Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

30. „Ще ядем калая“

При президента Никсън тайното правителствено наблюдение достига връх през пролетта на 1971 г. ЦРУ, АНС и ФБР шпионират американски граждани. Секретарят по отбраната Мелвин Леърд и Обединените началник-щабове използват електронно подслушване и шпионаж, за да не изпуснат от очи Кисинджър. Никсън, надграждайки работата на Кенеди и Джонсън, е напълнил Белия дом и Кемп Дейвид с активиращи се от глас микрофони по последна дума на техниката.[1] Никсън и Кисинджър подслушват собствените си близки сътрудници и вашингтонските репортери в опит да предотвратят изтичанията на информация към пресата.[2]

Но тези изтичания се оказват непресъхващ извор. През юни Ню Йорк Таймс започва да публикува дълги откъси от Документите на Пентагона, секретната история на Виетнам, поръчана от секретаря по отбраната Робърт Макнамара четири години по-рано. Източникът е Даниел Елсбърг, бивше момче чудо от Пентагона, което Кисинджър наема за консултант към Съвета за национална сигурност и го кани в калифорнийското имение на Никсън в Сан Клементе. Кисинджър се разгневява от публикацията и хвърля Никсън в още по-голям бяс. Президентът се обръща към своя сътрудник по вътрешната политика Джон Ерлихман, за да спре изтичането на информация. Той събира екип, наречен Водопроводчиците, начело с един съвсем наскоро пенсиониран офицер от ЦРУ, играл важна роля в Гватемала и Залива на свинете.

Евърет Хауърд Хънт — младши е „уникален характер — казва посланик Сам Харт, запознал се с него в края на 50-те, когато Хънт е началник на резидентурата в Уругвай, — напълно погълнат от себе си, напълно аморален и опасен за самия себе си и за всички наоколо. Доколкото мога да преценя, Хауърд вървеше от една катастрофа към друга, издигайки се все по-високо и по-високо, а точно зад него всичко потъваше“.[3] Хънт е бил романтичен млад рицар на Студената война при постъпването си в ЦРУ през 1950 г. Превърнал се е във фантазьор, който насочва таланта си към писане на почти поносими шпионски романи. По-малко от година след пенсионирането от ЦРУ един случаен познат — сътрудникът на Никсън Чък Колсън — му предлага вълнуващо ново назначение като ръководител на тайни операции за Белия дом.

Хънт отлита на юг, в Маями, за да види стария си кубинско-американски другар Бърнард Баркър, който търгува с недвижими имоти, и се разговарят край паметника на загиналите в операцията Заливът на свинете. „Той описа задачата като въпрос на национална сигурност — казва Баркър.[4] — Питах Хауърд кого представлява, и отговорът наистина беше направо за книгите. Каза, че е в една група на ниво Белия дом, под прякото командване на президента на Съединените щати.“ Заедно те вербуват още четирима кубинци от Маями, включително Еухенио Мартинес, който е ръководил близо триста тайни мисии в Куба през морето и е останал на 100 долара месечна издръжка от главната квартира.

На 7 юли 1971 г. Ерлихман телефонира на Никсъновия шпионин в ЦРУ, заместник-директора генерал Кашман. Президентският помощник казва, че Хауърд Хънт ще му се обажда директно и ще иска подкрепа. „Исках да знаете, че той всъщност прави някои неща за президента — казва Ерлихман.[5] — Трябва да имате предвид, че разполага с доста голяма свобода на действие.“ Исканията на Хънт се умножават — той желае отново старата си секретарка, иска кабинет със сигурен телефон в Ню Йорк и най-модерни записващи магнетофони, иска оператор на Управлението да запише взлома в кабинета на психиатъра на Елсбърг в Бевърли Хилс, както и ЦРУ да прояви филма. Кашман със закъснение информира Хелмс, че Управлението е дало на Хънт набор за дегизиране: червена перука, устройство за промяна на гласа, фалшиви лични документи. След това от Белия дом искат да се състави психологически профил на Даниел Елсбърг — пряко нарушение на устава на ЦРУ, забраняващ шпионирането на американци. Но Хелмс се съгласява.

Хелмс отстранява Кашман от Управлението през ноември 1971 г. Изминават месеци, преди Никсън да открие перфектния кандидат: генерал Върнън Уолтърс.

Генерал Уолтърс е провеждал секретни мисии за президентите от почти двайсет години. Но Хелмс никога не го е срещал, преди той да пристигне като нов заместник-директор на разузнаването на 2 май 1972 г. „Тъкмо бях пристигнал от провеждането на една операция, за която ЦРУ не знаеше нищо — спомня си генерал Уолтърс.[6] — Хелмс, който искаше някой друг, каза: «Чувал съм за вас; какво знаете за разузнаването?» Отговорих: «Хм, преговарял съм три години с китайците и виетнамците и съм вкарвал Хенри Кисинджър в Париж петнайсет пъти, без вие или някой друг в Управлението да знае нещо за това.» Хелмс е впечатлен. Но скоро с основание ще се чуди на кого е лоялен неговият заместник.“

„Всяко дърво в гората ще падне“

Късно в съботната нощ на 17 юни 1972 г. Хауърд Осбърн, началник на службата за сигурност в ЦРУ, се обажда на Хелмс в дома му. Директорът знае, че новините няма да са добри. Ето как той си спомня разговора:

„Дик, буден ли си още?“[7]

„Да, Хауърд.“

„Току-що научих, че полицията на окръга е заловила петима мъже при влизане с взлом в Националния щаб на Демократическата партия в сградата «Уотъргейт»… Четирима кубинци и Джим Маккорд.“

„Маккорд? Пенсионер от твоя дюкян?“

„Отпреди две години.“

„Какво за кубинците — Маями или Хавана?“

„Маями… в страната са от известно време.“

„Познаваме ли ги?“

„Засега не мога да кажа.“

„Хвани оперативните, първо… Прати ги в Маями. Провери всички данни тук и в Маями… Това ли е всичко?“

„Не, не е и половината — казва тежко Осбърн. — Изглежда, и Хауърд Хънт е замесен.“

Чувайки името на Хънт, Хелмс въздъхва дълбоко.

„Какво, по дяволите, са правили?“ — пита той.

Хрумва му добра идея: Маккорд е експерт в електронното подслушване, Хънт работи за Никсън, а обвинението е подслушване — федерално престъпление.

Както си седи на ръба на леглото, Хелмс намира изпълняващия длъжността директор на ФБР Л. Патрик Грей в един хотел в Лос Анджелис. Дж. Едгар Хувър е умрял преди шест седмици след четирийсет и осем години на власт. Хелмс много внимателно казва на Грей, че взломаджиите в Уотъргейт са били наети от Белия дом и че ЦРУ няма нищо общо с това. Разбра ли? Окей, лека нощ тогава.

На 19 юни, понеделник, Хелмс свиква ежедневното съвещание на старшите служители от ЦРУ в главната квартира. Бил Колби, вече изпълнителен директор, третият човек в Управлението, си спомня как Хелмс казва: „Ще ядем калая, защото тези са бивши — тоест бивши хора на ЦРУ — и ние знаехме, че те работят за Белия дом.“[8] На другата сутрин Уошингтън Поуст стоварва отговорността за Уотъргейт на прага на Овалния кабинет — макар че и до ден-днешен никой всъщност не знае дали Ричард Никсън е оторизирал взлома.

В петък, 23 юни, Никсън казва на своя брутално ефикасен началник на личния състав X. Р. Холдеман да повика Хелмс и Уолтърс в Белия дом и да им нареди да отклонят ФБР в името на националната сигурност. Първоначално те се споразумяват да сътрудничат — много опасна работа. Уолтърс се обажда на Грей да стои настрана. Но в понеделник, 26 юни, когато съветникът на Никсън Джон Дийн нарежда на Уолтърс да се яви с голяма сума пари за затваряне устите на шестимата задържани ветерани от ЦРУ, една граница е пресечена. Във вторник Дийн повтаря искането. По-късно казва на президента, че цената на мълчанието ще бъде един милион долара в течение на две години. Само Хелмс или Уолтърс, когато Хелмс е извън САЩ, могат да разрешат тайно плащане от черния бюджет на ЦРУ. Те са единствените служители в американското правителство, които законно могат да доставят в Белия дом куфарче с един милион долара, и Никсън знае това.

„Можехме да занесем пари навсякъде по света — размишлява Хелмс.[9] — Ние ръководехме цяла арбитражна операция. Нямахме нужда да перем пари — никога.“ Но ако ЦРУ достави парите, „окончателният резултат щеше да е краят на Управлението — казва той. — Не само щях да вляза в затвора, ако бях се съгласил с това, което Белият дом искаше от нас, но и доверието в Управлението щеше да бъде съсипано завинаги.“

Хелмс отказва. След това, на 28 юни, той се измъква от Вашингтон за двуседмична обиколка на предните постове на разузнаването в Азия, Австралия и Нова Зеландия, оставяйки Уолтърс като изпълняващ длъжността директор. Изминава една седмица. Нетърпеливи агенти на ФБР започват да се бунтуват срещу заповедите да стоят настрана. Грей заявява на Уолтърс, че ще му е нужна писмена заповед от ЦРУ, която прекратява разследването по съображения на националната сигурност. Сега и двамата мъже разбират рисковете от документалните следи. Те разговарят на 6 юли и не след дълго Грей се обажда на президента в резиденцията му в Сан Клементе. „Хора от Вашия екип се опитват смъртоносно да Ви наранят, манипулирайки ЦРУ“ — казва той на Никсън. Следва ужасяваща тишина — и тогава президентът казва на Грей да продължи с разследването.

Скоро след като Хелмс се завръща от пътуването си, в края на юли Джим Маккорд, очакващ процеса и пет години зад решетките, изпраща чрез адвоката си послание до ЦРУ. Той твърди, че хора на президента са искали от него да свидетелства, че взломът в Уотъргейт е операция на Управлението. Нека ЦРУ да опере пешкира, казал му сътрудник на Белия дом, и ще последва помилване от президента. Маккорд отговаря с писмо: „Ако Хелмс си отиде и операцията Уотъргейт бъде приписана на ЦРУ — а тя не е, — всяко дърво в гората ще падне. Тя ще се превърне в изгорена пустиня. Тъкмо сега цялата работа е на ръба на пропастта. Предайте съобщението, че ако искат това да гръмне, се движат точно в правилната посока.“

„Всички знаехме, че ни очакват тежки времена“

На 7 ноември 1972 г. президентът Никсън е преизбран с една от най-съкрушителните победи в американската история. Същия ден той се заклева да управлява ЦРУ и Държавния департамент с желязна ръка по време на втория си мандат, да ги разруши и да ги пресътвори по свой образ.

На 9 ноември Кисинджър предлага Хелмс да бъде заменен с Джеймс Шлезинджър, по онова време председател на Комисията по атомна енергия.[10] „Много добра идея“ — откликва Никсън.[11]

На 13 ноември той казва на Кисинджър, че има намерението „да разруша Дипломатическата служба. Имам предвид да я разруша — старата Дипломатическа служба — и да изградя нова. Ще го направя“.[12] Никсън се е спрял на вътрешен човек за тази работа: ветерана от ССО и шампион по набиране на средства за Републиканската партия Уилям Дж. Кейси. През 1968 г. Кейси е додеял на новоизбрания президент с молби да го направи директор на разузнаването, но вместо това Никсън му дава ръководството в Комисията за ценните книжа и валутите — хитроумно решение, което носи радост в корпоративните заседателни зали из цялата страна. Сега, по време на втория Никсънов мандат, Кейси ще бъде номиниран за помощник държавен секретар по икономиката. Но истинското му назначение е да служи на Никсън като саботьор — „да разкъса Департамента“ — казва президентът.[13]

На 20 ноември Никсън уволнява Ричард Хелмс по време на една кратка и неприятна среща в Кемп Дейвид. Той му предлага поста на посланик в Съветския съюз. Следва неловка пауза, по време на която Хелмс обмисля последиците. „Вижте, господин президент, не мисля, че ще е много добра идея да ме пратите в Москва“ — казва той.[14] „Да, май няма да бъде“ — отвръща Никсън. Хелмс предлага Иран и президентът го поощрява да приеме поста. Също така те се споразумяват Хелмс да остане на работа до март 1973 г., когато навършва 60 години, официалната пенсионна възраст в ЦРУ. Никсън не спазва обещанието си — проява на безсмислена жестокост. „Човекът си беше едно лайно“ — казва Хелмс, потрепвайки от гняв, докато разказва историята.

До последния си ден Хелмс вярва, че Никсън го е уволнил, защото не се е забъркал в Уотъргейт. Но документите сочат, че дълго преди взлома Никсън вече е решил да го изхвърли и да разруши ЦРУ. Всъщност президентът вярва, че Хелмс се е заел да спипа него.

„Мислиш ли, че имаше — или би могло да има — заговор на ЦРУ за отстраняването ти от поста?“ — запитва Никсън десетилетие по-късно неговият приятел и бивш сътрудник Франк Генън.[15]

„Мнозина смятат така — отговаря Никсън. — ЦРУ имаше мотив. Не беше тайна, че не съм доволен от Управлението, от неговите доклади и особено от оценките им за силата на Съветите и по други наши проблеми по света… Исках да се отърва от част от баласта и тъй нататък. А те го знаеха. Тъй че имаха мотив.“

„Мислиш ли, че се бояха от теб?“ — пита Генън.

„Няма съмнение — отговаря Никсън. — И си имаха причина да се боят.“

На 21 ноември Никсън предлага ЦРУ на Джеймс Шлезинджър, който с удоволствие приема офертата на президента. Никсън с голямо удовлетворение „вкара свой човек — имам предвид наистина човек с татуирани инициалите P. Н., какъвто беше Шлезинджър“ — казва Хелмс.[16] Шлезинджър — подобно на Кейси в Държавния департамент — е получил заповеди да изтърбуши службата. „Отървете се от клоуните — продължава да нарежда президентът. — Каква полза от тях? Имат 40 000 човека там, които си четат вестници.“[17]

На 27 декември същият диктува меморандум, в който излага задачата. Въпреки че Кисинджър иска да управлява американското разузнаване, Никсън казва: „Шлезинджър трябва да е човекът.“[18] Ако Конгресът „остане с впечатлението, че президентът е поверил всички разузнавателни дейности на Кисинджър, адът ще се разтвори. Ако, от друга страна, аз посоча новия директор на ЦРУ Шлезинджър като мой главен помощник за разузнавателните дейности, можем да го промъкнем покрай Конгреса. Хенри просто няма време… От три години все повтарям на него и на Хейг да реорганизират разузнаването — и никакъв успех“. Това е силно ехо от последния гневен изблик на Айзенхауер в края на управлението му, когато се ядосва на „осемгодишното поражение“ в битката си да вкара във форма американското разузнаване.

В последните си дни като директор Хелмс се страхува, че Никсън и неговите лоялисти ще оберат досиетата на ЦРУ. Той прави всичко, което е във властта му, за да унищожи два комплекта секретни документи, които биха могли да съсипят Управлението. Единият са книжата от одобрените лично от него и от Алън Дълес преди много години експерименти за контролиране на съзнанието с ЛСД и много други медикаменти. Единици от тези документи оцеляват.

Вторият комплект е неговата собствена сбирка секретни записи. Хелмс е записал стотици разговори в своята заседателна зала на седмия етаж през седемте години и шест месеца служба като директор на разузнаването. Към 2 февруари 1973 г., датата на официалното му напускане, всяка от тези ленти е унищожена.

„Когато Хелмс напускаше сградата, целият личен състав задръсти входа на главната квартира заради тръгването му — спомня си Сам Халпърн, по онова време висш сътрудник в тайната служба. — В сградата не остана ненасълзено око. Всички знаехме, че ни очакват тежки времена след това.“[19]

Бележки

[1] Между 16 февруари 1971 г. и 12 юли 1973 г. президентът Никсън тайно записва повече от 3 700 часа от срещите и разговорите си с гласово задействани микрофони, скрити в Белия дом и Кемп Дейвид. Той взема това решение донякъде мотивиран от желанието да запази документи, които да го защитят срещу неизбежните мемоари на Хенри Кисинджър.

Никсън обвинява Кисинджър за решението да подслушва телефоните на помощниците от Белия дом, за да бъдат спрени изтичанията на информация към пресата. „Хенри нареди за проклетото нещо — казва президентът на секретаря си Роналд Л. Зиглър на 14 май 1973 г. — Той нареди, вярвайте ми. Той беше тоя, дето не можеше да си намери място в кабинета ми, понеже «това или онова излязло». Чудесно, казах, разследвайте ония мръсници“ — рече президентът, като гласът му се издигна до крясък. „И той прочете всяка от ония разпечатки. Наслаждаваше им се, лазеше из тях, търкаляше се из тях“.

[2] Разбира се, нито един президент няма нищо против малко изтичане, когато му изнася, както показва следният разговор. Темата на „доклада на Хелмс“ е премиер-министърът на Индия Индира Ганди, която Никсън нарича „тая кучка“ и чието управление е предмет на свръхсекретно проучване, предоставено от Хелмс на Белия дом:

Никсън: Между другото, този доклад на Хелмс — дайте ми копие от него. Ще го пусна на пресата. Пуснете цялата проклетия… Искам доклада на Хелмс даден на някой журналист, който ще го отпечата целия. Просто искам да го изнесете… Това е техният начин. Това трябва да е и нашият начин. Не сте ли съгласен?

Кисинджър: Да, съгласен съм…

Никсън: Само гледайте да го направите далече от Белия дом.

Кисинджър: Добре. Ще го направя днес.

Транскрипция на разговор, December 6, 1971, 6:14-6:38 p.m., FRUS, 1969–1972, том E-7, разсекретен през юни 2005 г.

[3] Устна история на Сам Харт, FAOH.

[4] Устна история на Баркър в Gerald S. Strober and Deborah Hart Strober, Nixon: An Oral History of His Presidency (New York: Harper Collins, 1994), p. 217.

[5] Разговорът е записан в главната квартира на ЦРУ; по-късно лентата е получена от Специалната част за Уотъргейт, а транскрипцията се намира в Националния архив.

[6] Устна история на Уолтърс в Strober and Strober, Nixon: An Oral History of His Presidency (New York: Harper Collins, 1994), p. 60. Уолтърс, който говори девет езика, е служил като помощник на президента Айзенхауер и преводач за него, вицепрезидента Никсън и висши служители на Държавния департамент и Министерството на отбраната през 50-те години. Бил е военен аташе и свръзка с ЦРУ в Италия от 1960 до 1962 г. и в Бразилия — където подпомага военния преврат — от 1962 до 1967 г. Като военен аташе във Франция от 1967 до 1972 г. играе важна роля преди и по време на мирните преговори в Париж. Никсън е негов почитател, откакто Уолтърс му е помогнал да се спаси от разгневена тълпа по време на посещение в Каракас през 1958 г.

[7] Richard Helms with William Hood, A Look over My Shoulder: A Life in the Central Intelligence Agency (New York: Random House, 2003), pp. 3–5.

[8] Цитат от Колби при Strober and Strober, Nixon: An Oral History of His Presidency (New York: Harper Collins, 1994), p. 312.

[9] Интервю на Хелмс пред Кътлър, July 14, 1988, Wisconsin Historical Archives, box 15, folder 16, цитирано с любезното разрешение на професор Кътлър. В това интервю Хелмс си спомня разговор, показващ колко близко е бил новият му заместник до това да сътрудничи в искането за пари за мълчание. Преди третата си и последна среща с Дийн в Белия дом Върнън Уолтърс се обръща към Хелмс и казва: „Вижте, да предположим, че се съглася. Най-лошото, което може да стане, е, че ще бъда уволнен или да подам оставка.“ Уолтърс не разбира ситуацията, не схваща факта, че Управлението е в най-голяма опасност. „Беше изкарал при нас само шест седмици. Не знаеше какво става — казва Хелмс. — Вероятно дори не знаеше, че Управлението има недокументирани средства.“

В края на 70-те години биографът на Хелмс, Томас Пауърс, написва, че „ролята на ЦРУ в Уотъргейт ще бъде предмет на спор до края на света“. В началото на 90-те години водещият изследовател на аферата Стенли Кътлър пише, че ролята на Управлението „изглежда осъдена да остане неясна“. Използването на шестима бивши служители на ЦРУ за проникване в сградата Уотъргейт е част от обичая на администрацията на Никсън да ръководи тайни операции от Белия дом. Никсън опитва да използва ЦРУ, за да удържа ФБР. Успява съвсем за кратко. Хелмс и Уолтърс се съобразяват с президентската заповед да продължават с прикриването в продължение на шестнайсет дни. Прикриването би проработило, в случай че Хелмс рискува всичко. То се проваля, защото той цени ЦРУ повече, отколкото цени Ричард Никсън.

[10] FRUS, Vol. II, document 284, редакторска бележка.

[11] 10 ноември 1972 г., бележка в The Haldeman Diaries: Inside the Nixon White House, The Complete Multimedia Edition, CD-ROM, Sony Electronic Publishing, 1994.

[12] White House Tapes, conversation between Nixon and Kissinger, Oval Office, November 13, 1972, National Archives.

[13] 21 ноември 1972 г., бележка в The Haldeman Diaries.

[14] Интервю на Хелмс пред Кътлър.

[15] Транскрипция на интервю на Никсън с Франк Генън, Медиен архив Уолтър Дж. Браун, Университет на Джорджия, достъпно онлайн на адрес: http://www.libs.uga.edu/media/collections/nixon. Генън интервюира Никсън в продължение на девет дни през 1982 г.; пълните транскрипции са публикувани през 2002 г.

[16] Интервю на Хелмс пред Кътлър.

[17] John L. Helgerson, Getting to Know the President: CIA Briefings of Presidential Candidates, 1952–1992 (Washington, DC: Center for the Study of Intelligence, CIA, 1995). Никсън е преувеличил повече от два пъти действителния брой на хората в главната квартира.

[18] White House Tapes, Oval Office, December 27, 1972. В тази паметна бележка Никсън подчертава „необходимостта от подобряване на качеството и намаляване на количеството на висшите разузнавачи в самото ЦРУ. ЦРУ, подобно на Държавния департамент, е основно бюрокрация на либералния елит. Искам личния състав там намален поне наполовина — не, с поне трийсет и пет до четирийсет на сто — и искам подобрение, що се отнася до отношението на хората от ЦРУ към нашата външна политика“.

[19] Устна история на Халпърн при Ralph Е. Weber, ed., Spymasters: Ten CIA Officers in Their Own Words (Wilmington, DE: Scholarly Resources, 1999), p. 128.