Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (7)

Глава шеста

За да заглушим неприятния глас на съвестта, до вечерта събирахме средства, необходими за купуване на способа. Когато отворихме касата на нашата четворка, тоест сейфа, намиращ се в месинговия търбух на една внушителна старомодна газена лампа, която аз бях изровил между вехториите на тавана и държах на шкафа в таванската си стаичка, оказа се, че цялото съдържание на касата е едва седем злоти. Очевидно беше, че за толкова пари няма какво дори да мечтаем за способ. Затова незабавно свикахме сбирка. Но и резултатите от нея бяха много плачевни. Октомври никога не е бил благосклонен към джобовете ни. През този месец родителите — и без това съвсем изстискани поради разноските в началото на учебната година и защото трябва да се купуват дрехи за зимата, въглища и да се плащат дълговете от лятната почивка — обикновено прекъсваха временно джобните ни пари и съвсем неохотно отпускаха неотложни дотации за културни нужди като билети за кино, мач или театър. Затова от празните си джобове успяхме да изтръскаме само шест злоти и десет гроша. Така беше, това съвсем не е грешка, а просто мерило за нашата бедност. Точно шест злоти и десет гроша. При това положение ние сериозно се замислихме дали няма да е по-добре да се откажем от начинанието вместо отчаяно да се излагаме на подигравки, като предложим подобна сума на такъв все пак известен спортист като Хърбата. Когато обаче си помислихме за новия курс на Жвачек, за унищожения Кипов апарат, за заплахите на Алибаба, възмущението на Шефа, ироничния смях на Дядката, както и за сярата на геолога Рончка, нещо повече, когато си помислихме, че всичките ни страдания, перипетиите с Шекспир, всичките ни мъки и унижения, както и двата пакета със семки ще отидат на вятъра, ние решително отхвърлихме идеята за капитулация и дори мисълта за каквото и да било отлагане. Тогава Четката подхвърли великата идея: „Да продадем мотора“. Това беше голяма самоотверженост от негова страна и ние напълно оценявахме посвещението и наистина нечуваната жертва. Естествено, и дума не можеше да става такава достойна за уважение машина да се даде на първия срещнат. Можеше да я купи само някой от така наречените в търговските сфери на столицата любители. Машината беше съвсем любителска. За любителя на антики, за колекционера на музейни експонати или в краен случай за аналитика — както твърдеше Четката, за да ни утеши. Попитах го какво значи аналитик. Отговори ми, че това е човек, който обича да разглобява машините на части.

Уви, оказа се, че на столичните пазари и дори на пазара на улица Панска, самите колекционери на музейни експонати също са редки експонати. Не можахме да намерим и честен аналитик, който да задоволи благородната си страст да разглобява машини на съставните им части срещу някакви нещастни петстотин злоти. Затова решихме сами да разглобим мотора с надеждата, че онова, което не успяхме да продадем като цяло, може да бъде пробутано на части. В края на краищата по-лесно е да продадеш бутче и филе, отколкото цяло прасе.

Но и тук ни очакваше разочарование. От целия мотор можахме да осребрим само вътрешните гуми, които някакви момчета купиха за ластици на прашки.

За тях получихме тридесет и четири злоти, което заедно с предишните средства правеше общо четиридесет и седем злоти и десет гроша.

Давахме си сметка колко нищожна е тази сума и със свито сърце тръгнахме на другия ден за училище. Сега трябваше да намерим Хърбата. Още първото междучасие отидохме в десети клас, но там вместо на него се натъкнахме на Шекспир, затова си плюхме на петите, колкото можехме по-бързо, от страх да не ни подбере отново за драматичното изкуство. За щастие на коридора срещнахме Втория Хърба, който ни каза, че брат му напоследък най-често кибичи близо до сайванта.

— Не ви съветвам да го безпокоите. Той съвсем се е скапал.

— Знаем — отговорихме ние.

— И изобщо работите му… не са в ред…

— И това ни е известно — заяви Мрачния.

— Вие всъщност какво искате от него? — попита любопитно Вторият Хърба, явно недоволен, че се занимаваме с брат му, когато се знае, че само той е достоен да събуди нечие любопитство.

— Ако искате да тренирате, напразно ще си губите времето да го търсите — процеди след малко той. — Напоследък брат ми изпитва отвращение към бокса.

— Знаем и това — каза Мрачния. — Ти си го оправил.

— Да, оправих го — отвърна Вторият Хърба.

— Знаем.

— Щом знаете това, тогава сигурно знаете също, че сега аз тренирам хлапетиите.

— Не става въпрос за тренировки — казах аз.

— Тогава защо го търсите?

Изхъмкахме неопределено.

— Свързват ни литературни интереси — отговорих аз.

— Какво-о-о?

— Заедно пишем стихове — каза Мрачния, без да му мигне окото. — Бием с юмрука на поезията по челюстите на нищожествата.

След тези думи ние се отдалечихме с достойнство, като оставихме Втория Хърба в състояние на психически нокаут и доста видимо объркване.

На пръв поглед това като че ли не беше жив човек, а статуя. Зад плетеницата от клони проблясваше безжизнено, сякаш каменно лице с червени и златни листа в разрешените коси. Неподвижните очи бяха устремени към земята. Напомняше мрачната птица марабу.

— Хърба! — извика Мрачния. Каменната маска трепна и замига с очи.

— Кой е?

— Делови хора — отвърна Мрачния.

— Аз не работя — каза Хърбата. — Не знаете ли, че не работя и съвсем съм се скапал.

— Чухме само, че си сменил професията.

— Да, така е, май ще стана поет — каза Хърбата. Ние го погледнахме внимателно. Беше пребледнял, птичето му лице бе станало по-благородно (погрознял, но с по-благороден вид, както казва Адам Мицкевич), устата му се бе изкривила болезнено като подкова, погледът му бе поугаснал, очите — помътнели.

Като видя, че го наблюдаваме със съчувствие, той нервно се почеса около долната челюст, после извади огледалце и се вгледа в лицето си.

— Много съм чувствителен — каза той. — Още от дете съм си такъв. В детската градина боледувах от заушка. Оттогава съм така чувствителен. Освен това всяко нещо ме вълнува. По време на последния мач с Шлая много се бях развълнувал, защото предишния час Шекспир ни чете своето съчинение за Янко музиканта. Помислих си, че и аз съм един Янко музиканта, само дето нямам цигулка, и през целия мач съжалявах, че юмрукът ми не е лък, а носът на Шлая — контрабас. — Докато говореше това, Хърбата разнежено поглеждаше мускулестите си лапи. — Не мислите ли, че съм си губел времето с бокса?

— Сигурно си го губел — казах аз, за да го предразположа.

— Да, губех си времето, но сега вече реших да не си хабя силите. Ще си купя инструмент и ще свиря. Ще стана музикант, ако преди това не стана поет. Твоят старец, Мрачни, свири в оркестър, нали? — попита той неочаквано.

— Да, в оркестъра на трамвайните работници — рече Мрачния.

— Не би ли могъл да вземаш от него цигулката и да ми я даваш на заем поне веднъж в седмицата? Новите цигулки са много скъпи.

— Старият не свири на цигулка — каза Мрачния.

— А на какво?

— На флейта. Това допада ли ти? Мисля, че нежният и тъжен плач на флейтата чудесно ще изрази твоето настроение.

— Не… не… не ми споменавай за флейта — разтрепери се Хърбата. — Не бих могъл да свиря на флейта. Щом засвиря, и ще се разплача — прекалено съм чувствителен.

— Непременно ли трябва да свириш? Може би ще ти е достатъчно да слушаш плочи? — предложи Мрачния.

Но Хърбата тъжно поклати глава.

— Не, аз съм Янко Музиканта. Моят талант безсмислено пропада поради липса на инструмент. Освен да стана поет.

— Ние дойдохме да ти помогнем — рече Мрачния.

— В поезията или в музиката?

— В каквото искаш — окашля се Мрачния.

— Трябва ми рима на „бавен“.

— Забавен — извика, без дори да се замисли Мрачния.

Но Хърбата тръсна недоволно глава.

— Това е бедна, евтина рима. Не мога да я използувам. Ще ме компрометира.

— Кой ти каза, че е евтина рима?

— Шекспир.

— Ти дружиш с Шекспир? Значи това, което говореше Кицки, е истина…

— Сближи ни изкуството. Но не сменяй темата. Търси рима.

— На бавен ли?

— Да, на бавен.

— Славен — извиках аз.

— Това би могло — рече Хърбата. — Ти, Чамчо, също трябва да станеш поет.

— Не искам да ти правя конкуренция — казах.

— Може би ще намериш рима и за „позната“.

— О, на позната има цял куп рими — отвърнах аз.

— Цял куп ли? — учуди се Хърбата. — И ти можеш да ми ги кажеш?

— Разбира се. Даже мога постоянно да ти помагам… тоест исках да кажа една седмица мога да ти помагам.

— Само така, за нищо ли?

— С такова свято нещо като вдъхновението не се търгува — отговорих.

— Това е чудесно, Чамчо. Ще ти бъда благодарен до края на живота си.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Давам ти честна спортсменска дума… — той си прехапа езика. — Исках да кажа, давам ти честната си дума на поет. До края на живота си.

— На мен ми е достатъчно и до утре.

— Как така? — изненада се Хърбата.

— Защото утре искам да ни издадеш способа.

— Какъв способ? — разтревожи се Хърбата.

Аз се наведох до ухото му и шепнешком му обясних за какво става дума. По лицето на Хърбата се изписа уплаха.

— Е? — попитах аз.

— Първо… първо ми кажи римите на позната.

— Салата, вратата, камата, колата, шахмата, стената, каймата, лулата, макарата, мулата, канарата, фиата, гората, пирата… — изрецитирах аз на един дъх.

Всички, дори Мрачния, ме погледнаха смаяни.

— Стават ли? — попитах Хърбата, който се бе навел над някакъв лист.

— Не… — въздъхна той. — Тези думи са отвратително прозаични. Тук трябва нещо леко, което веднага да те грабне…

— Крилата! — изтърсих аз, без да се замислям. Хърбата облещи очи от възхищение.

— Ти имаш необикновен талант — каза ми той и записа думата на листа… — А сега ще ви прочета цялото стихотворение.

— Чакай бе, братче, какво стана със способа? — попитах аз обезпокоен. — Трябваше да проявиш благодарността си.

— Струва ми се, че имам още малко време. Обещах ти благодарност до края на живота си.

— Внимавай, братче — казах аз, — да не ти съкратим срока.

— Нека го прочете — обади се Мрачния и ми намигна.

Хърбата се окашля и прочете с вдъхновен глас:

„Слиза над сайванта залез бавен

носи се на кокошки вик уморен.

Сбогом вече, свърши сезонът славен.

Върху сухи листа лежи боксьорът сразен.

Лицето му гърчи усмивка печална.

Съдбата му е жестока, катастрофална.

Когато омръзне играта позната,

разгърни на поезията крилата!“

Хърбата прибра листчето.

— Харесва ли ви? — попита той.

— Не е лошо — каза Мрачния, — само че защо „уморен“?

— Кое е уморено? — попита Хърбата.

— Писал си „Носи се на кокошки вик уморен“. Викът може ли да бъде уморен?

Хърбата съжалително погледна Мрачния.

— Ти не разбираш от поезия, братче. Но аз ще ти обясня. Викът затова е уморен, защото дълго време викат, защото вече е есен и изобщо… с една дума, нищо не може да бъде бодро.

При такъв довод ние млъкнахме.

— Добре, Хърбо — казах аз, — а сега да поговорим за способа.

— За какъв способ? — Хърбата замига с очи и се опита да се направи на тапа.

— Не се измъквай — казах аз. — Способа за даскалите.

— Това не мога да направя — рече Хърбата.

— Но ти обеща.

— Обещах ти благодарност, Чамчо, но не съм обещавал, че ще издам способа. Вие ме увещавате да извърша недостойна постъпка, дори направо отвратителна.

Ние с Мрачния се спогледахме. Ясно беше, че няма да получим евтино способа. Номерът не мина. А ония, които разчитат на човешката благодарност, приличат на заклинатели на вятъра. Трябваше да прибегнем до звонковите аргументи.

— Да поговорим сериозно, Хърбо — каза Мрачния, като нарочно разтегляше думите и лениво опипваше джобовете си, — ти забравяш, че ние сме реалисти. И като реалисти сме в състояние да ти предложим реална помощ, която може да се пипне, дори да се чуе, защото звънти.

— Звънти ли? — в гласа на Хърбата се появи нотка на сериозен интерес, а погледът му внимателно заследи движенията на Мрачния около джоба.

— Да, да, звънти — небрежно повтори Мрачния. — С други думи: срещу една приятелска услуга, ние сме готови да дадем известна сума за развитието на твоя поетичен талант, като си даваме сметка, че за да се задоволят потребностите на един поет, са нужни доста средства.

— Много средства — съгласи се Хърбата.

— Затова ние сме готови да те подпомогнем материално.

— В брой ли? — бързо попита Хърбата.

— Напълно — Мрачния извади от джоба си портфейла.

— Трябваше веднага да кажете. Значи, просто искате да купите способ.

— Можеш и така да го наречеш — казах аз с явно неудоволствие. Безцеремонният начин, по който се изразяваше поетът, дразнеше чувството ми за приличие.

— Ще ви струва пет.

— Пет петарки ли? — попитах аз.

Хърбата се засмя.

— Ти си шегаджия, Чамчо — каза той и понечи да ми разроши косата.

— Пет десетачки? — попитах, като се дръпнах рязко назад.

Хърбата поклати глава, този път мрачно.

— Пет двайсетачки?

— Не.

— От зелените?

— Не, пет червени.

— Колко?

— Пет червени, тоест стотачки.

— Ти да не си болен? — казах аз.

— Не съм болен. Толкова струва!

— Я се ощипи по крака да се увериш, че не сънуваш — предложи възмутено Мрачния.

— Ти се ощипи — каза Хърбата невъзмутимо.

— Но това е изнудване, черна борса! — избухна Слабака.

— А ти да не си мислил, че това са ти „Деликатеси“? — рече Хърбата. — Черна борса си е, разбира се.

Ние се спогледахме. Наистина. Нямаше какво да спорим. Действително купувахме нелегално.

— Все пак, Хърбо, ти си длъжен да се съобразяваш с нашите възможности. Кой в тия времена може да ти изрисува пет стотачки.

— Скъпо ли ви се вижда? — засмя се Хърбата. — По една стотачка на даскал. Продавам ги на безценица. Ако Жвачек научи, че го продавам за стотарка, ще се обиди, честна дума.

— Може би толкова струват — каза Мрачния, — но на приятели, трябва да продаваш с намаление. Дори по железниците има трийсет и три процента намаление.

Хърбата смръщи вежди, помисли малко и каза:

— Съгласен, ще получите трийсет и три процента намаление.

— Трийсет и три процента ли?

— Да, и нито грош повече.

— Това не ни оправя.

— Не мога другояче. Трябва да се дохранвам — рече Хърбата. — Поезията, братко, това не ти е бокс, изисква усилия. Умственият труд ме изтощава. Погледнете ме на какво съм заприличал — и той издърпа надолу кожата под очите си и изви уста като подкова.

Наистина изглеждаше зле. Имаше сенки под очите.

— Не съм чувал лакомията да носи добро на поетите — намеси се Четковски. — Татко казва, че гладът облагородява артиста.

— Твоят татко има остарели възгледи — каза ядосан Хърбата. — Гладните поети са писали много тъжни стихове и са умирали млади. А аз искам още да поживея и да пиша весели работи. Да, искам да пиша весели работи, а Шекспир смята, че стиховете ми са песимистични, че от тях на човек му се отщява да живее. Толкова много му се отщява, че Шекспир загуби желание да закусва.

— Да, това е неприятно — каза Мрачния. — А не можеш ли да се преориентираш към музиката?

— Бих могъл — рече Хърбата. — Но инструментите също са скъпи. Един приличен духов инструмент струва хиляда злоти.

— Какъв инструмент?

— Евентуално бас туба — рече Хърбата.

— А не би ли могъл да се задоволиш с нещо по-скромно? — попитах аз. — Например с устна хармоника.

Хърбата поклати глава.

— Боя се, че скръбта ми е толкова силна — каза той, — та може да я изрази само голяма тръба или поне валдхорна.

— В такъв случай по-добре си остани поет — казах аз.

— Да, по-добре си остани поет — рече тъжно Мрачния. — Последната ти цена?

— Като за вас ще ги дам за три стотака? — въздъхна Хърбата.

Ние се засмяхме горчиво.

— Защо се смеете? — попита кисело Хърбата. — Знаете ли колко усилия ни струваше да създадем и изпробваме способите? Да не мислите, че сме ги изнамерили лесно? На мен лично ми струваше една година повече в даскалото.

— Една година повече ли? — учудихме се ние.

— Изпробването на способите е работа, която изисква да й се посветиш изцяло. Затова останах втора година в десети клас. А вие тук ще ми се пазарите!

Стана ни неприятно.

— Слушай, Хърбо — започна Мрачния, — ще ти кажем как стоят нещата в действителност. Имаме само четирийсет и седем злоти и десет гроша.

— Какво? — Хърбата се опули.

Мислехме, че ще се ядоса, но той се засмя. Сега той на свой ред се засмя горчиво.

— Вървете си… — каза ни. — Омитайте се бързо, защото на всичкото отгоре ще взема да се пукна от смях. Четирийсет и седем злоти и десет гроша! За това, че съм се жертвувал, за моите мъки вече втора година!

И тъй продължителните ни преговори щяха да завършат с пълно и позорно фиаско, ако не беше трезвият ум на Мрачния.

— Чакай, Хърбо — окашля се той, — ако не се лъжа, ти искаше да ни продадеш комплект от способи.

— Комплект от способи ли? — не разбра веднага Хърбата.

— Тоест, способи за всички даскали — спокойно обясни Мрачния.

— А, да… естествено — потвърди Хърбата. — Исках да ви продам комплект от способи.

— А какво ще кажеш, ако ги купуваме на парче?

— На парче ли?

— Да речем на първо време само един. Например за Жвачек.

— Може. Но не за четиридесет и седем злоти и десет гроша — отвърна Хърбата. — Жвачек струва поне сто и петдесет.

— А Дядката?

— И Дядката толкова.

— Ти да не си полудял! Нали щеше да ни продадеш комплекта за три стотачки, а сега за един даскал искаш сто и петдесет.

— На парче е по-скъпо — невъзмутимо отвърна Хърбата. — Комплектът винаги струва по-евтино.

— Ти знаеш, че можем да дадем само четиридесет и седем злоти и десет гроша.

— Няма какво да говорим — сви рамене Хърбата. — За такава смешна сума не можете да купите никакъв способ.

— Дори за Фарфала?

— Е-хе! Фарфала! Фарфала не е кой да е!

— А за мадам Калино?

— Мадам Калино струва поне два пъти по толкова. Другите също.

— Значи за никого?

— За никого… Тоест… — Хърбата се поколеба и се усмихна пренебрежително — за тия пари мога да ви продам най-много способа за Алкивиад.

Ние мълчахме. Предложението беше колкото смешно, толкова и унизително. Достатъчно бе да знае човек кой беше в нашето училище Алкивиад. Старият учител по история Мишак, по прякор Алкивиад, (с набраздена плешива глава, отпуснати рамене и вечно омачкан костюм), който мълчаливо гледаше иззад дебелите стъкла на очилата си, бе в нашето училище олицетворение на педагогическа безпомощност и добросъвестност.

Когато в началото на учебната година започна да ни предава, ние вече знаехме за него всичко, с изключение на едно: откъде се беше взел прякорът му и какво означаваше той.

От любопитство надникнахме в енциклопедията. На въпросната дума видяхме портрет на мъж с бретон и някакво платно (навярно пешкир) провесено през рамото му. Лицето на тоя тип беше налято и небръснато. А отдолу прочетохме следното:

АЛКИВИАД — атински предводител в Древна Гърция. Ученик на Сократ. Способен, но покварен. Изгонен от Атина, загинал от ръката на убиец.

Това естествено не ни обясни нищо. Прякорът по никакъв начин не подхождаше на другаря Мишак. Едва по-късно, веднъж в час по история, когато той добродушно обърна внимание на Мрачния, че го чака съдбата на Алкивиад, ние разбрахме всичко.

Същия час, възмутен от нашето невежество, учителят каза:

— И не мислете, че е достатъчно човек да бъде мой ученик, за да е мъдър. И Алкивиад е бил ученик на Сократ, но въпреки това си останал лекомислен и покварен.

Тогава разбрахме, че горкият се е мислел за Сократ, а необикновената язвителност и маймунският инат на учениците му го бяха кръстили Алкивиад, именно защото не можеше да понася този мъж на Древна Гърция. Той естествено знаеше за прякора си и това сигурно го изпълваше с огорчение. Обаче с нищо не го издаваше. Общоизвестно бе, че нашият Алкивиад запазва олимпийско спокойствие дори при най-страшните превратности на съдбата. Това може би показваше моралната му сила, ние обаче по-скоро бяхме склонни да виждаме зад спокойствието му обикновено безразличие към проблемите на съвременния свят и нежелание за каквато и да било дейност. И не само ние мислехме така. Шефът също смяташе Алкивиад за учител, който се е разминал с призванието си. А призванието на Алкивиад, според всеобщото мнение, беше кабинетната научна работа, философските размисли или евентуално манастирският уют и монашеското расо.

Някои си го представяха в ролята на антиквар, тоест търговец на старинни предмети, но на това ние само се усмихвахме под мустак. Алкивиад не би могъл да стане търговец на антики, защото дори за такава работа са нужни известна енергия и умение да се ходи по земята, каквито Алкивиад изобщо не притежаваше. Затова пък можеше да хвърчи из облаците. Един неизвестен художник беше дал израз на това. Той бе нарисувал на стената в кабинета по история фреска, която представяше Алкивиад как лети из облаците с развято палто и шал, а отдолу имаше надпис: „Spiritus flat ubi vult“^[1]. Това бе един от любимите изрази на Алкивиад. Когато го чухме в началото на нашата училищна кариера, ние заподозряхме Алкивиад в алкохолизъм, но по-късно големият брат на Четковски, или както популярно го наричаха — Голямата Четка, ни обясни, че „спиритус“ на латински означава „дух“, а подробните наблюдения върху Алкивиадовия начин на живот, както и по-близкото изследване на дъха му (което предизвикваше у него известно смущение) ни помогнаха да установим извън всяко съмнение, че спиртната промишленост няма нищо общо с него и че единственото нещо, което бе в състояние да упои благородния педагог, бяха „виното на знанието и интелектуалните излишества“, както се изрази Голямата Четка.

Фреската в кабинета по история не стоя и три дни. По нареждане на възмутения Шеф беше безмилостно унищожена, въпреки протестите на самия Алкивиад, който, забелязахме това, по неизвестни причини беше доволен от нея. Но скици, копия и снимки на фреската бяха запазени.

Историята със стенописа влоши и без това не особено добрите отношения между Шефа и Алкивиад. Алкивиад му бил заявил, че вижда в това посегателство срещу своята популярност сред учениците, а също потъпкване на суверенитета на кабинета по история. Шефът от друга страна, твърдял, че подобни драсканици по стените подронват авторитета на учителското тяло и създават опасни прецеденти. „И изобщо — заключил той — цялата работа се свежда до това, че учителят Мишак, когото всички уважаваме, се е разминал с призванието си. Учител без чувство за достойнство и без енергия, учител, който е вътрешно мекушав, не бива да се посвещава на възпитателна дейност.“

След което по лицето на Шефа се изписала дълбока потиснатост. Нямаше никакво съмнение, че Алкивиад бе причината за потиснатостта му. Публична тайна беше, че от няколко години вече Шефът правеше опити да назначи нов историк. Но уви, безуспешни. Работата беше там, че Шефът искаше да назначи историк в тясното, дори биологично, значение на тази дума, а непрекъснато му предлагаха педагози от нежния пол, тоест исторички. Шефът се бранеше от историчките, защото искаше да поддържа чисто мъжките традиции на училището. А и впрочем, вече се беше напатил от работата си с жени педагожки. По наше време те бяха само две — другарката Лилковска и мадам Калино. И двете стигнаха до тежко нервно разстройство. Мадам Калино наистина още беше в обръщение, но се движеше из нашето славно училище като крачещо угризение на съвестта и училищна аптека, а всякакви видове успокоителни средства непрекъснато бяха в действие. И макар всяка година да се говореше, че Алкивиад ще се прехвърли на научна работа, годините минаваха една след друга, а той не си отиваше и докарваше до отчаяние директора с педагогическата си непохватност. Всичко това обаче не пречеше на Шефа при всеки удобен случай да стоварва задълженията си на Алкивиад. Щом станеше дума да се води младежта в музей, на театър или на екскурзия, щом трябваше да се замества някой учител или да се укротяват момчетата в коридора и да се изпълняват други подобни неблагодарни дейности, Шефът винаги изпращаше на предна позиция Алкивиад. Съвсем естествено, Алкивиад „падаше“ още в първото сражение и това отново предизвикваше у Шефа прилив на огорчение, потиснатост и вайкания. Защото колко струва един даскал, от когото никой не се страхува, в чиито часове, както разказваха, се играе на макао и покер или пък се преписват домашните за други „по-важни часове“? Колко струва един даскал, който никога не повишава тон и не гони от клас?

Наистина, в името на справедливостта трябва да добавя, че от време на време Алкивиад пишеше цафета. Но другояче и не можеше да бъде, тъй като той беше проникнат от чувство за класическа справедливост. Никой от нас обаче не взимаше присърце цафката по история. Знаехме, че учителското тяло не се съобразява особено с „присъдите“ на Алкивиад. Ако по другите предмети нямаш цафуняк, а само по история, това не водеше до никакви опасни последици, друг въпрос беше, ако имаш и по други предмети. В такъв случай допълнителният по история би могъл да се превърне за теб в прословутия последен гвоздей на ковчега. Но пък тогава е все едно с колко гвоздея ще те заковат. И без туй с тебе е свършено.

Всичко това изникна пред очите ни и стана причина предложението на Хърбата да ни изпълни с огорчение, нездрава замисленост и дори меланхолия. Струва ли си изобщо да купуваме способа за Алкивиад?

— Извинявай — каза най-сетне Мрачния на Хърбата, — но ние трябва да си помислим. Ще ти дадем отговор другото междучасие.

— Добре, помислете си — примирено рече Хърбата. — За мен това и без туй не е кой знае каква сделка.

И той отново потъна в храстите и се отдаде на поетични размисли.