Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (16)

Глава петнадесета

ГАБ продължи без прекъсване през цялата зима и приключи неочаквано в онзи паметен априлски петък, когато ужасна новина порази всички ни. Едно е сигурно, че въпреки предупрежденията на Мрачния, ние пренебрегнахме приближаващата опасност. Нещата се подреждаха прекалено добре и бдителността ни отслабна. А бихме могли да предвидим, че всичко може да свърши по такъв начин.

Този съдбоносен ден урокът мина нормално, ако може да се нарече урок дрейфът, посветен на Цезар. Засега още нищо не предвещаваше близката катастрофа. Стоиците въвлякоха Алкивиад в разгорещена дискусия за обществените строеве. Спомням си, че сравнявахме римската република с шляхтишката република. Търсехме причините за израждането и упадъка на двата строя. Когато звънецът изби и стоиците се спуснаха към дъската, за да навият картата на империята на Цезар, Алкивиад ги задържа с жест и каза:

— Имам за вас изненада. Утре няма да учите!

Естествено, веднага се разнесе радостен вик. Алкивиад отново протегна ръка. По това време той вече си бе изработил този Цезаров жест, след който незабавно настъпваше тишина.

— Работата се състои в следното. Имаме чудесна възможност за малка историческа разходка. Днес пристигат на екскурзия във Варшава членовете на историческия кръжок от основното училище „Хуго Колонтай“ в Елк, над което, както знаете, сме поели шефство. Другарят директор реши един от нашите класове да съпроводи гостите като екскурзовод из по-интересните старини и да им даде изчерпателни исторически обяснения. Естествено, обясненията трябва да бъдат дадени от някой, който отлично познава предмета, тъй като гостите не са обикновени екскурзианти, а млади историци. При това положение аз предложих… осми легион. Всичко ви е съвсем прясно в главите, пък и един ден почивка няма да ви се отрази лошо.

В класа се възцари ледена, идеална тишина, каквато навярно съществува само в космическото пространство.

А и впечатлението беше от космически мащаб и аз се убедих, че няма нито грам преувеличение в онова, което писателите наричат „изправяне на косите“. Изпитах го на собствената си глава.

Но Алкивиад нищо не забеляза и продължи да говори, като спокойно отбелязваше темата на урока в дневника:

— За съжаление другарят директор и другарят Жвачек решително се противопоставиха на моето предложение. Очевидно те все още нямат доверие във вас и в познанията ви по история, боят се, че не сте компетентни и може да компрометирате училището.

Въздъхнах облекчено. Усетих как сърцето ми отново започва да бие, макар че сега пък ме обля гореща пот, за която писателите казват, че облива жертвата в мига, когато смъртната опасност я отмине.

Стоиците с радостно „ура!“ се спуснаха към картите, но ръката на Алкивиад ги задържа отново. Историкът затвори дневника, свали си очилата, потърка уморените си очи.

— И тъй, директорът смята, че вие не сте достатъчно осведомени и можете да компрометирате училището, но при мен вие имате високи оценки и аз, струва ми се, най-добре зная на какво сте способни… Затова не оттеглих предложението си. Смятам, че това е удобен случай да покажете на всички какво знаете. Аз особено държа на това. Помолих другаря директор лично да ни придружи на екскурзията и със собствените си очи да се увери във вашите знания. Другарят директор в края на краищата отстъпи, но постави само едно условие — с нас да дойде и ученикът Юлиуш Лепки от десети клас, който, сигурно сте чували, е първенец на училището. Другарят директор му има доверие и го взима със себе си като спасителен пояс, в случай че вие го подведете. И няма нищо чудно, той просто държи да не се изложи доброто име на училището пред гостите от Елк, но ние знаем, че това е излишна предпазливост. Катон ни е свидетел. И тъй, още веднъж ви напомням. Утре идвате без чанти. В десет часа тръгваме.

В първия момент бяхме толкова изплашени, че ни се искаше веднага да си признаем цялата истина, просто да извикаме: „Не правете това! Не бива! Всичко беше блъф!“ Но не можахме да произнесем нито звук.

Алкивиад излезе от класната стая, а ние продължавахме да стоим като вцепенени. За първи път от месеци той излезе сам.

Гледах след него като след луд човек, който в наивността си сам тръгва към своята гибел и прави щастлива крачка право в пропастта. Не знаех кого повече да съжалявам — нас или Алкивиад.

Пръв се съвзе Мрачния.

— Господа, чухте със собствените си уши. Даскалът, наречен Алкивиад, е полудял. Някой от вас чувствува ли в себе си сили да участвува в такова самоубийство? — той изгледа момчетата едно по едно с тежък поглед.

Всички бяхме уплашени.

— Не… аз не мога…

— Аз не си спомням… От къде на къде!

— Нищо не зная, не съм зубкал.

Никой не чувствуваше в себе си сили. И в това нямаше нищо чудно. Тук способът няма да подействува. Шефът ще започне да ни пита поред, или който му попадне. Дори ако у някого има остатъци от знания от стоическото му дежурство, каква е гаранцията, че Шефът ще го попита точно за това? Защото никой не се съмняваше, че ние не знаем цялата история, нямаше дори и сянка от съмнение, че не я знаем и не бихме могли да я знаем.

Мрачния прехапа устни и с физиономия, която не предвещаваше нищо добро, се приближи до Четковски.

— А ти, Четка? — попита той.

— Какво аз? — изплаши се Четковски.

— Ти нали обичаше историята или не е така? Сам се натискаше да те вдигат… Подскачаше на чина си…

— Аз? От къде на къде… Това беше просто ГАБ — изчерви се Четката.

— Аз пък мислех, че ще се пръснеш от знания.

— Честна дума, нищо не си спомням. Пълна мъгла. За нищо на света няма да се осмеля. Не… Остави ме на мира.

— А ти, Бабинич? — попита Мрачния.

— Я се махай. Аз още от самото начало казвах, че способът ви не важи и само ще ни докара някоя беля.

— Но зубкаше, мошенико, нали?!

— Зубках само в началото и само античната история. Но когато Алкивиад сключи с нас триумвират, престанах да зубкам. И не взимах участие в дрейфа. Питай тези, които участвуваха. Може да им е останало нещо в главата — усмихна се злобно Бабинич.

Погледът на Мрачния се спря върху Слабински.

— Ти, Слабак, веднъж дрейфуваше за Крал Зигмунт. Може би ще кажеш нещо… във връзка… с Колоната на Зигмунт…

Слабака ни погледна изплашено.

— Хайде, опитай се, приятел — подканяше го Мрачния.

— Зи-Зигмунт е бил крал — заекна Слабака, а след това изпъшка: — Божичко, ами на кой Зигмунт беше тази Колона? Те са толкова много. Не… не… Нищо не зная! В главата ми е същински хаос.

— Бем?

— Нищо не помня.

— Кох?

— Не го правех, за да помня. Правех го заради дрейфа, това не е учене.

— Бучек?

— Аз за Зигмунтовците нищо… Аз не взимах участие.

— А в какво взимаше участие?

— В Пястите.

— Говори за Пястите. Все нещо знаеш.

— Не, имай милост!

Мрачния се задъха от ярост.

— И каква излиза тя, лекета такива?! Нали сами се натискахте за Дрейфа. Нали никога не липсваха доброволци? А сега не помните!

— Но ние не сме учили, човече! Това беше само ГАБ.

— ГАБ ли? А не слушахте ли Алкивиад със зяпнала уста? Не скачахте ли един през друг за дискусии, независимо дали ви питат или не, непрекъснато висяхте над книгите, киснехте в музеите, вдишвахте задуха на вековете. И какво? Питам ви: какво? Нищо не знаете! Тогава за какъв дявол го правехте?

Настъпи пълна с тревога тишина. Мрачния продължаваше да говори със сподавен от възмущение глас:

— Ако провеждахте спокоен дрейф, Алкивиад нямаше така да се самозабрави. Нямаше да посмее… Но вие… Неумереното, порочно, бих казал дори, безпътно прилагане на Способа ни доведе до задънена улица. Аз ви предупреждавах. Казвах ви, че всичко ще се изроди. Но вие нищо, продължавахте да беснеете. Това ни погуби.

— Погуби преди всичко него — забелязах аз.

— Да, това ще бъде удар за Алкивиад. Той няма да го понесе.

— Трябва да намерим някакъв изход!

— Едно е ясно! Не бива да отиваме на екскурзията. Трябва да измислим някаква причина.

— Но каква?

— Да се разболеем! Всички.

— Никой няма да ни повярва.

— Но да се разболеем наистина. Аз имам способ.

— Не, това няма да помогне. Всички ще се досетят защо сме се разболели. Все едно е.

— Тогава какво?

— Нищо. Обаче не можем да отидем, защото ще стане още по-лошо.

— Тогава няма да отидем. А после?

— После ли? — пресипнало каза Мрачния. — Няма да има „после“. Това е краят. Краят на всичко. Вече нищо няма да помогне. Ние убихме Алкивиад — добави той тихо.

— Какво говориш?

— Свършихме го. Но не е моя вината, че нещата отидоха толкова далече, аз не исках, способът не биваше да изглежда така… Какво стоите?! — извика неочаквано той. Очите му бяха страшни. — Махайте се!

Ние изплашени се отдръпнахме. Мрачния ни гледа един миг с ненавист, после изтича от класната стая.

Никой не помръдна. Настъпи тишина. Чуваше се само цвиленето на Цицерон на двора.

— Казвай какво да правим, Чамчо? — обадиха се най-сетне Четката и Слабака. — Защо мълчиш? Нещо трябва да се направи, защото това наистина може да го убие!

— Не зная… съвсем не зная какво да правим — прошепнах аз.

Катон ни гледаше неподвижен. Стори ми се, че погледът му е ироничен.

От училище се измъкнах с прибежки, защото се боях да не срещна Алкивиад…

Остатъкът от деня ми мина като в полусън… Мъчех се да си внуша, че нищо няма да се случи. Просто един скандал повече. Но знаех, че няма да бъде обикновен скандал. Колкото повече мислех, толкова по-ясно си давах сметка за това. Всичко от самото начало минаваше пред очите ми като мрачен филм: циничното купуване на Способа, първата среща с Алкивиад на улицата, първият блъф, първият урок и първата измама, измамническите шествия, фалшивите дрейфове, триумвирата — изнудваческия договор…

Защо тогава не се възпротивих? Това вече не влизаше в Способа.

Не! Сепнах се рязко. После вече не беше измама! Та ние наистина обичахме Алкивиад. Това не бяха измамнически шествия, не бяха фалшиви дрейфове. Ние бяхме търсачи на истината…

Но, от друга страна, помислих си, ако наистина обичаме Алкивиад, ние сме длъжни да му отворим очите за своите познания. Подла свинщина е да се преструваме, че знаем. Ако не обичахме Алкивиад, всичко щеше да бъде само малка хлапашка шега, а сега е свинщина. Мрачния не беше виновен. Той ни предупреждаваше, не искаше да прекаляваме с тази обич… предпазваше ни… Но аз на никого не попречих, сам слушах Алкивиад в часовете, обичах го, дявол да го вземе, а не можех да събера смелост да му кажа истината!

Страхувах се старците вкъщи да не забележат нещо, защото веднага ще почнат да ме разпитват какво става с мен, а аз не можех с никого да разговарям. Затова казах, че ще си сложа вечерята сам и никой да не ме безпокои, защото ще уча за класно. Мислех, че изобщо няма да мога да заспя, но сигурно съм бил доста изтощен и в края на краищата съм заспал…

На сутринта взех решение. Ще отида при Алкивиад и ще му кажа всичко. Ще го предупредя. Да отмени екскурзията. Или някой друг да придружава ония от Елк. Това ще бъде удар за стария човек, но по-добре да му кажа. Така ще е по-честно…

Денят обещаваше да бъде слънчев… През нощта всички пъпки по дърветата на улицата се бяха развили и примулите по затревените площи бяха цъфнали. В училище изненадан открих, че не съм дошъл само аз. Дошли бяха и Мрачния, Четката и Слабака. Алкивиад веднага ни повика при себе си. Беше усмихнат и тържествен. Сложил си бе ризата на оптимистичните точки и… нещо невероятно, беше си изгладил панталоните. Вече изобщо не се прегърбваше.

— Защо сте дошли само четиримата? — попита той.

— Другите се разболяха, другарю Мишак.

Това не го изплаши.

— Вашата калпазанска четворка ми е предостатъчна — каза той. — Вие знаете най-много от всички. От вас и започна. Вие първи ме обикнахте. Спомняте ли си как ме съпроводихте до училището в оня дъждовен октомврийски ден…

Аз неспокойно се размърдах. Сега трябваше да му призная всичко, ала гласът отказа да ми се подчини. Сръгах Мрачния, но той само се усмихна и прошепна:

— Не се бой от нищо.

— Представи си, той знаел историята — тихо добави Четката. — Само че се е преструвал.

— Наистина ли, Мрачни?

— Да, всичко зная, само се преструвах. Слабака също знае.

— Не! Вие си правите майтап с мене! — извиках аз. — Не може да знаете.

— Така е — признаха те, — нищо не знаем, само се шегувахме, но си имаме Способ.

— Способ ли?

— Да, нов Способ. Шекспир ни го продаде „Способ за екскурзии“.

Аз се стъписах. Исках да го разпитам по-подробно, но в този момент се приближи Шекспир с иронична усмивка.

— Не се страхувайте. Аз всичко ще ви подскажа.

Изведоха ни на двора. Там вече чакаха хлапетиите от Елк. Край тях стоеше Шефът. От другата страна — Жвачек. Значи и той. Кицки се хилеше злобно от прозореца. Не само Кицки. Цялото училище ни наблюдаваше.

Шекспир многозначително намигна на десетокласниците.

Забелязах го.

— Той ни стяга — прошепнах разтревожено на Мрачния. — Това е неговото отмъщение! Не му вярвай. Видях го как намигна на своите.

— Не се бой — отвърна Мрачния. — Това му е тик.

Аз нервно се засуетих насам-натам. Исках на всяка цена да спечелим време.

— Да им изиграем ли най-напред „Пробуждането на Африка“? — предложих на Шефа. — Учениците от Елк още не са гледали пиесата.

Но в същия момент Шекспир прошепна нещо поверително на ухото на Шефа и той ме изгледа страшно. Сигурно му е казал как сме го отвлекли… Вече знаех, че е против нас. Започнах отново да увещавам Мрачния, че ще е по-добре да предупредим Алкивиад, но Мрачния не се остави да го убедя. Вярваше на Шекспир. Тогава аз се обърнах към Четката и Слабака, но те само се майтапеха и не искаха да ме слушат. Забелязах, че носеха Катон.

— Защо го взимате?

— Ще подарим тая вехтория на ония от Елк.

— Но това е спомен!

— По-добре да нямаме такива спомени — прошепнаха те. — Свидетелите на убийството се ликвидират.

— Прекалено много неща видя ти, а приятел? — Четката натисна олющения нос на римлянина.

— Какво ще каже Алкивиад? — погледнах ги аз възмутен.

Но тях това съвсем не ги интересуваше.

Разбрах, че мога да разчитам единствено на себе си. През целия път до автобусната спирка мислех какво да направя. Когато автобусът дойде, аз се престорих, че не мога да се кача.

— Ох, много ме боли, сигурно е апандиситът! Ей тук отстрани!

— Оставете го — каза Жвачек. — Ще помолим милиционера да извика бърза помощ. Не можем да закъсняваме заради апандисита на Чамчара.

Трябваше да съобразя, че няма да измамя Жвачек. Като видях, че наистина искат да тръгнат без мене, аз в последния момент скочих на стъпалото.

Слязохме на улица „Мьодова“ и отидохме на площад „Замкови“. Там вече имаше много туристи с един екскурзовод.

— Каква е тази колона? — попита Шефът и посочи Колоната на Зигмунт^[1]. — Може би ти, Мрачни, ще обясниш на гостите от Елк.

— Това е Колоната на Зигмунт — отговори Мрачния.

— На кой Зигмунт?

Мрачния се озърна за Шекспир. Той приближи ръце до устата си и прошепна:

— Стари.

— На Зигмунт Стари — каза Мрачния.

— Как така? — усмихна се Жвачек. — Стари ли? Защо казваш „Стари“?

— Защото е стар.

Хвърлих поглед към Алкивиад. Той още нищо не се досещаше. Гледаше Мрачния с широко отворени очи. Всички наоколо започнаха да се смеят.

— А за Ваза да си чувал? — попита директорът.

— Да. Чувал съм.

— Какво можеш да ни кажеш?

— Използува се за цветя — дочух предателския шепот на Шекспир.

— Използува се за цветя — високо повтори Мрачния.

— Може би ти ще разкажеш на момчетата от Елк — шефът посочи Четковски — какъв е този паметник долу под градските стени?

— Това е Килински^[2]!

— Отлично. А защо са му издигнали паметник?

— Защото е правел хубави обувки — дочух съскането на Шекспир.

— Защото е правел хубави обувки, другарю директор — каза Четката.

— Не, миличък — процеди директорът, — за хубави обувки у нас още на никого не са издигнали паметник. Макар че не знам защо, напълно си заслужава… Но може би ще кажеш нещо за патрона на нашите приятели от Елк, Колонтай^[3]?

— Колонтай ли? Това май е марка сапун.

— Но Хуго…

— Да, Виктор — избоботи Четката. Всичко се беше объркало в главата му.

Учителите млъкнаха ужасени. Алкивиад бършеше челото си с кърпичка.

— Другарю директор, попитайте Четковски за Болеслав Храбри — каза той, за да спаси положението. — Четковски отлично е подготвен за първите Пясти.

— Е, говори, момче — каза директорът.

— Болеслав Храбри заповядал да избиват зъби… — едва успя да каже Четката и се запъна.

Усетих, че ми прилошава.

Шекспир отново искаше злобно да подскаже нещо, но в последния момент аз успях да му запуша устата, а Четковски продължаваше да мълчи.

— Само това ли си запомнил от историята на първите Пясти? — попита със слаб глас Алкивиад. — Нали знаеше всичко.

— Вече съм го забравил. То беше отдавна.

— В такъв случай може би Слабински ще ни каже нещо? — предложи Жвачек.

Но Слабински само отвори уста като риба. И остана така. Изглеждаше много глупаво.

— Да опитаме с друг въпрос — каза Шефът. — Виждате ли колко съм търпелив. Първенецът на училището Юлиуш Лепки ни каза, че ти, Чамчара — обърна се директорът към мен, — се интересуваш от театър. Можеш ли да ни кажеш къде е бил първият театър във Варшава?

Не знаех. Напразно се ровех в паметта си. Почувствувах се празен, освободен от всякакви знания.

— В зоологическата градина — дочух съскането на Шекспир. Но не исках да го слушам, знаех, че подсказва грешно.

Погледнах смазан Алкивиад. Той все още чакаше с надежда. Вярваше в мене. Не, това не беше само очакване. Видях очите му. Там имаше молба. Но аз с нищо не можех да помогна. Като през стена до мен стигнаха следващите въпроси.

— Кой е бил Малаховски?

— Защо има площад Малаховски?

— А Понински?

— А Яшински?

— А Крашицки^[4]?

— А Декерт?

Не можех да произнеса нито дума, макар някога някъде да бях чувал за тези личности.

— Значи това са най-добрите ученици, колега Мишак? — строго каза директорът. — Вие ни излъгахте.

Алкивиад стоеше до колоната на краля, нещастен и безпомощен с ризата си на оптимистични точки.

— За какво сте им писали тези фантастични оценки? Подкупиха ли ви или ви измамиха? — усмихна се подигравателно Жвачек. — Незабавно трябва да напуснете, вие сте прекалено доверчив, не сте подходящ за учител.

— Трябва да напуснете — повтори Шефът. — Вие сте стар и доста уморен. Нашето прочуто училище се нуждае от силни и енергични учители.

Мислех, че Алкивиад ще каже нещо, но той само ни гледаше с тъжни очи. Спомних си какво означава това. Беше записано в общата картотека на Способа.

— Другарю Мишак… — промълвих аз.

Исках да му обясня всичко, но той се обърна и си тръгна.

Гледах отчаян прегърбената му фигура, която се отдалечаваше в дъното на площада… Затичах се след него. Видях го, че слиза надолу с ескалатора. Гонех го задъхан, като прескачах по няколко стъпала наведнъж.

— Другарю Мишак, ние наистина ви обичахме!

— Не вярвайте на ученика Чамчара, колега Мишак — чух близо до себе си глас и, уплашен, забелязах Жвачек. — Той е измамник. Те приложиха спрямо вас специален СПОЗА, или вариант НУПУМ в комбинация с ГАБ. Чували ли сте за метода ГАБ? Това е Големият блъф, чиято жертва станахте вие. Учителското тяло ви предупреждаваше, но вие се доверихте на своите притъпени сетива. Оставихте се да ви блъфират и вследствие на това се поддадохте на СПОЗА. Вие не знаете, че те купиха за вас Способ. Той именно се нарича СПОЗА. Купиха го на безценица. Само за четиридесет и седем злоти и десет гроша. Евтино струвахте наистина. За мен би трябвало да платят поне десет пъти по толкова.

Алкивиад се извърна на другата страна. Исках да изтичам след него, но Жвачек ме стисна силно за рамото с костеливата си ръка.

— Престани да мъчиш стария човек! Остави го да си отиде. Не чу ли какво каза другарят директор? Другарят Мишак трябва да напусне.

— Не! — извиках аз.

— Трябва. СПОЗА разкри неговата безпомощност.

— Не, вие нищо не разбирате. Той не беше безпомощен. Ние го уважавахме. Уважавахме го най-много от всички.

— И затова приложихте Големия блъф, така ли? — усмихна се Жвачек.

Исках да се измъкна, но той не ме пускаше.

— Не бягай! Казах, че никъде няма да отидеш. Връщаме се в училище. Сега аз ще се заема с вас. За мен нямате Способ. Днес ще правите класно на тема: „Как купихме СПОЗА“.

— Не, другарю Жвачек, не мога, аз се заклех да пазя тайна.

— Тайната вече не съществува. Лепки ни призна всичко.

Събрах сили и най-сетне успях да се изтръгна от ръцете на Жвачек. Навсякъде търсих Алкивиад, в Мариенщат, край Висла, в Солец, докато останах без душа. После примирен тръгнах към училище. На ъгъла срещнах Мрачния, Четката и Слабака.

— Какво чакате?

— Алкивиад. Днес имаме кръжок.

— Идиоти! — задъхано казах аз. — Не разбирате ли, че Алкивиад вече никога няма да се върне в училище! Като че ли не знаете какъв беше този Способ! Това беше чудесен способ за унищожаване на Алкивиад!

— Кой говори за унищожаване на Алкивиад! Той трябва да дойде тук.

— Няма да дойде.

— Ще дойде. Ще го чакаме.

Аз се засмях.

— Не се смей така, смехът ти е страшен — потрепери Четката — не мога да го слушам. Кажи му, Слабак, да не се смее така.

— Не се смей така — сръга ме Слабака, — не виждаш ли как действуваш на Четката?

— Аз имам право да се смея така — отвърнах. — Това е смях на отчаяние. Когато вече няма никаква надежда, някои се смеят така.

— Не се отчайвай! Той трябва да дойде!

Продължихме да чакаме, като се упреквахме един друг и си хвърляхме в лицето обвинения. Чакахме така до вечерта, но напразно. Той не дойде. Когато се стъмни, събрахме кураж и решихме да отидем при него, в дома му.

Спомням си скърцащите дървени стъпала на старата къща в далечния квартал… Вятърът поклащаше уличната лампа и сянка на кръст от прозоречната рамка се люлееше по стената на стълбището, като че ли всеки миг щеше да падне…

Отгоре се чуваше глъчка. Ние вдигнахме очи. На площадката на втория етаж стояха хора с черни костюми. Сред тях забелязахме Шефа и Жвачек. Те се бяха подпрели на перилата на стълбището и пушеха изпускайки големи колелца дим, които бавно се разсейваха във въздуха, а на нас ни се струваше, че се подреждат в разкривени букви:

СПОЗА…

И двамата бяха с черни цилиндри и бели ръкавици.

Ние се отдръпнахме изплашени и се сблъскахме с двама раздавачи, които мъкнеха големи пакети.

— Какво има в тия пакети? — попитахме неспокойно.

— Сто и два килограма съболезнования.

Не разбрахме за какво става дума.

— Да не е умрял някой?

— Да — отговориха двамата мъже. — Ще ни помогнете ли? Поне двайсетина килограма да качите.

— Нямаме време. Ние сме дошли по неотложна работа.

Почукахме на някаква врата. Отвътре надникна мъж с черен цилиндър.

— Извинете, търсим учителя Мишак.

— Тъкмо го свалят — отговори мъжът с черния цилиндър.

И наистина, от отворената врата насреща шестима мъже в траур изнесоха черен ковчег.

— Не! Не! Не съм съгласен! Това не е истина! — извиках аз. — Невъзможно е… Той знаеше, че ние наистина го обичаме…

Но никой не обръщаше внимание на вика ми. Мъжете с ковчега вървяха право срещу мен и в първите двама аз познах Шефа и Жвачек. Отстрани със запалени свещи вървяха: Венцковска, Дядката, Фарфала, другарката Калино, другарят Дендрон, другарят Неруха и целият персонал на училището.

Изплашени, ние се отдръпнахме на улицата.

Не след дълго от къщата изнесоха ковчега. После започнаха да излизат и дошлите за погребението. Изчакахме всички да минат, за да се присъединим към процесията. Но хората не преставаха да излизат, мълчаливи, с наведени глави, двама по двама, в безкрайна върволица и лицата на всички бяха странно млади. Процесията се проточи надалеч по улицата, а те продължаваха да излизат двама по двама, като след урок. Сред тях разпознах инженер Рончка, този по сярата, той държеше за ръка заместник-министъра. А подире им крачеха генералът и посланикът, облечени с мундири и изпълнени с достойнство.

Нямаше ги само момчетата от нашия клас. Внезапно ние ги видяхме. Те тичаха задъхани с картите, с таблата, скиците, с касетките за филми… Искаха да се мушнат в процесията, но нямаше място.

Пробихме си път до тях.

— Почакайте да минат всички — казахме им ние. — Ще тръгнем последни.

— Добре — отвърнаха те.

— Но защо сте взели тези неща?

— Нали винаги го изпращахме с картите.

Чакахме дълго, но не можахме да дочакаме края на траурната процесия. Затова тръгнахме отстрани. За щастие, улицата беше тъмна и никой не се вглеждаше в лицата ни.

До нас вървяха двама мъже в траур. Под палтото на единия се виждаше бяла престилка, а от джоба му стърчеше лекарска слушалка. Този, който вървеше до него, бе с прокурорска тога. Двамата разговаряха тихо:

— Значи, ти го прегледа? — стигнаха до нас думите на единия.

— Бях при него, когато почина.

— И си сигурен?

— Да, това не беше естествена смърт.

— Какво мислиш?

— Убийство.

— Ще ги хванат ли?

— Възможно е. Убийците обикновено отиват на погребението на жертвата. Милицията вече чака…

Ние плахо се озърнахме. Наистина, зад всяко дърво стояха милиционери и наблюдаваха участниците в погребението. От време на време светваха с фенерчета в лицата на някои от тях.

Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Все по-трудно ми ставаше да вървя. Краката ми бяха като от желязо. Изведнъж ме заслепи светлина.

— Това е един от тях — извика някой. — Дръжте убиеца!

— Не! Не! — изкрещях пронизително. — Аз не съм убиец!

Исках да избягам, но безчислената тълпа от бивши ученици на Алкивиад с чадъри и бастуни се хвърли след мен. Наобиколиха ме. Събориха ме на паважа. Хиляди ръце се протегнаха…

— Какво има? — чух гласа на баща си. Той стоеше над мен по пижама и се мъчеше да ме вдигне от пода. Лампата светеше.

— Алкивиад умря — прошепнах аз.

— Какъв Алкивиад? — баща ми ме гледаше разтревожено.

Едва сега дойдох на себе си и се засрамих. Погледнах сърдито баща си, защото ме бе видял в такова състояние.

— Сънуваше ли нещо? — попита той.

— Не… просто… упражнявах си ролята… ролята на убиец… Не знаеш ли, че играя в пиесата… попитай Шекспир.

— Шекспир ли? Какви ги дрънкаш.

— Исках да кажа Юлиуш Лепки от десети клас… Мама нали винаги е искала да стана актьор, затова се упражнявам…

— В тъмното? На пода? Посред нощ?

— Посред нощ ли? А колко е часът?

— Четири.

— Отсега нататък винаги ще ставам в четири… Животът е прекалено кратък, за да се проспива.

— Стига шеги! — ядоса се баща ми. — Марш в леглото и да заспиш. А утре ще кажа на майка ти да те заведе на невролог.

Аз легнах отново, но до сутринта не можах да мигна.