Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (7)

6. „Мисиите бяха самоубийствени“

Корейската война е първият голям тест за ЦРУ. Тя дава на Управлението първия му истински лидер: генерал Уолтър Бидъл Смит. Президентът Труман го е призовал да спаси ЦРУ преди избухването на войната. Но след мандата си като американски посланик в Москва генералът се връща у дома с язва, която за малко да го убие. При новината за нахлуването в Корея той е във военната болница „Уолтър Рийд“, където две трети от стомаха му са отстранени. Труман го умолява, но Смит изклинчва за месец, за да види дали ще оцелее. След това поканата се превръща в заповед, а Бидъл Смит става четвъртият директор на разузнаването в рамките на четири години.

Задачата на генерала е да разбере тайните на Кремъл, но той е доста наясно с шансовете си. „Има само две лица, които познавам и които могат да го направят — казва декорираният с нова, поднесена от президента четвърта звезда Смит на петимата сенатори, които го утвърждават в длъжност на изслушване, проведено на 24 август. — Единият е Господ, а другият — Сталин^[1], и не зная дали даже Господ може да го свърши, понеже не съм наясно в достатъчно близки отношения ли е с чичо Джо, за да е осведомен за какво говори последният.“ Относно предвижданията си за това какво го очаква в ЦРУ, заявява — „Очаквам най-лошото и съм сигурен, че не ще бъда разочарован.“ Веднага след заемането на длъжността през октомври открива, че е наследил страшна бъркотия. „Интересно е да видя всички ви тук, момчета^[2] — произнася той, оглеждайки масата на първата среща с подчинените си. — Още по-интересно ще бъде да видя колко от вас ще са тук след няколко месеца.“

Бидъл Смит е грубо авторитарен, смайващо саркастичен и нетърпим към пропуските. Обърканите операции на Уизнър го карат да заеква от ярост. „Точно тук са изхарчени всички пари^[3] — отсича той. — И всички останали от Управлението го подозират.“ Още по време на първата си седмица на служба открива, че Уизнър докладва до Държавния департамент и Пентагона, а не на директора на разузнаването. В пристъп на яростен гняв предупреждава началника на тайните операции, че дните на корсарството му са свършили.

„Невъзможна задача“

За да служи на президента, генералът опитва да спаси от гибел аналитичната част на цялото предприятие, която нарича „душата на ЦРУ“.^[4] Променя основно процедурите на Управлението за писане на разузнавателни доклади и най-накрая успява да убеди Шърман Кент, избягал от Вашингтон в мрачните първи дни на Централната разузнавателна група, да се завърне от Йейл, за да създаде система от национални прогнози, използвайки най-добрата достъпна информация от всички правителствени служби. Кент определя работата като „невъзможна задача“.^[5] В края на краищата, според него, „правим оценки тогава, когато не знаем“.^[6]

Дни след приемането на длъжността от Бидъл Смит Труман се подготвя за среща с генерал Дъглас Макартър на атола Уейк в Тихия океан. Президентът иска най-добрите разузнавателни данни на ЦРУ за Корея. Той желае най-вече да знае дали китайските комунисти ще влязат във войната. Макартър, вкарал войските си дълбоко на север в Корея, настоява, че Китай никога няма да нападне.

ЦРУ не знае почти нищо за ставащото в Китай. През октомври 1949 г., когато Мао Цзедун прогонва националистическите сили на Чан Кайши и провъзгласява Народната република, почти всички американски шпиони в Китай са избягали в Хонконг или на Тайван. Вече наранено от Мао, ЦРУ е осакатено от Макартър, който мрази Управлението и дава всичко от себе си да не допусне служителите му до Далечния изток. Въпреки че ЦРУ работи с бясно темпо, за да наблюдава Китай, мрежите чужди агенти, които е наследило от ССО, са твърде слаби. Също толкова слаби са проучвателната дейност и докладите му. Четиристотин анализатори от ЦРУ работят върху дневните разузнавателни бюлетини за президента Труман в началото на Корейската война, но 90 на сто от докладите им са пренаписани документи на Държавния департамент; останалото е несериозен коментар.^[7]

Съюзниците на ЦРУ на театъра на военните действия са шпионските служби на двама корумпирани и ненадеждни лидери: президента на Южна Корея Синман Ри и водача на китайските националисти Чан Кайши. Най-силното първо впечатление на служителите на ЦРУ при пристигането им в Сеул и Тайпе е вонята на човешки екскременти, с които са наторени околните ниви. Надеждната информация е дефицитна като електричеството и течащата вода. ЦРУ се оказва манипулирано от лъжливи приятели, мамено от комунистическите си врагове, оставено на милостта на жадни за пари емигранти, които фабрикуват разузнавателни сведения.^[8] Фред Шултайс, шеф на хонконгската резидентура през 1950 г., прекарва следващите шест години в преглеждане на боклука, продаван от китайските емигранти на Управлението по време на войната в Корея. ЦРУ просто подкрепя свободен пазар от работилници за фалшификати, ръководени от опитни измамници.

Единственият истински извор на сведения за Далечния изток от последните дни на Втората световна война до края на 1949 г. са магьосниците от американското комуникационно разузнаване. Те са способни да прихванат и дешифрират пасажи от комунистически телеграми и комюникета, разменяни между Москва и Далечния изток. Тогава, точно в момента, когато севернокорейският вожд Ким Ир Сен обсъжда със Сталин и Мао намерението си да атакува, се възцарява тишина. Способността на Съединените щати да подслушват съветските, китайските и севернокорейските планове внезапно изчезва.

В навечерието на Корейската война съветски агент е проникнал в нервния възел на дешифраторите „Арлингтън Хол“, бивше девическо училище на хвърлей място от Пентагона. Той се казва Уилям Улф Уайсбанд, лингвист, който превежда декодирани съобщения от руски на английски. Уайсбанд, завербуван от Москва през 30-те години, самостоятелно унищожава възможността на Съединените щати да четат секретните телеграми на Съветите. Бидъл Смит разбира, че нещо ужасно се е случило на американското комуникационно разузнаване, и алармира Белия дом. Резултатът е създаването на Агенцията за национална сигурност, службата за комуникационно разузнаване, която ще надхвърли ЦРУ по размер и сила. Половин век по-късно Агенцията за национална сигурност нарича случая с Уайсбанд „може би най-лошия разузнавателен провал в американската история“.^[9]

„Няма убедителни признаци“

Президентът потегля за остров Уейк на 11 октомври 1950 г. ЦРУ го уверява, че „няма убедителни признаци за действително намерение на китайските комунисти да стигнат до широкомащабна намеса в Корея… освен ако не става дума за съветско решение за глобална война“.^[10] Управлението стига до това заключение независимо от двата сигнала на наброяващата трима души токийска резидентура. Най-напред началникът й Джордж Орел докладва за китайски националистически офицер в Манджурия, според когото Мао е събрал тристахилядна войска край корейската граница. Центърът не обръща внимание. После Бил Дъган, по-късно началник на резидентурата в Тайван, настоява, че китайските комунисти скоро ще навлязат в Северна Корея. Генерал Макартър отговаря със заплахата да постави Дъган под арест. Така предупрежденията никога не стигат до остров Уейк.

В столицата Управлението продължава да дава съвети на Труман в смисъл че Китай няма да вземе значително участие във войната. На 18 октомври, когато войските на Макартър напредват на север към река Ялу и китайската граница, ЦРУ докладва, че „съветско-корейската авантюра завърши с провал“. На 20 октомври ЦРУ заявява, че засечените на Ялу китайски части имат за задача да защитават водноелектрически централи. На 28 октомври пък казва на Белия дом, че въпросните поделения са разпръснати доброволци. На 30 октомври, след като американските войски са атакувани и понасят тежки загуби, ЦРУ отново твърди, че една значителна китайска интервенция е малко вероятна. Няколко дни по-късно китайски говорещи офицери от ЦРУ разпитват неколцина току-що заловени военнопленници и установяват, че те са войници на Мао. Но ръководството на ЦРУ за пореден път поддържа, че Китай няма да нахлуе с войски. След два дни тристахилядна китайска армия атакува толкова брутално, че за малко да изхвърли американците в морето.

Бидъл Смит е ужасен. За него работата на ЦРУ е да предпазва нацията от военни изненади. Но Управлението е изтълкувало погрешно всички глобални кризи от изминалата година: съветската атомна бомба, Корейската война, китайското нашествие. През декември 1950 г., докато президентът Труман обявява извънредна ситуация и връща генерал Айзенхауер на действителна служба, Бидъл Смит вкарва още повече сили във войната си за превръщане на ЦРУ в професионална разузнавателна организация. Най-напред той потърсва някой, който да контролира Франк Уизнър.

„Явна опасност“

Явява се само едно име.

На 4 януари 1951 г. Бидъл Смит отстъпва пред неизбежното и назначава Алън Дълес за заместник-директор на ЦРУ по планирането (титлата е прикритие; работата е началник на тайните операции). Двамата скоро се оказват несъвместими, както забелязва и Том Полгар, наблюдавайки ги в дирекцията: „Бидъл очевидно не харесва Дълес и е лесно да се разбере защо — разказва той. — Армейският офицер получава заповед и я изпълнява. Адвокатът намира начин да изхитрува. В ЦРУ, както се оказва, заповедта е отправна точка за дискусия.“

Операциите на Уизнър са се увеличили пет пъти от началото на войната. Бидъл Смит обаче вижда, че Съединените щати нямат стратегия за водене на такава борба. Той се обръща за разяснения към президента Труман и към Съвета за национална сигурност. От Управлението наистина ли се очаква да подкрепя въоръжена революция в Източна Европа? В Китай? В Русия? Пентагонът и Държавният департамент отговарят: да, точно така, че и повече. Директорът се чуди как. Уизнър взема на работа стотици колежанчета всеки месец, прекарва ги набързо през няколкоседмична школа за командоси, изпраща ги в чужбина за половин година, след това ги изтегля обратно и изпраща на тяхно място още свежи попълнения. Той опитва да изгради военна машина със световен обхват без подобие на професионална подготовка, логистика или комуникации. Бидъл Смит си върши канцеларската работа, дъвчейки бисквитките и топлия качамак, с които оцелява след операцията на стомаха, и гневът му се смесва с отчаяние.

Неговата дясна ръка, заместник-директорът на разузнаването Бил Джаксън, подава оставка, обзет от чувство за безсилие, заявявайки, че операциите на ЦРУ са невъзможна бъркотия.^[11] Бидъл Смит няма друг избор, освен да издигне Дълес до поста заместник-директор и Уизнър до длъжността началник на тайните операции. При прочитането на първия бюджет на ЦРУ, предложен от двамата, той избухва. Общата сума е 587 милиона долара, което е единайсеткратно увеличение от 1948 г.^[12] Повече от 400 милиона долара ще отидат за секретните операции на Уизнър — три пъти разходите за шпионажа и анализа, взети заедно.

Това „изправя ЦРУ пред явна опасност^[13] като разузнавателно управление — ядосва се Бидъл Смит. — Оперативната опашка ще върти разузнавателното куче — предупреждава той. — Най-способните хора ще бъдат принудени да отделят цялото си време за направляването на операции и неизбежно ще пренебрегват разузнаването.“ Точно тогава генералът започва да подозира, че Дълес и Уизнър крият нещо от него. При ежедневните си срещи със заместник-директорите и служителите, записани в разсекретени след 2002 г. документи, той постоянно устройва кръстосани разпити за ставащото в чужбина. Но преките му въпроси получават необяснимо неясни отговори — или въобще не получават такива. Бидъл Смит предупреждава подчинените си да не „укриват“ или „замазват нещастни инциденти или сериозни грешки“. Заповядва им да създадат подробна отчетност за диверсионните си мисии — кодови имена, описания, цели, разходи. Те не изпълняват нищо от нареденото. „Отчаян, той изливаше гнева си върху тях много по-страшно, отколкото го е правил върху когото и да е друг“ — пише личният му представител в СНС Лъдуел Лий Монтагю. Бидъл Смит не е твърде боязлив. Но според Монтагю той е ядосан и ужасен от мисълта, че Дълес и Уизнър водят ЦРУ към „някоя зле планирана и катастрофална авантюра. Страхуваше се, че някой гаф зад граница може да стане общоизвестен.“

„Не знаехме какво правим“

Засекретените истории на ЦРУ за Корейската война разкриват от какво се е боял Бидъл Смит.^[14]

Според тях диверсионните операции на Управлението са били „не само неефективни, но вероятно и морално осъдителни, когато бъдат измерени в множеството погубени човешки животи“. Хиляди корейски и китайски агенти са спуснати в Северна Корея по време на войната, за да не се завърнат никога. „Размерът на изразходваните време и средства надхвърля извънредно много постиженията“ — заключава Управлението. Нищо не е спечелено въпреки „похарчените значителни суми и многобройните пожертвани корейци“. Стотици китайски агенти загиват, след като са изпратени на континента като част от зле планирани сухопътни, морски и въздушни операции.

„Повечето от мисиите не бяха разузнавателни. Бяха изпратени в подкрепа на несъществуващи или фиктивни съпротивителни групи — казва Питър Зихел, който вижда редицата от провали, след като става шеф на хонконгската резидентура. — Мисиите бяха самоубийствени.^[15] Самоубийствени и безотговорни.“ Те продължават и през 60-те години с легиони от агенти, изпратени на смърт в гонене на сенки.

В първите дни на войната Уизнър разпределя хиляда служители в Корея и триста в Тайван със заповед да проникнат в непристъпната крепост на Мао и във военната диктатура на Ким Ир Сен. Мъжете са хвърлени в боя почти без подготовка или обучение. Един от тях е Доналд Грег, току-що дипломиран от колежа Уилямс. При избухването на войната първата му мисъл е: „Къде, по дяволите, е Корея?“ След кратък интензивен курс по диверсионни операции той е разпределен в нов аванпост на ЦРУ в средата на Тихия океан. Уизнър вече изгражда база за секретни операции на стойност 28 милиона долара на остров Сайпан. Островът, все още затрупан от костите на мъртвите от Втората световна война, се превръща в тренировъчен лагер за диверсионните екипи на ЦРУ в Корея, Китай, Тибет и Виетнам. Грег взема при себе си корави корейски селски момчета, измъкнати от бежанските лагери, храбри, но недисциплинирани мъже, които не говорят английски, и се опитва да ги превърне незабавно в американски разузнавателни агенти. ЦРУ ги изпраща на зле подготвени мисии, които не донасят почти нищо, освен нарастващ списък на загубите. Споменът не напуска Грег, докато той израства служебно в далекоизточното поделение на Управлението, за да стане резидент в Сеул, после американски посланик в Южна Корея, най-накрая главен съветник по националната сигурност при вицепрезидента Джордж Х. У. Буш.

„Вървяхме по стъпките на ССО — спомня си Грег. — Но хората, срещу които действахме, контролираха всичко. Не знаехме какво правим. Питах началниците си каква е мисията и те не ми казваха. И те не знаеха каква е мисията. Беше фанфаронщина от най-лошия тип. Обучавахме корейци и китайци и всякакви други странни хора, спускахме корейци в Северна Корея, китайци в Китай — северно от корейската граница, спускахме ги там и повече не чувахме нищо от тях.“

„Представянето в Европа беше лошо — казва той. — Представянето в Азия беше лошо. Управлението имаше ужасно представяне в ранните си дни — голяма репутация и катастрофални резултати.“^[16]

„ЦРУ беше измамено“

Бидъл Смит неколкократно предупреждава Уизнър да следи за фалшиви данни, изработвани от противника. Но и някои от офицерите на Уизнър са фалшификатори — включително началникът на резидентура и началникът на операциите, които са назначени от него в Корея.

През февруари, март и април 1951 г. повече от 1200 севернокорейски емигранти са събрани на острова Йонг-до, в залива на Пусан, под командата на началника на операциите Ханс Тофт, ветеран от ССО, с по-голям талант да мами началниците си, а не неприятеля. Тофт създава три бригади — Бял Тигър, Жълт Дракон и Син Дракон — разделени на четирийсет и четири партизански екипа. Мисията им е тройна: да проникват като събирачи на разузнавателна информация, да действат като партизански бойни отряди и като екипи, които да спасяват свалени американски пилоти и екипажи.

Бял Тигър е стоварен на брега на Северна Корея в края на април 1951 г. в състав от 104 души, подсилени от още 36 спуснати с парашут агенти. Преди да напусне Корея четири месеца по-късно, Тофт изпраща ентусиазирани доклади за постиженията си. Но през ноември повечето от бойците от Бял Тигър са убити, заловени или изчезнали. Съдбата на Син Дракон и Жълт Дракон е същата. Малкото оцелели групи са заловени и под заплахата от смърт заставени да залъгват американските си водещи офицери с фалшиви радиосъобщения. Никой от партизаните не се измъква жив. Повечето от спасителните екипи са загубени или избити.

През пролетта и лятото на 1952 г. офицерите на Уизнър спускат повече от 1500 корейски агенти на север. Те отговарят с порой от подробни доклади за военните ходове на севернокорейците и китайските комунисти. Всичко това е тържествено оповестено от шефа на резидентурата на ЦРУ в Сеул Албърт Р. Хейни, бъбрив и амбициозен армейски полковник, който се хвали открито, че хиляди хора работят за него в партизански операции и разузнавателни мисии. Хейни твърди, че лично е надзиравал вербуването и обучаването на стотици корейци. Някои от съотечествениците му обаче смятат, че той е опасен глупак. Уилям У. Томас — младши, служител от политическото разузнаване на Държавния департамент в Сеул, подозира, че платежната ведомост на началника на резидентурата е пълна с хора, „контролирани от другата страна“.^[17]

Същото подозрение изпитва и Джон Лаймънд Харт, който заменя Хейни начело на резидентурата в Сеул през септември 1952 г. След редица болезнени опити с фалшификатори на информация в Европа по време на първите си четири години в ЦРУ, след преживяното с изпращането на албанските емигранти от Рим Харт е съвършено наясно с проблемите на измамата и дезинформацията, та затова решава да „погледне критично на великолепните постижения, които моите предшественици си приписват“.^[18]

Хейни е бил начело на двеста служители на ЦРУ в Сеул, като нито един от тях не говори корейски. Резидентурата зависи от корейски агенти, които наблюдават партизанските и разузнавателните мисии на Управлението в Севера. След три месеца проучвания Харт заключва, че почти всеки наследен от него корейски агент или е измислял докладите си, или е работел тайно за комунистите. Всяко донесение, изпратено от резидентурата до центъра на ЦРУ по време на предшестващите осемнайсет месеца, е внимателно подготвена фалшификация.

„Един доклад е още жив в паметта ми — разказва Харт. — Претендираше да представлява списък на всички китайски и севернокорейски военни части по фронтовата линия, като привеждаше и числеността и цифровото означение на всяко поделение.“ Американските военни командири приветствали доклада като „един от изключителните разузнавателни отчети на войната“. Харт обаче определя, че е пълен фалшификат.

Той продължава и открива, че всички важни корейски агенти, вербувани от Хейни — не някои, а всички, — са „измамници, които известно време са живели щастливо от щедрите плащания на ЦРУ, уж изпращани на «източници» в Северна Корея. Почти всеки получен от въображаемите им агенти доклад е идвал от нашите неприятели“.

Дълго след края на Корейската война ЦРУ стига до извода, че Харт е прав: почти цялата секретна информация, събрана от Управлението по време на войната, е сътворена от севернокорейските и китайските тайни служби. Измислените сведения са предавани на Пентагона и Белия дом. Диверсионните операции на самото Управление в Корея са компрометирани и предадени, преди да започнат.

Харт съобщава на центъра, че резидентурата трябва да прекрати операциите, докато не разчисти сметките и не поправи щетите. Разузнавателна служба, в която е проникнал неприятел, е нещо по-лошо от пълната липса на разузнаване. В отговор Бидъл Смит изпраща в Сеул емисар, който да предаде на Харт, че „ЦРУ като нова организация, чието реноме е още неустановено, просто не може да признае пред други подразделения на правителството — особено пред своята много успешна конкуренция в лицето на американското военно разузнаване — неспособността си да събира информация за Северна Корея“.^[19] Пратеникът е заместник-директорът на Управлението Лофтъс Бекър. След като Бидъл Смит го изпраща на инспекционна обиколка на всички азиатски резидентури, през ноември 1952 г. Бекър се завръща и представя оставката си. Той е направил извода, че положението е безнадеждно: способността на ЦРУ да разузнава в Далечния изток е „почти пренебрежима“. Преди да напусне, се сблъсква с Франк Уизнър и му казва: „Провалените операции означават липса на успехи, а напоследък имаше доста такива.“^[20]

Докладите на Харт и измамите на Хейни са погребани. Управлението е попаднало в засада, а е представило действията си като стратегически маньовър. Според полковника от ВВС Джеймс Г. Л. Келис, служил като директор на диверсионни операции при Уизнър, Дълес заявява пред конгресмените, че „ЦРУ контролира значителни съпротивителни елементи в Северна Корея“. В същия момент той е предупреден, че „партизаните на ЦРУ“ в Северна Корея са под контрола на врага; в действителност, докладва Келис в алармиращо писмо, изпратено до Белия дом след края на войната — „ЦРУ нямаше такива ефективи“, „ЦРУ беше измамено“.^[21]

Умението да се представя провалът за успех се превръща в традиция на ЦРУ. Нежеланието на Управлението да се учи от грешките си става неизменна част от културата му. Хората от отчела за тайни операции никога не написват изследване в стил „научен урок“. Дори и днес правилата или процедурите за съставяне на такива документи са малко или никакви.

„Наясно сме, че операциите ни в Далечния изток са далеч от това, което бихме искали^[22] — признава Уизнър на среща на ръководството. — Просто нямахме времето да натрупаме и количеството, и качеството хора, които е необходимо да имаме, ако трябва да изнесем успешно тежките задължения, с които сме натоварени.“ Неспособността да проникне в Северна Корея остава най-продължителният по време разузнавателен провал в историята на ЦРУ.

„Някои хора трябва да бъдат убити“

Управлението открива втори фронт на Корейската война през 1951 г. Офицерите от бюрото за операции в Китай^[23], обезумели от влизането на Мао във войната, убеждават сами себе си, че поне един милион партизани — националисти от Гоминдана, разположени из „Червен Китай“, очакват помощта на ЦРУ.

Дали докладите не са измислени от фалшификатори в Хонконг, или са плод на политическа интрига в Тайван, или пък са породени от самозалъгване във Вашингтон? Разумно ли е за ЦРУ да воюва с Мао? Няма време за обмисляне. „В правителството няма одобрена базова стратегия за този вид война — казва Бидъл Смит на Дълес и Уизнър. — Ние даже нямаме политика по отношение на Чан Кайши.“^[24]

Тогава Дълес и Уизнър създават своя политика. Първо, те опитват да наберат американци, които да бъдат спуснати с парашут в комунистически Китай. Един от потенциалните набори, Пол Крайсбърг, е готов да се присъедини към ЦРУ, докато „не ме изпитаха за лоялността и ангажираността ми с въпроса дали съм съгласен да бъда спуснат от въздуха в Съчуан.^[25] Целта ми щеше да бъде да организирам група от антикомунистически войници от Гоминдана, които останали в планините на Съчуан, и да участвам с тях в няколко операции, след което да се измъкна, ако е нужно, през Бирма. Те ме погледнаха и попитаха: Желаете ли да го направите?“ Крайсбърг обмисля всичко и постъпва в Държавния департамент. При липсата на американски доброволци ЦРУ изпраща стотици китайски агенти на континента, като често ги хвърля слепешката, с инструкцията да достигнат до някое село. След като изчезнат, ги отписват като прост разход в тайната война.

ЦРУ също вярва, че може да отслаби Мао с помощта на мюсюлманските конници, клановете хуи от далечния северозапад на страната, оглавявани от Ма Пуфан, племенен вожд, който има политически връзки с китайските националисти. ЦРУ хвърля от въздуха тонове оръжия, амуниции, радиостанции и десетки китайски агенти над Западен Китай, след което опитва да открие американци, за да ги последват. Сред хората, които се опитва да привлече, е и Майкъл Д. Коу, впоследствие един от най-големите археолози на XX век, човекът, който ще разчете йероглифите на маите. Коу е двайсет и две годишен дипломиран студент от Харвард през есента на 1950 г., когато един от професорите му го поканва на обяд и му задава въпроса, който ще бъде чуван от хиляди випускници на Бръшляновата лига през следващото десетилетие: „Бихте ли желали да работите за правителството в наистина интересно качество?“ Коу отива във Вашингтон и получава псевдоним, избран случайно от телефонния указател на Лондон. Съобщава му се, че ще стане водещ офицер в някоя от две тайни операции: или ще бъде спуснат с парашут в Западен Китай, за да подкрепя мюсюлманските бойци, или ще бъде изпратен на остров край китайския бряг, за да организира набези.

„За мой късмет — казва Коу — стана второто.“^[26] Той става част от Уестърн Ентърпрайзес, прикритие на ЦРУ в Тайван, създадено да провежда подривни действия срещу Китай на Мао. Коу прекарва осем месеца на мъничък остров, наречен Бяло куче. Единствената значителна разузнавателна операция на острова е откритието, че началникът на щаба на националистическия командир е комунистически шпионин. Отново в Тайпе, в последните месеци на Корейската война, той разбира, че Уестърн Ентърпрайзес е толкова тайна, колкото са и китайските бардаци, посещавани от колегите му. „Те си бяха изградили цяла затворена общност със собствен затворен магазин и офицерски клуб. Някогашният дух се беше изменил. Беше невероятно пилеене на пари.“ Коу стига до извода, че ЦРУ „е било измамено от националистите, че в Китай съществува голяма съпротивителна сила. Бяхме сбъркали адреса. Цялата операция беше губене на време“.

За да има резервен вариант покрай китайските националисти, ЦРУ решава, че в Китай трябва да има и „Трета сила“.^[27] От април 1951 г. до края на 1952 г. Управлението изхарчва около 100 милиона долара и купува достатъчно оръжие и амуниции за екипирането на 200 000 партизани, без да открие неуловимата Трета сила.^[28] Около половината пари и оръжия са дадени на група китайски бежанци, базирани на островите Окинава, които пробутват на ЦРУ идеята, че многобройни антикомунистически съединения на материка ги подкрепят. Става дума за измама. Рей Пиърс, ветеранът от ССО начело на Уестърн Ентърпрайзес, обявява, че ако някога намери жив войник от Третата сила, ще го убие, ще го препарира и ще го изпрати на Смитсъновия институт.

ЦРУ все още търси изплъзващите му се съпротивителни сили, когато спуска с парашут четиричленен екип от китайски партизани в Манджурия през юли 1952 г. Получава се капан: четиримата са заловени и използвани срещу ЦРУ от китайците. Управлението разпорежда спасителна мисия, която да използва новосъздаден вид клуб за измъкване на загазилите. Ръководещите мисията двама млади офицери на ЦРУ Дик Фекто и Джак Дауни, за които това е първата им операция, са изпратени в закрито стрелбище.^[29] Самолетът им се приземява посред буря от китайски картечен огън. Пилотите загиват. Фекто изкарва деветнайсет години в китайски затвор, а Дауни, завършил наскоро Йейл, повече от двайсет. По-късно Пекин публикува таблица с резултатите за Манджурия: ЦРУ е изпратило 212 чужди агенти — 101 са убити, 111 са заловени.

Първият екип за Третата сила не е изпратен до април 1952 г. Четиричленната група е спусната с парашут в Южен Китай и от нея нищо повече не се чува. Втората група наброява пет етнически китайци, спуснати в района на Джилин в Манджурия в средата на юли 1952 г. Дауни е добре познат на китайските диверсанти, понеже ги е обучавал. Групата бързо установява радиовръзка с поделението на Дауни извън Китай и е снабдена отново по въздуха през август и октомври. Шести член, предвиден за куриер между екипа и контролиращото поделение на ЦРУ, е спуснат през септември.

В началото на ноември хората съобщават за контакт с местен опозиционен водач и заявяват, че са придобили необходими документи като официални удостоверения за самоличност. Те поискват извеждане на куриера, метод, на който той е обучаван, но който ЦРУ не е опитвало да използва в операция… Пилотите Норман Шварц и Робърт Сноди са тренирали техниката на въздушното хващане през есента на 1952 г. и са готови да предприемат мисията… На 29 ноември Дауни и Фекто се качват на мръснозеления C-47 на Шварц и Сноди на едно летище в Корея и отлитат за мястото на срещата в китайска комунистическа Манджурия, на около 400 мили оттам… насочвайки се към капан.

Групата агенти, без знанието на хората в самолета, е била заловена от китайските комунистически сили за сигурност и накарана да измени. Искането за извеждане е измама, а обещаните документи и контакт с местен съпротивителен водач са стръв. Членовете на групата почти сигурно са казали на китайските власти всичко, което са знаели за операцията и за хората и апаратурата на ЦРУ, свързани с нея. От начина, по който е организирана засадата, е ясно, че китайските комунисти са знаели точно какво да очакват… Когато C-47 се снижава за вземането, летейки с минималната си скорост от почти шейсет възела, белите чаршафи, дотогава замаскирали две противовъздушни оръдия на заснежения терен, са дръпнати и огънят изригва в момента, когато вземането трябва да бъде извършено. Оръдията, вземайки (прехващайки) на вилка траекторията на полета, откриват убийствен кръстосан огън… По-късно Фекто си спомня как стои с Дауни вън от самолета, и двамата зашеметени, но в съзнание, казвайки си един на друг, че „страшно са загазили.“ Китайските агенти се спускат към тях, „виейки и крещейки“, и те се предават на неизбежното.

Остава въпросът дали е имало игнорирани предупреждения, че изпратената група е била използвана от комунистите… Бивш старши оперативен офицер, който като млад човек е служел в поделението на Дауни и Фекто през 1952 г. твърди, че през лятото преди полета през ноември анализът на две съобщения от групата доказал, според него „90 на сто“, че тя е била заловена. Представяйки притесненията си на вниманието на командира на поделението, офицерът бил срязан за липсата на допълнителни доказателства. Когато продължил да настоява, бил изпратен в друго поделение на ЦРУ. След като мисията на Дауни и Фекто не се завърнала, шефът на поделението повикал офицера отново и му казал да не говори за това и той последвал инструкциите — за свое голямо съжаление…

Не съществува сведение за разследване на решението за изпращане на Дауни и Фекто с полета. Ясно е, че никой не е бил наказан за това… Много по-късно Дауни казва на записалия разказа му, че не е изпитвал омраза към човека, който го е изпратил на тази мисия: Съчувствах му. Това, от негова гледна точка, излезе дяволска катастрофа.

Последният оперативен театър на ЦРУ в Корейската война е в Бирма. В началото на 1951 г., докато китайските комунисти преследват войските на генерал Макартър на юг, Пентагонът решава, че китайските националисти могат да облекчат част от натиска върху Макартър с отваряне на втори фронт. Около 1500 привърженици на Ли Ми, генерал националист, са заседнали в Северна Бирма, близо до китайската граница. Ли Ми моли за американски оръжия и американско злато. ЦРУ започва да прехвърля китайски националистически войници в Тайланд, да ги обучава, да ги екипира и да ги хвърля заедно със сандъци оръжия и амуниции в Северна Бирма. Дезмънд Фицджералд, новоявил се в ЦРУ с великолепни препоръки от правния свят и висшето общество, се е сражавал в Бирма по време на последната война. Той поема операцията с Ли Ми.^[30] Тя скоро се превръща във фарс, а малко по-късно в трагедия.

Когато частите на Ли Ми навлизат в Китай, войниците на Мао направо ги разстрелват. Шпионажът на ЦРУ открива, че радистът на генерала в Банкок е бил агент на китайските комунисти. Хората на Уизнър обаче не се отказват. Войниците на Ли Ми се оттеглят и се прегрупират. Ала когато Фицджералд хвърля още оръжия и амуниции в Бирма, хората не се сражават. Те се заселват в планините, известни под името Златният триъгълник, започват да отглеждат опиумен мак и да вземат местни жени. Двайсет години по-късно ЦРУ ще трябва да започне друга малка война в Бирма, за да изкорени хероиновите лаборатории, които са основата на глобалната наркотична империя на Ли Ми.

„Няма смисъл да се оплакват пропуснатите възможности… или да се правят опити за оправдаване на минали провали — пише Бидъл Смит на генерал Матю Б. Риджуей, наследник на Макартър начело на Далекоизточното командване. — Аз открих, благодарение на болезнения опит, че тайните операции са работа за професионалист, а не за аматьор.“^[31]

Постскриптумът към корейските злополучия на ЦРУ идва скоро след примирието от юли 1953 г.^[32] За Управлението президентът на Южна Корея Синман Ри е безнадежден случай и в продължение на години то ще търси начини да го замени. Веднъж за малко да го убият по погрешка.

Безоблачен следобед в края на лятото е и една яхта плава бавно край брега на Йонг-до, островния лагер, където ЦРУ тренира корейските си командоси. На борда й е президентът Ри, веселящ се в компанията на приятелите си. Офицерите и часовите, които носят наряд в лагера, не са били информирани, че президентът Ри ще премине. Те откриват огън. По чудо никой не е ранен, но президентът е недоволен. Той привиква американския посланик и го уведомява, че групата диверсанти на ЦРУ има седемдесет и два часа, за да напусне страната. Скоро след това нещастният началник на резидентурата Джон Харт трябва да започне всичко отначало — да набира, обучава и спуска с парашут агенти в Северна Корея за времето от 1953 до 1955 г. Всички те, доколкото му е известно, са заловени и екзекутирани.

Следователно в Корея Управлението се проваля по всички линии. То се проваля и в предупреждаването, и в анализа, и в необмисленото изпращане на агентите си. Последствието е смъртта на хиляди американци и на също толкова техни азиатски съюзници.

Едно поколение по-късно американските войници ветерани ще нарекат Корея „забравената война“. В Управлението обаче става дума за преднамерена амнезия. Прахосването на 152 милиона долара за оръжия за несъществуващи партизани е прилично нагласено в отчетите. Фактът, че голяма част от информацията е лъжлива или фабрикувана, се пази в тайна. Въпросът за цената на тази информация в загубени човешки животи не е зададен и не получава отговор.

Но помощник държавният секретар за Далечния изток Дийн Ръск долавя дъх на разложение. Той се обръща към Джон Мелби, опитен китайски експерт на Държавния департамент, с молба да разследва всичко. Мелби е работил рамо до рамо с първите американски шпиони в Азия от средата на 40-те години и знае добре що за стока са. Той заминава за региона и разглежда всичко много подробно и внимателно. „Разузнаването ни е толкова лошо, че доближава равнището на престъпление по служба“, пише той на Ръск в личен доклад за секретно ползване, който някак се оказва на бюрото на директора на ЦРУ.^[33] Мелби е призован в центъра на Управлението за класическото кастрене, извършено от Бидъл Смит, докато заместник-директорът Алън Дълес мълчаливо гледа сцената отстрани.

За него Азия винаги е била маловажна. Дълес вярва, че истинската война за западната цивилизация се води в Европа. Подобна битка изисква „хора, които са готови и желаят да устоят и да посрещнат последствията“^[34], както го чуват да говори няколко от най-близките му приятели и колеги на тайна конференция, проведена в „Принстън Ин“ през май 1952 г. „Най-накрая, ние дадохме сто хиляди жертви в Корея — такива са думите му според разсекретен през 2003 г. запис. — Щом сме били готови да приемем тези загуби, няма да се безпокоя в случай на няколко пострадали или на неколцина мъченици отвъд Желязната завеса… Не мисля, че може да се чака, докато всичките ни войски са готови и сме сигурни, че ще победим. Длъжни сме да започнем и да напредваме.“

„Трябва да има няколко мъченици. Някои хора трябва да бъдат убити“ — са думите на Дълес.