Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (35)

34. „Край на предаването от Сайгон“

На 2 април 1975 г. Бил Колби предупреждава Белия дом, че САЩ са на път да изгубят една война.

„Нека да схвана ситуацията — казва Кисинджър. — Има ли място, където южновиетнамците имат възможност да установят фронтова линия и да спрете северновиетнамците?“^[1]

„Ето тук, северно от Сайгон“ — сочи Колби една линия на картата.

„Безнадеждно е!“ — извиква Шлезинджър.

Ще падне ли Южен Виетнам? — пита Кисинджър. За Колби това е неизбежно.

„Мисля, че Мартин (посланик Греъм Мартин) трябва да започне да приготвя план за евакуация — казва Кисинджър. — Смятам, че сме длъжни — наш дълг е — да изведем хората, които вярваха в нас… Трябва да изведем хората, които участваха в програмата Феникс.“ Това е паравоенната програма за арестуване, разпити и мъчения, за чието провеждане Колби е помагал като цивилен, с ранга на посланик, от 1968 до 1971 г. По програмата Феникс са убити най-малко двайсет хиляди заподозрени виетконгци.

„Същинският въпрос сега е — заявява Колби — дали ще опитаме да създадем редут около Сайгон?“ Или да договорим споразумение, което да спаси престижа и може би живота ни, така че да евакуираме столицата без кръвопролития?

Без преговори, казва Кисинджър — „не и докато аз съм на този пост“. Продължете доставките на оръжие за Сайгон и оставете Севера и Юга да се разберат. „Нищо не можем да спасим“ — казва той.

„Нищо, освен човешки живот“ — отговаря Колби. Но Кисинджър е непреклонен. Той няма да преговаря за мирен край на войната.

На 9 април Колби се връща в Белия дом да се опита да фокусира президента Форд върху факта, че комунистическите армии обкръжават столиците на Южен Виетнам, Лаос и Камбоджа. Двайсетгодишната борба на армията и разузнаването на Съединените щати отива на вятъра.

„Комунистите са започнали нов рунд на сраженията с крайна цел Сайгон“ — съобщава Колби на президента и Съвета за национална сигурност на 9 април. Необходимо е Съединените щати да започнат да евакуират всички, които съумеят — американци и виетнамци — колкото може по-скоро, казва той. Със сигурност след падането на Сайгон ще има отмъщения. Хиляди американци и десетки хиляди техни политически, военни и разузнавателни съюзници сред южновиетнамците са изложени на риск, ако останат.

„В момента северновиетнамците имат 18 пехотни дивизии в Южен Виетнам — докладва Колби. — Убедени сме, че Ханой ще предприеме всякакви действия, необходими за скорошното приключване на войната — вероятно до ранното лято.“ Той бърка с два месеца. Градът Сайгон, където все още работят шест хиляди американски военнослужещи, шпиони, дипломати и правителствени служители, ще падне след три седмици. Колби казва на президента, че „ние трябва да поискаме от Конгреса да отпусне пари, за да изпълним обещанието да позволим виетнамците, може би един или два милиона, да напуснат“. Това ще бъде най-голямата спешна евакуация в историята на САЩ.

Предупреждението на Колби не прави впечатление на никого във Вашингтон — нито в Белия дом, нито в Конгреса, нито в Пентагона, нито дори в ума на американския посланик в Сайгон. Един човек разбира всичко твърде добре: резидентът в Сайгон Том Полгар.

„Битката беше дълга и ние загубихме“

На 29 април 1975 г. Полгар се събужда в 4 часа сутринта от шума на ракети и артилерия.^[2] Летището е под обстрел. Седем хеликоптера на Еър Америка — рейсовете на ЦРУ в Южен Виетнам — са унищожени. Полгар има да се погрижи за стотици хора. Единият проблем са американците, които работят за него. Другият са работещите за ЦРУ виетнамци и семействата им. Те отчаяно искат да избягат, но излитането и кацането на самолети от летището е невъзможно в момента.

Полгар бързо се облича в синя риза и свободни кафеникави панталони, инстинктивно пъхва паспорта си в джоба и се втурва към американското посолство. Улиците на четиримилионния Сайгон са празни заради денонощния полицейски час. Той се обажда на посланик Мартин. Измъчван от емфизема и бронхит, Мартин може само да шепне страдалчески. Тогава Полгар се свързва с Кисинджър и с американския главнокомандващ в Пасифика и бивш директор на Агенцията за национална сигурност адмирал Ноел Гейлър. Той получава нови заповеди от Вашингтон: разширете до краен предел евакуацията на нисшия личен състав. Кисинджър не предлага повече инструкции за това кой да остане, кой да тръгне и как.

Южновиетнамската армия се разпада в хаос. Националната полиция е разпусната. Из тихите някога улици властва анархия.

Президентът Форд дава заповед персоналът на посолството да се сведе от 600 на 150 души. Петдесет от оставащите трябва да са от ЦРУ. Полгар някак не си представя северновиетнамците да оставят една читава резидентура на ЦРУ да продължи да работи след падането на Сайгон.

В сградата на посолството Полгар вижда как разгневени хора мачкат и тъпчат снимки на Никсън и Кисинджър. По думите му „посолството се е превърнало в циркова арена с трийсет и три пръстена без конферансие“.

В 11:38 ч. Форд нарежда да се затвори американската мисия в Сайгон. Сега всички американци трябва да са вън от града до мръкване. Посолството е обкръжено от хиляди изпаднали в паника виетнамци, стена от отчаяни хора. Има само един път от и към сградата — таен проход от паркинга към градината на френското посолство. Посланик Мартин го използва, за да прекара съпругата си и прислужниците им. Полгар се обажда в дома си. Прислужницата му казва, че има посетители: един заместник-премиер, тризвезден генерал, шефът на Държавната агенция за комуникационно разузнаване, началникът на протокола, висши офицери и семействата им и още много виетнамци, работили с ЦРУ.

Три часа след като президентът Форд издава заповедта за евакуация, първите американски хеликоптери пристигат от осемдесет мили навътре в океана. Пилотите от морската пехота показват умение и храброст и превозват около хиляда американци и близо шест хиляди виетнамци. Една прочута снимка показва един от последните напускащи Сайгон хеликоптери, кацнал на покрив, докато върволица хора изкачват стълбата към безопасността. Дълги години снимката грешно е таксувана като кадър от посолството. Всъщност това е квартира на ЦРУ, а хората са приятелите на Полгар, които се катерят с мъка на борда.

Същата вечер Полгар изгаря всички папки, телеграми и ключове за шифри. Малко след полунощ той съставя и своето прощално съобщение:

ТОВА ЩЕ Е ПОСЛЕДНОТО СЪОБЩЕНИЕ ОТ САЙГОНСКАТА РЕЗИДЕНТУРА… БИТКАТА БЕШЕ ДЪЛГА И НИЕ ЗАГУБИХМЕ… ОНЕЗИ, КОИТО НЕ СЕ УЧАТ ОТ ИСТОРИЯТА, СА ПРИНУДЕНИ ДА Я ПОВТОРЯТ. ДА СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ НЯМА ДА ПРЕЖИВЕЕМ ДРУГ ВИЕТНАМ И ЧЕ СМЕ СИ НАУЧИЛИ УРОКА. КРАЙ НА ПРЕДАВАНЕТО ОТ САЙГОН.

След това той взривява машината, с която е изпратил съобщението.

Трийсет години по-късно Полгар си спомня последните моменти от американската война във Виетнам: „Когато стъпвахме на тясната метална стълба към хеликоптерната площадка на покрива, знаехме, че оставяме хиляди хора в двора на посолството. Ние си знаехме как се чувстваме, водачи на една загубена кауза.“

„Петнайсет години тежка работа, които отидоха на вятъра“

Дългата война на ЦРУ в Лаос приключва две седмици по-късно в една долина, оградена от високи варовикови скали. Комунистите са обкръжили централния пост на Управлението в Лонг Тиен. Хребетът над долината е залят от северновиетнамски войници. Десетки хиляди хора от племето хмон — бойците на ЦРУ и семействата им — се събират на примитивната самолетна писта с надеждата да излетят. Управлението няма планове за спасяването им след петнайсет години паравоенни мисии.

В Лонг Тиен е останал един служител на ЦРУ: Джери Даниълс, някога парашутист от Монтана, известен сред хмонските си приятели като Скай. Той е на трийсет и три и е прекарал във вътрешността на страната близо десет години. Бил е водещ офицер на генерал Ван Пао, военен и политически лидер на хмон и най-голямата ценност на Управлението в Лаос от 1960 г. Даниълс е един от седемте служители от ЦРУ — сред тях Бил Леър и Тед Шекли, — наградени с Ордена на милиона слонове и на белия чадър от краля на Лаос в благодарност за работата им.

Даниълс умолява шефът на лаоската резидентура Дан Арнолд да изпрати самолети в Лонг Тиен. „Беше наложително евакуацията да се проведе незабавно“ — казва Арнолд в една устна история.^[3] Но самолети няма. „Разбира се, разрешението за въздушен мост трябваше да отиде до Вашингтон и това беше извършено с най-голямо предимство — разказва Арнолд. — Придвижи се от ЦРУ в Белия дом… Вашингтон нееднократно получаваше искания да уреди допълнителни ресурси за въздушния мост, защото бяхме много зле с авиацията. Проблемът беше причинен от отлагане на най-високо политическо ниво.“

На 12 май 1975 г. ЦРУ изнамира последните два самолета C-46 в Тайланд. Тези машини, с големина приблизително колкото DC-3, са на Континентал еър сървисиз, частен доставчик на Управлението. В продължение на години стотици самолети с такива габарити са кацали с товар на пистата в Лонг Тиен. Но винаги са излитали празни, едва прехвърляйки високата планинска верига. Никой никога не е пилотирал натоварен C-46 на излитане от Лонг Тиен. Самолетите са предвидени за 35 пътници. С два пъти повече хора на борда и хиляди разправящи се, за да се доберат до всеки полет, C-46 бавно започват евакуацията.

В Банкок сутринта на 13 май бригадният генерал от военновъздушните сили Хейни Адърхолт, началник на командването на американската военна помощ в Тайланд, получава обаждане от някакъв непознат. Генерал Адърхолт, който 20 години е работил съвместно с ЦРУ по въздушни операции, ръководи единствената останала функционираща американска военна операция в Югоизточна Азия. „Човекът не се представи с името си — спомня си генералът. — Той каза, че САЩ изоставят хмон в Лонг Тиен. Използва тази дума — изоставят.“ Непознатият помолил Адърхолт да изпрати един четиримоторен C-130 — товарен самолет със среден размер — за да спаси хмон. Адърхолт някак намира американски пилот, който след няколко минути е щял да излезе от салона за заминаващи на банкокското летище, и му предлага 5000 долара на ръка, за да пилотира C-130 към Лонг Тиен. След това се обажда на генерал Джордж Браун, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, за оторизиране на мисията. Същия следобед C-130 пристига. Стотици хора от племето хмон се натоварват за няколко минути; самолетът излита и се връща на другата сутрин.

Джери Даниълс ръководи евакуацията, служи като телохранител на генерал Ван Пао, работи като наземен контрол на самолетната писта и поддържа единствения път за снабдяване на 50 000 изпаднали в паника хора. Даниълс и Ван Пао и за миг не изоставят войските и семействата им. Когато C-130 се връща сутринта на 14 май, хиляди хора се втурват към задната товарна врата. Сцена на ярост и отчаяние. Ван Пао се добира до хеликоптерна площадка на няколко мили оттам; екипаж на ЦРУ го измъква.

Даниълс осигурява самолет и за себе си. В полетния дневник се чете: „Всичко е в бъркотия… Излетяхме в 10,47 и така се приключи с тайната база на ЦРУ в Лонг Тиен, Лаос.“ Един нает от ЦРУ и присъствал там пилот, капитан Джак Нотс, записва аудиокасета, увековечаваща последните мигове на дългата война в Лаос. Даниълс, понесъл куфарче и каса бира Олимпия, се приближава към зоната за кацане в своя бяло-син Форд Бронко. Излиза от колата и замръзва на място. „Той няма да се качи във вертолета — казва Нотс. — Той още не иска да си тръгне. Взема си куфарчето от задната седалка и почва да говори по радиостанцията. Мотае се и мотае и най-сетне — и това е много зле, защото е бил тук толкова дълго — отдава чест. Застава мирно, все едно отдава чест на джипа. Но всъщност отдава чест на десет или петнайсет години тежка работа, които отидоха на вятъра.“

Ричард Хелмс нарича Лаос „войната, която спечелихме“. Трудно е да се види как. Форд и Кисинджър налагат политическо уреждане, което затвърждава контрола на комунистите над страната.^[4] „И тогава си отидохме“ — казва Дик Холм от ЦРУ, започнал трийсет и пет годишната си кариера в Управлението в Лаос. Оцелелите от племето хмон завършват в бежански лагери или в изгнание. „Начинът им на живот бе унищожен — пише Холм. — Те не ще могат да се завърнат в Лаос. Съединените щати не поеха моралната отговорност, дължима на хората, които работеха толкова тясно с нас през онези неспокойни години.“

Джери Даниълс умира от отравяне с газ в апартамента си в Банкок седем години след евакуацията на Лонг Тиен. Той е на четирийсет. Не е известно дали сам не е посегнал на живота си.