Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (50)

49. „Съдбовна грешка“

„Няма съмнение, че сега Саддам Хюсеин има оръжия за масово поразяване — казва вицепрезидентът Дик Чейни на 26 август 2002 г. — Няма съмнение, че той ги струпва, за да ги употреби срещу нашите приятели, срещу съюзниците ни и срещу нас.“ Секретарят по отбраната Дон Ръмсфелд заявява същото: „Знаем, че имат оръжия за масово поразяване — са неговите думи. — По това няма никакъв спор.“

Тенет дава своите зловещи предупреждения на тайно изслушване пред Сенатската комисия по разузнаване на 17 септември: „Ирак предоставя на Ал Кайда помощ от няколко вида — бойна, производство на бомби, химическа, биологична, радиологична и ядрена.“ Той основава твърдението на признанията на един източник — Ибн ал Шах ал Либи, периферен играч, който е бил бит, натъпкан в кутия от два квадратни фута в продължение на седемнайсет часа и заплашен с продължителни изтезания.^[1] Затворникът се отказва от показанията си след оттеглянето на заплахата с изтезание. Тенет не коригира данните.

На 7 октомври, в навечерието на конгресните дебати за войната с Ирак, президентът Буш заявява, че Ирак „притежава и произвежда химически и биологически оръжия“. Той продължава и предупреждава, че „всеки ден Ирак може да реши да предостави биологическо или химическо оръжие на терористична група или на някой индивидуален терорист“. Това създава дилема за Тенет. Преди дни неговият заместник Джон Маклафлин е твърдял обратното на президента пред Сенатската комисия по разузнаване. По заповед на Белия дом Тенет излиза с твърдение, че „няма противоречие между нашия възглед за нарастващата заплаха от Саддам и мнението, изразено от президента в речта му“.

Това е последното нещо, което е трябвало да казва, и той е наясно. „Това беше нещо лошо“ — свидетелства Тенет почти четири години по-късно.^[2] През всичките си години на държавна служба той е бил принципно порядъчен човек. Но под извънредния натиск, на който е подложен след 11 септември, единственият му недостатък — всепоглъщащото желание да се хареса на началниците си, става негативна линия на поведение при него. Характерът на Тенет не издържа, а и ЦРУ не издържа. Под неговото ръководство Управлението създава най-лошата работа за цялата си дълга история: специалната национална разузнавателна оценка, озаглавена Продължаващите програми на Ирак за оръжия за масово поразяване.

Една национална оценка е най-добрият интелектуален продукт на американската разузнавателна общност, създаден и направляван от ЦРУ и разпространяван с авторитета и одобрението на директора на Централното разузнаване. Тя е неговата дума.

Оценката е поръчана от членове на Сенатската комисия по разузнаване, която смята, че може би ще е разумно да се прегледат доказателствата, преди да се воюва. По тяхно искане анализаторите на ЦРУ прекарват три седмици в събиране и преглеждане на всичко, което знаят от шпионските спътници, чуждите разузнавания и от иракските си агенти — бегълци и доброволци. През октомври 2002 г. ЦРУ докладва, че заплахата е непредвидима. „Багдад има химически и биологически оръжия“ — пише в строго секретния документ. Саддам е усилил ракетната си технология, натрупал е смъртоносните си резерви и е подновил програмата си за ядрени оръжия. „Ако Багдад добие достатъчно делим материал от чужбина — твърди преценката, — може да създаде ядрени оръжия за няколко месеца.“ Най-ужасното от всичко — ЦРУ предупреждава, че Ирак може да извърши химически и биологични атаки в Съединените щати.

Управлението потвърждава всичко, казано от Белия дом. Но то казва много повече, отколкото знае. „Нямахме много иракски източници — признава две години по-късно Джим Пейвит, началник на секретната служба. — Бяха съвсем малко.“^[3] ЦРУ произвежда един тон анализ от унция информация. Това би дало резултат, стига унцията да е чисто злато, а не шлака.

Управлението като институция залага, че американските войници или шпиони ще открият доказателствата след нахлуването в Ирак. Това е страхотен хазарт. Той би ужасил Ричард Хелмс, който умира на 89 години на 22 октомври 2002 г., след изготвянето на оценката. В почит към паметта му ЦРУ препечатва части от реч, която е държал преди години. Пълният текст е погребан в архивите на Управлението, но силата му не е намаляла. „Понякога за нас е трудно да разберем остротата на публичните ни критици — е казал Хелмс. — Критиката на ефективността ни е едно, критиката на отговорността ни е съвсем друго. Вярвам, че като важна част от управлението ние сме легитимен обект на обществен интерес… Все пак намирам го за изключително болезнено, когато публичните спорове намаляват полезността ни за страната, хвърляйки съмнение върху честността и обективността ни. Ако не ни вярват, съществуването ни е безсмислено.“^[4]

„Нямахме отговори“

За да разберете как ЦРУ е могло да каже, че оръжията за масово поразяване на Ирак съществуват, върнете се в 1991 г. и в края на първата Война в Залива. След войната идват седем години чести международни проверки, водени от инспектори на ООН, които търсят доказателства, че Саддам има скрит арсенал. Те претърсват страната и вземат каквото могат.

В средата на 90-те години Саддам се бои от международните икономически санкции повече, отколкото от ново нападение от страна на Съединените щати. Той унищожава оръжията си за масово поразяване в съответствие със заповедите на ООН. Но запазва инсталациите за производството им — излъгва за тях, а САЩ и ООН знаят, че лъже. Наследството от лъжи кара инспекторите и ЦРУ да се съмняват във всичко, вършено от Ирак.

През 1995 г. генерал Хюсеин Камал, зет на Саддам, бяга от страната с няколко от помощниците си. Той потвърждава, че Саддам е унищожил оръжията. ЦРУ пренебрегва казаното от него, оценявайки го като измама. Фактът, че Камал се връща в Ирак и е убит от тъста си, не променя мнението на Управлението.

Помощниците му разказват на ЦРУ за Националната дирекция за дозиметрия на Ирак, която цели да укрие военните намерения и възможности на Саддам от света. ЦРУ иска да пробие тази система за прикриване и късметът го прави възможно. Ролф Екеус, председателят на екипа инспектори на ООН, е швед. Шведски е и телекомуникационният гигант Ериксон, производител на ползваните от Националната дирекция за дозиметрия портативни радиостанции. ЦРУ, АНС, Екеус и Ериксон измислят начин да подслушват комуникациите на иракчаните. През март 1998 г. представящ се за оръжеен инспектор на ООН служител на ЦРУ отива в Багдад и инсталира подслушващата система. Прехванатите разговори се излъчват към компютър в Бахрейн, който търси ключови думи като ракета и химически. Чиста операция, но с едно изключение: ЦРУ не научава нищо за съществуването на някакви оръжия за масово поразяване в Ирак.

През същата пролет оръжейните инспектори откриват нещо, за което смятат, че са следи от нервнопаралитичния газ VX в бойни глави на иракски ракети. Докладът им изтича в Уошингтън Поуст. Багдад го нарича „американска лъжа“. Чарлз Далфър, водил някои от инспекционните екипи през 90-те години, завърнал се в Ирак като водещия ловец на оръжия на Тенет през 2004 г., заключава: „В края на краищата, мисля, че иракчаните бяха прави. Не бяха използвали за военни цели VX.“^[5]

Конфронтацията около доклада за VX е повратна точка. Ирак няма повече доверие на инспекторите, които никога не са имали доверие на Ирак. През декември 1998 г. ООН изтегля инспекторите си, а Съединените щати още веднъж започват да бомбардират Багдад. Събираните от устройствата на Ериксон парченца информация се използват за прицелване на американските ракети в следените хора и институции — включително и в дома на началника на Националната дирекция за дозиметрия.

Ирак декларира пред ООН, че се е освободил от оръжия за масово поразяване. Декларациите са по същество верни; сериозните нарушения са дребни. Но Саддам е бил преднамерено двусмислен относно арсенала си, боейки се, че ще остане незащитен пред враговете си, ако те смятат, че няма възможност да произведе оръжията. Той иска САЩ, враговете му в Израел и Иран, вътрешните му врагове и най-вече войските му да вярват, че все още притежава оръжията. Илюзията е най-доброто средство за възпиране и последната му защита срещу атака.

С това положение на нещата се сблъсква ЦРУ след 11 септември. Последните му надеждни отчети от Ирак са много стари новини. „Нямахме никакви разузнавачи — нула, nada, в смисъл на агенти на място“ — разказва Дейвид Кей, който също е водил екип на ООН и е предшествал Далфър като главен ловец на оръжия на ЦРУ в Ирак. Белият дом иска отговори. „Нямахме отговори“ — спомня си Кей.^[6]

Тогава, през 2002 г., „на преден план внезапно излезе нещо, което изглеждаше като златен извор на информация: бегълците — казва той. — Тези бежанци от режима на Саддам ни казаха за оръжейната му програма и за напредъка й. Не всички от тях отидоха в Съединените щати; много се озоваха при разузнавателните служби на Франция, Германия, Британия и други страни. Информацията изглеждаше невероятно добра.“ Една от най-привлекателните истории е за мобилните лаборатории за биологически оръжия. Източникът е един иракчанин, намиращ се в ръцете на германското разузнаване, известен с агентурното име Кървбол.

„Иракските бегълци разбираха две неща: първо, имахме общ интерес в смяната на режима; и, второ, САЩ бяха много загрижени относно оръжията за масово поразяване в Ирак — по думите на Кей. — Тъй че те ни говореха за оръжията, за да ни накарат да тръгнем срещу Саддам. Това си беше най-елементарна нютъновска физика: дайте ми достатъчно голям лост и опорна точка и аз мога да поместя света.“

Само едно нещо е по-лошо от това да нямаш източници — и това е да се подведеш по източници, които лъжат.

Тайната служба е дала малко информация за Ирак. Анализаторите са приели всичко, което подкрепя войната. Те се хващат на слухове от втора и трета ръка, съответстващи на плановете на президента. За Управлението липсата на доказателства не е доказателство за липса на нещо. Някога Саддам е имал оръжия. Дезертьорите казват, че още ги има. Следователно той ги има. ЦРУ като институция отчаяно иска вниманието и одобрението на Белия дом. Прави го, като казва на президента това, което той иска да чуе.

„Факти и заключения, основани на солидни разузнавателни сведения“

В своята реч за състоянието на Съюза от 28 януари 2003 г. президентът Буш представя версията на ЦРУ и нещо повече: Саддам Хюсеин има биологически оръжия, достатъчни да убият милиони, химически оръжия, които могат да убият стотици хиляди, мобилни лаборатории за биологични оръжия, възнамерявали да причинят биологическа война агенти. „Саддам Хюсеин наскоро потърси значителни количества уран от Африка — заявява той. — Нашите разузнавателни източници ни съобщават, че е опитал да закупи алуминиеви тръби с висока якост, годни за производството на ядрени оръжия.“

Всичко това е ужасяващо. Но нищо от него не е вярно.

В навечерието на войната, на 5 февруари 2003 г., държавният секретар Колин Пауъл, ползващ се с ненадминат в администрацията на Буш международен авторитет, отива в ООН. Заобиколен от Джордж Тенет — винаги лоялния помощник, чието присъствие е мълчаливо потвърждение, и американския посланик в ООН Джон Негропонте — бъдещия директор на Националното разузнаване, държавният секретар започва: „Всяко твърдение, което изказвам днес, е подкрепено от източници, солидни източници. Това не са заявления. Това, което ви даваме, са факти и заключения, основани на солидни разузнавателни сведения.“

Пауъл заявява: „Не може да има съмнение, че Саддам Хюсеин има биологични оръжия и че е способен да разпръсне тези смъртоносни отрови и болести по начин, който да предизвика масова смърт и разрушение.“ Той още веднъж предупреждава за иракските мобилни лаборатории за биологични оръжия — как могат да спрат в някой гараж, да забъркат отровата си и да продължат незабелязани. Пауъл казва, че Саддам притежава достатъчно смъртоносни химически оръжия, за да зареди шестнайсет хиляди ракети. И може би най-лошото от всичко — съществува заплахата от „много по-зловещата връзка между Ирак и терористичната мрежа Ал Кайда“.

Това не е селективно използване на информация. Това не е „подбор на фактите“. Не е и нагласяване на фактите към военните планове. Това са думите на разузнаването — най-добрата информация, която Управлението може да предложи. Пауъл е прекарал дни и нощи с Тенет в проверяване и повторно проверяване на докладите на ЦРУ. Тенет го гледа в очите и му казва, че те са непоклатими като скала.^[7]

На 20 март 2003 г. войната започва по-рано от предвиденото с неверни сведения от ЦРУ. Тенет изтичва до Белия дом със съобщението, че Саддам Хюсеин се крие в разположен южно от Багдад комплекс, наречен Дура. Президентът нарежда на Пентагона да разруши комплекса. Противобункерните бомби и управляемите ракети заваляват. Вицепрезидентът Чейни казва: „Мисля, че уцелихме Саддам Хюсеин. Бил е видян, докато го изваждали от развалините, и не е можел да диша.“^[8] Сведението е лъжливо. Саддам не може да бъде открит. Първата грешка на войната с прицелването не е последната. На 7 април 2003 г. ЦРУ докладва, че Саддам и синовете му се срещат в къща до ресторанта Саа в багдадския квартал ал Мансур. Авиацията хвърля четири еднотонни бомби върху къщата. Саддам не е там. Убити са осемнайсет невинни цивилни.

Управлението е предсказало, че хиляди разположени по направлението на атаката иракски войници и командирите им ще се предадат, след като тя бъде започната от кувейтската граница.^[9] Но на американската войска се налага да си пробива път с бой през всеки град на шосето за Багдад. ЦРУ си представя цялостна капитулация на иракски военни поделения, като информацията му е точна: разположената в Ал Насирия иракска дивизия ще сложи оръжие. Първите американски войници в града попадат в засада; осемнайсет морски пехотинци са убити, някои от приятелски огън, в първата голяма битка на войната. На американските части е казано, че ще бъдат посрещнати от радостни иракчани, развяващи американски знамена — тайната служба ще предостави знаменцата, — и ще бъдат обсипани с бонбони и цветя из улиците на Багдад. В съответния момент те са посрещнати с куршуми и бомби.

ЦРУ съставя списък от 946 предполагаеми местонахождения, където могат да бъдат открити арсеналите с оръжия за масово поразяване на Саддам. Американски войници са ранени и убити в търсене на оръжия, които никога не са съществували. Управлението пропуска заплахата от пушките и реактивните гранати, складирани от федаините — нередовните части, командвани от Саддамовия син Удай Хюсеин. Грешката довежда до първата голяма редица загинали в сражение американски войници. „Федаините и други паравоенни сили се оказаха по-голяма заплаха, отколкото всеки е очаквал — пишат авторите на На острието, официалната история на американската армия за нашествието в Ирак. — Разузнавателната и оперативната общност не са предполагали колко ожесточени, упорити и фанатични ще бъдат те.“

ЦРУ организира отряд от иракчани — Скорпионите, които да извършват саботажи преди и в хода на войната. По време на окупацията те се отличават с пребиването до смърт на един иракски генерал. Генерал-майор Абед Хамед Маухуш, който е бил заподозрян в направляването на бунтовнически атаки, но се е предал на американците, е пребит до безсъзнание от Скорпионите с дръжки от чукове в присъствието на командващия ги служител на ЦРУ — пенсиониран офицер от специалните части, подписал договор с Управлението за времето на войната.^[10] Генералът умира от раните си два дни по-късно, на 26 ноември 2003 г. По-рано същия месец иракският пленник Манадал ал Джамади е измъчен до смърт в затвора Абу Гариб, докато е поверен на човек от ЦРУ. Бруталните разпити са част от поисканите от Белия дом действия на Управлението за времето след започване на ожесточената борба.

Както заключава ЦРУ три години след нахлуването, окупацията на Ирак става „публичен скандал за джихадистите, пораждайки дълбоко възмущение от американската намеса в ислямския свят, отглеждайки привърженици за световното джихадистко движение“.^[11] Оценката идва твърде късно, за да е от съществена полза за американските сили. „Всяка освободителна армия има период на полуразпад, след който се превръща в окупационна армия“ — пише генерал-лейтенант Дейвид X. Петриъс, командвал 101-ва въздушнопреносима дивизия през първата година на войната, след това надзиравал обучаването на иракската армия, завърнал се като командир на американските части през 2007 г.^[12]

„Разузнаването е ключът към успеха“ — пише той. Без него военните операции пропадат във „фатална спирала надолу“.

„Просто предполага“

Управлението буквално залива Багдад, когато войната свършва. „Докато Ирак извършва преход от тирания към самоопределение, Багдад е домът на най-голямата резидентура на ЦРУ от Виетнамската война насетне — обявява Джим Пейвит, шефът на тайната служба. — Аз съм изключително горд от представянето ни в Ирак и от ролята ни в освобождаването на народа му от десетилетия потисничество.“^[13] Служителите в багдадската резидентура работят с военни от специалните части, опитвайки се да създадат нов политически климат в Ирак, подбирайки местни лидери, плащайки на политици, и да изградят отново общество близо до населението. Опитват сътрудничество с британските си колеги за създаване на нова иракска разузнавателна служба. Но резултатът от всичко това е много малък. Когато започва да се надига иракското въстание срещу американската окупация, посочените проекти започват да се разпадат, а ръководството в багдадската резидентура на ЦРУ — да не издържа.

Докато окупацията се удължава неконтролируемо, служителите на ЦРУ се намират приковани в комплекса на американското посолство в столицата, без да могат да се измъкнат от защитата на високите стени и бодливата тел. Те стават затворници на Зелената зона, безсилни да проумеят иракското въстание и прекарващи твърде много часове в пиене в поддържания от резидентурата бар Вавилон.^[14] Мнозина не приемат смяна, по-голяма от един до три месеца, което едва стига да се ориентират в Багдад.

Резидентурата, чиято численост достига петстотин души, сменя трима началници за една година. ЦРУ просто не успява да открие заместник на първия резидент през 2003 г. „Те изпитваха сериозно затруднение при намирането на компетентен човек, който да отиде“ — свидетелства Лари Крендъл, ветеран от дипломатическия корпус, работил с ЦРУ по време на афганския джихад, вторият по ранг ръководител на американската програма за възстановяване на Ирак в размер на 18 милиарда долара.^[15] Управлението не разполага с човек от тайната служба, който желае или е способен да служи. Най-накрая избира един анализатор без почти никакъв опит в ръководенето на операции. Той издържа няколко месеца. Това е изключителен провал на ръководството по време на война.

ЦРУ изпраща отново в Ирак най-добрите от американските инспектори — хората, които са търсели арсенала на Саддам през 90-те години. Дейвид Кей ръководи екип от 1400 специалисти — Иракската инспекционна група, която работи пряко за директора на Централното разузнаване. Тенет продължава да защитава докладите на ЦРУ, отхвърляйки нарастващата критика като „неинформирана, подвеждаща и просто невярна“.^[16] Но инспекционната група претърсва Ирак и не намира нищо. Когато Кей се завръща да докладва резултата, Тенет го изпраща в чистилището. Въпреки това Кей застава пред Сенатската комисия по въоръжените сили на 28 януари 2004 г. и казва истината.

„Били сме почти на погрешен път“ — заявява той.

Когато става сигурно, че Управлението само си е въобразило иракския арсенал за страшния съд, в него започва да се възцарява морална изнемога. Жесток, нетърпим гняв надделява над пламенния дух, който го е обхванал след 11 септември. Очевидно е, че за Белия дом, Пентагона или Държавния департамент вече не е много важно какво има да каже Управлението.^[17] Президентът Буш презира все по-лошите отчети на ЦРУ за развитието на окупацията. Управлението „просто предполага“ — по неговите думи.^[18]

Това е погребален звън. Ако не ни вярват, от съществуването ни няма смисъл.

„Доказателствата бяха съвършено слаби“

„Ние сме във война — изрича съдията Лорънс Зилберман, когото президентът Буш е назначил на 6 февруари 2004 г. да разследва начина, по който ЦРУ е създало от нищото оръжията на Саддам.^[19] — Ако американската армия направи грешка поне приблизително от мащаба на направената от разузнавателната ни общност, ние ще очакваме да има разжалвани генерали.“

Той продължава: „Би било във висша степен оправдано — на основание на предишното им използване, незадоволителните доказателства за унищожаването им и измамническото му поведение — да се каже на президента и на Конгреса, че е вероятно Саддам да има оръжия за масово поразяване.“ Но ЦРУ е направило „съдбовна, съдбовна грешка, заключавайки, че е налице деветдесет на сто сигурност, че той притежава оръжия за масово поразяване. И това е съдбовна грешка, която не е основана на ретроспекция — допълва той. — Доказателствата бяха съвършено слаби, някои напълно фалшиви, а и не бяха добити професионално. Освен това липсата на вътрешна комуникация в самата разузнавателна общност беше тъй безпределна, че често лявата ръка не знаеше какво прави дясната.“

ЦРУ е достигнало до заключенията си относно иракските химически оръжия единствено на основата на погрешно изтълкуваните снимки на иракски камиони — цистерни. Изводите му за биологически оръжия се базират на един източник — Кървбол. Изводите за иракските ядрени оръжия се опират почти изцяло на вноса на алуминиеви тръби, предназначени за конвенционални ракети. „Почти скандално погрешно е да се заключи, че тези алуминиеви тръби са подходящи за центрофуги за ядрени оръжия или са проектирани за това“ — казва съдията Зилберман.

„Голямата катастрофа беше — продължава той, — че Колин Пауъл отиде в ООН и представи този несъмнен случай, основан на наистина негоден материал.“

Съдията Зилберман и президентската му комисия получават безпрецедентното разрешение да прочетат всеки параграф за иракските оръжия за масово поразяване от ежедневната сводка на президента. Те откриват, че докладите на ЦРУ за президента не са различни от останалата работа на Управлението, включително и скандалната преценка, освен в едно отношение. Те са „още по-подвеждащи“ — установява комисията.^[20] Те са „ако не друго, по-паникьорски и по-малко нюансирани“. Президентските ежедневни сводки „с привличащите вниманието заглавия и постоянното повтаряне създават впечатление за много потвърждаващи отчети, докато всъщност източниците са твърде малко… По един едновременно ловък и не толкова ловък начин ежедневните доклади, изглежда, «продават» разузнавателна информация — за да държат заинтересувани клиентите си, или поне Първия Клиент“.

„Ние не свършихме работата“

Джордж Тенет разбира, че времето му е изтекло. Той е дал най-доброто от себе си, за да съживи и обнови Управлението. И все пак винаги ще бъде помнен с едно нещо: с това, че е уверил президента, че ЦРУ има „размазващи“ доказателства за иракските оръжия за масово поразяване. „Това бе най-глупавата дума, които съм изричал някога“ — разсъждава Тенет.^[21] Без значение колко дълго живее, без значение какви добрини може да стори в идните години, тя ще се мъдри в първия абзац на некролога му.

Тенет — което му прави чест — се обръща към Ричард Кър, бившия заместник-директор на разузнаването, да проучи какво се е объркало в преценката за Ирак. Проучването е засекретено при завършването му през юли 2004 г. и остава засекретено две години след това. Когато е разсекретено, става ясно защо Управлението го е потулило. То е епитафия. Според него ЦРУ почти е спряло да съществува, когато Студената война приключва; падането на Съветския съюз има върху Управлението отражение, което е „аналогично на ефекта от метеоритните удари върху динозаврите“.^[22]

В случая с Ирак, както и в много други случаи анализаторите обичайно са принуждавани „да се опират на отчети, чиито източници са подвеждащи и дори ненадеждни“. В скандалния случай с Кървбол служителите на ЦРУ са ясно предупредени, че човекът е лъжец. Предупреждението остава пренебрегнато. Това не е нарушение на дълга, но е близо до него.

Тайната служба обичайно „е използвала различни описания на един и същи източник“ — тъй че читателите на докладите й вярват, че разполагат с три източника на информация, когато имат един. Това не е измама, но е близо до нея.

ЦРУ е работило по въпросите на иракския арсенал повече от десетилетие и при все това Тенет е отишъл при Джордж Буш и Колин Пауъл в навечерието на войната, размахвайки измислици, маскирани като истини. Това не е престъпление, но е близо до него.

Трагично е, че това е наследството на Тенет. Най-накрая той признава, че ЦРУ е сбъркало — не поради „политически причини или мерзкото желание да доведе страната до война“, а заради некомпетентността си. „Ние не свършихме работата“ — са неговите думи.^[23]

На главния оръжеен инспектор на ЦРУ Дейвид Кей се пада да обясни напълно значението на този неуспех. „Ние смятаме, че разузнаването е важно за печеленето на войни — изказва се той. — Войните не се печелят с разузнаване. Печелят се с кръвта, парите, куража на младите мъже и жени, които изпращаме на бойното поле… Когато разузнаването работи добре, това, което то наистина прави, е да помогне да се избегнат войните.“^[24] Това, в края на краищата, е пълният разузнавателен неуспех.