Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sposob na Alcybiadesa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2013)

Издание:

Автор: Едмунд Нижурски

Заглавие: Способ за Алкивиад

Преводач: Лилия Рачева

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: повест

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1976

Редактор: Магдалена Атанасова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник на илюстрациите: Илия Саръилиев

Коректор: Мая Халачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2988

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Отнесохме на класа мрачни вести и изплашени, зачакахме действието на сярата и желязото. Оказа се обаче, че преди това трябва да преживеем други мъчения.

Вероятно сме били такова небивало явление в нашето славно училище, та Шефът все още не можеше да повярва, че катастрофалното ни равнище е резултат на обикновено невежество. По-скоро беше склонен да допусне, че е някакво органично заболяване. Подложиха ни на психологически преглед с напразната надежда, че съответният процент бавноразвиващи се и кретени в класа ще оправдае по някакъв начин това срамно явление.

Психологът ни се представи в лицето на една блага, облечена в тъмни дрехи личност с очила и малко тъжен поглед. Викаше ни по четирима в класната стая и там ни задаваше различни въпроси. Например, често ли ни боли глава?

Отговаряхме утвърдително и му показвахме цицините и контузиите от футболните мачове.

После той ни попита на колко сме години, имаме ли родители, дали са ни се случвали нещастия, дали сме прекарвали тежки болести или сме се изплашвали от нещо през живота си. Отговорихме искрено, че сме се изплашили от другаря Жвачек, когато ни е попитал за определенията. След това Четковски разказа за страшното си преживяване при неправилната загуба на Валаск на олимпиадата в Рим както и при краха на Едмунд Пьонтковски на срещата с американските дискохвъргачи.

Психологът се закашля и ни прекъсна:

— Това са общонародни нещастия. Аз ви питам за по-лични неща — обясни той.

Тогава Мрачния му разказа как спукал гума на колелото си. Слабака — как му се цепнал панталонът по време на тренировка. Бабинич — за бръснаря, който по грешка го остригал нула номер. Жимни — за това, че родителите му ушили прекалено дълъг шлифер, а Врубел — как родителите му конфискували змията, която отглеждал. После всички разказахме за нещастието, което ни сполетя, когато напусна другарката Лилковска.

Психологът не беше особено доволен и попита не сънуваме ли кошмари и не викаме ли на сън.

Отговорихме утвърдително, за да му направим удоволствие, а когато настоя да му обясним по-конкретно, аз му разказах съня, в който Жвачек ми нареди да науча наизуст два куплета от едно стихотворение. На Четковски му се бе присънило, че по грешка е включен в хора.

По лицето на психолога познахме, че пак не е доволен. Очевидно преживяванията не са достатъчно страшни и могат да ни сметнат за нормални. Затова взехме да измисляме по-ефектни неща, като се надявахме това да ни спаси.

Слабака разказа за ужасната случка с вуйчо му, който паднал в казан със сметана в млекоцентралата и за пагубните последици от прането на панталони в бензин, защото триенето предизвикало самозапалване у съседа на Четковски.

Психологът ни слушаше с явно любопитство и не ни прекъсваше с въпроси, затова ние продължихме да разказваме още по-страшни глупости… Смятахме, че всичко ще се уреди добре, но уви… Въпреки усилията ни резултатите от тестовете бяха несполучливи от наша гледна точка.

Психологът прецени, че се отличаваме с бърз ум, макар че интересите ни невинаги са в желаната насока. Затова пък ни упрекна в митомания, прекалено разюздана фантазия, вътрешна недисциплинираност поради липса на достатъчни педагогически грижи и съответно методическо ръководство.

Тази диагноза беше катастрофална. Констатациите на психолога бяха тежко обвинение за нашето училище. И оттогава започнаха да ни ръководят методически.

За нашия клас настъпиха черни дни. Шефът се зае с цялата си енергия да ни оправя. Сярата и желязото задействуваха. За да ни изолират от другите по-запазени класове и по-добре да ни наблюдават, ни преместиха на партера, близо до учителската стая. Освен това ни приложиха форсирано обучение, както го нарече другарят Жвачек. Въведоха допълнителни часове, с цел да се попълнят празнотите от основното училище, и така наречената карантина, която се състоеше в изключване от обществения и спортен живот на училището. Стегнаха дисциплината. Класен ни стана другарят Жвачек, който беше известен с желязната си ръка. Дори на игрището ни пускаха двама по двама и под надзора на учител.

Тези мерки заплашваха нашия великолепен стил с разруха, а спортната ни форма — с пълен упадък, да не говорим за удоволствието от сладката леност, на която се отдавахме в тихите кътчета на Жолиборските градини, Беланската горичка, край Висла и из закътаните дворове.

Но най-страшното не беше дисциплината. Най-страшното беше петното, което падна върху нашата чест. Ние страдахме от унижение и срам, че се оставихме да ни огънат, да ни притиснат и да ни впрегнат, че ни подгониха да учим като най-обикновени зайци, нас — старите вълци, нас — славната банда на рекордьорите.

Работата естествено се разчу из цялото училище и дори извън него. Гледаха ни насмешливо или със съжаление, което още повече ни дразнеше. Викаха ни „баламурите“, „карантината“ или направо „детската градина“.

Повечето момчета от класа примирено отстъпиха пред педагогическите мерки. Барабите свиха знамената и се хванаха да зубкат. Но ние, славната банда на рекордьорите, не можехме да понесем позора. Измъквахме се от надзора на даскалите, и тайно обмисляхме начини за спасение.

Сбирките си провеждахме главно в сайванта. Така наричахме една малка сграда в училищното опитно поле. По време на окупацията там тайно пушели месо. Все още бяха се запазили черните опушени стени с много куки по тях и порутената печка. Едва доловима миризма на дим се усещаше във въздуха. Сега едната част от сайванта бе превърната в служебно жилище на прислужничката Венцковска, а другата — в градинарски склад. Там имаше инструменти, сламени рогозки, стари пейки, оставени за подпалки, и разни училищни вехтории. Вратата на склада наистина беше заключена, но човек можеше да се провре вътре като отмести една дъска, която висеше на косъм, тоест на един гвоздей.

Това беше чудно скривалище. Прислужничката Венцковска в началото ни създаваше затруднения и се опитваше да ни изгони, но по-късно сключихме с нея нещо като мълчалив съюз. Няколко пакетчета булгур, два-три крайшника хляб и някакви огризки уреждаха работата. Защото най-голямата страст на Венцковска бе да отглежда кокошки, за които впрочем се водеше постоянен спор между нея и Шефа. Но не беше лесно да направиш нещо на Венцковска. Тя бе много заслужила за училището. Заедно с мъжа си бе спасила по време на окупацията различни училищни сбирки, ценния инвентар на кабинетите по физика и химия, а и самото училище от пожар. Мъжът й платил за това с живота си, защото германците го арестували и загинал в концлагер.

Да, трудно бе да воюваш с Венцковска, впрочем без нея училището ни нямаше да бъде училище. Ние си направихме от това съответните изводи и се стараехме да поддържаме с нея добри отношения. А това не бе трудно. Достатъчно беше от време на време да бъдем милостиви към кокошките й, да даваме съответния откуп, и Венцковска омекваше. Това ние наричахме „жертвоприношение на бог Птиц“.

Второто ни скривалище бе така наречената обсерватория, тоест една стаичка с остъклен покрив на училищния таван. През войната германците, които превърнали училището в казарма, поставили там пост за противосамолетна отбрана. Сега, освен училищните вехтории в обсерваторията се помещаваше и нещо като гробище за несполучливи предмети, направени в часовете по ръчен труд. Тук лесно можехме да се промъкнем. Достатъчно беше да помолим Венцковска за ключа.

Но, естествено, ние предпочитахме сайванта пред обсерваторията. Сайвантът принадлежеше само на нас и на никой друг, да не говорим, че имаше неповторима атмосфера. Тук бе широко, на сламените рогозки можеше да се изтегнеш удобно, а коминът грееше повече от печка. Само най-големите студове ни прогонваха оттук и ни принуждаваха да окупираме обсерваторията, в която имаше централно отопление.

Затова много се изненадах, когато три дни след започване на карантината, през голямото междучасие Мрачния ни съобщи много загрижен:

— Господа, днес отиваме в обсерваторията, заемете места, аз ей сега ще дойда.

— Защо в обсерваторията?

— След малко ще разберете.

— Да не е станало нещо?

— Да.

— Неприятно ли?

— Май, да — промърмори той, но повече нищо не искаше да ни обясни.

Обсерваторията бе празна. Както обикновено в топли дни, когато учениците прекарват междучасията на двора. Ние чакахме разтревожени. След няколко минути се чуха тежки стъпки по скърцащите стъпала и в обсерваторията с небрежна походка влезе як младеж с румено лице, черни вежди и къдрава коса. След него с необикновено сериозна физиономия се вмъкна и Мрачния и грижливо зарези вратата.

— Това е колегата Алибаба от единайсети клас — каза той. — Поздравете го!

Всички се изправихме и любопитно загледахме Бабински, по прякор Алибаба. Той беше от прочутата банда на четириръките, която се ползуваше с голямо уважение сред учениците от по-долните класове. Алибаба се смръщи и небрежно ни кимна.

— Заповядайте — каза Мрачния и поднесе на четириръкия стола с три крака.

Алибаба хвърли критичен поглед към стола, след това го отмести, повдигна се на ръце и ловко се настани върху старомодната паянтова катедра. Погледна ни отвисоко.

— Ще дъвчете или ще чоплите? — Мрачния протегна омацаните си с мастило ръце. В едната държеше шепа дъвка, а в другата — тиквени семки.

Алибаба се усмихна снизходително и поклати глава.

— Да пристъпим направо към въпроса — каза той. — Колеги, ние обърнахме внимание на вашето поведение. От три дни вие давате материал за нездрава сензация и нарушавате честта и традициите на нашето славно даскало.

Слушахме го смаяни.

— Извинете — прекъсна го Мрачния. — Вие да не би случайно да действувате по поръчение на Шефа?

Алибаба сбърчи вежди.

— Ама че идея! Казах ви само, че нарушавате основните традиции на нашето училище.

— Защото същото говореше и Шефът.

— Когато двама души говорят едно и също, значи то не е едно и също — отвърна Алибаба. — Виждам, че сте съвсем зелени и че ще трябва по-конкретно да ви изясня въпроса. И тъй, колеги, на територията на училището се сблъскват две тенденции или още — два стремежа. Тенденцията на даскалите и тенденцията на учениците. Даскалите си имат свое разбиране за съвършенството, ние пък си имаме свое. Естествено даскалите в името на своите благородни цели, непрекъснато се стремят да повдигат нивото, да ни отнемат времето и да ни товарят все повече. И ако не им се противопоставяхме, те щяха да ни натъпчат с тлъсти кюфтета от знания, ние бихме изгубили добрата си форма, бихме стигнали до всеобщо изтощение, което в края на краищата би се обърнало срещу самите невъздържани и алчни даскали. За щастие, от векове насам предприемчивата младеж противопоставя на невъздържаните даскали своята собствена тенденция, тоест ние издигаме пред тях спасителни бентове и препятствия. Това са здравите диетични и хигиенни средства.

Сигурно не знаете… — на това място Алибаба поверително сниши глас, — че до ден-днешен са се запазили исторически документи, показващи как е изглеждала тази дейност в училището ни преди години. Оказва се, че нашите благородни предшественици, по-възрастните колеги, са си давали сметка за голямото значение на диетичните и хигиенни средства. Тия документи естествено са тайни и се пазят грижливо. Все пак може би в близко бъдеще ще ви бъде оказана честта да ги видите със собствените си очи. Между тях има тайни шифри и сигнализации, използувани в миналия век, резюмета, тайни записки, както и описания на някои способи, които са се прилагали с успех в ония времена. От епохата на Варшавското княжество[1] например се е запазило съчиненийцето на някой си Ян Урсин Прончински под заглавие „Благочинен способ как да се изплъзваме от наказанията“ с рисунки от автора. То съдържа описание на различни трикове, с чиято помощ по-безболезнено се изтърпявали наказания като коленичене върху грахови зърна, бой през ръцете и бой с пръчки. Притежаваме също маншета на Юзеф Пучо, който му е служил като „пищов“ за преписване.

— На Пучо ли? — възкликнахме ние. — На славния Пучо?

— Да, същия, който по-късно е бил употребен за храна от туземците на островите Фиджи. Защото сигурно не знаете, първото му научно постижение е, че открил известна закономерност в начина на изпитване на отделните учители, което по-късно довело до изграждане на цели отбранителни системи. И до днес едно от правилата в тази област се нарича правило на Пучо. От по-ново време са запазени тайните, писани в карцера, записки на министъра, които са ценен принос към изучаване психологията на даскалите. Освен това тайният шифър на генерала, който давал възможност по време на класните да се използува помощ отвън, и най-сетне пищовите по химия на колегата Рончка. Последните документи получихме при посещението на знаменитите ни колеги в училището по случай юбилея.

Така че сами виждате, противодействие е оказвано постоянно. Едва при сблъскването на тези две тенденции и от сумата на двата вектора се получава здравата основна линия и творческата атмосфера на обучение. Вие, колеги, сигурно не знаете какво значи вектор, но съветвам ви да овладеете това ценно понятие. Тайната на успеха на нашето старо и славно училище се крие в това, че въпреки някои незначителни отклонения в едната или другата посока, между тези две тенденции винаги е съществувало златно равновесие. Благодарение на постоянната заплаха от страна на енергичните даскали ние не затъваме в мързел, а същевременно нашето противодействие не допуска да ни смаже тежестта на прекаленото знание. Така ние успяваме да запазим яснотата и пъргавината на мисълта, да пестим време, необходимо за спокойна размяна на мисли, за непринудени разсъждения и свободни упражнения на духа. С една дума успяваме да запазим необходимата ни свобода. В резултат на тази здрава линия и на благородното равновесие нашето училище винаги се е радвало на успех и е възпитало редица изтъкнати мъже. А ето сега вие, осми А клас, създавате сериозна заплаха за това равновесие.

— Защо? — промълви Мрачния. — Та ние се държим точно като свободни.

— Май пак не се разбираме, колега — усмихна се накриво Алибаба.

— Какви искания имате всъщност?

— Две основни. Първо, вие не сте си осигурили свободата и, второ, зле си служите с нея. А който не умее да се ползува от свободата, той действува във вреда на свободата. Боя се, че вие много-много не умеете. Вашето незнание — впрочем да наречем нещата с истинските им имена — вашето вулгарно невежество създаде опасност за всички ни. От два дни наблюдаваме заплашителна тревога и нездраво раздвижване в учителското тяло. Вие привлякохте вниманието на даскалите към всички ученици и сами им дадохте в ръцете аргументи против свободата. От два дни даскалите пускат в нас досадни опитни сонди и изследват дълбочината на знанията ни, което не е особено приятно. Имаме също така сведение, че се готвят да променят курса. Смятаме, че виновници за това състояние на нещата сте вие и че действията ви са опасни и вредни за свободата.

— Но, колега — процеди Мрачния, — ние ще ви обясним…

— Не съм дошъл да слушам обяснения — заяви Алибаба, — вече сме решили. Аз трябваше само да ви уведомя, че ви е определен едномесечен срок да успокоите развълнуваното учителско тяло.

В този момент изби звънецът за следващия час. Алибаба скочи от катедрата и тръгна към вратата. На прага спря и добави:

— Само че, предупреждавам ви, ако не успеете, тежко ви и горко. Ще бъдем принудени да ви поставим на място.

И той изчезна, като ни остави съвсем потиснати.

Бележки

[1] Варшавското княжество — създадено през 1807 г., формално независимо — със своя конституция, Сейм и войска, но фактически подчинено на Наполеон. Съществувало е до 1815 г.