Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (6)

Глава пета

Върнахме се в класната стая съвсем сломени. Положението ставаше все по-трагично. Не само че не получихме способа, но — което бе по-лошо — попаднахме в ръцете на Шекспир и по най-глупав начин се набутахме в театъра. Само това ни липсваше! Поне да можехме да повярваме в честните намерения на Шекспир, но ние чувствувахме, че желанието му за мъст още не е задоволено и че той замисля против нас нещо страшно. Ала какво? Губехме се в догадки. Едно беше сигурно — че не от великодушие ни защищаваше пред даскалите. Просто иска сам да ни подреди, със собствените си ръце, и не желае друг да го отменя в тази работа.

— Те имат такъв обичай — рече навъсено Мрачния.

Естествено, мъчителното поражение не само че не промени плановете ни, но още повече ни амбицира. Усещахме, че почвата се изплъзва под краката ни. Все повече и повече пропадахме. Затова трябваше да се бърза.

Следващото междучасие отново отидохме при Кицки. Заварихме го в стола. Наобиколен от хлапета, той играеше пинг-понг с шампиона на девети клас, Пикулски.

— Кицки, ела за малко — каза Мрачния, — трябва веднага да говорим с теб.

— Страх ме е — каза Кицки, без да ни поглежда и без да прекъсва играта.

— От какво те е страх? — учуди се Мрачния.

— Да не ме отвлечете.

— Защо да те отвличаме? — изчерви се Мрачния.

— Защото чух, че сте отвличали.

— Отвличали ли сме?

— Да, отвлекли сте някакъв кацик.

Хлапетиите, струпани около съседните маси, се закискаха.

— Я не се гевези. Работата е сериозна. — Мрачния стисна юмруци.

— Нали виждате, че играя.

— Тогава побързай.

— Това не се урежда бързо. То не е като да гъделичкаш пленник по ухото. Тук е нужно и мъничко умение, нали така, Пикулски?

Дечурлигата пак се закискаха. Явно вече знаеха цялата история с Шекспир. Странно е колко бързо се разпространяват из училището тези неща. Ние, унизени, гледахме как Кицки спокойно си играе с топчето и хич не го интересуват нашите вълнения. Приключението ни с Шекспир изглежда му бе повишило настроението. Започнахме да подозираме, че нарочно ни е пратил при него, за да ни направи за смях. От такъв мошеник без чест и съвест всичко може да се очаква.

— Прекалено много си позволяваш, Кицки! — промърмори Мрачния. — Съветвам те да си мериш думите и бързо да приключваш!

— Тихо, просяци! — изсумтя Кицки. — Щом искате да ме молите за нещо, ще чакате. Едно малко упражнение по търпеливост ще ви подействува добре.

Той съвсем явно ни дразнеше и искаше да ни унизи. Гледах с ненавист този мошеник. С опулените си, вперени в топчето очи, с широката си, разтегната в усмивка уста и дръпната назад брадичка той ми приличаше на крастава жаба.

— Да вървим — бутнах аз Мрачния. — Остави я тая гадина.

— По-точно: влечуго. Жабата е влечуго — поправи ме Мрачния, но не помръдна от мястото си.

— Ама вие още ли сте тук? — подиграваше се на висок глас Кицки и майсторски забиваше топчето. — Значи все пак се учиш на търпение, Мрачни. Правилно. Но не гледай така зверски, защото честна дума, тръпки ме побиват. По-добре се отпусни и наблюдавай играта. Това ще ти е от полза, некадърнико. Такъв мач не се гледа често. Е, кажи де, няма ли да ти е от полза?

— От полза ще ми е. Всичко ще ми е от полза — рече Мрачния.

Погледнах го учудено.

— Как можеш да понасяш подобно нещо? — прошепнах аз възмутено.

— Не мога да го понеса, но съм принуден. Тоя негодник ни трябва. Само чрез него можем да се доберем до способите. А между другото, това наистина ще ни бъде от полза.

— Кое ще ни бъде от полза?

— Трябва, братче, да се научиш да понасяш такива типове като Кицки.

— За какъв дявол?

— Невинаги ще можеш веднага да пуснеш в действие юмруците и не всичко може да се постигне с юмруци. Основното е хладнокръвието. Затова, братко, овладей се и бъди флегматик. Като му дойде времето, ще притиснем Кицки.

Аз свих рамене, но останах. Мрачния понякога ме изненадваше. Уж е обикновено момче, като всички други, пада малко калпазанин, а току изведнъж ще каже нещо като същински философ. Отдавна съм забелязал, че има такива наклонности. Затова въпреки всичко дружа с него: понякога той вижда по-далеч от другите.

„Трябва да сме паднали страшно ниско — помислих си аз, сподавяйки унижението, — щом дори това влечуго Кицки може спокойно да ни се подиграва, а ние мълчаливо понасяме оскърблението и чакаме смирено като просяци…“

Единственото, което ни оставаше, бе да се правим, че не чуваме неговите подигравки и че напрегнато наблюдаваме играта, макар никак да не ни засягаше кой ще спечели и да искахме само едно — да свършат колкото може по-скоро.

Но Кицки съвсем не бързаше, напротив, нарочно протакаше играта и демонстративно забиваше топчето. Когато влязохме в стола, Пикулски водеше с четири точки, но сега Кицки вече беше изравнил и бе довел до реми 20:20.

У него като че ли се всели нов дух. Той пускаше дяволски фалцирани топки, спасяваше и най-трудните „забивания“ далече извън масата и всичко това правеше само защото ние го наблюдавахме. Като видя, че работата става сериозна, Пикулски също се мобилизира. Известно време двамата си подаваха спокойно, но неочаквано Пикулски заби и леко пусна топката точно зад мрежата. В този момент Кицки беше далече от масата и не успя на време да дотича. Резултатът стана 21:20 за Пикулски. Кицки престана да остроумничи и лениво отбиваше топчето. Като че ли се бе уморил. Пикулски се ободри и отново атакува. Но тогава Кицки пое далече извън масата острата топка, задържа я един миг и така я фалцира, че тя падна в ъгъла на масата, далече от Пикулски, който не успя да спаси. Това го ядоса. Той отново рискува, опита се да направи изкусен сервиз, но не сполучи. Сега вече Кицки поведе и Пикулски се боеше да рискува. Дразнещото спокойствие на Кицки го изкарваше от равновесие…

— Какво ще кажете, а? Наредих го тоя Пикулец — доволно каза Кицки.

Ние нетърпеливо си погледнахме часовниците. Ей сега ще избие звънецът.

— Да, нареди го — каза Мрачния и измъкна от джоба си пакетче със семки.

— А сега го довърши.

— Ей сега ще го довърша — запъхтя се Кицки. Неговите топки ставаха все по-силни, докато най-сетне той заби страхотно. Сечената топка прелетя над мрежата, като я докосна леко, удари се в халката на Пикулски, после се чукна в тавана и падна на земята.

Кицки хвърли хилката на масата и се приближи до нас.

— Досещам се за какво идвате — каза той, като безцеремонно напъха ръката си в плика със семки, — но с нищо не мога да ви помогна. Вие сами развалихте всичко. Как можахте да направите това на Шекспир? — говореше той и бързо-бързо люпеше семките. — Имате късмет, че не ви е изпортил пред даскалите. Не е искал да се компрометира и е запазил отмъщението за себе си.

— Не можехме другояче — измърмори Мрачния. — Той не искаше да разговаря с нас. Изобщо не искаше да ни изслуша.

— Нима? Наистина е неприятно — усмихна се иронично Кицки и изцъка люспата във въздуха.

— Не се прави на три и половина — отдръпнах се аз с отвращение, — признай си, че нарочно ни изпрати при него, за майтап?

— Аз? Да не си полудял?

— Съвсем съзнателно ни прати за зелен хайвер. Знаел си, че няма да каже — настъпвах срещу Кицки.

— Вие какво? — дръпна се той поизплашен. — Сами сте си виновни. Шекспир е мек като памук и много лесно може да бъде спечелен. Но къде се е чуло и видяло да го нападате по време на репетиция? Той е артист. Когато играе, не вижда нищо друго, освен изкуството. Трябвало е да почакате. Да изберете подходящ момент. Нетърпението ви е погубило.

— Виж какво, приятел, престани да мрънкаш — студено се усмихна Мрачния — и да пристъпим към въпроса. Трябва да измислиш нещо ново.

— Нищо не може да се направи. Вече ви казах. — Кицки със светкавична бързина гълташе семките. — Вие се провалихте. След онова, което направихте на Шекспир, никой няма да иска да разговаря с вас. Това е било ужасна детинщина. Аз самият се срамувам, честна дума, срамувам се, че се срещам с вас — той се изкашля, уж много разтревожен, но пак напъха безсрамно лапата си в плика със семките.

В продължение на две минути бе успял да омаха повече от четвърт кило. Кръвта ми нахлу в главата, но Мрачния никак не се трогваше от неговите приказки.

— Ще ти дадем три кръгчета — каза той спокойно.

— Три кръгчета с оная бракма? Благодаря — Кицки се изсмя пренебрежително. — Вчерашното ми стига. Това не е мотор, а разложен труп. Тече. Направи ми панталоните на нищо. Вие сте мошеници, щом ми предлагате кръгчета с подобно нещо.

— Я не дрънкай! Ако беше труп, нямаше да се движи. Моторът е в движение — казах аз, като се опитах да запазя достойнство.

— Наистина в движение — присмя се Кицки. — И още как! Газта не може да се изключи. Ако не е труп, във всеки случай е болен в предсмъртни спазми. С една дума, побъркан. Дърпа, подскача, хрипти и от различни места плюе някаква гнусотия…

Мрачния се изкашля.

— Моторът на Четката изисква известни… хм… умения.

— Подобрения ли? Нищо няма да му помогне.

— Умения — процеди Мрачния.

— Ах, умения! Виж ти! — засмя се злобно Кицки.

— Моторът на Четката изисква да притежаваш известни умения… — повтори Мрачния. — Ти още не си достатъчно трениран. Но след няколко кръгчета ще свикнеш.

— Благодаря. С тоя мотор може да се направи само още едно кръгче. До гробищата. А пък аз не съм се разбързал за там.

Той вече наистина прекаляваше. Ние кипнахме от яд. Щом по такъв начин си позволява да се гаври с мотора, тогава с какво можем да го подкупим?! Погледнахме Мрачния колкото възмутени, толкова и разтревожени.

Той изслуша подигравките на Кицки, без да му мигне окото, и след това каза с олимпийско спокойствие:

— Ние имаме ракета.

— Космическа ли? — отново се присмя Кицки.

— Ракета за игра — обясни Мрачния, без ни най-малко да се смути.

— За тенис? — попита недоверчиво Кицки.

— Да. Ракета за тенис.

Погледнахме изненадани Мрачния. И за нас това беше нещо ново. За първи път чувахме, че притежаваме ракета.

— Ти май се шегуваш — рече Кицки. — Вие да имате ракета за тенис?

— Да — повтори Мрачния.

— Сигурно и тя е някаква бракма?

— Ракетата е в движение.

— Може би кордажът й е скъсан?

— Нищо не й е скъсано.

— Хм — учуди се Кицки и в очите му се блесна интерес.

— Съгласен ли си? — попита Мрачния.

— Ще трябва да я огледам.

— Питам те съгласен ли си?

— Може и да се съглася, но…

— Кога искаш да я видиш? — прекъсна го Мрачния.

— Ами, де да знам.

— Можеш да я видиш още сега.

— Сега ли? Как така? Къде?

— Ракетата е на прозореца.

— На какъв прозорец?

— На прозореца на Чамчо.

Исках нещо да кажа, защото въпреки огромното интелектуално усилие, не можех да си спомня на прозореца ми да има ракета за тенис, но Мрачния ми хвърли тежък поглед и аз млъкнах.

— Къде живее Чамчо? Далече ли? — попита Кицки.

— Съвсем близо, в съседния двор. В сутерена.

Това за мен бе ново откритие. Исках решително да възразя, но пак срещнах неподвижния поглед на Мрачния и се отказах.

— Ти в сутерен ли живееш? — изненада се Кицки и ме погледна с любопитство.

— Да — отговорих аз, като се ядосвах на Мрачния. — Това е един много удобен сутерен — добавих бързо.

— Е, добре — рече Кицки и ни върна плика със семки почти празен. Сега нямаме време… но следващото междучасие ще идем да я огледаме. Значи ти живееш в сутерен — попита той отново и ми хвърли странен поглед.

— Вече ти каза, че живее в сутерен — намеси се Мрачния.

— Мислех, че баща ти е директор, Чамчо — рече Кицки.

— Баща му вече не е директор — побърза да отговори Мрачния. — Свалиха го. Затова ракетата се продава.

— Какво говориш? — въодушеви се Кицки. — Защо са го свалили?

— За невинност, а сега чао, ще се видим другото междучасие.

Мрачния забърза към класната стая. Аз го настигнах.

— Какво означава всичко това? Защо трябва моят старият да ти пере кирливите ризи? — избухнах аз — Можеше да говориш за себе си. Ти наистина живееш в сутерен.

— Не мога да говоря за себе си — рече Мрачния. — Кицки знае къде живея. Освен това откъде мога да имам аз ракета. И изобщо по-добре си трай, Чамчо. Ти нищо не разбираш от политика.

След по-малко от час ние отидохме с Кицки в съседния двор.

— Тук е — каза Мрачния и спря.

— Къде? — попита Кицки.

— Виждаш ли тази пристройка?

— Виждам я.

— А вратата за нея?

— Виждам я.

— Вдясно от вратата седи едно дребно старче. Виждаш ли го?

— Виждам го.

— А вдясно от старчето е прозорецът на сутерена. Виждаш ли го?

— Виждам го.

— Точно на този прозорец е ракетата.

Ние внимателно заобиколихме спящия старец и на пръсти се приближихме до прозореца. Кицки сложи ръце до очите си и залепи нос на стъклото. Аз не издържах и надникнах любопитно.

За мое учудване на стъклото на прозореца наистина беше подпряна ракета за тенис. Погледнах с възхищение Мрачния. Той ми намигна многозначително.

— Е, Кицки? Огледа ли я?

— Тя е почти нова — произнесе развълнувано Кицки.

— Тя е съвсем нова — каза Мрачния. — Сега е твой ред. Казвай връзката.

Кицки погледна още веднъж алчно към ракетата, после бързо каза:

— Идете при Хърбата.

— При Хърбата ли? — опулихме се ние.

Хърбите бяха едни от най-щурите боксьори в нашето училище. Никога не бяхме допускали, че могат да имат нещо общо със способа.

— При кого от Хърбите? — попитахме ние, защото имаше двама спортисти по прякор Хърбата.

— При първия.

— Ти се шегуваш — рече Мрачния. — Аз не съм виждал по-ограничен човек. Откъде може той да знае способа? Ще помисли, че си правим майтап с него и ще ни фрасне по един.

— Няма да ви фрасне — рече Кицки.

— Откъде знаеш? Такъв боксьор като него?!

— Той вече не е боксьор.

— Не е ли? Откога?

— Учудвам се, че не знаете. Първият Хърба не е боксьор, откакто го победи по-малкият му брат Вторият Хърба, а да не говорим за Шлая. Чували ли сте за Шлая?

— Не. Кой е той?

— Явно, даскалите доста са ви натиснали, щом такива съществени спортни събития не са стигнали до вашето помътено съзнание. Шлая е нова звезда на ринга на нашето даскало. Но и неговите дни са преброени. Сега боксът излиза от мода.

— А какво влиза?

— Джудото. И липсата на перспективи най-много потисна Хърбата.

— Какво говориш? Хърбата потиснат? — ние недоверчиво погледнахме Кицки. По никой начин не можехме да си представим шампиона потиснат.

— Не само че е потиснат — рече Кицки, — но е изпаднал в пълно отчаяние. Най-доброто доказателство за това е, че стана поет.

— Да не искаш да кажеш, че Хърбата пише стихове? — попитахме ние втрещени. Първият Хърба да пише стихове — това надминаваше и най-смелата фантазия.

— Да — повтори Кицки — той пише стихове. Не е изключено да опита силите си и в други художествени дисциплини. Наскоро ме попита дали не знам къде може да си купи евтино някакъв духов инструмент. Защото се бои, че само поезията няма да може да го утеши и ще трябва да се отдаде и на музиката.

— Жалко, че не на танца — промърморих аз и всички се изкикотиха. — Или по-добре да се насочи към театъра. Можем да го препоръчаме на Шекспир. Това сигурно ще го утеши. Ние в това отношение имаме опит и можем да му кажем някои и други неща.

— Не е изключено да се насочи към театъра — рече Кицки. — Напоследък го виждам с Шекспир. Може би Шекспир иска да го използува. Хърбата винаги е имал слабост към него. През пролетта го учеше да се боксира…

— Зная — намръщи се Мрачния. — Ако и Шекспир учи Хърбата на театър със същия успех, не ни заплашва никаква конкуренция.

— Надявам се — рече Кицки. — А сега дайте ракетата. — Прекъсна той общата веселост.

— Охо, толкова ли бързаш? Още не се знае дали ще стане заварката.

— Как така? Аз трябваше да получа ракетата.

— Ще я получиш, щом проверим дали информацията не е лъжлива.

— Сега ми я дайте. Така се уговорихме.

— Извинявай, но сега трябваше само да я видиш. Съвсем не сме ти обещавали, че ще я получиш веднага.

— Чакали! — извика Кицки. — Нали изпълних уговорката. Съобщих ли ви връзката, която искахте да знаете?

— О, каза ни само за някакъв си Хърба, при това потиснат. Отде да знаем дали изобщо ще измъкнем нещо от него?

— Измамници! Гадници и мошеници! — развика се Кицки. — Лъжци, аферисти и изнудвачи! Човекоядци, вагабонти, негодници!

Той просто бълваше ругатни. Ние се дръпнахме възмутени. Кицки проявяваше сериозна липса на култура. В края на краищата бяхме в чужд двор. Уви, въпреки че старецът, който седеше до прозореца на сутерена, спеше изключително дълбок сън, некултурните крясъци на ученика най-сетне все пак стигнаха до съзнанието му. Старецът се сепна, прозя се, разтърси глава и бързо намести очилата на носа си. После се протегна лениво като стар котарак и се заоглежда да открие кой вдига врявата. Помислихме, че ще ни се скара. Кицки моментално се умири.

Старецът обаче не проявяваше никакви признаци на нервност, гняв или поне учудване. Продължавайки да се протяга лениво като стар котарак, той ни попита спокойно:

— Вие ли бяхте така любезни да употребите думите „измамник и мошеник“ или те са част от моя сън? Защото трябва да ви призная, че тъкмо сънувах едно наказателно дело. Но от друга страна, слуховият ми орган отбеляза, струва ми се, известни реални звукове.

Странните думи на стареца ни изненадаха, но същевременно ни убедиха, че той няма лоши намерения спрямо нас. Затова Кицки веднага си призна, че той е казал тези думи.

— А… значи вашият спор ме е събудил — рече старецът. — Мога ли да узная предмета на спора? Може би бих могъл да отсъдя. Професията ми е такава, че често ми се случва да отсъждам разни неща тук, в двора.

— Вие съдия ли сте? — попита Кицки.

— Бях разсилен в съда. В съда на Лешно, момчето ми. Аз бях човекът, който извикваше: „Станете! Съдът!“, когато съдеха Шпицбрудка. Името ми е Дуриаш.

— Чудесно! — възкликна Кицки и загледа стареца с уважение. — В такъв случай сигурно ще можете да ни кажете, на чия страна е правото. Чуйте. Аз им продадох важно сведение, а те обещаха, че ще ми платят. А сега не искат да платят.

— Чакайте… ние ще ви обясним — опита да се намеси Мрачния, но разсилният Дуриаш му направи знак да мълчи.

— Най-напред да се запознаем с обвинението… или по-точно с иска, тъй като виждам, че спорът е произлязъл от гражданско споразумение и не се отнася до наказателните дела. Трябва да ми кажеш, момче, дали случайно сведението, което си им продал, не е неморално или наказуемо от закона.

— Ама защо?

— Защото в такъв случай споразумението ще бъде невалидно и ти не би могъл да се бориш за дължимата ти сума.

Кицки малко се смути.

— Не ви разбирам.

— Например, ако продадеш на нечестни играчи сведение, как да мамят на карти, или на крадци — как да влязат в някое жилище, или на начинаещ бандит — къде може да купи пистолет, или ако тази продажба е предателство спрямо отечеството, някоя организация или спрямо приятелите, на които си се заклел да пазиш тайна.

Кицки отново се покашля, този път малко по-силно.

— Но… но в случай че… че това сведение е съвсем прилично, те нали са длъжни да платят.

— Тогава са длъжни.

— Не искам да говоря дали сведението е прилично или не, — намеси се Мрачния, — но как може да плащаш, когато още не си сигурен дали то е вярно. Дали изобщо съществува. Най-напред трябва да се провери…

— Ами аз?! Аз не трябва ли да проверявам?! — избухна Кицки. — Аз също трябва да проверя. Откъде да знам струва ли тази ракета или не. Показаха ми я през прозореца и си мислят, че това ми стига.

— За каква ракета говориш, мило момче? — заинтересува се неочаквано разсилният.

— За оная на прозореца.

— За нея ли се карахте?

— Да, за нея. Защото те не искат да ми я дадат.

— И съвсем правилно — рече разсилният.

— Как така: „правилно“?! — възмути се Кицки.

— Не могат да ти я дадат, защото тази ракета е моя.

— Какво говорите?! — изпъшка Кицки. — Не може да бъде ваша.

— Защо?

— Та вие сте пенсиониран поради старост разсилен.

— Точно така — рече старецът. — Аз съм съдебен разсилен в пенсия поради навършена пенсионна възраст.

— Чудно ми се вижда, един разсилен в пенсия да играе тенис.

— Аз не играя. Внучките ми играят — рече разсилният. — Но ракетата е моя. Купих я с парите, които спестявам от пенсията си и когато внучките ми ходят на тренировки им услужвам с нея. Не ми стигат парите да купя три ракети, затова купих една. А не мога да я подаря на нито една от внучките си, защото другите ще й завидят. Впрочем и не би било справедливо, а аз винаги съм служел на справедливостта, мило момче. „Справедливостта е стълбът на Републиката“ — сигурно си виждал този надпис на сградата на моя съд.

— Да, виждал съм го — промълви обърканият Кицки. — Но вие не може да живеете тук… Това е жилището на Чамчо, защото баща му беше директор, но съвсем наскоро го свалиха и направо в сутерена…

Усещах, че ми става горещо.

Достолепният съдебен старец ни погледна неодобрително.

— Тук не живее никакъв Чамчо, а ако става въпрос за директора, който беше свален, не зная кого точно имаш пред вид, този от третия етаж или другия от първия. Във всеки случай никой от тях не живее под определеното равнище. А от това, струва ми се, следва, че ти навярно си станал жертва на измама, което е престъпление и по член двеста шестдесет и четвърти от Наказателния кодекс се наказва с лишаване от свобода до пет години.

— Негодници! Подлеци! Каналии! Гадници! Без доблест и чест! О, мошеници! Шарлатани! Така да ме подхлъзнете. Почакайте, вагабонти и изнудвачи. Ще ви скалпирам — пенеше се Кицки.

Съдебният старец го слушаше внимателно и с видимо удоволствие, защото това му напомняше прочути съдебни процеси. Когато обаче чу за скалпирането, той поклати намръщено глава и каза:

— Не ви съветвам. Това е тежка телесна повреда, която по член двеста тридесет и първи се наказва със затвор до двадесет години.

Но вбесеният Кицки не обръщаше никакво внимание на правните последици от своите деяния и положително щеше да изпълни съвсем некултурните си заплахи, ако ние не бяхме прибегнали до единствено резултатната при това положение крачна маневра, тоест откъсване от врага.

В училище звънецът вече беше избил и вратата на класната стая благополучно ни прикри. Следващото междучасие за по-сигурно (ако сам не се пазиш, и господ не може да те опази) изкарахме затворени в големия стенен шкаф в коридора, където Венцковска държеше паркетина, четките, метлите, парцалите и другите „инструменти за сизифовия труд“, както наричаше дейността й другарят Жвачек в пристъп на вълна от огорчение, която — имахме вече възможност да установим — от време на време заливаше даскалското му сърце.

Нашата предпазливост се оказа напълно оправдана и като по чудо предвидливо приложена навреме. Защото само след няколко секунди из коридора се разнесоха виковете на Кицки:

— Негодници! Къде сте? Излизайте, страхливци! Аз ще си разчистя сметките с вас!

— Защо крещиш така? — чухме ние сърдития глас на Шефа. — Къде се е чуло и видяло ученик така да вика!

— Бях оскърбен от едни негодници, другарю директор.

— Какви негодници?

— Подлеци!

— Какви подлеци пък сега?

— Ами мошеници, другарю директор!

— Какъв е този език?

— Да, другарю директор!

Шефът махна с ръка и продължи нататък.

Кицки малко поутихна, но през цялото междучасие тичаше напред-назад из коридорите, излизаше на двора (навярно е надникнал и в сайванта), отново се връщаше и тършуваше из всички кътчета и скривалища. Ние дишахме тежко. Телата ни се обливаха с пот. Струваше ни се, че всеки момент ще надникне в шкафа. Той претича поне пет пъти край нас, но очевидно не му дойде наум, че може да сме се скрили там. Имахме късмет, макар че несъмнено това ни струваше доста нерви. А ни измъчваха и угризения на съвестта.

И те май бяха най-страшни от всичко.

— Няма какво да се тормозите — опитваше се да ни утеши Мрачния. — Целта оправдава средствата.

Ние обаче не бяхме убедени.

— Освен това знаете, че Кицки е мошеник. Няма нищо лошо в това, да пратиш един мошеник за зелен хайвер.

Обаче ние не бяхме убедени, че наистина няма нищо лошо в това, да пратиш един мошеник за зелен хайвер.

— Кицки е експлоататор… капиталист… предател и нечестен играч — сумтеше Мрачния, търсейки все нови и нови доводи. — Споразумението, което сключихме, беше неморално и в разрез със закона. Спомнете си какво каза за него достойният съдебен старец. Такива споразумения са невалидни. Те може да не се спазват…

Ние обаче чувствувахме, че подобно обяснение никак не ни облекчава. Ами нали и ние участвувахме в това недостойно споразумение и — тъй или иначе — съвестта ни без съмнение е омърсена или поне напръскана със смрадлива кал.