Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (2)

Глава първа

След матурата направих малка ревизия на пъртушините си. Тетрадките, доста гъсто изпъстрени с червено мастило, с помощта на което търпеливите учители бяха изправяли кривите ми пътеки към знанието, свенливо отделих за вторични суровини…

Учебниците реших да продам в антикварната книжарница. Нямаше да взема много, защото наред с текста, утвърден за изучаване от Министерството на просветата, в тях фигурираше и моето ликуващо съавторство, което до този момент не е намерило правилно разбиране сред педагозите. Уверен съм също, че няма да получат признание нито богатото окосмяване, нито буйните гриви, с които бях снабдил достойните мъже и дами от илюстрациите, както и новите модели дрехи, в които си бях позволил да ги преоблека. Освен може би от страна на господа фризьорите, перукерите и костюмерите.

Както ровех, стигнах и до моето оригинално литературно творчество и изпитах известно раздвоение. Не ми се искаше с всичко да се разделям. Наистина, без колебание, хвърлих в огъня романа „Новият Зоро“, който бях писал в девети клас, същата съдба сполетя и лиричните стихове, произведени в десети клас под влияние на прочутия училищен поет Хърбата, но на „Летописа“ ръката ми се разтрепери. Прочетох няколко изречения. Да, несъмнено, това беше единственото литературно наследство, което заслужаваше да се запази за потомците.

На дъното на чекмеджето намерих и един зелен тефтер с твърди корици и надпис „Каса“. В него се съдържаше счетоводството на нашата четворка.

Хвърлих поглед на съдържанието. Освен баналните разходи — „служебни пътувания“, „билети за кино“, „тебешир“, „кабърчета“, „топка“, „плавници“ или „плондер“ — там имаше и разходи, които будеха особени спомени. Например: „цветя за изпращането на другарката Лилковска — 36 злоти“, „счупено стъкло — 88 зл.“, „храна за кокошките на Венцковска — 15 зл.“, „разноски около майските бягства от училище — 132 зл. 30 гроша“. Един разход, заведен в счетоводните книги като „СПОЗА — 47 зл. 10 гроша“ прикова вниманието ми.

Замислих се с тъга. Разбира се, знаех добре какво означава загадъчното СПОЗА. Докато съм жив, няма да забравя изумителните събития, които са свързани с него… Първоначално всичко изглеждаше драматично. Достатъчно е да кажа, че цялата работа започна в кабинета на Шефа.

Спомням си, нашата четворка стоеше изправена до стената: Мрачния, Слабински, наречен „Слабака“, май напук, защото беше най-силният от целия клас. Южо Четковски, по прякор „Четката“, по-малкият брат на известния мотоциклетист Тадеуш Четковски от единадесети клас, и аз…

Стояхме с много неопределени физиономии пред цялото учителско тяло. Гледаха ни Шефът и класният, другарят Жвачек, математикът Ейджатович или „Дядката“ и другарката Калино, и останалите учители, а освен тях укорно ни гледаха Катон от изподраскания бюст и двадесет и четиримата заслужили възпитаници на нашето славно училище от портретите, които украсяваха стените на кабинета.

— Цели поколения ви гледат с презрение… — слушахме ние гласа на Шефа. — Една от загадките на века ще бъде и невероятният факт, как изобщо сте стигнали до осми клас…

По всичко личеше, че речта ще бъде дълга и, което бе по-лошо — принципна.

Беше приятно септемврийско пладне. Сънени мухи бръмчаха над главата на Катон. Една от тях безочливо взе да се разхожда по челото му. Искахме да запазим каменното му спокойствие, но бе трудно, още повече че за разлика от този благороден мъж на древния свят добродетелите не увенчаваха нашите чела.

Стараехме се да не слушаме Шефа, защото основателно се бояхме, че няма да е здравословно за деликатните ни нерви.

Гледахме под око през прозореца. Навън се разхождаше мършавият кон, който наричахме Цицерон. Той принадлежеше на един съсед на училището, каруцаря Шия. При всеки удобен случай каруцарят Шия пускаше коня по зелената трева на училищното игрище, за да се дохранва, а ние гледахме през прозореца и мислехме за конското щастие.

В кабинета влетя оса и за момент смути блажения ни унес. Съпроводени от гневното й жужене, думите на Шефа отново стигнаха до нас:

— … давате ли си сметка, че опетнихте честта на едно от най-известните училища? Нашето училище е твърде старо и прочуто, за да може безнаказано да се потъпкват традициите му!

Да, отлично си давахме сметка… Точно там ни беше нещастието, че учехме в „твърде старо и прочуто“ училище.

Казват, че го основала Комисията за народно образование^[1], още по времето, когато Жолибож не е бил квартал на Варшава и се е казвал Йоли Борд. Естествено от онова време дори камък върху камък не е останал, но традицията се е запазила. Училището е било разрушавано неколкократно при всяко общонародно нещастие, но — по думите на Шефа — никоя вражеска сила не успяла да унищожи духа на училището. Всеки път то отново се възраждало и подсилвало храбрия полски народ със своите възпитаници. Навсякъде, където се проливала кръв, винаги се озовавали и ученици на нашето училище.

Така е било по време на въстанията, така е било и през последните войни. В коридора до главния вход имаше две мраморни плочи, на които със златни букви бяха изписани имената на учениците, загинали за родината. От дясната страна — загиналите през Първата световна война, отляво — загиналите по време на Втората световна война. Плочата от лявата страна беше по-голяма и там имаше четири пъти повече имена.

Освен войници нашето училище бе дало на народа много видни граждани, учени, хора на изкуството и пътешественици. Това може би не са звезди от първа величина, дето ги има дори в кратките енциклопедии, но блясъкът им беше достатъчен, за да обвее със слава името на нашето даскало. Техните портрети, рисувани от някакъв художник, също възпитаник на училището, украсяваха кабинета на Шефа.

Изреждането на всички би ми отнело прекалено много време, затова ще спомена за един портрет, който най-много вълнуваше въображението ни. Той висеше над бюрото на Шефа и изобразяваше прочутия пътешественик по Тихия океан, участника в Ноемврийското въстание^[2], капитан Юзеф Пучо, който бил изяден от туземците на островите Фиджи. За щастие преди това успял да направи редица ценни поправки в картите на южните острови и да си спечели научна слава.

Художникът бе нарисувал капитан Пучо на брега на морето, под палма, с черен цилиндър, с лула в устата и голям бинокъл в ръка, загледан към храстите на един остров. Имаше у него нещо от Нелсън и Кук едновременно.

Традицията на училището продължаваха храбрите питомци от последните поколения. За това говореха крайните портрети. Между тях имаше истински генерал, един от участниците в битката за Поморския вал^[3], както и истински заместник-министър. Портретът на геолога Рончка завършваше галерията. Като член на проучвателната група той се бе отличил при откриването на богатите серни находища край Тарнобжег. И тримата ги бяхме видели веднъж на юбилея на училището.

Освен портретите в кабинета на Шефа, в стъклена витринка, се пазеха спомени от прочутите ученици. Повечето от старите експонати бяха изчезнали, но някои, укрити с големи усилия и с риск за живота от заслужилия разсилен на училището Венцковски, който вече не е между живите, бяха оцелели. Най-ценни бяха бинокълът и лулата на капитан Пучо, орлето на генерала, паметно кръгче сяра от първата стопилка с изчегъртано отгоре посвещение за училището, подарък от геолога Рончка, една тетрадка на заместник-министъра (за съжаление никога не я разтваряха и това пораждаше слухове, че в тетрадката имало прекалено много червено мастило) и една метална закачалка, изработена на времето от генерала в часовете по ръчен труд. Казват, че той искал да подари и прашката, която направил нелегално по време на занятия уж „между другото“ и с която повече се гордеел, обаче Шефът предпочел закачалката.

С една дума, още от първи клас ние растяхме в сгъстения въздух на славата или, ако предпочитате, в блясъка на славата. Така поне твърдеше Шефът при различни случаи и особено на тържествените събрания. Ние обаче бяхме на малко по-друго мнение. Бързо усетихме, че растем в сянката на славата. Повярвайте ми, славата хвърля и известна приятна сянка. Тя беше доста дебела и под нея можеше съвсем спокойно да се спотаиш. Умело се възползувахме от това положение. И успявахме.

Позицията на училището ни беше толкова силна, та изглеждаше немислимо някакви си там дребосъци да могат да я разклатят. В тази всеобща атмосфера на величие просто някак не ни обръщаха внимание.

Трябва да си призная, че задачата ни беше улеснена от класната, другарката Лилковска. Другарката Лилковска — създание крехко, чувствително и изпълнено с вяра в младежта — известно време беше, наред с мадам Калино, вторият даскал с рокля в нашето чисто мъжко училище. Дойде при нас направо от учителския институт. И още щом усетихме, че си имаме работа не с даскал, а с ангел, който по неизвестни причини е слязъл в земния живот на нашия клас, ние подло се възползувахме от този факт и по недостоен начин започнахме да поставяме на изпитание търпението на ангела.

Да знаеше Шефът в чии ръце предава невинната жена! И до днес с отвращение си спомням за нашата жестокост. Тази грешка, струва ми се, няма да ни бъде простена никога, още повече че не можахме да я изкупим.

По средата на учебната година другарката Лилковска ни напусна. Замина да се лекува в санаториум за нервноболни. Състоя се тъжно прощално тържество и по този повод директорът произнесе къса, но красива реч.

Говореше за малките житейски пречки, в които се бе разбил ентусиазмът на другарката Лилковска. Ние го слушахме дълбоко развълнувани и потиснати от непредвидените последици на нашите лудории. С ужас си помислихме, че ние сме били тези пречки, в които се бе разбил ентусиазмът на другарката Лилковска, но от следващите думи на Шефа излизаше, че не сме били ние, а служба жилищно настаняване, която не й дала самостоятелна квартира и я принудила да „съжителствува със същества от епохата на терциера“. Значи Шефът не знаеше цялата истина. Но въпреки това ние продължихме да изпитваме угризения на съвестта.

През цялото време другарката Лилковска ни гледаше и сигурно под влияние на този поглед започнахме да си даваме сметка, че и ние сме били за нея същества от терциера, а може би дори от палеозойската ера. Разбрахме какво сме загубили. След това вече никога не сме имали такава класна.

Ударът, който преживяхме тогава, и искрената ни мъка по другарката Лилковска не останаха незабелязани от учителите и ни спечелиха всеобщо съчувствие и симпатия. Учителите щадяха нервите ни, не ни плашеха с класни упражнения, не ни поставяха под кръстосания огън на въпросите. Никой не се зае с неблагодарната задача да сондира знанията ни. Останалата част от годината изкарахме спокойно със заместници и, както можете да предполагате, безгрижно си клатехме краката.

За нас самите беше изненада, че издържахме изпита за осми клас, а го издържа по-голямата част от класа. Просто имахме късмет. По математика успяхме да препишем задачите, а от темите по полски една страшно ни пасна. Това беше темата: „Как си представям първия полет на човека до Луната“. Естествено всички избрахме нея и шашнахме учителите с изключителните си познания по космонавтика. А добрите хора ни освободиха от устен изпит, благодарение на което си спестиха положително едно от най-големите педагогически разочарования.

Разкриха ни едва в осми клас в началото на учебната 1960/61 година. Това трябваше да се очаква. В средните училища шести и седми се смятат за сополиви класове и може да се случи даскалите да гледат на тях през пръсти. Но осми клас вече е гимназиален. Край на намалението. За вас се залавят даскали специалисти. Личности важни, строги и взискателни, които престават да се отнасят към учениците като към деца и започват да се държат като с младежи. Трябва да призная, че това пробуждане бе за нас тежко преживяване. А също и за даскалите.

Първият удар понесе Дядката, който тогава временно изпълняваше и задълженията на наш класен.

Този опитен даскал още в началото на учебната година непредпазливо пусна сонда в класа. Както се изрази след това, неговата сонда не била изваждала дотогава на бял свят такива отвратителни миазми от незнание и объркване на понятията.

Тъй като все още не му се вярваше, той се върна към елементите, вдигна на дъската Четковски и му каза да напише първите пет поредни „прости числа“. Четковски най-напред дълго мисли, зяпнал уста и ококорил от ужас очи, а после написа: 1, 2, 3, 4, 5. Дядката се разтрепери, но попита все още спокойно:

— Наистина ли всички тези числа са прости?

— Ами, не — отвърна неуверено Четковски.

— А кои са?

— Ами тия от началото: един, два… — отговори Четковски и спря.

Тогава Дядката се изсмя заплашително. Приближи се до дъската и написа: 1, 2, 3, 5, 7.

— А може би ще се съгласиш, миличък, че това са простите числа?

Четковски не се съгласи и упорито твърдеше, че числото седем е сложно.

Дядката се отпусна на стола. Известно време челюстта му трепереше от яд, после той попита:

— Слушай, миличък, ти случайно да не би да имаш честта да си брат на Тадеуш от единайсети клас?

— Да, брат съм му.

— Този боксьор не ти ли е казвал, че не понасям в класа си четириръки?

— Казвал ми е.

Дядката се приближи до Четката и отблизо се вгледа в него.

— Ти тренираш ли бокс?

— Не.

— Това още повече ме озадачава. А боледувал ли си от тежки заразни болести?

— Само от заушка.

— В такъв случай, боя се, че ти ще си последното математическо откритие на нашето училище — задъха се Дядката. — След прочутия клас на четириръките не съм имал подобно откритие. Но четириръките поне бяха боксьори и това ги оправдава, а ти какъв си, хлапако? Воистина ти казвам! Сядай и трепери!

Четковски седна и затрепери, а заедно с него затреперихме всички.

Възмутеният Дядка прекъсна урока, взе си неизменния чадър, и като удряше силно с него по пода, напусна класната стая. Но на вратата се обърна и рече:

— Позор!

В канцеларията той заявил на директора, че въпреки продължителните си усилия не е в състояние да намери с нас общ знаменател и моли да бъде освободен от задълженията на класен ръководител и преподавател на нашия клас.

Шефът в началото не реагирал, като сметнал огорчението на Дядката за израз на лошото му настроение този ден. Но съвсем скоро разбрал, че и останалите учители са преживели в нашия клас подобни педагогически разочарования. Най-сетне учителят по полски Жвачек, също непредпазливо, май на третия час, пусна малка сонда и като чу някои скандални открития за класиците на полската литература, засмя се зловещо и без да каже дума, се върна пребледнял в учителската стая. Там заявил с присъщото му чувство за хумор:

— Открих в училището неандерталци. Няма ли да пожелаете да чуете тяхното бръщолевене, другарю директор? Това е рядък случай. Мога да ви доведа представители.

След което провел с директора драматичен разговор и в резултат на него нашата четворка се озова в директорския кабинет.

Тук, както вече е известно, в присъствието на учителското тяло директорът произнесе пред нас принципно експозе. Това несъмнено беше една от най-добрите му речи. Придружаваше я богата и драматична жестикулация и, по-специално, едно великолепно движение на показалеца, който се пренасяше от портретите на славните възпитаници на училището към нашите жалки фигури.

От тази ораторска страст изтръгна Шефа едва осата, на която явно бе омръзнал яловия полет под лампата и започна заплашително да кръжи над плешивите глави на даскалите.

Директорът прекъсна за миг.

— Изгонете осата, моля ви — каза той. Другарят Жвачек се спусна подир насекомото, но напразно. Изгонена от плешивините на даскалите, осата застрашително взе да кръжи около нашите носове.

— Имате ли да кажете нещо? — чухме ние гласа на Шефа и направихме физиономии — самата оскърбена добродетел.

— Много съжаляваме, другарю директор — започна Мрачния, — но честна дума, що се отнася до невежеството, не разбираме за какво става въпрос.

— Те не разбират! — прогърмя директорът и безпомощно погледна Жвачек. — Виждам, че напразно съм си драл гърлото досега. Може би все пак вие ще ни демонстрирате онова, което възнамерявахте да демонстрирате?

— Разбира се — отговори Жвачек. — Можеш ли да ми кажеш, Мрачни, какви залози има?…

— Залог по-голям от живота — отговори, без да се запъне Мрачния. — А ако става въпрос за другите…

— Става въпрос за граматичните залози.

— Определителни…

— Достатъчно! — изкрещя Жвачек. — Четковски! Времената!

Четковски безпомощно хвърли рибешки поглед наоколо.

— Ами, стари и нови — измънка той.

— Отлично — каза Жвачек. — Слабински, кой е написал „Фаропазачът“^[4]?

— Жеромски… Той е стоял на фара на Розеве^[5], аз съм ходил там.

— Чудесно. А може би знаеш и кой е написал „Хам“?

Слабака се замисли.

— „Хам“ ли?

— Да, да… „Хам“, „При Неман“^[6]…

— „Хам при Неман“ ли?

Учителите се спогледаха с ужас. Само физкултурникът Неруха, който винаги бе изпитвал симпатия към нас, се опитваше да спаси положението.

Дочухме неясния му шепот.

— … жешко…

— Е, кой? — строго попита Жвачек.

— Чешко^[7] — издрънка Мрачния.

Директорът неочаквано замахна с ръка. Не успяхме да си изясним дали това бе жест на благородно възмущение или покушение срещу осата, която тъкмо беше докоснала директорското му ухо. Във всеки случай това бе отчаян жест. Ръката на директора описа елипса и с целия си размах се стовари върху главата на Катон. Чу се глух удар. Римлянинът тупна на пода, след което установихме, че долната му челюст и лявото ухо са загубили физическата си връзка с останалата част на главата.

Настъпи кратко смущение. Шефът разтъркваше ръка и объркан гледаше гипсовите отломки в краката си.

Едва гласът на мадам Калино успокои напрегнатата атмосфера:

— Най-сетне се отървахме от тоя Катон — въздъхна тя. — Да ви призная, вече не можех да гледам това изподрано плашило.

— И аз — побърза да ги увери физкултурникът. — Отдавна се чудех кой най-сетне ще събере смелост да махне от очите ни тая вехтория.

— Да, това несъмнено беше една натуралистична безвкусица, която отдавна осакатява естетическите чувства на младежта — подкрепи ги и другарят Криска, учителят по рисуване. — Съгласен ли сте с мен? — попита той Жвачек.

— Да, неумело копие без никаква стойност — кимна Жвачек. — Извикайте Венцковска — обърна се той към нас — да прибере това.

Ние с облекчение се спуснахме към вратата, но изведнъж чухме гласа на другаря Мишак, учителя по история, по прякор „Алкивиад“.

— Чакайте… мисля, че това ще… хм… ще може да се спаси.

— Да се спаси ли? Но защо? Не си струва — възкликна мадам Калино.

Обаче Алкивиад вече се бе навел, събрал бе парчетата от бюста и ги прибираше в чантата си.

— Ще дам да ги залепят. На „Краковске пшедмешче“ в една работилница.

Случката имаше все пак и положителна страна, защото Шефът, изкаран от равновесие, сметна за необходимо да приключи разговора.

— Марш в класната стая — каза той, като наместваше във витринката късчето сяра от първата проба. — И запомнете — празникът свърши! Със сяра и желязо ще горим бацила на невежеството!