ЦРУ „се стопява в горещината на объркването и негодуванието“.^[11] Негов осведомител е Кърмит (Ким) Рузвелт, внук на президента Теодор Рузвелт, братовчед на Франклин Делано Рузвелт, бъдещ началник на подразделението на ЦРУ за Близкия изток и Южна Азия. Довереникът на Форестол за разузнаването Джон Оли предупреждава шефа си: „Най-голямата слабост на ЦРУ е резултат от типажа и качеството на служителите му и на методите, чрез които те са набирани.“^[12] Той отбелязва „пълното влошаване на морала сред някои от по-добре квалифицираните цивилни, които биха желали да правят кариера в ЦРУ, както и изгубването на много способни личности, които просто не могат да понасят положението“. Още по-зле е, че „много от кадърните хора, останали в Управлението, са решили, че ако в следващите няколко месеца не станат промени, те завинаги ще напуснат. При толкова изгубено качество Управлението ще потъне в блато, от което ще бъде трудно, даже и невъзможно, да бъде измъкнато“. Тогава ЦРУ ще стане „слаба, в най-добрия случай посредствена разузнавателна организация фактически завинаги“. Такива послания биха могли да бъдат съставени и половин век по-късно. Те биха описали точно неволите на Управлението в десетилетието след края на съветския комунизъм. Редиците на опитните американски шпиони са рехави, а броят на талантливите чужди агенти — почти нула.

Но възможностите на ЦРУ не са единственият проблем. Напрежението на Студената война пречупва новите лидери на учрежденията за национална сигурност.

Джеймс Форестол и Джордж Кенан са създателите и командирите на тайните операции на ЦРУ. Но и двамата се оказват неспособни да контролират машината, която са задействали. Кенан се превръща в изразходван човек, търсещ уединение в скривалището си в Библиотеката на Конгреса. Форестол е напълно изтощен. На 28 март 1949 г. той подава оставка като секретар по отбраната. По време на последния си работен ден се разревава, оплаквайки се, че не е спал с месеци. Доктор Уилям С. Менингер, най-изтъкнатият психиатър в Съединените щати, намира Форестол с разстроена психика и го настанява в психиатрично отделение във военноморската болница в Бетезда.

След петдесет призрачни нощи, в последните часове от живота си, Форестол преписва част от партията на хора от Софокъловата трагедия „Аякс“ и спира в средата на думата „славей“.^[13] Написва „ела“, след което скача от прозореца на стаята си, разположена на шестнайсетия етаж. Славей е кодовото име на украинска съпротивителна организация, която Форестол е инструктирал да води тайна война срещу Сталин. Сред водачите й има нацистки колаборационисти, избивали хиляди хора зад германския фронт по времето на Втората световна война. Членовете й са подготвени за спускане с парашут зад Желязната завеса, като агенти на ЦРУ.