Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (5)

Глава четвърта

Във физкултурния салон не искаха да ни пуснат. Двама дангалаци от десети клас с полички от лико, единият с тамтам, а другият с копие в ръка, ни препречиха пътя.

— Къде? Тук има репетиция!

— Отиваме при колегата Лепки. Пращат ни при него… — уверено рече Мрачния.

Африканските воини ни изгледаха критично.

— Сигурно са статистите — каза тоя с тамтама.

— Добре, да влязат — съгласи се вторият. Изтикаха ни насред залата.

— Шекспире, ето ти статистите! — извика тоя с тамтама и забарабани силно.

Лепки разбута групата актьори и с нервна крачка се приближи до нас. Беше увит с някакъв пъстър плат, а на главата си имаше чалма. Погледна ни строго.

— Не… не… Какви са тези шеги? Трябват ми черни хора! Нали казах, че днес репетицията е с костюми — извика той. — Съблечете ги веднага и в гримьорната…

— Ама ние само… — опитах се да обясня аз, но Шекспир невъздържано ме прекъсна:

— Без философии. Събличайте се бързо! Аз не мога да се вживея като виждам пред очите си бели муцуни — и докато казваше това, той започна да ми съблича сакото.

— Но, защо, какво… — изплашен се опитах да се защитя, — ние искахме само…

Обаче изведнъж млъкнах, защото Мрачния ме ръгаше с лакът. Дочух шепота му:

— Не се противи, ще го ядосаш и нищо няма да излезе.

Аз прекратих съпротивата и се оставих да ме отведат зад кулисите заедно с другите. Там три момчета от десети клас ни взеха здравето. Съблякоха ни, намазаха ни целите с начернени тапи и ни сложиха басмени гащета.

След няколко минути, преобразени в негри, ние отново се озовахме на сцената.

— Ами да, това е съвсем друго нещо — Шекспир ни измери с поглед, пълен със задоволство. — А сега, на работа. Да започваме!

Ние се спогледахме безпомощно.

— Какво се кокорите такива? — учуди се Шекспир. — Надявам се помните какво трябва да говорите?

— Шекспире… — започна неуверено Мрачния.

— Какъв ти „Шекспир“? — ядоса се той, — викай ми „кацико“.

Мрачния се намуси.

— Не се дърпай — прошепнах му аз. — Говори, както ти казва…

— Кацико — промълви Мрачния, — дойдохме при вас с една малка молба…

— Какъв е тоя диалог?! — прекъсна го изненадано Шекспир. — Кой ми изпраща тук тия некадърници? Ще увехна!

— Извинете, но аз… — изчерви се Мрачния.

— Какво „ти“?

— Трябва нещо да обясня.

— Разбирам. Не си научил текста — каза Шекспир. — Сега я наредихме… Е, няма как — примирено добави той след малко, като се мъчеше да се владее. — Всъщност, би трябвало да ви изхвърля навън, но ми харесват вашите физиономии… В тях има нещо… Затова да повторим бързо диалога. Внимавай, трябва да извикаш: „Жалък кацико!“… Е, викай де!

— Жалък кацико — смотолеви Мрачния.

— Не… не така… трябва да се вживееш… — обясни Шекспир. — Помни, че ги гориш от жажда за отмъщение, за кръвта на тираните, кипиш от благороден гняв. Най-важното е вътрешното преживяване. Повтори го!

— Жалък кацико! — изрева отчаяно Мрачния.

— Да, сега е по-добре. Веднага разбрах, че си упорит. Запази този тон, само че го подчертай и с жест, хвърли се към мен… с гняв в очите… Струва ми се, че имаш въображение, затова представи си как би се държал пред един палач. Повтори го!

— Жалък кацико! — изкрещя Мрачния и святкайки с бялото на очите, се хвърли към Шекспир и го сграбчи за гушата.

На нещастния кацик очите му щяха да изскочат от орбитите, той се изтръгна изплашен и отчаяно блъсна Мрачния.

— Да не си полудял? Искаш да ме удушиш ли? Не може така. Ти не си див човек. Ти си борец за свобода.

— Но нали ми каза да се вживея — оправдаваше се задъхано Мрачния.

— Да се вживееш, но в играта… а не наистина. Това се прави на ужким.

— Сега вече съвсем не разбирам… да се преструвам или да се вживявам?

— Да се вживяваш, но не да душиш.

— Ами аз така се вживявам.

— Я не дрънкай глупости!

— Тогава как да се вживявам?

— Обяснете му — въздъхна Шекспир и се обърна към останалите негри, като триеше потта от челото си.

— Може би той се вживява по този начин — защити Мрачния един магьосник с маска и рога.

— Защо не го оставим да се вживява така? — попита някакъв воин с копие.

— Нека се вживява така с тебе, че да видиш — ядоса се Шекспир. — Моят врат не е толкова як.

— Не го стряскай — пак се обади магьосникът. — Той го изигра чудесно, наистина!

— Да, нека запази този тон — добави воинът. — Продължаваме нататък.

— Божичко, с какви хора работя! — въздъхна примирено Шекспир. — Добре, негоднико — обърна се той към Мрачния — запази този тон, само не ме души прекалено силно, че ще те сритам. Нататък, господа. Сега ти ще извикаш — посочи той Четковски.

— Какво да извикам?

— Ще извикаш: „Ти ни продаде на колонизаторите!“ А след това тоя дългун — обърна се той към Слабака — ще викне: „Но черният народ се вдигна на борба!“ и ще се хвърли с копието, а ти, малкият — посочи той към мен, — ще попиташ: „Чуваш ли тамтамите на победата?“ При тези думи всички ще ме накачулите и ще кажете: „Ти си арестуван!“ Това е всичко. Ясно ли е?

Ние се окашляхме с неопределени лица и се спогледахме.

— Само, моля ви се, не гледайте така, като че ли сте паднали от Марс. Вие сте буен народ, възбуден от борбата и решен на всичко. Най-важното е експресията, момчета.

— Какво е това експресия? — попита Слабака. — От експрес ли идва?

Шекспир безпомощно погледна другите актьори.

— Експресия означава израз — обясни магьосникът, но по физиономията на Слабака познах, че нищо не е разбрал.

— Застанете по местата си — рече Шекспир. — Сега ще изиграем цялата сцена.

Усещах, че се оплитаме безнадеждно и исках да се възпротивя, но Мрачния отново ме сръга в ребрата и прошепна:

— Не се дърпай! Остави го!

А високо каза:

— Хайде, момчета, да им изиграем сцената. Какви по-сложни неща сме вършили, а! Напред!

Като каза това, той се хвърли към Шекспир, разтърси го и извика:

— Долен кацико!

— Ти ни продаде на колонизаторите! — изкрещя Четката и страшно обърна очи.

— Но черният народ се вдигна на борба! — Слабака се хвърли напред с копието.

— Чуваш ли тамтамите на победата? — попитах аз мрачно.

В този момент момчетата с тамтамите започнаха да думкат.

— Ти си арестуван! — развикахме се всички и наобиколихме Шекспир.

Разнесоха се ръкопляскания. Шекспир, магьосникът и другите негри ни погледнаха с уважение.

— Отлично — каза Шекспир — виждам, че преодоляхте сценичната треска и се разгряхте. В такъв случай продължаваме нататък. След думите: „Ти си арестуван!“ ще се хвърлите върху мен, ще ме вържете с въже и ще ме изнесете от сцената.

Мрачния трепна. Забелязах, че в очите му изведнъж се появи странен блясък.

— Добре, вожде — отговори той бързо и с готовност. А като се обърна към нас, тихо добави:

— Чудесна възможност, момчета.

— Какво каза? — смръщи вежди Шекспир.

— Казах, че това е чудесна идея.

Изиграхме още веднъж цялата сцена и според указанията след думите: „Ти си арестуван!“ се хвърлихме върху Шекспир, омотахме го с въже и така, вързан като салам, го изнесохме от сцената, събуждайки ентусиазма на зрителите.

Притичахме с тялото зад кулисите и през празната съблекалня. Аз ситнех последен, придържайки краката на кацика. Мислех, че в съблекалнята ще се отървем от неприятния товар, но Мрачния, който тичаше пръв, изобщо не спря, само ни намигна многозначително и посочи с брадичка към вратата.

Излязохме навън и забързахме към опитното поле. За щастие никой не ни забеляза. Самият Шекспир се усети едва когато го лъхна студеният въздух на игрището.

— Къде ме носите? — попита учудено той. В отговор Мрачния ускори крачка.

— Какво значи това? Пуснете ме, негодници! — извика Шекспир. Той започна да се напъва и да се дърпа, но нищо не можеше да направи.

— Не се бой — задъхано рече Мрачния. — Нищо лошо няма да ти правим.

— Помощ! Отвлякоха ме! — разкрещя се Шекспир, колкото му глас държи, обаче никой не го чу. Впрочем след миг той млъкна, защото Мрачния му запуши устата със собствената му чалма.

Спряхме едва в края на опитното поле, зад малинажа.

— Достатъчно — каза запъхтян Мрачния. — Оставете го тук. Ще поговорим с него.

Положихме тялото край прогнилия дънер на старата круша, сред прецъфтели лайкучки. Шекспир като че ли се беше примирил със съдбата си. Лежеше неподвижно. Престана да се дърпа. Но когато срещнах погледа му, тръпки ме полазиха. Очите му бяха вперени в нас и аз усещах, че те ни издават присъда… Едва сега си дадох сметка какво бяхме направили.

— Това е истинска лудост — прошепнах на Мрачния. — Струва ми се, че отидохме твърде далече. Да отвлечеш десетокласник! Знаеш ли какво е да се заядеш с десети клас? Те няма да ни го простят.

— Късно е вече за съжаления — промърмори Мрачния. — Каквото има да става, ще става, нямаше друг изход. С добро нищо нямаше да ни каже, а така…

— Какво ще правиш с него?

— Как тъй „какво“? Ще го склоня да ни каже способа.

— Само че бързо — изохка тъничкият Четковски, който вече трепереше от студ. — Тук не е Африка, че да ходим голи.

— Не се бой, бързо ще стане — каза Мрачния и разтърка настръхналото си тяло.

После клекна до пленника.

— Слушай, Шекспире — започна той. — Съжаляваме, че трябваше да направим това, но нямахме друг изход. Мисля, че ще ни разбереш. Работата е проста. Внимавай какво ще ти кажа. Нужен ни е способ за даскалите…

Мрачния му описа накратко нашето положение и жизнената необходимост да получим съответните тайни сведения.

Накрая завърши с думите:

— Бъди приятел. Помогни на другарите си в беда. И не се опитвай да извърташ, от сигурно място научихме, че знаеш способа. Щом ни кажеш каквото трябва, веднага ще те пуснем. Освен това можеш да разчиташ на нашата благодарност. Няма да те подведем. И тъй, слушаме те, Шекспире.

Като каза това, той отпуши устата на пленника.

— Колониални палачи! Гибони с човешко тяло! Ще ви дам аз на вас един способ!… — разкрещя се Шекспир, но Мрачния отново му запуши устата.

— Ти ни огорчаваш, Шекспире, — каза Мрачния, — не си настроен много приятелски. Затова и ние ще трябва да приложим не особено приятни средства. Ще го направим със свито сърце, но повярвай ни, нямаме друг изход. Ти си нашата единствена възможност.

— За какви средства говориш? — попитах аз малко обезпокоен.

— Ще приложим мъчения — спокойно отвърна Зенон.

— Я стига, моля ти се, не утежнявай положението — изплаших се аз. — Опитай още веднъж с добро. Може би ще проговори.

Зенон леко открехна запушалката на Шекспир, но от устата му забълва поток от ругатни.

— Сам виждаш, че не може — каза Мрачния, и затисна устата на Шекспир. — Продължава да бълва отрова. Слабак, дай една сламка.

Слабака му подаде стръкче суха трева и Мрачния леко започна да гъделичка Шекспир зад ухото.

— Щом решиш да говориш, направи знак с малкия си пръст — спокойно рече той на пленника.

Шекспир направи знак. Мрачния прекрати мъченията.

— Записвай, Чамчо — обърна се той към мен.

— Нямам бележник. Остана ми в дрехите — казах аз.

— Записвай на ум — рече Мрачния, открехна запушалката на Шекспир и любопитно наостри уши.

— Опашат мандрил! Син на скункс и чакал! — злъчно избълва Шекспир.

Мрачния побърза да му запуши устата.

— Какво каза той? — направих се, че не съм чул.

— Нищо особено — рече Мрачния.

— Да го запиша ли?

— Без глупави шеги, Чамчо — изсумтя Мрачния и поднови мъченията.

— Да видим на кого по-бързо ще му омръзне, Шекспире. Аз имам време. Ще почакам, докато поумнееш. Може би си мислиш, че студът ще ме накара да се откажа. Грешиш. Погледни как грее слънцето. Сигурно е най-малко двадесет градуса на слънце. Ще издържим. А, момчета, какво ще кажете?

Четката и Слабака за миг престанаха да треперят и геройски потвърдиха.

— Да. На нас ни е съвсем топло.

— Сядайте, момчета — каза Мрачния. — Очертава се по-дълга операция.

Четката и Слабака послушно седнаха.

— А ти, Чамчо, защо не седнеш?

Аз се окашлях смутено. Срам ме беше да си призная, че не мога да гледам всичко това. Методите на Мрачния не бяха в моя стил. А и чувствувах, че се вкочанясвам.

— Аз ще ви охранявам! — казах и се дръпнах в храстите. Като се уверих, че Мрачния не ме вижда, започнах да правя бързи гимнастически упражнения, за да се сгрея. Когато след минута надникнах при тях, установих, че положението не се е променило. Въпреки силните средства Шекспир не проявяваше нетърпение.

— Дай по-дебела сламка, Слабак — рече най-сетне разочаровано Мрачния.

Но уви, нито смяната на инструмента, нито удвояването на мъченията не направиха на Шекспир желаното впечатление, напротив, по лицето на осъдения се появи нещо като усмивка на блажено задоволство.

— Да му свалим чорапите и да го погъделичкаме по петите? — предложи Четката.

— Нищо няма да стане — рече Мрачния, — той е нечувствителен. Но аз знам как да се оправям с нечувствителните. Слабак, донеси една пчела.

— Как да я донеса? — разтревожи се Слабака.

— Не е ли по-добре с коприва? — промърмори Четковски. — Или с магарешки бодил?

Но преди още да уточним техническите подробности на по-нататъшните мъчения, ние станахме свидетели на едно непредвидено явление.

През неподвижното досега тяло на Шекспир премина странна тръпка. В устата на пленника под запушалката нещо заклокочи, той се изпъна, а после започна да прави някакви резки извивки на тялото с енергия, каквато съвсем не подозирахме у него. След малко на тревата се виждаше вече само една безформена шарена маса, която се тресеше с невероятна бързина и вдигаше нагоре облаци изсъхнали листа, трева и цветя. Всичко това имаше и други, достойни за съжаление последици. Защото въжето, което стягаше пленника, очевидно се разхлаби… Шекспир освободи ръце, изтръгна запушалката от устата си и със страхотен вик скочи на крака.

Мислех, че ще се възползува от свободата и ще избяга, но той изпадна в странна лудост. Започна да танцува див танц, подскачаше на място, разкъсваше дрехите върху себе си и се удряше по цялото тяло. Дали пък не си бе загубил ума от мъченията? Не можех повече да гледам танцуващия Шекспир и изтичах при момчетата.

— Хванете го! — извиках аз. — Не виждате ли, че е полудял?

Но в същия миг с ужас забелязах, че подобни, макар и едва зараждащи се тръпки побиват Мрачния, Четката и Слабака. Те скочиха прави и заедно с Шекспир започнаха същия кошмарен танц, като подвикваха неразбираеми думи.

— Какво ви стана? — попитах аз бледен.

— Мммррравки! — едва успя да произнесе Мрачния. — Ттук иммало ммммррравуннняяяк!

Шекспир пръв се изтръска от мравките. Уви се отново с пъстрата си одежда на кацик и, хванал в ръка въжето, с което беше завързан, съвсем недвусмислено започна да се приближава към нас, а на лицето му бе изписано кърваво отмъщение.

— Леваци такива! — изсъска той. — Да връзвате дори не можете като хората. За в бъдеще ви съветвам да привързвате на кол. Като мумия или салам никак не е сигурно, особено когато жертвата се постави върху мравуняк. А сега ще си разчистим сметките.

Ние естествено нямахме никакво желание за това и в същия момент си плюхме на петите. Разбира се, с най-голяма радост бихме избягали където ни видят очите, но уви, поради оскъдното си облекло и абаносовия цвят на кожата, беше невъзможно да напуснем очертанията на опитното поле. Затова търтихме към сайванта.

Венцковска тъкмо си хранеше кокошките. При вида на черните голи фигури, които препускаха към нея, клетата жена издаде няколко нечленоразделни, но въпреки това отчаяни звукове и побягна към училището.

Ние пък се барикадирахме в сайванта.

Известно време Шекспир силно блъскаше вратата и капаците на прозорците, после настъпи тишина. Помислихме, че се е оттеглил, но когато надникнахме през една пролука в капака на прозореца, видяхме го, че седи на един пън и дебне.

— Хайде да се разберем, бе приятел — каза помирително Мрачния. — Да сключим споразумение. Предлагаме откуп.

— Друг път! — рече Шекспир. — Тая няма да я бъде, любители на способи. Сега пък аз имам време и ще почакам.

— Какво искаш да правиш с нас? — попита Мрачния.

— Искам да видя как ще ви измъкнат оттук Шефът и Жвачек.

Ние се разтреперихме.

— Остави ни да офейкаме — каза Мрачния. — Ако жадуваш за отмъщение, можеш да погъделичкаш всеки от нас с коприва, но само по два пъти.

— Аз презирам примитивното хлапашко отмъщение — засмя се иронично Шекспир. — Личи си, че не сте дорасли до нормалното равнище дори и в отмъщението. Мен може да ме задоволи само интелектуално отмъщение.

— Приказки! Защо тогава ни гонеше с въжето?

— Това бе първата ми неконтролирана реакция. Но сега овладях рефлексите си и обмислям други възможности…

Ние млъкнахме сериозно разтревожени.

— Какви са тези възможности? — най-сетне предпазливо попита Мрачния.

— Уви, боя се, че сега не е време за обяснения — каза Шекспир, — защото ми се струва, че вече идват за вас…

И наистина откъм училището се приближаваше Венцковска, а след нея Шефът и Жвачек. На известно разстояние подир тях вървяха магьосникът и останалите актьори от десети клас.

Усетихме, че въпреки оскъдното облекло, ни става горещо.

— Насам тичаха, другарю директор — сочеше с ръка все още развълнуваната прислужничка.

Шефът се оглеждаше недоверчиво наоколо.

— Не виждам тук никакви негри. Пак нещо ти се е привидяло, Венцковска. Трябва да се лекуваш.

— Ей богу, другарю директор — Венцковска се удари в гърдите, — ако лъжа, да пукна! На място да умра, както си стоя! Негри тичаха, другарю директор. Голи-голенички.

Директорът направи кисела физиономия. Клетвите и заклинанията на Венцковска винаги го изпълваха с отвращение и оскърбяваха педагогическите му чувства.

— Не приказвай глупости, Венцковска — изсумтя той. — И хич не си мисли, че идвам тук, защото съм повярвал в негрите на Венцковска. Голи негри във Варшава, и то през октомври. Идвам, за да те убедя, че грешиш и веднъж завинаги да изкореня твоите фидеистични и метафизични наклонности. Разтъркай си очите и виж, че наоколо няма никого.

— Сигурно са се скрили в сайванта. Обзалагам се, другарю директор, че са в сайванта. Надникнете вътре — обърна се тя към Жвачек.

— Ей сега ще проверим — чухме ние гласа на Жвачек и след туй дръжката на вратата рязко се разклати.

— Затворено е — каза той.

— Ами да, а беше отворено, защото взимах булгур за кокошките. Сигурно те са затворили! Отвътре са затворили с кукичката! Само те ще са! — палеше се Венцковска.

— Ей сега ще видя — каза Жвачек.

В пролуката на вратата забелязахме окото му, а след малко част от ухото.

— Да, наистина, там има някой — рече той учудено. — Чувам учестено дишане и лек шум.

— Не ви ли казах?! — победоносно извика Венцковска. — Виждате ли, другарю директор, че не ми се е струвало и че няма какво да се изкоренява у мен.

Директорът смутено се покашля.

— Излизайте оттам! — извика той.

Жвачек повторно натисна дръжката на вратата.

— Отваряйте и излизайте!

Ние не помръднахме.

— Не може така — каза Венцковска, — ами че те се страхуват. Представете си само, другарю директор, и вие, другарю учител, клетите изплашени негърчета, които треперят от страх, а вие веднага като някаква полиция… Трябва внимателно.

— Но това не може да бъдат негри! Другарко Венцковска, за бога! — закърши ръце Шефът.

— Аз ще ви докажа, другарю директор — каза Венцковска и се обърна към нас с гальовен, умоляващ глас: — Миличките ми, добричките ми, кажете какви сте.

Ние мълчахме.

— Покажете навън поне една ръчица, поне едно пръстче, — молеше се тя.

Не можахме да устоим на молбите на добрата женица.

Мрачния напъха в процепа черния си пръст.

— Черен е! — възкликна зарадвана Венцковска. — Погледнете, черен е. Е, кой е прав?

Педагозите погледнаха недоверчиво, а Жвачек искаше да улови Мрачния за пръста, но за щастие Мрачния навреме го дръпна.

— Наистина е черен — каза Жвачек. — Какво значи това!

— Нищо не разбирам — Шефът го погледна съвсем объркан. — Вие какво мислите за това явление, колега?

— Имам известни подозрения — каза Жвачек. — Кажете ми, скъпа Венцковска, на колко години бяха тия негри?

— На колко ли? Ученици, другарю учител. Такива едни мънички, петнайсетгодишни негърчета.

Жвачек се окашля.

— Щом са били такива мънички, защо тогава избягахте от тях и викахте?

— От нерви, другарю учител. Докато човек помисли и вече пищи.

— Разбирам. А колко бяха? — продължаваше да разпитва Жвачек.

— Четири.

— Съвпада — процеди учителят по полски. — От последния ми час липсваха точно четирима. От часа ми в осми А — подчерта той.

— В осми А ли?! — настръхна Шефът. — Хм, да… разбира се, че в осми А — въздъхна той.

— Вие мислите, че това са ученици от осми клас? — въздъхна Венцковска. — Но те не са черни!

— Въпреки това аз имам известни подозрения — каза Жвачек. — Цветът на кожата за мен не е съществен. За мен същественото е, че Чамчара, Мрачни, Слабински и Четковски младши не се върнаха след голямото междучасие за часа по полски език.

— Чамчара е този, който сутринта произведе гърмящ газ в часа на другаря Фарфала, нали? — попита директорът.

— Да, другарю директор, същият, който предизвика експлозията и похаби Киповия апарат. Впрочем, вие неотдавна имахте възможност, макар и не особено приятна, да ги приемете и четиримата в кабинета си, преди да прибегнем до известните ви средства.

— Но как ще обясните чернотата и голотата им?

— Маскирали са се, другарю директор. Най-сигурното доказателство е, че дори Венцковска не ги е познала.

— Да се разсъблекат през октомври и да тичат из градината голи! — възкликна недоверчиво директорът.

— Вие не знаете на какви жертви е способна младежта, само и само да се отклони от уроците. Сигурно пак нищо не са знаели по полски и са се страхували да ми се мяркат пред очите…

— Не, другарю Жвачек, другояче беше — чухме ние внезапно гласът на Шекспир.

Той излезе зад сайванта и се приближи до онемелите педагози.

— Много се извинявам, че се намесвам и то в такова облекло, но трябва да защитя съучениците — смело говореше той. — Отсъствието им от часа по полски е извинено. Бяха на репетиция на пиесата.

— Каква пиеса пък сега?

— „Пробуждането на Африка“.

— А, вярно, че подготвяте пиеса — рече Шефът. — Но какво означава тази гоненица из градината и това криене?…

— Ей сега ще ви обясня. По време на почивката ние излязохме да обсъдим някои неща и тогава…

— Но откъде са се взели тези нехранимайковци в „Пробуждането на Африка“? — ядосваше се Жвачек.

— Тези нехранимайковци ни бяха изпратени. Играят в сцената „Отвличането на кацика“.

— Аз не знам такова нещо.

— Не знаете ли? — учуди се Шекспир.

— Не, не зная.

— В такъв случай ще трябва да ги питаме.

— Правилно. Но нека най-напред излязат от сайванта. И изобщо това е много странно. Защо не искат да излязат?

— Сигурно от вас са се изплашили — каза Шекспир. — Аз ей сега ще ги извикам.

И той се обърна към нас:

— Момчета, не си правете шеги, моля ви. Вашето криене може да бъде изтълкувано зле от учителите. Трябва да излезете и да дадете отговор на въпросите, които ви се поставят.

Не бяхме сигурни дали това не е клопка от страна на Шекспир, но нямаше смисъл да продължаваме да се крием, затова излязохме един подир друг с много неуверен вид.

— Божичко! Значи наистина са те! — възкликна разочаровано Венцковска. Цялото й съчувствие към нас се изпари моментално като камфор. — Така ме изплашихте! Ах, безделници! И къде сте се оплескали тъй целите! Пфу! Гадост!

— Именно — рече заплашително Жвачек на Шекспир. — Нужно ли беше така да ги боядисваш?

— Иначе не мога да се вживея… — опита се да му обясни Шекспир, но Жвачек рязко го прекъсна:

— Категорично забранявам каквото и да било боядисване по време на репетициите. Достатъчно е да ги боядисаш преди премиерата.

— Прав сте, другарю Жвачек.

— Кой ви е изпратил да участвувате в представлението? — разпитваше ни Жвачек.

Не можехме да обясним.

— Може би са се явили по собствено желание — опитваше се да спасява положението Шекспир. — Вие сам разбирате, че драматичното изкуство привлича. Възможно е у тях да са се пробудили артистични наклонности. Смятам, че това е много положителен признак… такива зараждащи се увлечения у едни нехранимайковци, както си позволихте да ги наречете вие.

— Наистина ли ви привлича драматичното изкуство? — попита Жвачек.

— Привлича ни, другарю Жвачек — отговорихме ние.

— Те са талантливи момчета — побърза да обясни Шекспир. — Сцената на отвличането я изиграха с много усет.

— Възможно е. На такова нещо са способни — рече Жвачек. — Но това още не ми обяснява вашата гоненица из градината и барикадирането ви в сайванта. И те ли влизат в драматичното изкуство? — попита той иронично.

— Не толкова в драматичното изкуство, другарю Жвачек, колкото в драматичните преживявания — обясняваше Шекспир. — С две думи, става въпрос за мравки.

— За какво?

— За мравки. Тъкмо уговаряхме на открито някои неща, когато ни нападнаха мравки.

— Искаш да кажеш, че те са се барикадирали срещу мравките?

— Мравките са много досадни, не е ли така, момчета? — рече Шекспир.

— Много са досадни — признахме ние. Шефът махна с ръка и примирено въздъхна.

— Оставете всичко това, колега — рече той на Жвачек. — С тях не можем да се оправим.

— Вие се отказвате да стигнете до обективната истина?

— Не си струва нервите и времето.

— Както намирате за добре. Аз във всеки случай ще им пиша в дневника неизвинени отсъствия. А сега марш да се преоблечете и да се измиете!

Искахме да си плюем на петите, щастливи, че се отървахме с толкова, но Шекспир ни задържа.

— Още нещо, другарю Жвачек. Утре пак имаме репетиция, ще може ли да ги освободите от третия час?

— Репетиции трябва да правите само след часовете.

— Но след часовете имаме кръжок по полска литература.

— А, вярно. Е, добре тогава. Освобождавам ги.

— Не… ние не искаме! — изведнъж се уплаши Мрачния.

— Не искаме! — повторих аз като ехо.

— Не искаме! — извикаха почти едновременно Слабака и Четката.

— Как така?! — учуди се Жвачек. — Защо не искате?

— Много сме изостанали с уроците.

— А точно третия час имаме полски.

— Не искаме да бъдете недоволен от нас…

Жвачек ни погледна подозрително. Неочакваното ни усърдие сигурно го бе усъмнило и за всеки случай той реши да ни направи на инат.

— Много хубаво, че съвестта ви изведнъж заговори — процеди той с кисела усмивка. — Но за мен още по-ценни са вашите драматични интереси. Предавам ви в ръцете на Шекспир и ви желая сценични успехи.

След тези думи той се отдалечи заедно с Шефа.

Ние се спогледахме изплашени, а после крадешком хвърлихме поглед към Шекспир. Извергът се усмихваше злобно.

— Наистина ли искаш да играем?

— Разбира се — рече Лепки.

— Защо?

— Не ми се ще страданието ми да иде напразно. А освен това, струва ми се, че имам с вас някои сметки за уреждане.

Той произнесе тези думи с мек глас, но нас ни побиха тръпки.

— И тъй, до утре. И само се опитайте да не дойдете!