Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (13)

Глава дванадесета

— Да, господа — каза Мрачния разочаровано, когато вратата след Шекспир се затвори, — трябва да разработим исторически дрейф. Работата, уви, е неприятна, защото, както се оказа, на такава личност като Алкивиад не можеш да й подхвърлиш какво да е.

— Искаш да кажеш: на такава стара лисица като Алкивиад — обадих се аз. — Съветвам ви да бъдем нащрек, неговата усмивка не ми харесва.

— Алкивиад не е лисица — каза Мрачния. — Той е стар плешив морж.

— Ако става въпрос за историята, подозирам, че е лисица. Съгласен съм, че е стар и плешив, но е лисица.

— Лисица, която с нежелание разкрива лисичите си черти — каза Четката.

— Не — рече Мрачния. — Алкивиад е само един дрейфуващ морж, но морж, който не се хваща на каква да е стръв.

— В бъдеще ви съветвам да слагате за стръв нещо от рода на ухото на Дженкинс — казах аз.

— Господа, що за ухо е това? — изпъшка Слабака.

— Именно. Не можем да поставяме съдбата си в зависимост от едно неизвестно ухо.

— Единственият метод е да принуждаваме Алкивиад да дрейфува в познати води — каза Мрачния. — Да му обявяваме бой на своя територия и ние да диктуваме условията.

— Да, така е! — Слабака и Четката незабавно подеха лозунга. — На своя територия и ние да диктуваме условията!

— Съгласен съм, господа — свих рамене аз, — но каква е нашата територия? Съществува ли тя изобщо? Какви са нашите води? Боя се, че не притежаваме дори мизерно късче земя, нито пък локвичка. За да дрейфуваш исторически, трябва да имаш къде. А ние нямаме. Ние изобщо нищо не знаем.

— Господа, ние все още не знаем що за ухо е това — продължаваше да мрънка Слабака.

— Тихо, Слабак, остави ни на мира с това ухо — изръмжа Мрачния. — Затова са дежурните, за да научат. Предлагам да не падаме духом. Работата в края на краищата е само организационна. И предлагам за следващия час с дежурството да се заемат Четката и Слабака.

— Защо ние?

— Вашите сили са още пресни и неизползувани — казах аз. — Силите на Мрачния и моите днес се изчерпаха поради хитрите действия на Алкивиад, който ни принуди на неочакван и неприятен дрейф.

— Така е — потвърди Мрачния. — Измъчи ни с английския жартиер и с ухото на Дженкинс.

— Но какво да измислим?

— Нищо не трябва да се „измисля“. Трябва да вземете някоя книга и там да намерите нещо.

Слабака и Четката се намръщиха с погнуса при споменаването на книга.

— Може би ще е по-добре да се върнем към Катон.

Не без известен страх аз погледнах строгото лице на римлянина.

— Мисля — окашлях се, — че темата Катон е доста несигурна… би трябвало да разсъждаваме за добродетелите… а тази тема — хм… струва ми се, не е много подходяща в нашия клас.

— Неподходяща… нетактична и неудобна — добави и Мрачния, като също се окашля.

— Чамчо е прав — подкрепи ме Четката. — Това ще бъде опасно. Трябва да измислим нещо безопасно.

— Имам един вуйчо в Крошневице — обадих се аз след малко. — Неговото хоби е историята и къщата му е истински музей. Може би ще се съгласи да ни даде назаем някаква кост или старо желязо.

— Това е идея — рече Мрачния. — Кога ще я имаме тази кост?

— Ще се помъча още в неделя да замина за Крошневице. При условие че ми измислите отнякъде пари.

— Къде се намира това Крошневице?

— Близо до Кутно.

— Много е далече, а следователно и много скъпо — каза Мрачния. — По-добре да се разшетаме някъде наблизо.

— Един мой братовчед е нумизматик — обади се Четката.

— Какъв, какъв?

— Събира стари монети — обясни Четката. — Но работата е там, че не ги дава на заем.

— А откъде ги взима тия монети?

— Купува ги. Понякога сам ги намира. Защото води разкопките в Археологическия институт.

— Трябва да идеш при него — решително заяви Мрачния. — Упълномощавам те да вземеш от него монети.

— Казах ти, че няма да даде.

— Няма значение дали ще даде или не, става въпрос ти да вземеш.

— Как така? — разтревожи се Четката.

— Скъперничеството на нумизматика трябва да бъде наказано. Ще я вземеш за два дни, после ще я върнеш. Най-добре е с пластелин.

— Не те разбирам.

— Ще си залепиш пластелин на подметката. Като разглеждате колекцията уж случайно изтърваваш монетата и я настъпваш с крак. Монетата се залепва за подметката. Правиш се, че я търсиш, после заявяваш убедено, че е паднала в някоя пукнатина на пода или се е търкулнала под шкафа… Казваш довиждане и излизаш. Пред вратата отлепваш монетата от подметката.

Четковски слушаше изплашен.

— Аз ли трябва да направя това? — заекна той. — Аз не мога…

— Добре, тогава ще го направя аз. Ще дойда с тебе при тоя нумизматик.

— Не… не…

— Не можем да направим това — намесих се аз, — то ще ни тласне по пътя на престъплението. Това са престъпни идеи.

— В такъв случай аз си измивам ръцете — обади се Мрачния.

— Измий ги. Ще ти е от полза. Винаги са ти мръсни ръцете — отвърнах аз.

— Какво?

— Успокой се. По-скоро трябва да нагласим нещо с нумизматика. Сетих се. Ще идем при него служебно.

— Като членове на кръжока по история.

— Че ние не сме в кръжока по история.

— В нашето даскало изобщо няма такъв кръжок — забеляза Четката.

Свих рамене.

— Ако няма, трябва да основем.

Тримата ме погледнаха изненадани.

— Естествено в рамките на ГАБ — добавих аз бързо, — ще се снабдим с печат и ще действуваме официално. Това ще прави много добро впечатление на всички, включително и на нумизматиците.

— А естествено, най-добро впечатление ще направи на Алкивиад — забеляза Мрачния.

— Да, най-добро впечатление ще направи на Алкивиад — кимнах аз, — а също на Шефа и Жвачек.

Без повече да протакаме, ние отидохме при Алкивиад и за втори път го докарахме до зашеметяване, като заявихме, че сме основали кръжок по история и го молим да бъде така добър да го ръководи и да се грижи за него. След това изразихме желание да притежаваме собствен печат и помещение, в което да си правим научните сбирки.

Шефът, който беше приятно изненадан от нашата обществена инициатива, веднага ни отпусна помещение, а що се отнася до печата, той трябваше да бъде поръчан при гравьор. Затова ние поискахме да ни издадат удостоверение, че като членове на кръжока по история правим научни изследвания и училището моли да ни бъде оказвано съдействие.

С това удостоверение отидохме при нумизматика, братовчеда на Четковски, за да вземем от него на заем някои по-интересни монети. Уви, очакваше ни неприятна изненада. Отвори ни разплакалата му съпруга, която заяви, че мъжът й Дамян Обол — Четковски заминал с професор Михаловски на археологическа експедиция в Египет, а нумизматичната си колекция временно депозирал в Националния музей, където вероятно бихме могли да я разгледаме.

Това бе за нас сериозен удар, защото в сметките ни не влизаше да взимаме назаем монети от музея. Музеите в това отношение са „най-големите скъперници“, както се изрази Четковски. И тъй въпросът с дрейфа отново беше отложен и поредните две жертви по списъка трябваше да научат урока за Египет. Понеже държахме да го знаят тип-топ, ние ги подложихме на строг научен контрол. Съвестно следяхме да напълнят сивите си клетки чак догоре със съответните знания.

И този път системата задействува без грешка. Оказа се, че двете жертви, които всичко назубкаха, действително бяха изпитани, а обемът на знанията им предизвика у Алкивиад леко психическо сътресение. Окуражени от това, ние направихме опит за малък дрейф и разказахме за резултатите от посещението си при нумизматика и за неочакваното му заминаване на археологическа експедиция в Египет заедно с професор Михаловски.

Уви, тук се случи досадна и непредвидена неприятност. Алкивиад ни погледна подозрително и каза:

— Не знаех, че професор Михаловски има и свръхестествени способности.

— Как така?

— Че може едновременно да се намира и в Египет, и във Варшава. Защото вчера го срещнах. Дори разговарях с него.

Ние бяхме съвсем объркани.

— Чакайте — рече Четката. — Аз ще изясня този въпрос.

И наистина го изясни. Още същия ден ми се обади по телефона.

— Страхотна новина — извика той възбуден, — цялото ми семейство е възмутено!

— Какво е станало?

— Братовчед ми Обол — Четковски не е заминал за Египет.

— А къде?

— Заминал при един известен нумизматик, доктор Кислон, в Билгорай и го увещавал да му продаде някаква рядка староперсийска монета. Но понеже доктор Кислон се опъвал, той приложил метода на пластелина.

— Метода на пластелина ли?

— Да, същия, за който ме уговаряше Мрачния. Уви… тоест, исках да кажа, за щастие на справедливостта, доктор Кислон забелязал, че братовчед ми Обол понакуцва и му предложил да го прегледа. Братовчед ми започнал поривисто да се дърпа и да тича из стаята, оставяйки мазни зеленикави петна от пластелин по чистия излъскан паркет. Сигурно е щял да се измъкне заедно с трофея си, ако не била старата прислужничка на доктор Кислон. Отчаяна, че подът е изцапан, тя уловила братовчед ми за крака, за да погледне подметката му. И всичко се разкрило.

— Ужасна история — казах аз.

— Това още не е всичко — продължи сломено Четката. — Оказало се, че монетата вече я няма на подметката. Доктор Кислон съобщил за случая в милицията. Милицията задържала Обол и се опитала да научи от него какво е станало с монетата. Обол се правел, че нищо не знае. Тогава на милицията й хрумнало да го облъчи с рентгенови лъчи и знаеш ли какво се оказало? Че нещастната монета е в стомаха му. Трябва да я е глътнал в антрето. След като никакви безобидни средства за изваждане на монетата не дали резултат, подложили го на операция. Монетата най-сетне се върнала при законния си собственик…

— А Обол? — попитах аз потресен.

— А Обол направо от болницата го закарали в…

— В затвора ли?

— Не, в друга болница, за психично болни. Защото, изглежда, нашият братовчед е… знаеш… не съвсем… нали разбираш…

— Разбирам. Нумизматиката е опасно нещо.

— Да, опасно нещо.

На другия ден проведохме съвещание в историческия кръжок и стигнахме до извода, че е по-добре да не се занимаваме със запалени хобисти, защото човек никога не знае дали няма да попадне на някой опасен маниак.

— Няма друг изход, господа — казах аз, — трябва сами да се заемем с разкопки. „Земята крие тленни останки и исторически експонати“ — заявих. — Ако успеем да открием такъв експонат, въпросът с дрейфа ще бъде разрешен.

Всички сметнаха предложението ми достойно за осъществяване. След кратка размяна на мисли решихме още в неделя да отидем в околностите на Варшава, за да направим разкопки. Не знаехме само накъде да тръгнем. Накрая Слабака си спомни, че през ваканцията е бил с майка си и баща си на екскурзия в Черск и там видял развалини на стар замък. И тъй, избрахме Черск.

Петъкът и съботата посветихме на екипиране. Слабака намери отнякъде къса сапьорска лопатка, аз се снабдих с градинарско гребло, Мрачния донесе стара лопата за въглища. Четката се погрижи за кльопачката и за велосипеди.

В неделя сутринта тръгнахме в пакет към Черск с раници, пълни с екипировка. Липсата на тренинг и колоездачна закалка скоро излязоха наяве и след първоначалния устрем трябваше да намалим темпото, така че в Черск стигнахме едва на обяд. За да не се сблъскаме с цербера, който пазеше замъка, ние решихме да се откажем от удобния път откъм черквата и да атакуваме обекта откъм неохраняваната стръмнина.

Влачейки с усилие крака, започнахме да се катерим нагоре, като мъкнехме и велосипедите. Но по средата на пътя сметнахме, че най-напред трябва да се подкрепим, още повече че ни предстояха тежки разкопки. Апетитът ни беше чудесен и за нула време унищожихме всичките си запаси. После един час търсихме подходящо място. Най-много ни се искаше да поровим край кулата на замъка, това обаче се оказа невъзможно, защото там непрекъснато се въртяха туристи. Затуй опитахме да копаем на няколко места отвъд стената. Мрачния твърдеше, че жителите на замъка са изхвърляли тук боклука си и следователно има шанс да изровим някакъв исторически предмет. Уви, нашите исторически намерения не срещнаха разбиране у екскурзовода на група туристи, който ни изгони под предлог, че съсипваме старината. Опитахме се да започнем разкопки от другата страна на хълма, но там пък ни проследиха някакви ужасни харцери^[1]. Нито обясненията ни, нито документът, удостоверяващ, че сме членове на научен кръжок, не можаха да смекчат каменните им сърца. Те ни поискаха разрешение от окръжния реставратор да правим проучвания. Съвсем естествено, не можехме да покажем такова разрешение, поради което те ни лишиха от научните инструменти, като заявиха, че ще ги изпратят на ръководството на училището.

Сломени, ние седяхме на склона и гледахме красивия залез на октомврийското слънце, когато неочаквано блеене на кози ни изтръгна от замислеността. Към нас се приближаваше дребен човечец с черни живи очички и празнично костюмче. Той водеше на въже две кози.

— Вие по повод на разкопките ли? — попита той, след като вежливо ни поздрави.

— Защо питате? — погледнахме го подозрително ние.

— Може би бих могъл да ви помогна — отвърна добрият човек.

Мълчахме нерешително, не знаехме дали подобава да приемем услугите на един непознат и дали в това не се крие някаква долна хитрост.

— Спокойно можете да ми се доверите — и човекът доверително понижи глас. — Вече неведнъж съм помагал на разни студенти, изследователи и събирачи на антики.

— Много ли идват тук?

— Не мога да се оплача — отвърна той. — Наскоро дори един професор дойде. Съветва се с мен за автентичността на гърнето, което бе изровил от земята.

— И какво? — попитахме ние с любопитство.

— Уви, колкото и да ми бе неприятно, трябваше му отворя очите, защото това гърне жената го изхвърли миналата година.

— Значи, трудно е да се намери нещо наистина старинно?

— С тези работи е по-зле, но трябва да ви кажа, че рядко някой си отива оттук с празни ръце.

— Не ви разбираме.

— За щастие, аз все още съм тук — усмихна се открито човекът. — Помагам, доколкото мога.

— Как можете да помогнете?

— А на вас какво ви е нужно?

Ние го погледнахме изненадани.

— Да не би да сте намерили нещо в развалините? — недоверчиво попита Мрачния.

— От време на време се случва.

— Как го правите?

— Имам една нивичка точно под замъка. Понякога човек, както си върви след плуга, чучулигата пее, а нещо току звънне под палешника. Поглеждам, изорал съм меч или шлем ръждясал.

— И вие бихте могли да ни дадете нещо такова?

— Защо не? Заповядайте, може да изберем нещичко.

Добрият човек ни заведе в близката къщурка. Слязохме в мазето. Стопанинът отвори един сандък, пълен със стари железа, чирепи и кости.

— Може би това ще ви свърши работа? — извади той една счупена подкова. — Подковата на крал Август Саски Силния.

— Вие откъде знаете?

Човекът се усмихна кротко.

— Един от моите прадеди е бил ковач в Черск. Веднъж оттук минал крал Август Силния. Както знаете, в ръцете той е бил силен като мечка и му е правело удоволствие да чупи подкови. Та влязъл кралят в нашата ковачница и изпотрошил всички подкови, които сме имали тогава на склад. Тази ми е последната. Триста злоти — каза той и ни връчи експоната.

Ние погледнахме смутени. При все че много ни се искаше да притежаваме подковата, цената й надвишаваше нашите възможности.

— Предпочитаме нещо по-старо — окашля се Мрачния.

— Разбирам ви — отвърна потомъкът на ковачите и ни подаде малък жълтеникав предмет, който след подробно разглеждане се оказа зъб.

— Може би това ще ви хареса? Един от кътниците на Владислав Херман.^[2]

— Наистина ли? — ние недоверчиво погледнахме експоната. — Такъв жълт?

— Владислав Херман не се е грижел за хигиената на устната си кухина — обясни ни добрият човек.

— Но доколкото знам, Владислав Херман не е живял в Черск — плахо забеляза Четката. — Тогава вие откъде?… Неговият замък е бил в Плоцк.

— Съвършено правилно. Владислав Херман си е живеел в Плоцк, но веднъж в годината е идвал в Черск на държавен контрол. И един път по време на такъв контрол го заболява зъб. Наблизо нямало зъболекар, затова извикали ковача, моя прадядо, който имал лека ръка за болни зъби. Особено за кътниците. Та отива прадядо ми с клещите си при княза, раз-два и работата готова. Владислав Херман дори не успял да извика. В знак на благоразположение разрешил на моя предтеча да запази зъба за спомен.

— Вие сигурен ли сте, че е същият зъб? — попитах аз недоверчиво.

— Вашата научна прозорливост ви прави чест — каза добрият човек. — И един професор не вярваше, затова му дадох назаем зъба, когато учените отваряха гроба на Владислав Херман в Плоцк. И се оказа, че на княза му липсва един долен кътник от лявата страна. Тогава професорът премерил зъба и той паснал, сякаш вчера е изваден. Тъй че научно беше проверено и доказано. Петстотин злоти. По-евтино не го давам.

— Ние предпочитаме нещо по-голямо — казах аз, за да се оттеглим с чест.

— Имам пищял на швед. Понеже е бил обикновен наемен войник, само петдесет злоти. Капачката от коляното на кастелана Збигнев от Черск струва седемдесет и пет злоти. Бедрената кост на областния управител Шечеха мога да ви дам за сто злоти. Черепите на Яджвингите по тридесет злоти парчето.

— По-скоро ни интересува нещо от снаряжението — каза Мрачния.

— Частите от рицарска броня продавам от сто злоти нагоре. Шлемовете са скъпи… и само на парчета.

— А имате ли мечове?

— Младежта изкупи цялото оръжие — мечове, ками, копия, лъкове, арбалети, алебарди, а ново още не съм изкопал… ще трябва да дойдете през ноември, когато правя дълбоката есенна оран.

— Не можем да чакаме — казах аз. — Трябва ни спешно. Потърсете още нещо… нещо, което да е исторически проверено и… и…

— И да не е скъпо. Разбирам ви — добрият човек ни погледна благосклонно. — Може би паници от Пястите^[3] — и той измъкна шепа глинени чирепи с жълта, блестяща глеч. — Пет злоти парчето.

Това наистина не беше скъпо, обаче паниците не ни се видяха достатъчно ефектни. Аз оглеждах съдържанието на сандъка. Вниманието ми прикова една телена мрежичка.

— А това какво е? — попитах.

— Подбрадник — отвърна човекът. — Харесва ли ви?

— Това нещо като яка ли е? — попита Мрачния. Смутих се от неговото невежество и щях да потъна в земята от срам пред този врял и кипял в историята селянин. Той обаче не изглеждаше възмутен, нито дори изненадан, а най-спокойно ни обясни:

— Подбрадникът е част от рицарски доспехи. Бил е един вид желязна шапка с късо, също желязно було, което покривало и челото, слепоочията, врата и раменете. Правело се от железни халки, подобно на мрежа. Този подбрадник, който е пред вас, естествено е повреден. Някой як мъжага сигурно го е разсякъл с меча си по време на битка и е останало само парченце, но затова пък ще ви го дам евтино. Просто без пари. Сто и двадесет злоти.

Лицата ни съвсем се издължиха. На всички много ни се искаше да вземем подбрадника, но цената превишаваше нашите възможности.

— Не ви ли харесва? — попита добрият човек, като забеляза колебанието ни.

— Харесва ни, само че…

— Ами, като за вас — сто злоти. Ще ви го дам с намаление, нали сте ученици. Мисля, че сто злоти не е скъпо за такъв подбрадник.

— Да, не е скъпо — мрънкахме ние, — само че, нали разбирате…

— Всичко разбирам. Та колко, значи, имате?

— Боя се, че не много — отвърнах аз целият почервенял. — Тридесет може да съберем.

Добрият човек поклати глава.

Стана ни неудобно, че му отнехме толкова време.

— Е, ние тогава ще вървим… Довиждане и извинявайте… може би някой друг път… — окашля се смутено Мрачния.

И тръгнахме към вратата.

— Чакайте, момчета — задържа ни той на прага. — Все някак си ще се спазарим. Ще дадете тридесетте злоти и динамото.

— Динамо ли? — учудих се аз.

— Това от колелото — посочи той велосипеда на Четковски. — Тук е по-трудно да се намери такова динамо… Ще ми върши работа.

Ние насочихме тежки погледи към Четковски. Той води кратка вътрешна борба, но не можа да издържи на погледите ни и се огъна.

— Вземете го — произнесе със слаб глас.

Добрият човек бързо отвинти динамото, прибра тридесетте злоти и услужливо ни зави подбрадника във вестник, превърза пакета с канапче и го връчи на Четковски.

— Ще пийнете ли по чаша мляко на тръгване? Току-що е издоено.

Ние погледнахме козите, които се мотаеха под прозореца и се извинихме, че вече е доста късно и че нямаме време. Стиснахме ръката на добрия човек и бързо заминахме.

Когато къщурката на селянина историк изчезна зад хълма, Мрачния каза задъхано:

— Това се казва сделка! — Той явно беше много доволен. — Знаете ли колко струва такъв подбрадник в антикварните магазини? Цели пачки стотарки.

— Да не искаш да кажеш, че сме се възползували от наивността на селянина? — почувствувах аз угризения на съвестта.

— Ох… това е с научна цел. Ние не го взехме за търговия — успокояваше ме Мрачния.

Въпреки това мен през целия път ме измъчваха угризения на съвестта, че сме постъпили с добрия човек като нечестни колониални търговци, които измъкват от туземното население злато срещу мизерни лъскави украшения.