Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (39)

38. „Пират на свободна практика“

На 4 октомври 1980 г. директорът на Централното разузнаване и трима от помощниците му отиват с кола до Уексфорд — милионерско имение в коневъдния район на Вирджиния, бивша собственост на Джон и Джаки Кенеди. Отишли са да представят информационна сводка на републиканския кандидат за президент Роналд Рейгън. Той се е съгласил да отдели на ЦРУ един час от времето си.

Адмирал Търнър разполага с петнайсет минути, за да докладва за съвсем скорошното нахлуване на Саддам Хюсеин в Иран. Още петнайсет минути за вече деветмесечната съветска окупация на Афганистан и доставките на оръжие от ЦРУ в подкрепа на афганската съпротива. Боб Еймс, експертът на ЦРУ за Близкия изток, представя за петнайсет минути кралството Саудитска Арабия и теокрацията на аятолах Хомейни. Членове на Рейгъновия антураж, опиянени от перспективите за сигурна победа в идващите избори, влизат и излизат от стаята като герои от ексцентрична комедия. Часът свършва светкавично.

Рейгън не знае за ЦРУ повече от наученото от филмите. Но той обещава да му даде пълна свобода на действие — и удържа на думата си. Избраният за работата човек е блестящият и непочтен организатор на кампанията му Уилям Дж. Кейси.

Кейси, запленен от спомените за дните си като шеф на ССО в Лондон, окачва на стената на своя кабинет в главната квартира портрет с автограф на Бил Донован-Дивия и през следващите шест години Донован го съзерцава отвисоко. В една глобална и тоталитарна война — казвал е Дивия Бил — разузнаването трябва да е глобално и тоталитарно. Това е кредото на Бил Кейси. Той си поставя за цел да възроди войнствения дух в ЦРУ. „Представата му за това как се води война срещу тоталитарна държава е очевидно формирана по време на Втората световна война — разказва Боб Гейтс, служил шест години под негово ръководство. — В тази война няма задръжки. В нея всичко е позволено.“^[1]

Кейси иска да стане държавен секретар, но идеята ужасява приближените на Рейгън. Става дума за външността му. Кейси не е държавник: изглежда като разхвърлян креват, мърмори неразбираемо и яде като невидял. Бъдещата първа дама не може да понесе мисълта за Кейси, разсипващ храна по дрехите си на официална вечеря. Усещайки противопоставянето, Кейси е огорчен, но постига неформална сделка с Рейгън: ще приеме ЦРУ, но трябва да има ранг на министър — първият директор с такова положение — и възможността да вижда президента лично. Той ще използва тази власт не само за да прилага американската външна политика, но и за да я формира, сякаш все пак е държавният секретар. На Кейси му трябват само няколко минути с президента, намигане, кимване и си тръгва.

Кейси е очарователен негодник, старомоден спекулант от Уолстрийт, направил състояние от продажбата на стратегии за укриване на данъци. Талантът му е да натиска правилата почти до точката на пречупване. „За Бога, трябва да се отървем от адвокатите!“ — измърморва веднъж той на Уилям Уебстър, Рейгъновия директор на ФБР. „Не мисля, че искаше да каже «изхвърлете Конституцията на боклука» — твърди Уебстър, юрист до мозъка на костите си. — Но усещаше ограниченията на закона. Искаше да се освободи от тях.“^[2]

Рейгън му има доверие. Други — не. „Бях напълно изненадан, когато президентът Рейгън избра Кейси — казва Джералд Р. Форд. — Той нямаше квалификацията да бъде начело на ЦРУ.“^[3] Директорът на ЦРУ при Форд се съгласява напълно. „Кейси беше неподходящ избор“ — твърди Джордж X. У. Буш.^[4]

Но Кейси вярва, че той е причината за избирането на Рейгън, както и че те двамата имат да играят историческа роля. Подобно на Рейгън, Кейси има големи планове. Като Никсън вярва, че ако нещо е тайно, то е законно. Като Буш смята, че ЦРУ въплъщава най-добрите американски ценности. И, подобно на Съветите, си запазва правото да лъже и мами.

Годините на Рейгън започват с множество нови тайни операции, одобрени от малката Група за планиране по националната сигурност, заседаваща в Ситуационната стая в мазето на Белия дом. Групата е лабораторията за секретни акции по времето на Рейгън. В началото членовете й са президентът; вицепрезидентът Буш; държавният секретар Алегзандър М. Хейг — младши; секретарят по отбраната Каспар У. Уайнбъргър; съветникът по националната сигурност и председателят на Обединените началник-щабове; посланикът в ООН Джийн Къркпатрик; нейният близък приятел Бил Кейси. Кейси овладява първото съвещание и през първите два месеца на новата администрация групата му дава зелена светлина за широкообхватни тайни операции, насочени към Централна Америка, Никарагуа, Куба, Северна и Южна Африка.

На 30 март 1981 г. един побъркан стреля в президента от вашингтонски тротоар. В този ден Рейгън е много близо до смъртта — факт, който американският народ не научава никога.

Когато Ал Хейг — пресипнал, изпотен, треперещ — се вкопчва в трибуната на залата за пресконференции на Белия дом с побелели пръсти и обявява, че отговаря за положението, той не вдъхва доверие. Възстановяването на президента е бавно и болезнено. Такова е и залязването на Хейг. През цялата 1981 г. „имаше фундаментален проблем — казва вицеадмирал Джон Пойндекстър, тогава на работа в Съвета за национална сигурност. — Кой щеше да отговаря за външната политика?“^[5] Въпросът никога не получава отговор, тъй като Рейгъновият екип по националната сигурност е постоянно във война със себе си, разкъсван от остри лични и политически съперничества. Държавният департамент и Пентагонът се сражават като две враждебни армии. Шестима души служат като съветници по националната сигурност в продължение на осем бурни години. Рейгън нито веднъж не опитва да спре забиването на нож в гърба.

Надделява Кейси. Когато Джордж П. Шулц поема от Хейг длъжността държавен секретар, той е шокиран, откривайки Кейси да осъществява безконтролно планове като този за нахлуването на 175 подкрепени от ЦРУ корейски командоси в Суринам, на североизточния бряг на Южна Америка. „Идеята беше несериозна — казва Шулц, който спира операцията.^[6] — Шантаво. Бях потресен да открия, че се предлага такъв безумен план.“ Той бързо разбира, че „ЦРУ и Бил Кейси бяха неконтролируеми като «прасе върху ледена пързалка» и можеха да са самонадеяни в същата степен, в която лъжеха себе си“.^[7]

„Общност с наочници“

Бил Кейси е не по-малко умен, способен и вдъхновяващ лидер от другите, управлявали ЦРУ. Той е също така „пират на свободна практика“ — казва адмирал Боби Рей Инман, директор на Агенцията за национална сигурност, когато президентът Рейгън му нарежда да бъде вторият човек след Кейси през 1981 г.^[8]

„Кейси ми каза много пряко, че не желае да бъде традиционният директор на разузнаването — твърди Инман. — Той искаше да бъде разузнавачът на президента и щеше да управлява тайната служба на ЦРУ.“^[9]

Кейси вярва, че тайната служба е станала „общност с наочници, живееща с легендите и постиженията на предшествениците си от 50-те и 60-те години“ — казва първият му началник на персонала Боб Гейтс.^[10] Тя се нуждае от свежа кръв. Кейси не дава и пет пари за организационната схема на ЦРУ — той протяга ръка дълбоко в недрата на Управлението или извън него, за да открие хора, които да следват нарежданията му.

Ето защо избутва Джон Макмахън от мястото му на началник на тайната служба. „Гледаше на мен като на препятствие, когато се стигнеше до секретни действия — аз нямах такъв жар в работата — казва Макмахън. — Той знаеше, че ще оказвам възпиращо действие на това, което той или Управлението може да поискат да направят.“^[11]

Кейси замества ветерана с трийсетгодишен стаж със стария си приятел Макс Хюгел, набирал средства и печелил гласове за Рейгън. Хюгел е цапнат в устата делови могул, започнал след войната в Япония като търговец на коли втора употреба. Той не знае нищо за ЦРУ, което веднага става ясно. Дребен мъж с тупирана коса, веднъж той се появява на работа в открит до пъпа светлолилав гащеризон, а в посивяващите косми на гърдите му се гушат златни верижки. Тайните оперативни работници на ЦРУ, и на служба, и пенсионираните, се разбунтуват срещу него до един. Изнамират мръсотии за Хюгел, предават ги на Уошингтън Поуст и го принуждават да напусне за по-малко от два месеца. Замества го Джон Стейн, който е помогнал на Мобуту да вземе властта и е създал камбоджанската резидентура по време на Виетнамската война. Скоро и Стейн, петият поред нов началник на тайните акции за пет години, се оказва твърде предпазлив за вкуса на Кейси. Той е изгонен, за да отвори място за един наистина дързък таен оперативен агент — Клеър Джордж. След като е изхвърлил Макмахън от тайната служба, Кейси му заповядва да преобразува директората по разузнаването и да раздруса анализаторите му. Макмахън започва първата голяма реорганизация на директората за трийсет години.

Но това е нищо, сравнено с направеното от Боб Гейтс, когато заменя Макмахън в началото на 1982 г. Трийсет и осем годишният Гейтс е постигнал издигането си с една паметна бележка до Кейси. „ЦРУ бавно се превръща в Министерството на земеделието“ — пише той.^[12] ЦРУ страда от „напреднал стадий на бюрократична атеросклероза“. Стаите са пълни с тромави посредствености, броящи дните до пенсионирането — и те са главната причина за „падането на качеството на нашето събиране на разузнавателна информация и на анализа през последните петнайсет години“.

Гейтс заявява на анализаторите на ЦРУ, че са „ограничени, самодоволни, арогантни“ хора; работата им е „ирелевантна, безинтересна, идваща твърде късно, за да е от полза, твърде ограничена, лишена от въображение, твърде често направо сбъркана“; редиците им са пълни с аматьори, които „се преструват на експерти“.^[13] Пропуснали са почти всички важни събития в Съветския съюз и успехите му в Третия свят през изминалото десетилетие. Време е да се стегнат или да си ходят.

Да се стегнат, означава да се строят в редичка. Когато Кейси не е съгласен с анализаторите си, което се случва често, той пренаписва заключенията им, за да отразяват неговите възгледи. Когато казва на президента: „Ето какво мисли ЦРУ“, това означава „Ето какво мисля аз“. Той прогонва от ЦРУ самостоятелно мислещите, неугодничещи анализатори, като един от последните напуснали е Дик Леман, началникът на актуалното разузнаване, който е изтърпял Алън Дълес, когато старецът преценява работата му по тежестта й, а не като чете съдържанието. „Работата за Кейси беше изпитание за всички отчасти заради растящата му капризност, отчасти заради десните му тенденции — казва Леман. — Възприемаше аргументи, но трябваха страшно много аргументи.“^[14]

Като във вестник, подчинен на предразсъдъците на издателя си, аналитичната способност на Управлението се превръща в мнението на един човек. „Разузнавателната информация на ЦРУ в много случаи беше просто идеологията на Бил Кейси“ — разказва държавният секретар Шулц.^[15]

„Аз ще се погрижа за Централна Америка“

След публичното осъждане на всичко, олицетворявано от Джими Картър, Рейгън и Кейси използват седем големи програми за тайни действия, започнати от него. Доставките на оръжие за Афганистан и програмите за политическа война, които да подкрепят дисидентите в Съветския съюз, Полша и Чехословакия, ще се окажат сред най-важните операции на ЦРУ за Студената война. Но Кейси е по-заинтересуван от една истинска война в задния двор на САЩ.

„В някакъв момент — твърди Клеър Джордж — Кейси е успокоил Роналд Рейгън: «Аз ще се погрижа за Централна Америка. Просто ми я оставете».“^[16]

През 1980 г. президентът Картър е одобрил три малки програми за тайни акции в Централна Америка. Те са насочени към сандинистите — левичарите, взели властта в Никарагуа и измъкнали страната от бруталното четирийсет и три годишно управление на дясната диктатура на семейство Сомоса. Сандинистката микстура от национализъм, теология на освобождението^[17] и марксизъм става все по-близка до кубинската. Секретните действия на Картър задължават ЦРУ да подкрепя проамерикански политически партии, църковни групи, селски кооперации и съюзи срещу разпространението на социализма на сандинистите.

Кейси превръща малокалибрените операции в огромна паравоенна програма. През март 1981 г. президентът Рейгън разрешава на ЦРУ да предостави оръжие и пари „за спиране на подкрепяни от чужбина подривна дейност и тероризъм“ в Централна Америка. Белият дом и Управлението обясняват на Конгреса, че целта е защитата на Салвадор, управляван от десни политици и техните ескадрони на смъртта, чрез прекъсване на никарагуанските доставки на оръжие за левите. Това е добре пресметната хитрост.^[18] Истинският план е в Хондурас да се въоръжат и обучат никарагуанци — контрите, — които да отвоюват страната от сандинистите.

Кейси убеждава президента, че малката армия на ЦРУ може да завземе Никарагуа с щурм. Той предупреждава Рейгън, че ако те се провалят, армия от латиноамерикански левичари може да напредне от Централна Америка на север към Тексас. Анализаторите на ЦРУ опитват да го оборят — контрите няма да победят, твърдят те; те нямат подкрепа сред народа. Кейси прави така, че докладите на отрицателите никога да не достигнат Белия дом. За да ги неутрализира, той изгражда Централноамериканската специална група с нейна собствена „военна стая“, в която служителите от тайните акции подправят отчетите, надуват заплахите, преувеличават перспективите за успех и напомпват докладите от мястото. Гейтс казва, че в продължение на години безрезултатно „се разправял с Кейси“ за военната стая.^[19]

Кейси задейства плановете си с подбирането на Дуейн Кларидж за шеф на Латиноамериканския отдел на тайната служба. Почти на петдесет, здрав пияч и пушач на пури въпреки ранен сърдечен пристъп, той никога не е работил в Латинска Америка, не говори испански и не знае почти нищо за региона. Кейси каза: „Отдели месец или два и в общи линии измисли какво ще правиш за Централна Америка — спомня си Кларидж. — Това беше целият му подход. И не беше кой знае каква философия да разбереш какво трябва да се прави.“ Клардиж разказва, че се явил с план от две точки: „Да водя война в Никарагуа и да започна да убивам кубинци.“ Кейси искаше да чуе точно това и каза: „Окей, започвайте и го направете.“^[20]

Посланикът на Рейгън в Никарагуа Антъни Куейнтън пристига за да поеме поста си в деня на стартовия изстрел. „Тайната война започна на 15 март 1982 г., когато ЦРУ, ползвайки никарагуански агенти, взриви мостовете, които свързваха Никарагуа и Хондурас — разказва той. — Слязох от самолета с жена си под огъня на фотографски светкавици и микрофони и бях запитан какво мисля за случилото се тази сутрин, за взривяването на мостовете и за това как то ще засегне отношенията между САЩ и Никарагуа. Не ми беше казано, че събитието ще стане в същия ден. ЦРУ си имаше свой собствен процес на планиране.“^[21]

Тайната война не остава задълго тайна.^[22] На 21 декември 1982 г. Конгресът приема закон, който ограничава ЦРУ до заявената от него задача — прекъсване притока на комунистически оръжия в Централна Америка. На Управлението е забранено да ползва средствата си, за да прогони сандинистите. Президентът Рейгън остава верен на легендата, поддържайки фикцията, че Съединените щати не искат да свалят никарагуанския режим, давайки гаранциите си пред съвместна сесия на двете камари на Конгреса. Това е първият път, в който обичаният президент излъгва Конгреса, за да защити операциите на ЦРУ, но не и последният.

„Майната му на Конгреса“

Конгресът дава на Кейси нови стотици милиони долари за тайната служба по време на първите му две години във властта. Разходите за американското разузнаване, погребани сред сметките на Пентагона, надхвърлят 30 милиарда долара, а бюджетът на Управлението надвишава 3 милиарда. Парите претоварват амбицията на ЦРУ и размаха на тайните акции.

Кейси използва част от неочаквания късмет, за да наеме близо две хиляди нови попълнения за тайната служба, спирайки съкращенията, извършени при президентите Никсън, Форд и Картър. Новаците знаят далеч по-малко за света от предшествениците си. За тях е много по-малко вероятно да са служили в армията или да са живели в чужбина. Те са „неопровержимо доказателство, че ЦРУ вече не привлича най-умните хора на страната — казва Кларидж — шпиони — юпита, които се интересуват повече от плана си за пенсиониране и от вноските за здравната осигуровка, отколкото от защитата на демокрацията“.^[23]

Конгресът енергично подкрепя едно по-голямо, по-умело, по-силно, по-умно ЦРУ.^[24] Но той не стои зад война в Централна Америка. Американският народ също. Рейгън никога не се постарава да обясни защо войната е нещо хубаво. А и повечето американци не биха одобрили някои от съюзниците на ЦРУ — лидерите на Националната гвардия на никарагуанската диктатура, ударните части от аржентинската военна хунта, полковниците — убийци от хондураската армия и командирите на ескадроните на смъртта от Гватемала.

Пълномощията на Конгреса да надзирава ЦРУ бавно са еволюирали в работеща система през 1981 г. Към тогавашния момент се приема, че две специални Комисии по разузнаването, едната в Сената, другата в Камарата, трябва да получават и преглеждат президентските планове за тайни действия. Тези юзди никога не забавят Кейси. „Кейси беше виновен за пренебрежителното си отношение към Конгреса от деня, в който положи клетва“ — казва Боб Гейтс^[25]. Призован да свидетелства, той мърмори и замазва работите, а понякога и лъже през зъби. „Надявам се, че това ще спре копелетата!“ — изрича той на излизане от едно изслушване^[26]. Много от старшите служители на Кейси научават тънкото изкуство да дават показания по начини, които са „особено уклончиви“, по думите на неговия началник на специалната група за Централна Америка Алън Файърс^[27]. Други се опъват. Адмирал Инман подава оставка като заместник-директор на Кейси след петнайсет месеца, тъй като „го хванах да ме лъже в редица случаи“.^[28]

Лъжите на Кейси са предназначени да разхлабят стягащата се юридическа каишка. Ако Конгресът няма да финансира операциите на ЦРУ в Централна Америка, той ще работи покрай закона, търсейки частни финансисти или някой чужд властник, за да му дадат парите.^[29]

Въпреки откритото презрение на Кейси Комисиите по разузнаването на Конгреса му дават голяма власт по силата на „пълномощията със световен обхват“ — подписани от президента Рейгън разрешения, които осигуряват тайни кампании срещу реални и предполагаеми заплахи из целия свят.^[30] Много от операциите на ЦРУ са замислени от Кейси като велики проекти за подсилването на някой американски съюзник или за обезкървяване на някой американски враг. Но те се свеждат до даването на оръжия на военни диктатори. Една от първите такива операции започва 10 дни след като Кейси встъпва в длъжност. Тя продължава десет години.

През януари 1981 г. с такова пълномощие от ЦРУ се изисква да направи нещо относно либийския диктатор Муамар Кадафи, който служи като временен оръжеен склад за радикалните движения в Европа и Африка. В търсене на база за операции срещу Либия ЦРУ решава да контролира управлението на нейната съседка Чад, една от най-бедните и изолирани страни на Африка. Агентът в тази мисия е Хисен Хабре, министър на отбраната на Чад, който е скъсал с правителството си и се е укрил с около две хиляди бойци в Западен Судан. „В резултат от решението на Кейси американската помощ започна да тече — казва посланик Дон Норланд, най-старшият американски дипломат, акредитиран в Чад в началото на Рейгъновата ера. — ЦРУ беше дълбоко замесено в цялата операция. Хабре получаваше пряка и непряка помощ.“^[31]

Официалната външна политика на Съединените щати е налагането на мирно разрешение на конфликта между групировките в Чад.^[32] Хабре е извършил безброй жестокости срещу собствения си народ; би могъл да управлява само с груба сила. ЦРУ, знаейки малко за него и за историята му, го подпомага да вземе властта в Чад през 1982 г. Управлението го подкрепя, тъй като е враг на Кадафи.

Самолетите на ЦРУ пренасят оръжията до Северна Африка на партиди, координирани от Съвета за национална сигурност. Това е първата голяма тайна операция, при която младият подполковник от персонала на СНС Оливър Норт привлича вниманието на Бил Кейси. Дейвид Блейкмор, военен помощник в чадската операция, получава настоятелно обаждане от Норт една петъчна вечер в края на 1981 г. „Попита за забавянето в доставката на оръжието до Чад. Искаше да види, че започва веднага. Отговорих: «Да, полковник Норт, чудесно. Известили сме Конгреса и трябва да чакаме толкова и толкова дни и ще започне. Наясно сме със спешността». Отговорът на Норт беше: «Майната му на Конгреса. Изпращайте нещата веднага.» И ние го направихме.“^[33] Хиляди загиват, докато Хабре и частите му се бият за контрол над Чад. Със засилването на сблъсъците Управлението го въоръжава с ракети Стингър, най-доброто носимо на рамо противосамолетно оръжие. Според посланик Норланд на Съединените щати е струвало „може би половин милиард долара, за да го поставят на власт и да го държат на власт осем години“. Американската подкрепа за Чад — политиката на Кейси — е била, казва той, „лошо решение“. Но малцина американци въобще са чували за страната, а още по-малко са загрижени за съдбата й. И още по-малко знаят, че през 80-те години съюзникът на ЦРУ Хабре получава пряка подкрепа от Саддам Хюсеин.

В навечерието на Войната в Залива срещу Ирак от 1991 г. Управлението разбира, че около дузина от изпратените от него в Чад Стингъри липсват, че за тях не се знае нищо — и вероятно са в ръцете на Саддам. Когато държавният секретар Джеймс А. Бейкър III научава за това, той е втрещен. Бейкър е отговарял за персонала на Белия дом при започването на секретната акция, но е загубил следите им. Той се пита гласно: „За какъв дявол дадохме на Чад ракети Стингър?“^[34]

„Един прекрасен ден Съединените щати няма да са тук“

Най-голямата оръжейна мисия на ЦРУ е глобалната мрежа за доставки за муджахидините, свещените войни на Афганистан, които се сражават със сто и десет хилядната съветска окупационна армия.^[35] Тя е започнала при Джими Картър през януари 1980 г. Тъй като е идея на Картър, Кейси не я приема от все сърце — поне не отначало. Но той скоро вижда възможността, която му се предоставя.

„Аз бях първият началник на резидентура, изпратен в чужбина с великолепната заповед: «Убивай съветски войници» — казва Хауърд Харт, пристигнал в Пакистан през 1981 г. — Представете си! Хареса ми.“ Целта е благородна. Но мисията не е освобождаването на Афганистан. Никой не вярва, че афганците могат въобще да победят.

В началото саудитците харчат за подкрепа на бунтовниците колкото ЦРУ, долар за долар. Китайците вкарват оръжия за милиони долари, също както и египтяните, и британците. Управлението координира доставките. Харт ги предава на пакистанското разузнаване. Пакистанците прибират голяма част, преди да ги предадат на политическите лидери на афганската съпротива в Пешавар, източно от прохода Хайбер, а последните също складират дела си, преди оръжията въобще да достигнат Афганистан.

„Не се опитвахме да казваме на афганските въстаници как да водят войната — разказва Джон Макмахън. — Но когато видяхме някои от съветските успехи срещу муджахидините, аз се убедих, че не всички предоставяни от нас оръжия стигат до ръцете на афганските стрелци.“ Ето защо той отива в Пакистан и свиква среща на седмината водачи на бунтовническите групи — от обутите в мокасини парижки емигранти до тромавите планинци. „Казах им, че съм загрижен, че отклоняват оръжията, като или ги складират за по-късно, или «не дай Боже, ги продавате». Те се засмяха. И казаха: «Напълно сте прав! Складираме си оръжие. Понеже един прекрасен ден Съединените щати няма да са тук и ние ще бъдем оставени да водим борбата си сами».“

Шефовете на пакистанското разузнаване, които скъпернически отпускат по малко от оръжието и парите на ЦРУ, покровителстват най-боеспособните афгански групи. Тези групи се оказват и най-ревностните ислямисти. Никой не си представя, че свещените войни могат да обърнат своя джихад срещу Съединените щати.

„При тайните действия — казва Макмахън — винаги трябва да мислиш за края на играта, преди да я започнеш. А ние невинаги правим това.“^[36]

„Брилянтен план“

През май 1981 г. Съветите претеглят реториката и реалността на администрацията на Рейгън и започват да се боят от изненадваща атака от страна на Съединените щати. Те влизат в състояние на глобална ядрена готовност, което продължава две години. Свръхсилите са били твърде близо до започната по случайност ядрена война, без ЦРУ въобще да го разбере — прави извод Боб Гейтс десетилетие по-късно. „Тогава не схванахме нарастващото отчаяние на хората в Кремъл… колко сиви, изолирани и погълнати от себе си са били; колко параноични и страхливи са били“ — казва Гейтс, най-изтъкнатият съветски анализатор на Управлението и най-ревностният панегирист на представянето му в тази сфера.^[37]

Ако Съветите са подслушали разговора между френския президент Франсоа Митеран и президента Рейгън, проведен същото лято, са щели да имат основателна причина да се боят.

През юли 1981 г. на една икономическа конференция на най-високо равнище в Отава Митеран дръпва Рейгън настрана. Действащите като шпиони преводачи предават: френското разузнаване контролира изменник от КГБ — полковник Владимир Ветров, и Митеран смята, че Съединените щати трябва да погледнат работата му. Неговата папка с кодовото име Досие Феъруел е предадена на вицепрезидента Буш и на Бил Кейси.^[38] Шест месеца са нужни на хората от Съвета за национална сигурност и от ЦРУ, за да осъзнаят значението й. Междувременно Ветров е полудял и е убил свой колега от КГБ. Той е арестуван, разпитан и екзекутиран.

Досието Феъруел съдържа четири хиляди документа, които дават детайли за десетгодишната работа на едно подразделение в Дирекцията за наука и технология на КГБ. Групата се нарича Линия X. Тя работи с всички важни разузнавателни служби в Източна Европа. Тя краде американско ноу-хау — особено софтуер, сфера, в която Съединените щати имат десетгодишна преднина пред Съветите. Усилията на КГБ за кражба на технологии се простират от най-обикновените международни търговски панаири до драматичното скачване на космическите кораби Аполо и Съюз през 1975 г.

Досието съдържа улики, че Съветите са копирали американски софтуер за самолетни радарни системи. То говори за амбициите на съветските военни учени да достигнат до ново поколение военни самолети и до вечно изплъзващата се цел — защитата срещу балистични ракети. Досието идентифицира десетки съветски разузнавачи, внедрени да крадат технологии в Съединените щати и в Западна Европа.

САЩ отвръщат на удара. „Беше брилянтен план — казва Ричард Алън, първият съветник по национална сигурност на Рейгън, чиито подчинени са го създали.^[39] — Започнахме да пробутваме на Съветите некачествена технология, дефектна компютърна технология, дефектна технология за сондиране за петрол. Пробутахме им много, оставихме ги да крадат неща, които вземаха с удоволствие.“ Представяйки се за служители — изменници от американския военнопромишлен комплекс, хора от ФБР дават кавалкада троянски коне на съветските шпиони. Сред бомбите със закъснител има компютърни чипове за оръжейни системи, план за космическа совалка, инженерни проекти за химически заводи и турбини по последна дума на техниката.

Съветите опитват да построят тръбопровод за природен газ от Сибир до Източна Европа. Те се нуждаят от компютри, които да контролират манометрите и клапите му. Търсят софтуера на свободния пазар в САЩ. Вашингтон отхвърля молбата, но едва забележимо посочва канадска компания, която може и да има исканото от Москва. Съветите изпращат офицер от Линия X, който да открадне софтуера. ЦРУ и канадците се наговарят да допуснат кражбата. Няколко месеца софтуерът работи отлично. След това бавно започва да повишава налягането в тръбопровода. Експлозията в сибирската пустош струва на Москва милиони, които тя трудно може да си позволи.

Мълчаливата атака срещу съветските военни и инженерни програми продължава една година. Кейси я завършва, като изпраща Джон Макмахън в Западна Европа, за да предаде на приятелските разузнавателни служби около двеста съветски офицери и агенти, посочени в Досието Феъруел.

Операцията използва почти всички достъпни на ЦРУ оръжия — психологическа война, саботаж, икономическа война, стратегическа измама, контраразузнаване, кибервойна — всичко това в сътрудничество със Съвета за национална сигурност, Пентагона и ФБР. Тя разрушава активен съветски шпионски екип, нанася щети на съветската икономика и дестабилизира съветската държава. Успехът е страхотен. При друго развитие програмата би могла да бъде сметната за терористичен акт.