Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (12)

Глава единадесета

С безпокойство очаквахме часа на Алкивиад. Прегледахме още веднъж бележките за СПОЗА и установихме, че условията за дрейф са безупречно подготвени. Алкивиад явно се намираше в зашеметено състояние и вече не само ни различаваше сред пълчищата, но започваше и да ни обиква. Случаят с Катон би трябвало окончателно да го обезоръжи. Сега оставаше само бързо да пуснем „морската змия“ и Способът ще започне да дава плодове. Когато Алкивиад влезе в нашия клас, той най-напред погледна към шкафа, където стоеше бюстът на Катон. След това насочи погледа си към нас и макар нищо да не каза, ние забелязахме, че прегърбеността му е едва пет градуса, а може би и още по-малка…

Седяхме мълчаливо, в такава дълбока и принципна тишина, че се чуваше дори далечното цвилене на Цицерон на двора и „на кокошки вик уморен“, както би казал Хърбата. Шекспир беше прав. Тази тишина — необикновена, неочаквана, каквато ухото на Алкивиад не беше долавяло от десетки години, накара учителя да изпадне в състояние на странно зашеметяване. Тя наистина беше хашиш. Слуховият орган на Алкивиад не можеше да повярва на това явление и най-напред неспокойно помръдна един-два пъти, после остана неподвижен. Историкът застина като статуя.

Аз сръгах Мрачния. Съгласно инструкцията сега трябваше да се въведе „дигресивен елемент“. Мрачния вдигна ръка.

— Какво има? — попита го Алкивиад с неестествен глас.

— Другарю Мишак, искам да се извиня, защото не съм си научил урока. Имаше нещастен случай.

— Какво се е случило?

— Нищо особено, само че вкъщи стана експлозия.

— Експлозия ли? Какво е избухнало?

— Мога да ви разкажа, ако искате.

— Ако наистина е интересно… — каза Алкивиад.

— Много е интересно, другарю Мишак. Това са резултати от триенето…

Аз въздъхнах тежко и недоволно погледнах Мрачния. Отново ни предстоеше, не знам вече за кой път, да изслушаме разказа за щангиста, който си прал във ваната панталоните. В края на краищата Мрачния би могъл да се понапъне за нещо ново. Все още зашеметен, Алкивиад търпеливо изслуша разказа. Когато Мрачния свърши, в класа настъпи тишина.

— Това ли е краят? — попита Алкивиад.

— Да, това е краят. Щангистът Множек изхвърча през прозореца.

Алкивиад съвсем не изглеждаше развълнуван от трагичната история за прането. Но той погледна Мрачния със странна загриженост.

— Това да не са били някакви исторически панталони?

— Не, от къде на къде! — засмя се Мрачния и учудено погледна Алкивиад. — Бяха най-обикновени панталони, макар и от много хубав плат.

— Но тогава сигурно ваната е била старинна? — попита пак Алкивиад.

— Не, защо?

— В такъв случай не разбирам защо ни разказа всичко това, момче — рече Алкивиад, като гледаше Мрачния с искрено учудване.

Мрачния се смути.

— Ами… струваше ми се… че…

— Че какво?

— Че е интересно…

Алкивиад се засмя. За първи път го виждахме да се смее и това ни направи голямо впечатление. Стори ми се, че смехът му беше подигравателен. Никога не бях допускал, че Алкивиад е способен да се засмее подигравателно.

— И ти наричаш това интересно събитие? Не богохулствувай, момче. Пред лицето на историята това събитие е нищо. Защото какво представляват изгорелите панталони на Множек пред пожара в Александрийската библиотека? Може ли подпалването на някакви си панталони да се нарече исторически факт?

— Като че ли не, другарю Мишак.

— Защо тогава си тъпчеш главата с това? Умът ти, момче, разполага с ограничено количество сиво вещество и не си струва да го пълниш с всякакви боклуци.

— Извинявайте, но панталоните бяха от чиста вълна — забеляза малко обиден Мрачния.

— Това няма значение. Значението на нечии панталони, момчето ми, се определя не от това, дали са от чиста вълна или от целволе, а от това, какво влияние са оказвали върху хода на историята… Следователно, трябва да те интересуват само ония предмети, които са били достойни да влязат в историята. Такива предмети има малко. Знаем, наистина, историята за ризата на Деянира, но не сме сигурни дали този факт е стигнал до нас в точната си версия. А щом ти, мило момче, се интересуваш от елементите на облеклото, бих предпочел вместо от панталоните на някой си Множек, да се позаинтересуваш от жартиерите на графиня Солсбъри.

През класа премина шепот, по някои лица се появиха глуповати усмивчици.

Алкивиад вдигна пръст нагоре.

— Honni soit qui ma y pense! — произнесе тържествено той.

Ние млъкнахме, заинтригувани от странното звучене на думите. Алкивиад ни изгледа един по един.

— Мрачни, можеш ли да обясниш по-точно за какво става дума?

Мрачния се обърка. Естествено, не можеше да обясни не само по-точно, но и въобще за какво става дума. От устата на Алкивиад се отрони въздишка.

— Значи, не знаеш защо предпочитам да се интересуваш по-скоро от жартиерите на графиня Солсбъри, Мрачни?

— Не зная, другарю Мишак.

— Защото тези жартиери са влезли в историята, но не знам дали за теб има значение, че нещо влиза в историята.

— Разбира се, другарю Мишак — побърза да потвърди Мрачния. — Има значение, уверявам ви.

— Радвам се — отвърна Алкивиад.

— Ние всички се интересуваме от история — разнесоха се гласове. — Ние обожаваме историята.

— Действително, забелязах във вашия клас историческа промяна — каза Алкивиад. — Може да се каже, ренесанс. Знаеш ли какво значи ренесанс? — попита той Мрачния, а на мен ми се струваше, че долавям в гласа му подигравка, но може би само така ми се е струвало.

Мрачния хвърляше на всички страни отчаяни, безпомощни погледи, а нас започна да ни обхваща все по-голяма тревога, да не кажа страх. Дрейфът не вървеше. Алкивиад презрително отхвърли стръвта под формата на панталоните на Множек и съвсем явно минаваше към педагогическа контраатака.

Мозъкът ми трескаво работеше. Нещо трябва да се направи, да се измисли.

— Другарю Мишак — изправих се аз с истински страх в очите — другарю Мишак, може би най-напрел ще ни разкажете за жартиерите — казах умолително, защото в тази част от облеклото виждах последната възможност да склоним Алкивиад към дрейф.

— Да! За жартиерите! — разнесе се хорова молба. — Другарю Мишак, за жартиерите!

Алкивиад протегна ръка. С цезаров жест той умиротвори класа, после каза:

— Това е историята на прочутия Орден на жартиерата. Този орден бил създаден през хиляда триста осемдесет и четвърта година. Апропо, приятелю — кимна той към мен — може би ще ми кажеш кой е царувал по това време в Полша?

Мълчах, проклинайки момента, в който ни се поиска да дрейфуваме, и целият метод на „морската змия“. За щастие Алкивиад понесе трагичното ми мълчание с философско спокойствие, дори не изглеждаше особено огорчен от моето невежество, очевидно не бе очаквал нищо друго.

— По времето, когато в Англия се основава Орденът на жартиерата, в Полша е властвувала кралица Ядвига — съобщи той меко. — Но това естествено не е оказало никакво влияние върху основаването на Ордена на жартиерата. Причината за основаването на Ордена била неприятността, която се случила на графиня Солсбъри на един бал. Горката дама загубила по време на танца жартиера си. Крал Едуард Трети вдигнал загубения предмет и го връчил на собственичката. Това естествено предизвикало усмивки сред придворните. Кралят забелязал усмивките и казал: „… Honni soit qui mal y pense… Да се срамува този, който си помисли нещо лошо. Който днес се смее на жартиерата, утре ще смята за чест да я носи“. И веднага създал Ордена на жартиерата. Действително и до днес в Англия се смята за най-голяма чест да бъдеш удостоен с този орден. Nota bene, боя се, че такава чест вас не ви заплашва, но за да караме подред, ще ви кажа, че това е единственият орден в целия свят, който се носи на крака. По-точно, около лявото коляно. А дамите носят този орден на рамото си.

Като видя, че разказът събуди у нас искрен интерес, Алкивиад посочи Четковски и добави:

— Можеш ли да ми изброиш други прочути „предмети“, които са станали причина за исторически събития?

Четковски обаче не можеше да изброи нищо по добре известни причини.

— Сигурно сте чували за ябълката, която станала причина за Троянската война, или за носа на Клеопатра, или за ухото на някой си Дженкинс, а може би и за английските овце, които изяждали хората и станали причина за революцията?

За съжаление, оказа се, че никой от нас нямаше и понятие нито за трагичната ябълка, нито за носа на Клеопатра, а да не говорим за ухото на Дженкинс или за овцете людоеди. Разгони ни се фамилията.

Още веднъж опитахме да се спасим, като склоним Алкивиад да ни разкаже за тези неща, но той отрицателно поклати глава.

— Това не е чак толкова важно. Тези предмети сами по себе си не са имали кой знае колко голямо значение. За тях се говори по-скоро като за символи на определени явления и понякога се използуват в шегите, но това е само пяна по вълните на историята. Истинската река тече дълбоко. По-добре да поговорим за египетската култура.

В резултат на тези ходове на нас съвсем ни се отщя СПОЗА и Алкивиад спокойно се върна към урока. А накрая дори изпита Бем и Кох и им каза да говорят върху материала, който бяхме взели напоследък. Бем и Кох естествено нищо не знаеха и в дневника цъфнаха две двойки. По този начин многообещаващият дрейф завърши с катастрофа.

След часа двамата ощетени подсъдими ни поискаха сметка.

— Я се разкарайте с вашия способ — ядосано говореха те.

— Способ ли! Какъв ти способ! Само такива кретени като вас могат да повярват, че някой им е продал Способ — язвително грачеше Бабинич. — Трябваше да ме слушате мен. Още от началото ви казах, че ни будалкат.

— Затваряй си човката! Това беше само репетиция — ядоса се Мрачния.

В отговор Бабинич пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Заедно с него свиркаше май половината клас. Това бе страшно компрометиране и унижение за нашата четворка.

Чудехме се къде ни е грешката, но не можахме да я открием. Мрачното подозрение, че сме станали жертва на отмъщението на Шекспир, отново ни завладя.

След часовете останахме да го дебнем в коридора. Щом излезе, ние го помолихме да дойде в обсерваторията. Мислехме, че ще се опита да се измъкне, но той тръгна без бой и дори с удоволствие.

В обсерваторията му обрисувахме цялата картина на поражението, което понесохме в резултат на СПОЗА.

За наше учудване Шекспир ни изслуша спокойно и после каза кратко: КРЕТЕНИ.

Нищо друго само толкова. Кратко, но ясно.

Естествено, това ни оскърби и ние незабавно поискахме обяснение и удовлетворение. Шекспир още веднъж повтори, че сме кретени, защото сме се хванали да прилагаме СПОЗА съвсем дилетантски и некадърно, без да се запознаем с цялата инструкция.

— Как сте могли да помислите за резултати, преди да минем целия разяснителен курс. Не се явихте на следващата лекция, както се бяхме уговорили. Наистина трябва да си съвършено тъп — добави той, — за да си помислиш, че мизерните панталони на някой си Множек могат да накарат даскал като Алкивиад да се пусне на дрейф. Запомнете веднъж завинаги, Алкивиад не е чувствителен към всяка „морска змия“. Само „историческата змия“, ако мога така да се изразя, ще го склони да дрейфува. Впрочем, това личи от картотеката — единствената страст и слабо място на Алкивиад е ИСТОРИЯТА. Рядко се случва преподаваният от учителя предмет да бъде и негово хоби. За съжаление, в случая с Алкивиад имаме работа именно с това рядко явление. Историята и само историята е слабото му място. В това място вие трябва да се целите, в противен случай всичките ви усилия ще бъдат напразни. Алкивиад няма да дрейфува. Затова отбележете си като втора точка на системата ГАБ: „Исторически дрейф“.

Ние помръкнахме.

— Много ни утеши — измърмори Мрачния. — Лесно е да се каже: „исторически дрейф“, но за да дрейфуваш исторически, трябва поне нещичко да знаеш…

— Е, нещичко трябва да знаеш — каза Шекспир. — Но това се урежда от дежурните. Определят се по двама дежурни за всеки час, които подготвят дрейфа, а целият клас си гледа спокойствието. Алкивиад лесно дрейфува и тогава не изпитва с бележки. И тъй, благодарение на дежурните вие ще постигнете пълна свобода на действието и безопасност. Дежурните ще дрейфуват заедно с Алкивиад, а вие ще се заемете с по-приятни неща. Затова отбележете си като трета точка: „Институцията на дежурните“. Само че ви предупреждавам — дежурните трябва сериозно да накълват темата, за да не позволят на Алкивиад да ги тласне в странична линия, защото както май вече сте успели да забележите, Алкивиад обича да взима инициативата, да пуска собствена „морска змия“ и да принуждава младежта да дрейфува по непознати води, осеяни, ако мога така да се изразя, с подводни скали и изключително нездравословни за младежта.

— А няма ли някакъв способ изобщо да не учим? — простена Слабака.

Шекспир ни погледна с явно отвращение.

— За първи път виждам такъв мързелив випуск. Ако продължава така, нашето славно училище съвсем ще пропадне. От време на време човек трябва да учи, ако не за друго, поне за хигиена.

— Добре, но ако Алкивиад въпреки всичко започне да изпитва с бележки, както днес изпита Бем и Кох?

— Ако безупречно дрейфувате, няма да изпитва.

— Но все пак, ако реши?…

— Вие сте осигурени дори и при такъв случай. Още не съм ви открил всички карти. Работата, впрочем, не е в това, Алкивиад изобщо да не ви изпитва, а в това, въпросите му да не бъдат за вас опасни и страшни. А въпросите му няма да бъдат опасни и страшни, първо, защото винаги ще знаете кога може да изпитва. Това вече си го отбелязахте, нали? Припомни на колегите, Чамчо.

Аз извадих бележника, прегледах записките си и издекламирах:

— Обусловеност от метеорологичен тип, изпитва, когато атмосферното налягане спадне под седемстотин и двадесет мм живачен стълб. — Да — добавих, — но откъде да знаем кого ще изпита?

— С това именно се занимава подробната част на Способа НУПУМ. Работата е лесна, защото системата, по която изпитва Алкивиад, е разшифрована.

— Той си има система?

— За съжаление, да. Обикновено всеки стар даскал си има система. Системата на Алкивиад е от сложните, но въпреки това ние благополучно успяхме да я разшифроваме.

Превърнахме се в слух. Шекспир започна да обяснява.

— Алкивиад дели презимената на четири групи. Към първата спадат историческите имена, към втората — имената, свързани с природата, към третата — техническите и към последната — останалите. Изпитва най-напред лицата от първата група; когато свърши с първата, се заема с втората, после с третата и накрая — с четвъртата…

— А в каква последователност изпитва в отделните групи? По азбучен ред ли?

— Така е било в началото, но когато преди тридесет години разшифровали системата му, Алкивиад измислил нещо друго. Подрежда имената според броя на буквите и започва да изпитва от най-късите.

— А ако презимената имат един и същ брой букви?

— Тогава въпросът се решава от броя на съгласните.

— А ако имат еднакъв брой съгласни?

— Едва тогава решаващо значение има азбучният ред. Следователно трябва да направите списък и да подредите имената по този ред. Какви исторически презимена имате в класа?

Ние дълго мислихме.

— Домбровски — казах аз.

— Други?

— Май няма други.

— Зимни^[1] и Петшиковски^[2] — подсказа Четката.

— Какви са тези Зимни и Петшиковски — въздъхна Шекспир.

— Какво, да не би да не са прочути?! — настръхна Четката.

— Алкивиад не признава спортните знаменитости. Хайде, поразмърдайте си мозъците.

— Значи други няма.

— Само Домбровски ли? — учуди се Шекспир. — Трябва да имате повече.

— Не. В нашия клас няма нито Косцюшко, нито Коперник! — избухна Мрачния. — И изобщо откъде можем да знаем? Историята не е нашата слабост. Ако бяхме силни по история, нямаше да ни трябва способ.

— Тогава ми направете списък на класа — примирено каза Шекспир.

Когато списъкът беше готов, той внимателно го прегледа.

— Имате осем прочути имена — заяви той. — Бем, Бучек, Чарнецки, Домбровски, Кох, Олшевски, Пилат и Жулкевски.

Ние слушахме недоверчиво. Някои от имената наистина като че ли ни напомняха нещо, но защо и другите са прочути, това съвсем не можехме да разберем.

— Сигурен ли си, че това са известни и исторически имена? — попита Мрачния.

— Да.

— А няма ли да стане някой гаф?

— Ти за какъв ме смяташ? — ядоса се Шекспир. — Да не мислиш, че всички са такива невежи като вас? Имате осем прочути имена и точка.

— Ние не сме ги чували.

— Това няма значение.

— А тоя тип Олшевски? Честна дума, нашият Тиньо Олшевски ще има да се чуди, като му кажа, че носи прочуто име.

— Тоя тип Олшевски заедно с типа Врублевски първи в историята е втечнил въздуха…

— Възможно е — отвърна Мрачния. — Няма да се караме.

— Благодаря ти — каза Шекспир. — Сега тези имена трябва да се подредят по системата на Алкивиад, така както ви казах. Напишете момчетата по реда, по който ще бъдат изпитвани.

Написахме ги. Получи се следната последователност: БЕМ, КОХ, Бучек, Пилат, Олшевски, Чарнецки, Жулкевски, и Домбровски.

— Дявол да го вземе — каза Мрачния, — съвпада. Ами че днес той изпита Бем и Кох!

Шекспир гордо се усмихна.

— Както виждате, действува без грешка. Още сега може да се предвиди кого ще изпитва следващия път.

— Бучек и Пилат — възкликнахме ние.

— Да, Бучек и Пилат — каза Шекспир. Подредихме според дадения ни код останалите имена в природната група, в техническата и в последната.

— Това е всичко — рече Шекспир и стана. — Желая ви успех…