Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy Next Door, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
midnight_sun17 (2017)
Форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Мег Кабът

Заглавие: Re: Някой като теб

Преводач: Юрий Лучев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски език

Издател: Фокус ООД

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2003

Печатница: Абагар АД

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 9547830112

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3339

История

  1. — Добавяне

До: [email protected]

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Вечерята

Скъпи Джон,

Здравей! Много мило от твоя страна, че ме каниш на вечеря, но наистина не е необходимо. За мен беше удоволствие да направя каквото трябва за леля ти. Ако можех, бих направила и повече.

Но ако наистина настояваш, честно казано, все ми е едно къде ще отидем.

Всъщност не, излъгах; има едно място, където НЕ ЖЕЛАЯ да ходя и това е „Фреше“. Навсякъде другаде би било добре. Защо не ме изненадаш?

Ще се видим на петнайсетия етаж, довечера в шест (времето за посещения в интензивното отделение е само от 18:30 до 19:00, нали?)

Мел

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: [email protected]

Отн.: Вечерята

Добре тогава.

Ще направя резервация за 20:00 ч. Надявам се, че си даваш сметка какво правиш като ме оставяш аз да избера ресторанта. Обожавам дреболии.

Джон

 

До: [email protected]

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Не ти вярвам

Опитваш се да ме сплашиш, нали.

Израсла съм във ферма. Всяка сутрин закусвахме с дреболии и препечени филийки.

Мел

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: [email protected]

Отн.: Сега пък

ти ме плашиш.

Ще се видим в шест.

Джон

 

До: Джон Трент <[email protected]>

От: сержант Пол Рийс <[email protected]>

Отн.: снощи

Трент,

Не знам как да ти се извиня, човече. Не ми е работа да се бъркам, затова не исках да те питам каква е оная червенокосата с теб. Просто се изненадах, че те виждам там! Джон Трент във ветеринарния център! Какво ли престъпление разследва? Нещо доста заплетено, сигурно…

Съжалявам. Не можах да се въздържа.

Сериозно, бяхме там да проверим как е Хуго, кучето на участъка, дето е обучено да надушва бомби. Някакъв кретен го нахранил с остатъци от пиле, а нали знаеш какво става с кучетата, когато ядат пилешки кости…

Излиза, че е истина. Макар че очакват Хуго да се възстанови напълно.

Но ти какво правеше там, човече? Изглеждаше доста нервен за човек с такова маце под ръка.

Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя за компенсация… Да уредим някои глоби за паркиране например. Или да задържим съпруга на червенокосата за събота и неделя без право на освобождаване под гаранция? Само кажи.

Каквото и да е, само да оправим нещата.

Пол

 

До: сержант Пол Рийс <[email protected]>

От: Джон Трент <[email protected]>

Отн.: Прощавам ти, но чак сега. Снощи ми идеше да те удуша.

Не че беше виновен. Искам да кажа — ти ме видя. И каза: „Как е, Трент?“, както би направил всеки нормален човек.

Откъде би могъл да знаеш, че в момента живея под друго име?

Но вечерта, която започна катастрофално — кой ти е предполагал, че котките ядат ластици? Аз поне не знаех — завърши разкошно.

Тъй че смятай, че ти е простено, приятелю.

Колкото до червенокосата… е, това е дълга история. Някой път може да ти я разкажа. Зависи от това как ще се развият нещата, разбираш ли?

Сега трябва да се отбия във ветеринарния център и да си прибера котката, която, предполагам, се е възстановила успешно от операцията. А на връщане към къщи ще купя най-голямата и най-миризлива риба, каквато някога си виждал, в знак на благодарност за изключителна прозорливост, която прояви, поглъщайки въпросното ластиче.

Джон

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Е, и???

С какво беше облечена? Къде в крайна сметка отидохте? Добре ли прекарахте?

СЛУЧИ ЛИ СЕ НЕЩО???

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Случи се

• С какво беше облечена?

С късата черна пола от „Келвин Клайн“, светлосинята копринена блуза с остро деколте и три-четвърти ръкав и сините сандали с каишките около глезена и осемсантиметровия ток.

• Къде в крайна сметка отидохте?

В крайна сметка не отидохме никъде. Не и на вечеря.

• Добре ли прекарахте?

ДА.

• СЛУЧИ ЛИ СЕ НЕЩО???

Да, случи се.

Е, не съвсем, но почти. Вече си слагах последния пласт червило, когато някой почука на вратата. Отидох да отворя. Беше Джон. С вратовръзка! Не повярвах на очите си. Изглеждаше страхотно, но беше разтревожен. Попитах го какво е станало.

„Туидълдум. Има му нещо. Би ли дошла да го погледнеш?“

Отидох и видях Туидълдум — по-палавата и гальовна от двете котки на г-жа Фридландър — да лежи под масата в трапезарията. Приличаше на малко дете, преяло с пасти. Не искаше да го докосват и изфуча, като посегнах да го пипна.

Внезапно се сетих нещо и попитах: „За бога, ти махаш ли ластичните ленти от «Кроникъл», когато носиш вестниците тук?“. Нали ги знаеш ония от „Кроникъл“, дето се имат за толкова велики, че разпространяват вестника си пристегнат с ластични лентички, за да не би случайно да изпаднат страници и някой сърдит абонат да им направи скандал заради липсата на финансовите новини или нещо друго.

А Джон отвърна: „Не. А трябва ли?“

И тогава се сетих, че съм пропуснала да му кажа най-важното по отношение на грижите за котките и кучето на леля му: Туидълдум има навика да ги гълта тези ластици. Така правеше и брат му Туидълди. И тъкмо по тази причина не е вече между нас.

„Трябва веднага да закараме котката в болница!“, извиках аз.

Джон ме изгледа слисан.

„Шегуваш се, нали?“

„Не, не се шегувам.“

Свалих котешката клетка от най-горния рафт в килера, където я държи г-жа Фридландър.

„Увий го в кърпа“.

Джон продължаваше да стои като глътнал бастун.

„Наистина ли говориш сериозно?“

„Напълно — отговорих. — Трябва да извадим ластика, преди да е блокирал нещо вътре“.

Всъщност нямам представа дали има такава опасност, но по очите на Туидълдум си личеше, че е зле.

Джон донесе кърпа, увихме в нея Туидълдум (Джон стоически изтърпя няколко жестоки одрасквания, докато свършим това) и го закарахме във ветеринарния център, където г-жа Фридландър беше водила Туидълди след фаталната му среща с ластичната лентичка от „Кроникъл“. Знам го, понеже след смъртта на Туидълди тя нае оплаквачки и изпрати в лечебницата парично дарение вместо цветя.

Щом пристигнахме, веднага вкараха Туидълдум на рентген. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме и да се молим.

Но не ми беше никак лесно да седя и да се моля, когато единствената ми мисъл бе колко мразя тия от „Кроникъл“ заради това, че бяха на път да провалят тази толкова важна за мен среща. Поне си мислех, че е важна. Мислех си за това как „Кроникъл“ винаги успяват да публикуват сензационните новини преди нас, как винаги празнуват Коледа в „Уотър Клъб“, а ние — все в „Бауълмор Лейнс“; за това, че техният тираж е със сто хиляди по-голям от нашия, че винаги печелят журналистическите награди, че тяхната модна рубрика е цветна и че нямат страница за светска хроника.

Всичко това ме разсмя. Не знам защо. Може би защото тия от „Кроникъл“ за пореден път ми съсипваха живота.

Джон ме попита защо се смея и аз му казах (не това, че „Кроникъл“ ни е провалил срещата, а другите неща). Джон също се разсмя. Не разбрах какво на него му е смешно, освен… Е, тъй или иначе не ми приличаше на човек, който прекарва дните си в молитви. Личеше, че се опитва да се сдържа, но смехът му току избухваше неудържимо.

Междувременно в лечебницата непрекъснато влизаха и излизаха най-различни посетители с домашните си любимци, пострадали по най-невероятни начини. Като онази дама, чийто златен ретрийвър погълнал огромно количество от антидепресанта Прозак. Друга донесе игуана, която скочила от балкона на седмия етаж и се приземила на пръв поглед здрава и читава върху покрива на магазина отдолу. Трета се тревожеше за таралежа си, който някак „не се държал както трябва“.

„Как ли трябва да се държат таралежите?“, прошепна в ухото ми Джон.

Не беше никак смешно. Но ние просто не можехме да се спрем. Всички ни гледаха възмутено, а от това ни ставаше още по-смешно… Седим там, издокарани най-официално, преструваме се, че ни е безкрайно удобно на твърдите пластмасови столове и се опитваме да бъдем сериозни, но ще се пръснем от смях…

Докато не дойдоха онези ченгета. Бяха дошли да проверят състоянието на едно от служебните им кучета, което се задавило с пилешка кост. Един от тях видя Джон и каза: „Здрасти, Трент, какво правиш тук?“

Джон спря да се смее и с внезапно почервеняло лице отговори: „О, здравей, сержант Рийс!“

Наблегна на думата „сержант“. Сержант Рийс изглеждаше доста изненадан. Понечи да каже нещо, но точно тогава лекарят излезе и извика: „Г-н Фридландър?“

Джон скочи на крака и отвърна: „Да, аз съм“, после се приближи към него.

Лекарят каза, че Туидълдум наистина е глътнал ластичната лента, която е попаднала в тънките му черва, и че ако не се направи операция котката със сигурност ще умре. Можели да направят операцията веднага, но била доста скъпичка, 1500 долара, плюс 200 за престоя на животното в лечебницата.

1700 долара! Останах като гръмната. Но Джон само кимна, измъкна портфейла си и извади кредитната си карта… После бързо я прибра и каза, че за съжаление всичките му кредитни карти са на червено и че ще прескочи до някой банкомат, за да изтегли пари в брой.

В брой! Беше готов да плати 1700 долара в брой! Заради една котка!

Аз обаче му напомних, че не може да изтегли такава сума от банкомат в рамките на един ден. Казах: „Можем да използваме моята кредитна карта, а после да ми върнеш парите“ (знам какво ще кажеш, Надин, но не е вярно: щеше да ми върне парите, сигурна съм).

Но той категорично отказа. Отиде при касиерката да се договорят за начина на плащане и ме остави сама с лекаря и ченгетата, които ме бяха заобиколили и ме зяпаха. Не питай защо. Очевидно, заради късата ми пола.

После Джон се върна и каза, че е уредил всичко. Тогава ченгетата си тръгнаха, а лекарят предложи да останем докато приключи операцията, в случай че възникнат усложнения. Седнахме на местата си и аз попитах: „Защо онзи полицай те нарече Трент“?

А Джон отвърна: „О, нали ги знаеш ченгетата — все ще ти лепнат някакъв измислен от тях прякор“.

Но аз имах чувството, че крие нещо.

Навярно усети смущението ми, защото каза, че не е нужно да се мотая там и да чакам с него; че ще ми плати таксито до вкъщи и че се надява да се съглася да отложим вечерята за друг път.

Попитах го дали не е нещо мръднал; отвърна, че не мисли така, а аз казах, че човек с толкова много прякори като него сигурно си има големи проблеми. Той се съгласи с мен, после около два часа спорихме кои серийни убийци в историята на престъпленията са най-откачените. Най-накрая лекарят излезе и каза, че всичко е минало успешно и че можем да си тръгваме. И ние си тръгнахме.

Не беше още прекалено късно за вечеря според стандартите на Манхатън — беше едва 22:00 ч., и Джон настоя да отидем някъде, въпреки че бяхме пропуснали резервацията за ресторанта, където е смятал да ме води. Но аз не бях в настроение за битки със среднощните тълпи. Той се съгласи и каза: „Искаш ли да си поръчаме китайска храна или нещо такова?“ Аз отвърнах, че няма да е лошо да утешим Пако и г-н Пийпърс, които навярно страдат по липсващия си другар. А и бях прочела в телевизионния справочник, че по PBS ще дават „Мършавия“.

Отидохме у тях, тоест, у леля му, и поръчахме пак пържола „мо шу“. Храната пристигна, тъкмо когато филмът започваше, и ядохме на холовата масичка на г-жа Фридландър, седнали на удобното черно кожено канапе, върху което изпуснах цели две от ония рулца, залети с оранжев сос.

И тогава той започна да ме целува. Наистина. Бях започнала да се извинявам, за това че съм изцапала канапето на леля му, когато той се наведе, опря коляно право в петното и ме целуна.

Не съм била толкова стресната, откакто учителят ми по алгебра направи почти същото, когато бях ученичка първа година в гимназията. Само че тогава нямаше оранжев сос и говорехме за цели числа, не за книжни салфетки.

А и Макс Фридландър целува далеч по-добре от учителя по алгебра. Искам да кажа далеч по-еротично. Главата ми щеше да се пръсне. Сериозно. Беше толкова добър!

Или може би не чак толкова. Може би просто така ми се е сторило — толкова време никой не беше ме целувал така, че направо бях забравила какво е това.

Джон целува възбуждащо. Наистина.

Като спря, главата ми така се въртеше, че успях само да промълвя: „Защо го направи?“, което може би прозвуча грубо, но той не го възприе по този начин. „Защото така исках“, отвърна.

В продължение на един миг разсъждавах върху думите му, после го прегърнах и казах: „Добре“.

И започнах да го целувам аз. Беше хубаво, понеже канапето на г-жа Фридландър е невероятно меко, и Джон се отпусна върху мен, а аз потънах надолу и се целувахме доста дълго време. Всъщност докато Пако не реши, че е време за разходката му и не пъхна големия си влажен нос между челата ни.

Тогава реших, че трябва да си ходя. Първо, знаеш какво казват майките ни по въпроса за целувките преди третата среща. Второ — само да не ти стане гадно — там долу ставаше нещо доста интересно, ако правилно ме разбираш.

А Макс Фридландър определено не е обратен. На обратните не им става, когато целуват жени. Това го знае дори едно девойче от Средния запад.

Докато Джон се мъчеше да изпъди Пако навън, аз се пооправих и му казах с малко неестествено официален тон: „Е, благодаря за прекрасната вечер, но мисля, че трябва да си ходя“. После хукнах навън, а той извика: „Мел, почакай, трябва да поговорим!“.

Но аз не спрях. Не можех. Трябваше да си тръгна, докато все още бях в състояние да се контролирам. Казвам ти, Надин, целувките му могат да парализират мозъка ти, страхотни са.

Ами какво друго?

А, да: Надин, уведомявам те, че на сватбата ти няма да дойда сама.

Трябва да свършвам. Пръстите ме заболяха от толкова писане, а и трябва да си подготвям рубриката за утре. Струва ми се, че има добри изгледи за Уинона и Крис Нот. Чувам, че ще ходят на почивка в Бали. Не е за вярване, че Уинона и аз си намерихме гаджета по едно и също време! Същото, както по времето, когато тя и Гуинет излизаха с Мат и Бен. Само че по-хубаво! Защото този път става въпрос за мен!

Мел

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Надявам се, че поне

си го оставила да плати китайската храна.

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Да, разбира се,

плати я. Но без бакшиш. Нямаше дребни.

Защо си такава? Прекарах си чудесно. Беше хубаво.

Не съм му позволявала да ме опипва и разни такива, за бога.

Мел

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Мисля си

че всичко става прекалено бързо. Дори не съм го виждала. Без да се обиждаш, Мел, н нямаш много опит с мъжете. Арън ти е първият, доколкото знам. Всъщност каква е оная история за братята в колежа, дето стана дума онзи ден?

Просто казвам, че бих се чувствала по-спокойна, ако го видя. В края на краищата Доли ни разказа доста любопитни неща за него. Как трябва да се чувствам? За мен ти си като по-малка сестра, каквато не съм имала. Искам да съм сигурна, че никой няма да ти стори зло.

Така че, защо не го накараш тия дни да дойде да те вземе за обяд или нещо такова? С удоволствие ще пропусна тренировката…

Не ме мрази.

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Направо си

като грижовна квачка.

Да, добре, щом настояваш мога да направя така, че случайно да се сблъскате.

Господи, на какви жертви сме способни заради приятелите си…

Мел

 

До: Джон Трент <[email protected]>

От: Дженевив Рандолф Трент <[email protected]>

Отн.: Поведението ти напоследък

Скъпи Джон,

Пише ти баба ти. Предполагам, че си изненадан да получиш писмо от мен. Избрах този начин за кореспонденция — електронната поща — тъй като не си отговорил на нито едно от телефонните ми обаждания, а брат ти Джейсън ме уверява, че макар да не си прослушваш телефонния секретар, от време на време отговаряш на съобщенията по e-meil.

По въпроса:

Мога да простя факта, че захвърли всякакво благоразумие, започвайки своя собствена кариера в област, с каквато, честно казано, никой уважаван Трент — или Рандолф — не би и помислил да се захваща. По този начин ми доказваш, че не всички журналисти са боклуци.

Мога да простя и факта, че напусна семейното жилище и заживя самостоятелно, най-напред в оная дупка на 37-ма улица с онзи рошав кретен, после там, където и сега живееш — в Бруклин, район, за който съм чувала, че е най-прелестният от всичките пет в града, ако не се броят отделни расови вълнения и срутващи се супермаркети.

Мога да ти простя това, че си решил да не докосваш парите, пазени на твое име под попечителство още от смъртта на дядо ти. Един мъж сам трябва да си пробива път в живота, ако може, без да разчита на помощ от семейството си. Аплодирам усилията ти в тази насока. Това надминава всичко, което е направил кой да е от останалите ми внуци. Да вземем братовчед ти Дики. Сигурна съм, че ако това момче имаше призвание като теб, Джон, нямаше да си чопли носа по цял ден.

Онова обаче, което просто не мога да ти простя, е отсъствието ти от церемонията онази вечер. Знаеш колко много означават за мен тези неща. Раковото отделение, което дарих, е изключително важно за мен, защото както добре ти е известно, тъкмо ракът отне обичния ти дядо от мен. Разбирам, че може би си бил ангажиран, но поне можеше да ни се обадиш.

Няма да скрия, Джон, особено държах на твоето присъствие, защото исках да те запозная с една млада дама. Знам, знам как се отнасяш към моите опити да те запознавам с подходящите дъщери на моите приятели. Но Виктория Арбътнот, която сигурна съм, помниш от детските си летни ваканции във Вайнярд — семейство Арбътнот имаха имение в Чилмарк — се е превърнала в изключително привлекателна млада госпожица. Дори е преодоляла онзи ужасен проблем с долната челюст, типичен за всички от фамилията Арбътнот.

А и доколкото разбрах, е много добра в инвестиционния бизнес. Тъй като винаги са те привличали жени, посветили се на кариерата си, си направих труда да осигуря присъствието на Виктория на тържеството онази вечер.

Заради теб обаче едва не станах за смях! Трябваше да прехвърля Виктория на братовчед ти Бил. А ти много добре знаеш какво ми е мнението за него.

Знам колко се гордееш с факта, че си черната овца на фамилията, Джон, макар да не виждам нищо възмутително в това един мъж да си изкарва прехраната с работа и да прави онова, което му харесва да прави. Братовчедите ти, с техните най-различни неразумни склонности и нежелани бременности, ме възмущават далеч повече.

Но все пак едно такова поведение е озадачаващо дори от страна на човек като теб. Мога само да кажа, че се надявам да получа убедително обяснение. Освен това се надявам и да намериш време да отговориш на това писмо. Твърде невъзпитано от твоя страна е да не отговаряш на обажданията ми.

Искрено твоя, въпреки всичко,

Мим

 

До: Дженевив Рандолф Трент <[email protected]>

От: Джон Трент <[email protected]>

Отн.: Прощаваш ли ми?

Мим,

Просто нямам думи. Караш ме да се срамувам от себе си. Непростимо е, че не ти отговарях на обажданията. Единственото ми обяснение е, че не прослушвам телефонния секретар редовно, както преди, защото от известно време живея в апартамента на един приятел. По-точно не на моя приятел, а на леля му, която е в болница и някой трябва да се грижи за домашните любимци.

Въпреки че след това, което се случи с една от котките наскоро, вече не съм сигурен дали съм най-подходящият за това човек.

Както и да е, искам да знаеш, че не дойдох на тържеството не от пренебрежение към теб или към събитието. Просто имах работа. Много важна.

Което ми напомня: Вики Арбътнот по-добре да не се надява. Срещнах друга жена.

Не, не е от кръга на твоите познати, освен ако не познаваш семейство Фулър от Лансинг, Илинойс. Но едва ли.

Знам, знам, че след историята с Хедър си вдигнала ръце от мен завинаги. Да, много по-трудно е човек като мен да бъде държан мирен, отколкото да се намери момиче, което да не се е регистрирало в Блумингдейл като бъдещата г-жа Джон Трент още преди да съм му предложил брак (срещу акции от по 1000 долара, не по-малко).

Но преди да поискаш да се срещнеш с нея, позволи ми да преодолея някои… спънки. Романтичните връзки в Ню Йорк не са лесна работа, а тази е по-объркана от всички останали.

Но аз съм сигурен, че ще се справя. Трябва да се справя. Нямам ни най-малка представа как, но трябва да се справя.

С хиляди извинения и надежди, че ще проявиш разбиране.

твой Джон

P.S. За компенсация ще присъствам на благотворителната церемония под мотото „Да се преборим с рака“ в „Линкълн Сентър“ следващата седмица, понеже знам, че ти си основният спонсор. Дори ще разбутам стария попечителски фонд и ще напиша чек, задължително с четири нули. Това ще позаглади ли разрошената ти перушина?

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Дон и Бевърли Фулър <[email protected]>

Отн.: Пази се!

Здравей, скъпа, отново е мама. Надявам се, добре си отваряш очите, защото снощи гледах по телевизията, че в Манхатън отново има пропадане точно пред редакцията на някакъв вестник!

Но не се тревожи, вестникът е този, дето го ненавиждаш, онзи снобския. Все пак си помисли, можеше ти да си в онова такси, което пропаднало в шестметровата дупка! Аз обаче знам, че никога не взимаш такси, тъй като харчиш всичките си пари за дрехи.

Горката жена! Трима пожарникари едвам я измъкнали оттам (ти си дребничка, и един би бил достатъчен да те измъкне, от каквато и да е дупка, си мисля)!

Просто исках да ти кажа да внимаваш. Гледай в краката си като вървиш, но поглеждай и нагоре, защото съм чувала, че понякога върху главите на минувачите падат недобре закрепени климатици!

Този град е пълен с опасности. Защо не се върнеш тук? Можеш да постъпиш на работа във вестник „Хрониките на окръг Дуейн“. Онзи ден срещнах Мейбъл Флеминг и тя каза, че няма никакъв проблем веднага да те назначи като водещ рубрика „Изкуство и развлечения“.

Помисли, моля те. Тук в Лансинг няма нищо опасно — няма свлачища, падащи климатици и травестити убийци. Само онзи тип, дето застреля всички клиенти в магазина за хранителни стоки, но това беше преди много години.

Целувки,

Мама

P.S. Познай какво се случи! Един твой бивш приятел се омъжи! Изпращам ти официалното съобщение.

Атачмънт: (снимка на дребен като фъстък мъж и момиче с буйна и дълга коса)

„Кристъл Хоуп Лебю и Джереми Вогън“, и двамата от Лансинг, миналата събота сключиха брак в Христовата Църква в Лансинг.

Родители на булката са Бранди Джо и Дуайт Лебю от Лансинг, собственици на магазина за напитки „Бъки Ликърс“ на главната улица в центъра на Лансинг. Родители на младоженеца са Джоан и Роджър Вогън. Джоан Вогън е домакиня. Роджър Вогън работи в автосервиз „Смит ауто“.

Сватбеното тържество се състоя в залата на масонската ложа в Лансинг, на която г-н Лебю е член.

Булката, на 22 г., е завършила гимназията в Лансинг и понастоящем работи в козметичен салон. Младоженецът, на 29 г., е завършил гимназията в Лансинг и понастоящем работи в „Бъки Ликърс“.

След медения си месец на Мауи, младоженците ще се установят в „Лансинг“.

 

До: Джордж Санчес <[email protected]>

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Да повдигнем духа

Уважаеми Джордж,

За да се повдигне духа на работещите в тази редакция, който, сигурна съм, че ще се съгласиш с мен, е като духа на препикано мушкато, както сам често казваш, предлагам вместо оперативката тази седмица да се разходим до пресечката на 3-та и Медисън, за да се възхитим на гигантското пропадане пред редакцията на нашия противник и основен конкурент — „Ню Йорк Кроникъл“.

Сигурна съм, ще се съгласиш с мен, че това ще бъде една освежителна промяна в рутинното изслушване на оплакванията на колегите, че откакто „Криспи Крийм“ затвориха, не можем да осигурим свестни понички за оперативките ни.

Освен това поради спирането на водата в сградата, в която се помещава „Кроникъл“, ще имаме удоволствието да наблюдаваме как уважаваните ни колеги притичват през улицата до „Старбъкс“, за да използват тоалетната там.

Моля да разгледате предложението ми с цялото необходимо внимание, което то несъмнено заслужава.

С уважение,

Мел Фулър

водещ „Светска хроника“

„Ню Йорк Джърнъл“

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Джордж Санчес <[email protected]>

Отн.: Да повдигнем духа

Пияна ли си?

Всички знаем, че искаш да видиш пропадането само защото си падаш по природните бедствия.

Залавяй се за работа, Фулър. Не ти плащам заради черните ти очи.

Джордж

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Мел Фулър <[email protected]>

Отн.: Гигантска дупка в земята

Хайде де, нима можеш да устоиш? Ако дойдеш с мен да я видим, днес ще те освободя от тренировки…

Мел

 

До: Мел Фулър <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Гигантска дупка в земята, където би трябвало да е мозъкът ти

Ти си луда. Навън е трийсет градуса. Няма да си прахосам скъпоценния час обедна почивка, за да ходя да гледам някаква си дупка, дори да е пред „Кроникъл“.

Покани Тим Грабовски. Той ще дойде с теб. Той би отишъл навсякъде, където се събират униформени мъже.

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Тим Грабовски <[email protected]>

Отн.: Срещнах го!

Ах, ти, мързеланке! Ако си беше размърдала задника, за да дойдеш с нас, щеше да видиш човека, по когото нашата Мел въздиша, без да спре вече цял месец.

Да, някои от нас се мислят за голяма работа и е под достойнството им да ходят да гледат някакви си дупки…

Тим

 

До: Тим Грабовски <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Срещнал си го?!

Хайде, разкажи де, хитрец такъв!

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Тим Грабовски <[email protected]>

Отн.: А ти какво ще ми дадеш?

Ти, огнена красавице…

Тим

 

До: Тим Грабовски <[email protected]>

От: Надин Уилкок <[email protected]>

Отн.: Трябва да посетя

новото заведение на Боби Де Ниро и ще те взема с мен, ако ми разкажеш за срещата ти с Макс Фридландър.

Моля те, разкажи ми! Умолявам те!

Над

 

До: Надин Уилкок <[email protected]>

От: Тим Грабовски <[email protected]>

Отн.: Предавам се

Добре, ще ти разкажа. Но искам да отидем в новото заведение на Боби на вечеря, не на обяд. Тогава всичките зализани инвестиционни банкери ще бъдат там.

Добре, разказвам.

Представи си, ако можеш:

Мястото на действие е пресечката на 53-та и Медисън. В средата на улицата се е появила дупка с размери дванайсет на шест метра. Дупката е обградена от полицейски бариери, оранжеви предупредителни конуси, булдозери, бетоновози, камиони, кран, телевизионни репортери, стотина ченгета и двадесетина от най-сърдитите строителни работници, които този жалък програмист е виждал някога.

Шумът от пневматичните чукове и клаксоните на нищо не подозиращите водачи на МПС, които не са чули съобщенията на пътните органи, преди да са тръгнали от Джърси, са оглушителни. Горещината е смазваща. А миризмата… за бога, не знам какво правят онези момчета на дъното на дупката, но да ти кажа, подозирам, че са спукали отходната тръба.

Сякаш самият ад се е отворил пред бастиона на злото — лъскавия „Ню Йорк Кроникъл“ — за да го погълне обратно при създателя си, самия г-н Сатана.

И в цялата тая невъобразима глъчка изведнъж виждам как по лицето на г-ца Мел — която, както сигурно се досещаш, е замаяна от щастие при вида на това зрелище — се изписва такова блаженство, че отначало си помислих да не би мистър Софти да е пристигнал с камиончето си и да е започнал да раздава безплатно сладолед във фунийки.

Но проследявайки посоката на замъгления поглед, откривам на какво се дължи всичко това:

Един Аполон. Не преувеличавам. Съвършен образец на мъжката красота. Стоеше зад бариерата и гледаше в дупката, сякаш току-що излязъл от страниците на каталога на Дж. Кру, с издути на коленете камуфлажни панталони и мека памучна риза. Вятърът леко разрошваше кестенявата му коса, и кълна се, Надин, ако някой от работниците му тикнеше лопата в големите ръце, изобщо нямаше да изглежда не на мястото си.

Което далеч не може да се каже за моя приятел.

Но да се върнем към събитията.

„Джон! Джон! Насам!“, крещеше нашата г-ца Мел, в усилието си да надвика цялата тази врява.

Аполон се обръща. Вижда ни. Лицето му придобива жълтеникава окраска, която го прави още по-привлекателен.

Тръгвам след г-ца Мел, която си пробива път през полицаите и вбесените колеги от „Кроникъл“, които, с журналистическите си пропуски в ръце, са обкръжили нещастните служители от кметството и настояват да знаят кога в личните им бидета (не ми казвай, че няма такива в облицованите със златни тапети помещения, в които работят) отново ще потече вода. Като стигна до божественото същество, което нарича Джон по неизвестни за мен причини, нашата г-ца Мел заговорва, без да си поема дъх, както обикновено:

Г-ца Мел: „Какво правиш тук? Дошъл си да снимаш дупката ли?“

Макс Фридландър: „Хм, да.“

Г-ца Мел: „Къде е фотоапаратът ти?“

Макс Фридландър: „О! Хм, забравил съм го.“

Хм. Лампите светят, но вкъщи изглежда няма никой. Поне докато…

Макс Фридландър: „Всъщност, аз вече направих снимките, които ми трябваха. Тук съм, защото… нали знаеш, защото обичам природните бедствия.“

Г-ца Мел: „И аз! О, запознай се с моя приятел Тим.“

Приятелят Тим и Съвършеният човешки екземпляр си стискат ръцете. Никога повече няма да си мия дясната ръка.

Макс Фридландър: „Здрасти. Приятно ми е.“

Приятелят Тим: „И на мен.“

Г-ца Мел: „Радвам се, че те срещнах.“

После зарязва всякакви официалности и изтърсва:

Г-ца Мел: „Приятелите ми искат да те видят, тъй че би ли дошъл утре вечер към девет във «Фреше» на 10-та улица? Просто няколко колеги, не се притеснявай.“

Бях ужасен. Какви ги вършеше тя? Не можеш да признаваш подобни неща пред бъдещия си партньор просто ей така. Какво стана с женската деликатност? С женската тактичност? Такава дързост… Казвам ти, ужасих се. Още едно доказателство, че можеш да изтръгнеш едно момиче от Средния запад, но не можеш да изтръгнеш Средния запад от момичето…

Г-н Фридландър бе не по-малко шокиран от мен. Лицето му пребледня.

Макс Фридландър: „Хм. Добре.“

Г-ца Мел: „Чудесно. Ще се видим там.“

Макс Фридландър: „Непременно.“

Г-ца Мел си тръгва. Приятелят Тим също. Като погледнах през рамо, Макс Фридландър беше изчезнал — забележителен трик, като се има предвид, че от тази страна на дупката нямаше къде другаде да отиде, освен в сградата на „Кроникъл“.

Той обаче не можеше да е отишъл там. Душата му мигом щеше да бъде изтръгната от тялото, а демоните щяха да изпият жизнените му сили.

И това е всичко. Очаквам да те видя довечера във „Фреше“. Не закъснявай.

Какъв коктейл най-много би подхождал на събитието? Знам, трябва да се консултираме с Доли. Тя винаги знае кое е най-подходящото питие за съответния случай.

Това е засега.

Тим