Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (24)

23. „Повече смелост, отколкото мъдрост“

„Виетнам беше моят кошмар за цели десет години“ — пише Ричард Хелмс.^[1]

Докато той се издига от началник на тайната служба до директор на разузнаването, войната винаги е с него. Като някакъв кошмар тя означаваше усилия, които никога нямаше да изглеждат успешни, и искания, които никога не можеха да се изпълнят, но които бяха многократно удвоявани, засилвани и подновявани.

„Пробвахме всеки известен оперативен подход и впрегнахме най-опитните си полеви оперативни работници в усилието да проникнат в правителството на Ханой — спомня си Хелмс. — В рамките на Управлението неуспехът ни да проникнем в северновиетнамското правителство беше сам по себе си най-тревожната особеност на онези години. Не можехме да определим какво се случва на най-високите нива в правителството на Хо, нито пък можехме да научим как се правеше политиката или кой я правеше“. Този провал на разузнаването се корени в „нашето национално непознаване на виетнамските история, общество и език“ — казва той.

Не избрахме да знаем, затова не знаехме колко много не знаем.

„Най-тъжното — казва Хелмс в устна история, записана за Президентската библиотека Линдън Б. Джонсън — беше нашето невежество — или наивност, ако искате, — което ни доведе до грешни преценки, неразбиране и ни накара да вземем много грешни решения.“^[2]

Линдън Джонсън също има повтарящ се сън за Виетнам. Ако се поколебае за войната, ако е несигурен, ако загуби — „начело ще е Робърт Кенеди, водач на борбата срещу мен, който казва на всички, че аз съм предал ангажимента на Джон Кенеди към Южен Виетнам. Че съм страхливец. Мъж без мъжество. Мъж без гръбнак. О, можех добре да видя как това нещо се задава. Всяка вечер, когато заспивах, се виждах прикован към земята по средата на някакво дълго, открито място. В далечината можех да чуя гласовете на хиляди хора. Всички крещяха и тичаха към мен: Страхливец! Предател! Слабак!“^[3]

„Войната на Маккоун“

Силата на Виетконг — комунистическите партизани в Юга — продължава да расте. Новият посланик генерал Максуел Тейлър, по-рано член на Специалната група (Противопартизански действия), и шефът на Далекоизточния отдел в ЦРУ Бил Колби търсят нова стратегия срещу неуловимите терористи. „Противопартизанската война се превърна в почти нелеп боен вик — казва Робърт Еймъри, който след девет години като заместник-директор по разузнаването на ЦРУ е слязъл до стъпалото на служител по бюджета на Белия дом за засекретените програми.^[4] — Противопартизанските действия означаваха твърде много неща за твърде различни хора.“ Но Боби Кенеди знае смисъла на думите и ги свежда до най-същественото. „Това, което ни беше нужно — казва той, — бяха хора, които могат да стрелят с пушка.“^[5]

На 16 ноември 1964 г. на бюрото на Маккоун пристига от щаба едно експлозивно послание от шефа на сайгонската резидентура на ЦРУ — Пер де Силва. То е озаглавено „Нашият противопартизански експеримент и неговите последици“.^[6] Хелмс и Колби са го чели и одобрили. Идеята е дръзка, но с един голям риск: възможността да превърне „войната на Макнамара“ във „войната на Маккоун“ — както заместник-директорът на разузнаването Маршал Картър открито предупреждава началника си същия ден.

Де Силва се е опитвал да разшири властта на ЦРУ в Южен Виетнам чрез създаване на паравоенни патрули в провинциите, които да преследват Виетконг. Работейки с вътрешния министър и началника на полицията, Де Силва купува едно имение в североизточния край на Южен Виетнам от някаква съмнителна важна профсъюзна клечка и започва да предлага ускорен курс по противопартизански действия за цивилни. През първата седмица на ноември 1964 г., когато американците избират президента Джонсън за пълен мандат, Де Силва отлита да инспектира новооперения си проект. Офицерите му са обучили три екипа от четирийсет виетнамски новобранци, които са докладвали за 167 убити виетконгци срещу само 6 от техните. Сега Де Силва иска да докара пет хиляди южновиетнамски граждани от цялата страна за тримесечно обучение по военна и политическа тактика с преподаватели служители от ЦРУ и американски военни съветници. Те ще се завърнат — по думите на Де Силва — като „контратерористични екипи“ и ще избиват виетконгците.

Джон Маккоун има голямо доверие на Пер де Силва и одобрява замисъла. Но той чувства, че това ще е загубена битка. В деня след пристигането на меморандума на Де Силва Маккоун влиза в Белия дом и за втори път предлага оставката си на президента Джонсън. Той посочва квалифицирани лица, измежду които да се избере наследникът му, и моли да бъде освободен. Още веднъж, и не за последен път, президентът игнорира директора на разузнаването. Маккоун остава на поста си, докато кризите, срещу които е изправен, се множат. Той, подобно на президентите, на които служи, вярва в теорията на доминото. Казва на бъдещия президент — депутата Джералд Р. Форд, че „ако Южен Виетнам падне в ръцете на комунистите, след него сигурно ще са Лаос и Камбоджа, последвани от Тайланд, Индонезия, Малайзия и накрая — Филипините“, което ще има „огромно въздействие“ върху Близкия изток, Африка и Латинска Америка.^[7] Той не смята, че ЦРУ е подготвено да се бори с бунтовници и терористи, и се бои, че „Виетконг може да е вълната на бъдещето.“^[8] Напълно сигурен е, че ЦРУ не е способно да се бори с Виетконг.

По-късно Де Силва се оплаква от „слепотата“ на Управлението за противника и неговата стратегия. В селата „прилагането на терор от страна на Виетконг е целенасочена, прецизна и е ужасяващо да се наблюдава“ — пише той. Селяните „ги хранеха, присъединяваха се към тях, криеха ги и ги снабдяваха с всички потребни сведения“. След това, в края на 1964 г., Виетконг пренася войната в столицата. „Употребата на терор от виетконгците в град Сайгон беше честа, понякога случайна, друг път внимателно планирана и изпълнена“ — пише Де Силва.^[9] Секретарят по отбраната Макнамара едва не е ударен от бомба, заложена край магистралата от летището към града. Кола — бомба разрушава квартирите на несемейните офицери в Сайгон на Бъдни вечер през 1964 г. Постепенно загубите нарастват, докато атентатори — самоубийци и сапьори удрят когато си поискат. В 2 ч. през нощта на 7 февруари 1965 г. виетконгците нападат американска база в Плейку, централните планини на Виетнам. Загиват осем американци. Когато огънят е прекратен, американците претърсват тялото на един от виетконгските нападатели и откриват в мешката му много прецизна карта на базата.

Ние сме имали повече и по-големи оръжия, но те са имали повече и по-добри шпиони. Това е решаваща разлика.

Четири дни по-късно Линдън Джонсън заповядва атака. Върху Виетнам се посипват неуправляеми и касетъчни бомби и напалм. Белият дом изпраща в Сайгон спешно послание в търсене на най-добрата преценка на ситуацията от ЦРУ. Джордж У. Алън, най-добрият разузнавателен анализатор за Виетнам в сайгонската резидентура, казва, че врагът няма да бъде спрян с бомби. Той става все по-силен. Волята му не е сломена. Но посланик Максуел Тейлър преглежда доклада ред по ред и преди да го изпрати на президента, методично заличава всеки песимистичен параграф. Хората на ЦРУ в Сайгон си вземат бележка, че лошите новини не се посрещат добре. Покварата на разузнаването от страна на генерали — политици, цивилни пълководци и на самото Управление продължава.^[10] За още три години няма да има обективно влиятелен доклад на ЦРУ до президента върху хода на войната.

На 8 март морските пехотинци дебаркират в Да Нанг в пълна бойна униформа. Красиви момичета ги посрещат с гирлянди. В Ханой Хо Ши Мин приготвя посрещане по свой вкус.

На 30 март Пер де Силва се намира в кабинета си на втория етаж в сайгонската резидентура на ЦРУ, по диагонал срещу посолството, и говори по телефона с един от служителите си, докато зяпа през прозореца как един човек бута нагоре по улицата стар сив седан „Пежо“. Де Силва поглежда към мястото на шофьора и съзира възпламенен детонатор.

„Светът ми започна да се движи лепкаво и бавно, докато умът ми казваше, че тази кола е бомба — спомня си Де Силва. — Все още със слушалката в ръка и без ясна мисъл, започнах да падам назад от прозореца, и докато падах, се обърнах, но бях само по средата на разстоянието до пода, когато колата експлодира.“^[11] Летящи стъкла и метални осколки нарязват очите, ушите и гърлото му. Взривът убива най-малко двайсет души на улицата и 22-годишната секретарка на Де Силва. Двама от намиращите се в сградата служители на ЦРУ ослепяват завинаги. Шейсет други от персонала на Управлението и посолството са ранени. Джордж Алън има множество контузии, порезни рани и мозъчно сътресение. Де Силва ослепява с лявото око. Докторите го натъпкват с болкоуспокояващи, увиват главата му с марля и му казват, че остане ли в Сайгон — може да ослепее напълно.

Президентът се чуди как да се бори с противник, когото не може да види. „Там някъде трябва да има човек с достатъчно ум да измисли някакъв начин да открием специални цели, по които да ударим“ — пита Джонсън, докато в Сайгон се свечерява.^[12] Той решава да хвърли в битката още хиляди войници и да ескалира бомбардировките. Нито веднъж обаче не се съветва с директора на разузнаването.

„Война, която не можем да спечелим“

На 2 април 1965 г. Джон Маккоун напуска за последен път, като оставката му влиза в сила веднага щом Линдън Джонсън избере приемник. Той донася на президента съдбовно предсказание: „С всеки изминал ден и всяка седмица можем да очакваме все по-голям натиск за спиране на бомбардировките — казва Маккоун. — Той ще дойде от различни елементи от американското общество, от пресата, от Обединените нации и световното обществено мнение. Следователно в тази операция времето ще е срещу нас и мисля, че северновиетнамците разчитат на това.“ Един от най-добрите му анализатори, Харолд Форд, му е казал: „Във Виетнам ние все повече се откъсваме от реалността“ и „действаме с много повече смелост, отколкото мъдрост.“ Сега Маккоун разбира това. Той казва на Макнамара, че страната се готви да тръгне „в посока на бойна ситуация, в която победата ще е съмнителна“. Последното му предупреждение към президента е възможно най-откровено: „Ще се озовем затънали в битка в джунглата в една война, която не можем да спечелим и от която ще ни бъде изключително трудно да се измъкнем.“^[13]

Линдън Джонсън много отдавна е спрял да слуша Джон Маккоун. Директорът напуска поста си със съзнанието, че не е въздействал по никакъв начин върху мисленето на президента на Съединените щати. Подобно на почти всички след него Джонсън харесва работата на Управлението само ако тя пасва на собственото му мислене. Когато не пасва, отива в кошчето за боклук. „Нека ви кажа за тия типове в разузнаването — разказва Джонсън. — Когато растях в Тексас, имахме една крава на име Беси. Рано сутрин излизах и я доях. Завеждах я в обора, сядах и издоявах кофа прясно мляко. Един ден се потрудих здравата и напълних цяла кофа мляко, но не внимавах и старата Беси топна омазаната си с тор опашка в тая кофа. Та, видите ли, същото правят и момчетата от разузнаването. Бъхтиш се и задвижваш добра програма или политика, а те топват в нея оплескана с лайна опашка.“^[14]